Р Е Ш E Н И Е №
…..
Гр.
София, 22.03.2022 г.
В И М
Е Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д”
състав, в публично съдебно заседание двадесет
и четвърти февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира
Кордоловска
Мл. съдия : Калина Станчева
при секретаря Екатерина Калоянова,
като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 1280 по описа на съда
за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С
решение № 31855/04.02.2020 г., на СРС, 82 с - в, по гр. д. № ********* г. са
отхвърлени обективно и кумулативно съединените искове, с
правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.
149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване
за установено, че Р.С.Н., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******следните
суми : 2 097, 72 лв. - стойност на доставена от дружеството и неплатена
топлинна енергия през периода 01.05.2013 г. - 30.04.2016 г., 56, 48 лв., за
дялово разпределение на топлинна енергия през периода 01.06.2013 г. -
30.04.2016 г., ведно със законната лихва върху тях от 24.07.2017 г. (подаване
на заявлението) до окончателното плащане, както и мораторна лихва за забава в
размер на 332, 75 лв. за периода 15.09.2014 г. - 10.07.2017 г., върху
главницата за ТЕ и мораторна лихва в размер на 13, 26 лв., върху главницата за
дялово разпределение, за периода 01.08.2013 г. - 10.07.2017 г., за които суми е
издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 06.08.2017 г. по ч. гр. д. №
50018/2017 г. по описа на СРС, 82 с-в. С решението ищецът е осъден за
разноски в исковото и заповедното производства.
Решението
се оспорва от ищеца „Т.С.“ ЕАД, чрез процесуалния му представител, с доводи за допуснати
нарушения на материалния и процесуален закон и постановяване при противоречие с
установеното фактическо положение. В жалбата се твърди, че неправилно СРС е
отхвърлил изцяло исковете приемайки, че ответницата не е потребител на ТЕ по
смисъла на ЗЕ. Сочи, че законът предвижда, че потребител е собственика или
ползвателя на топлоснабдения имот, като е без правно значение дали лицето
реално е обитавало имота и е консумирало лично ТЕ в периода. Законът не е
изисква да се доказва кое лице е държател на имота. Моли да се отмени решението
и исковете да се уважат изцяло. Претендира разноски, включително за
юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемата
страна - ответницата Р.С.Н., чрез представителя си, оспорва жалбата в писмен
отговор, подаден по реда на чл. 263 ГПК. Поддържа, че СРС е приел, че в
производството не е установено тя да е потребител на ТЕ в процесния период за
имота, в съответствие с материалния закон. Излага доводи, че ищецът, чиято е
доказателствената тежест в производството, не е представил надлежни
доказателства за установяване на това обстоятелство, релевантно за спора. Сочи,
че ответницата е настанена под наем в имота, която е общинска собственост,
поради което облигационните отношения са възникнали със собственика СО.
Обстоятелството, че ответницата ползва имота под наем, не я право собственик
или вещен ползвател, по смисъла на ЗЕ. За имота не е подавано и заявление от
ответницата за откриване на партида. Основателно СРС е приел, че ответницата не
е била в облигационно правоотношение с ищеца относно доставката на ТЕ и не носи
отговорност за заплащането й. По тези и допълнителни съображения, моли да се
потвърди изцяло решението. Претендира разноски в производството на основание
чл. 38, ал. 1 и 2 ЗАдв.
Третото лице
помагач „Т.с.“ ЕООД, не взема становище по жалбата.
След преценка доводите по въззивната жалба и
събраните по делото доказателства, настоящият състав намира следното :
Според
уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на цялото решение, а по допустимостта - в обжалваната част. По
останалите въпроси съдът е ограничен от изложеното в жалбата. Съдът проверява
служебно решението за нарушения на императивните материалноправни норми.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Производството се развива след постъпване
на възражение по чл. 414 ГПК против заповед за изпълнение в полза на „Т.С.” ЕАД
от длъжника. При постановяване на решението не са
допуснати нарушения на императивни материалноправни норми.
По общите правила
за разпределение на доказателствената тежест, всеки е длъжен да установи всички
положителни факти, на които основава претенцията си (чл. 154, ал. 1 от ГПК)
Ищецът следва да установи при условията на пълно главно доказване следните
правопораждащи факти, а именно: 1) по иска за главницата - че спорното главно
право е възникнало, в случая това са обстоятелствата, свързани със съществуване
на договорни отношения между страните за доставката на топлоенергия, както и качеството на
ответника на потребител на такава топлоенергия, обема на реално доставената на ответника топлоенергия за процесния период, както и че нейната стойност възлиза именно
на спорната сума и 2) по иска за законната лихва за забава
– че главното парично задължение е възникнало и е настъпила неговата изискуемост, както и размера на
законната лихва. Ответникът може да противопостави защитни правопогасяващи или
правоизключващи възражения.
Настоящият състав
намира, че на първо място следва да се обсъди основното възражение, поддържано
във въззивната жалба - относно качеството на ответницата на потребител на ТЕ
през процесния период.
