РЕШЕНИЕ
№ 2000
гр. Пловдив, 02.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Александър В. Точевски
при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова
като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело №
20215330109234 по описа за 2021 година
Предявен е иск с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 240 и чл. 86 от ЗЗД.
Ищецът „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С.А., Париж, рег. № ***, чрез „БНП Париба
Пърсънъл Файненс” С.А, клон България, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, ж.к. „Младост” 4, Бизнес Парк София сг. 14, представлявано от Д.
Д. - з.- у., чрез пълномощник ю. Н. М., е предявил против Н. Н. Ч., ЕГН: **********, от ***,
иск за признаване на установено, че ответникът дължи присъдените по частно гр. дело №
15896/ 2020 г. на ПРС, V гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК № 262067/ 03.12.2020 г., суми, както следва: сумата от 930, 71 лева- главница,
представляваща неплатено задължение по договор за потребителски револвиращ кредит №
***, сумата от 325, 61 лева- възнаградителна лихва за периода 01.12.2016 г.- 13.11.2017 г. и
сумата от 267, 09 лева- мораторна лихва за периода 13.11.2017 г.- 22.10.2020 г., ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението- 27.10.2020 г. до
изплащане на вземането.
В исковата молба е посочено, че между страните бил сключен договор за потребителски
паричен кредит №***, чрез използване на кредитна карта, който произвеждал действие след
усвояване на суми по револвиращия кредит. Първата трансакция по кредитната карта била
на 23.02.2016 г., когато се считал за сключен и договорът за потребителски револвиращ
кредит № ***. След усвояването на суми по кредитната карта, длъжникът трябвало да
заплаща и месечна погасителна вноска. Кредиторът издавал месечно извлечение за
1
осъществените трансакции, което изпращал до длъжника. В зависимост от усвоения лимит
по картата, според тарифата се плащала минимална месечна вноска в различен размер, като
се дължали още лихва и такси. В случая нямало погасителен план, предвид характера на
кредита- отворен, револвиращ, като дългът се погасявал със средствата, постъпващи по
сметката, които след това отново можело да бъдат използвани. При настъпване на падеж на
задължението обаче, длъжникът изпадал в забава и без покана, въпреки че в случая такава
му била връчена на 16.11.2017 г. Длъжникът е преустановил обслужването на заема, поради
което картата му е била блокирана, а кредитът се обявил за предсрочно изискуем. По
договора обаче останали дължими следните суми: сумата от 930, 71 лева- главница, сумата
от 325, 61 лева- възнаградителна лихва за периода 01.12.2016 г.- 13.11.2017 г. и сумата от
267, 09 лева- мораторна лихва за периода 13.11.2017 г.- 22.10.2020 г. За събирането им се
образувало заповедно производство, по което издадената заповед била връчена на длъжника
при условията на чл. 47 ал. 5 от ГПК и това обуславяло правния интерес от предявяване на
настоящия иск. Моли за установяване на вземането по заповедта. Претендират се и
разноските в настоящия процес. В съдебно заседание страната не се явява и не се
представлява, но взема писмено становище по спора.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът чрез назначения му особен представител е подал
писмен отговор, с който оспорва иска. Твърди, че от представените писмени доказателства
не ставало ясно дали ответникът се бил възползвал от сумите по кредита, както и дали
въобще бил получил такива суми. Не се установявало и кога била настъпила предсрочната
изискуемост, нито пък как бил формиран размерът на претендираните лихви. Нямало данни
за връчване на месечното извлечение на ответника, който не бил подписал и приложението
към договора за кредит, поради което и той не бил обвързан с него. В случая били
приложими нормите на ЗПК, поради което предвид недействителността на договора, от
длъжника можело да се претендира само главницата. Договорът не отговарял на изискването
на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, защото нямало методика за формиране на ГПР, нито било ясно
какви компоненти били включени в него. По ясен и разбираем за потребителя начин не били
посочени всички разходи по кредита. Моли за отхвърляне на иска. В съдебно заседание
особеният представител поддържа отговора.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на
страните, съдът установява следното:
Със заповед за изпълнение на парично задължение № 262067/ 03.12.2020 г. по чл. 410 от
ГПК, издадена по частно гр. дело № 15896/ 2020 г. на ПРС, V гр. с-в, е разпоредено
ответникът да заплати на ищеца следните суми: сумата от 930, 71 лева- главница,
представляваща неплатено задължение по договор за потребителски револвиращ кредит №
***, сумата от 325, 61 лева- възнаградителна лихва за периода 01.12.2016 г.- 13.11.2017 г. и
сумата от 267, 09 лева- мораторна лихва за периода 13.11.2017 г.- 22.10.2020 г., ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението- 27.10.2020 г. до
изплащане на вземането, както и разноски в общ размер на 76, 07 лева.