Съгласно чл. 153, ал. 1
ЗЕ (Изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012
г.), „клиенти“ на ТЕ са всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение. Така е уредено понятието и според легалната дефиниция, дадена в пар. 1, т. 41 б от ДР на ЗЕ (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.). Съгласно нормата на пар. 1, т. 2 а. (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012
г.) „битов клиент“ е клиент, който
купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени
битови нужди.
Според разясненията
дадени в ТР № 2 от 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК. Според
тълкуването, възприето в т. 1 от ТР № 2/2018 г. на ОСГК на ВКС, „собствениците, респективно титулярите на ограниченото
вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената
топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на ЗЕ в
хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата
на договорно правоотношение, освен ако
между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през
времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови
нужди дължи цената й“.
Като
се съобрази изложеното следва, че законът е предпоставил възникването на
качеството потребител на ТЕ от пълното и главно доказване от ищеца на обстоятелството, че ответникът е собственик,
вещен ползвател или лице, което изрично е
поискало откриване на партида на свое име при доставчика на ТЕ, като
ползвател на същата.
От
приетите пред СРС доказателства, в това число заповед № 77- Р- 6/28.06.2006 г.
на СО - район „Искър“ и писмо от 15.02.2017 г. от СО - район „Искър“ се
установява непротиворечиво, че ответницата Р.С.Н. е
наемател в процесния имот, находящ се в гр. София, ж. к. ******от 2006 г. (с
оглед датата на настанителната заповед).
От посочените доказателства се
установява и не се спори, че ответницата е само облигационен ползвател по силата на
наемно правоотношение със собственика на имота СО – район „Искър“. В
производството не се установява и не се твърди ответницата да е подавала
заявление за откриване на партида като ползвател на ТЕ на свое име,
следователно не е доказано възникването на договорно правоотношение между реално ползващото имота лице и топлопреносното предприятие и по смисъла на ТР №
2/2018 г. на ОСГК на ВКС.
Предвид
изложеното до момента в съвкупност, въззивният състав изцяло се солидаризира с
изводите на СРС, че в производството не се доказва страните да са обвързани от договор за продажба на топлоенергия -
чл. 153, във вр. с чл. 149 от ЗЕ, при действие
на Общите условия на ищцовото дружество през процесния период. След като ответната страна е наемател, тя
не отговаря на
изискванията на закона (чл. 153, ал. 1 и пар. 1, т. 2
а и пар. 41 б, б „а“
ДР на ЗЕ в съответните
редакции) и не притежава качеството потребител на топлинна енергия за имота. Наемателят на топлоснабден имот няма качеството на
потребител на топлинна енергия за имота и съответно - не дължи стойността й на
доставчика на топлинна енергия, а на наемодателя, в качеството си на наемател по наемното правоотношение. Това задължение съществува към наемодателя, а не към доставчика
на топлинна енергия (в този смисъл Решение № 504/26.07.2010 г. по гр. д. №
420/2009 г. на BKC - IV г. о.).
След като ответната страна няма качеството потребител на топлинна енергия за битови
нужди за процесния имот - нито по силата на закона, нито по
силата на сключен
индивидуален договор между страните, тя не дължи претендираните в
производството суми.
Предвид изложеното, не се налага обсъждане наличието на реално доставена ТЕ,
както и нейното количество и стойност. Исковете за установяване дължимостта на суми
за ТЕ законосъобразно са отхвърлени от СРС.
С оглед неоснователността на претенцията за главница,
неоснователни са и акцесорните искове за установяване дължимост на суми
за лихви
за забава върху главното вземане.
Понеже
изводите на
настоящият състав съвпадат изцяло с тези на СРС, оспореното решение следва да
се потвърди - като постановено при съобразяване с материалния и процесуален
закон. Този извод се отнася и до присъдените в тежест на ищеца разноски в
производството.
По разноските пред СГС :
Съгласно
изхода от спора, право на разноски има ответницата. Тя е поискала присъждане на
адвокатски хонорар по реда на чл. 38 от ЗАдв. Като съобрази извършените от
адвоката процесуални действия в производството – единствено е подаден отговор
на въззивната жалба, без да е осъществено реално процесуално представителство,
на основание чл. 9 от НМРАВ, вр. с чл. 38, ал. 1 и 2 ЗАдв, настоящата инстанция
намира, че в полза на адв. М. Л. следва да се присъдят разноски в размер на 300
лв. адвокатско възнаграждение за СГС.
При тези
мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА, решение № 31855/04.02.2020 г.,
на СРС, 82 с - в, по гр. д. № ********* г., включително по разноските,
присъдени в тежест на ищеца.
ОСЪЖДА „Т.С."
ЕАД, ЕИК ******, с адрес *** Б да заплати на адвокат М.Л., Л., от САК, с адрес ***, на основание чл. 38,
ал. 2 ЗАдв, адвокатско възнаграждение
за процесуално представителство на ответницата пред СГС в размер на
300 лв.
РЕШЕНИЕТО е постановено
при участието на третото лице помагач на ищеца „Т.с.“ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО не подлежи
на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.