Така издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от
ГПК, като съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в
2
месечния срок от връчване на съобщението. Искът е предявен в преклузивния едномесечен
срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане по същество.
С договор за потребителски паричен кредит и отпускане на револвиращ кредит № ***,
сключен между ответника и „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД, ЕИК: *********, на
лицето е предоставена в заем сумата от 8 000 лева, като са предвидени застрахователна
премия от 1 920 лева и такса ангажимент- 280 лева. Кредитът се погасява на 60 месечни
вноски, всяка от по 330, 41 лева, при ГПР- 47, 03 % и ГЛП- 37, 16 %. В договора е
инкорпориран и погасителният план.
Представени са копия от договора, застрахователен сертификат, общи условия,
извлечение по кредита и покана за изпълнение.
Приложени са и доказателства за универсално правоприемство на ищеца чрез
трансгранично сливане с френско дружество.
По делото е прието заключение на съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице
след проверка на съответната документация е установило пълно съвпадение на търсените с
исковата молба суми.
При така установената по делото фактическа обстановка, съдът от правна страна намира
следното:
Няма спор по делото относно това, че между страните е възникнало валидно
правоотношение по договор за кредит, по който лицето е усвоило заетата сума, като
кредиторът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ответникът е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-
12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но
не и връщане на лихвата и другите разходи.
В отговора са релевирани конкретни основания за недействителност на договора, които
следва да се обсъдят, за да се прецени редовността на кредита от формална страна.
На първо място, в договора са посочени като абсолютни стойности лихвеният процент по
заема- 37, 16 % и ГПР- 47, 03 %. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране на
годишния процент на разходите по кредита, кои компоненти точно са включени в него и как
се формира посочения в договора ГПР. Посочен е фиксиран лихвен процент по заема, както
и годишно оскъпяване по същия, но не се изяснява как тези стойности се съотнасят към ГПР
по договора. Не е ясно включени ли са в него застраховката и такса, които също са описани
като дължими суми. От съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои
3
точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво
представлява разликата от около от 10 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от
него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в
лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в
случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Следва да се посочи,
че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на
методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия е
недопустимо. Тези съставни елементи остават неизвестни и на практика така се създават
предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на предоставения ресурс.
Предвид изложеното, следва да се приеме, че кредитното правоотношение между страните е
недействително на основание чл. 22, вр. чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК и като такова не е в
състояние да породи присъщите за този тип сделка правни последици.
За пълнота на изложението, съдът при служебната си проверка по чл. 7 ал. 3 от ГПК за
наличието на неравноправни клаузи на договора, намира, че клаузата за дължима договорна
лихва в размер на 37, 16 % е в противоречие с добрите нрави. В съдебната практика трайно
се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва (а за обезпечени кредити-
двукратния размер на законната лихва). Следователно при преценка съответствието на
спорната договорна клауза с добрите нрави, следва да се вземе предвид съотношението
между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва. Уговорената с
процесния договор възнаградителна лихва в размер на 37, 16 % годишно е по- висока от
трикратния размер на законната лихва към датата на сключване на договора- 30 %.
Предвид констатираната от съда нищожност на договора на горните основания не е
необходимо излагане на повече съображения по същество, защото законодателят е
предвидил в чл. 23 от ЗПК, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви,
неустойки, такси или други разходи по кредита. В този смисъл претенцията на ищеца
спрямо ответника за остатъчната главница по кредита в размер на 930, 71 лева, установена
от заключението на вещото лице, неоспорено от ответника, в чиято тежест принципно е да
докаже погасяванията си по кредита, е основателна и следва да се уважи. В случая е без
значение обстоятелството, че в настоящото производство главницата се претендира на
договорно основание, като това обстоятелство не следва да води до отхвърляне на иска за
главница. Нормата на чл. 23 от ЗПК не е пречка за присъждане на заетата сума, дори и в
хода на делото да се установи, че договорът за кредит е недействителен. Това е така, защото
съответният законов текст цели да уреди отношенията между страните по потребителския
кредит при установяване на неговата недействителност. Тя следва да намери приложение и в
хипотеза като настоящата- предявен иск по чл. 422 от ГПК, доколкото въпросът за
недействителността на договора обичайно възниква и се разглежда именно в подобно
производство на предявен иск от кредитор срещу длъжник, основан на сключения между тях
договор. Противното би означавало кредиторът да бъде принуден да води повторен процес,
в който по правилата за неоснователно обогатяване да претендира връщане на тази дадена в
4
заем сума, което освен, че не е целесъобразно с оглед процесуална икономия, се явява и
безпредметно, защото разпоредбата на чл. 23 от ЗПК възпроизвежда общите правила на чл.
34 и чл. 55 ал. 1 от ЗЗД, които са основанието за този евентуален бъдещ иск на кредитора. В
случая няма да е налице недопустимо произнасяне на решаващия състав за връщане на
заемната сума по един нищожен договор, нито пък ще се промени основанието на
претенцията, защото нормата на чл. 23 от ЗПК урежда последиците от един недействителен
потребителски договор, които няма пречка да се приложат и в производството по чл. 422 от
ГПК.
Както вече по- горе беше посочено, в хипотезата на недействителен потребителски
договор потребителят връща само чистата стойност на кредита. Кредитната карта е била с
максимален лимит от 1 000 лева, от които са останали дължими 930, 71 лева. В този смисъл
искът следва да се уважи частично- само до размера на главницата, като се отхвърли изцяло
за претендираните суми за двете лихви- възнаградителна от 325, 61 лева и за забава от 267,
09 лева.
В заключение следва да се приеме, че в полза на ищеца съществува частично съответното
парично вземане, по отношение на което вече е била издадена заповед за изпълнение.
Вземането за разноски по заповедта също е дължимо, но според мотивната част на точка 12
от ТР № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС за него съдът в исковото производство следва да се
произнесе с изричен осъдителен диспозитив, който да се отрази в настоящото решение.
Доколкото обаче претенцията е само частично уважена, то и разноските в заповедното
производство, направени от заявителя за държавна такса и за юрисконсултско
възнаграждение, също следва да присъдят по съразмерност, като на страната се присъди по-
малко от претендираната сума. Изчислени съобразно уваженото вземание за главница,
разноските в полза на ищеца- заявител следва да възлизат на сумата от 46, 47 лева, като
разликата до пълния им присъден в заповедното производство размер от 76, 07 лева, остава
за сметка на страната. Длъжникът също има право на разноски в заповедното производство,
но доколкото не се установява да е направил такива, те не следва да му се присъждат.
Предвид изхода на делото- частичното уважаване на исковите претенции, на основание
чл. 78 ал. 1 и ал. 3 от ГПК, всяка от страните принципно има право да получи разноски по
съразмерност. Ищецът е внесъл държавна такса в общ размер на 73, 23 лева, депозит за
особен представител в размер на 336, 63 лева и депозит за вещо лице в размер на 150 лева,
като му е дължимо и юрисконсултско възнаграждение, доколкото страната е представлявана
от пълномощник по делото, претендирано в минималния размер от 100 лева, съгласно чл. 25
ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, вр. чл. 78 ал. 8 от ГПК. Ответникът е
представляван от особен представител в процеса, на когото се дължи внесеният депозит без
значение от изхода на делото, като на адвоката ще бъде издаден по негово искане РКО за
съответната сума. Така по съразмерност на ищеца се дължи сумата за разноски от 403, 13
лева, а предвид липсата на направени такива от ответника, на страната не следва да се
присъждат разноски по делото.
РЕШИ:
5
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С.А.,
Париж, рег. №***, чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С.А, клон България, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к. „Младост” 4, Бизнес Парк
София сг. 14, представлявано от Д. Д.- з.- у., че Н. Н. Ч., ЕГН: **********, от ***, ДЪЛЖИ
присъдената по частно гр. дело № 15896/ 2020 г. на ПРС, V гр. с-в, със заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 262067/ 03.12.2020 г., сума от 930,
71 (деветстотин и тридесет лева и седемдесет и една стотинки) лева- главница,
представляваща неплатено задължение по договор за потребителски револвиращ кредит №
***, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаването на заявлението-
27.10.2020 г. до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ исковете за признаване за
установено, че дължи още и следните суми по договора: сумата от 325, 61 лева-
възнаградителна лихва за периода 01.12.2016 г.- 13.11.2017 г. и сумата от 267, 09 лева-
мораторна лихва за периода 13.11.2017 г.- 22.10.2020 г.
ОСЪЖДА Н. Н. Ч., ЕГН: **********, от ***, да заплати на „БНП Париба Пърсънъл
Файненс” С.А., Париж, рег. № ***, чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С.А, клон
България, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к.
„Младост” 4, Бизнес Парк София сг. 14, представлявано от Д. Д.- з.- у., направените
разноски по заповедното производство в размер на 46, 47 (четиридесет и шест лева и
четиридесет и седем стотинки) лева, изчислени по съразмерност, както и направените по
настоящото дело разноски в размер на 403, 13 (четиристотин и три лева и тринадесет
стотинки) лева, изчислени също по съразмерност.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ______/п/_________________
6