ОПРЕДЕЛЕНИЕ
гр.София,
14.06.2018г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
І ГО, 11-ти с-в, в закрито заседание
в състав:
Съдия Вергиния Мичева-Русева
разгледа
докладваното от съдията гр. д. № 14290 по описа за 2014 година и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявен
е иск от К.И.Б. *** против М. О.Л., председател и административен ръководител
на Софийски районен съд, с правно основание чл. 45 от ЗЗД.
Ищецът
К.И.Б. *** твърди, че ответникът М. О.Л., председател и административен
ръководител на Софийски районен съд му е причинил неимуществени вреди, като не
му е съобщил името на длъжностно лице, връчващо призовките в СРС, което не му е
оставило съобщение за изготвено решение по НАХД № 4745/2013 г. на СРС и така е
лишил ищеца от възможността да потърси отговорност от призовкаря за
бездействието му. Ищецът твърди, че е налице неправомерен мълчалив отказ на
ответника, който като административен ръководител е бил длъжен да му съобщи
името на длъжностното лице, връчващо призовки в СРС. Моли съда да осъди ответника да му заплати обезщетение за
неимуществени вреди – увреждане на психическото и физическото състояние на
ищеца, в размер на 250 000лв.
Ответникът
оспорва предявения иск по допустимост, по основание, по размер. Счита, че на
първо място искът е недопустим, тъй като е предявен срещу съдия, който се
ползва с имунитет. Посочва, че административният ръководител на съда е
едновременно и съдия и по силата на чл.132 от Конституцията на Р България съдиите
не носят отговорност за служебните си задължения, а не само за
правораздавателните си действия. На второ място счита, че липсва извършен от
негова страна деликт. Сочи, че той няма задължение да действа по начина, по
който очаква ищеца т.е. няма задължение да му даде информация за призовкаря нито
в лично качество, нито като административен ръководител. Твърди, че няма
задължение да отговори на молбата на ищеца в 14-дневен срок както е посочено в
ИМ. АПК не предвижда такова задължение. Въпреки
липсата на свое задължение ответникът твърди, че е предприел мерки по
отправената молба и се е опитал да извърши проверка по делото, но се е оказало,
че същото се намира в Административен съд София град по реда на инстанционния
контрол, по жалба на ищеца, поради което не е успял и да предостави
информацията на ищеца. В подкрепа на твърденията си прилага и препис от книга
за закритите разпоредителни заседания на съответния състав постановил решението
по административния характер наказателно дело, както и копие от призовките които са изпратени по
това дело. Освен това посочва, че твърденията на ищеца във връзка с връчването
на призовките не са верни. Посочва, че на призовката е отбелязано, че адресата
на призовката /ищеца/ се е явил в съда, но не е пожелал да се уведоми за
решението, т.е. обстоятелствата описани в ИМ от ищеца не са верни и липсва
причинно следствена връзка между твърдените вреди, настъпили за ищеца и
твърдяното бездействие от ответника. Моли съда да прекрати производството по
делото поради недопустимост на предявения иск, в случай че го намери за
допустим, да го отхвърли като неоснователен.
За
да се произнесе, съдът установи следното от фактическа страна:
По
делото не се спори, че ищецът е подал молба до председателя на СРС с искане да
му предостави информация за името на призовкаря, който е следвало да му връчи
призовката по НАХД № 4745/13г. на СРС, НО, 16 с-в. Не се спори, че поисканата
от ищеца информация не му е предоставена
от ответника. Не се спори, че в друг подобен случай ответникът по жалба на
ищеца му е дал информация за името на друг връчител призовки, срещу когото
ищецът по-късно предявил искова претенция по чл.45 от ЗЗД.
Спори
се, дали ответникът е имал задължение да предостави на ответника поискана
информация, дали с бездействието си е нарушил законоустановени норми и дали от
това бездействие на ответника за ищеца са настъпили твърдените вреди.
Преюдициалният
въпрос, с който съдът следва да се занимае е дали административният ръководител
на един съд, в случаи когато действа като административен ръководител и
извършва административна работа се ползва с функционален имунитет по чл.132 от Конституцията на РБългария, с какъвто се ползва, когато действа като съдия. Съгласно
чл.132 от Конституцията „При осъществяване на съдебната власт съдиите,
прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за
техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако
извършеното е умишлено престъпление от общ характер“. Следва да се посочи, че
разпоредбата на чл. 132 от Конституцията на страната не установява привилегия
на магистрата. Прогласеният функционален имунитет е насочен да обезпечи
независимостта на магистрата, който без въпросния имунитет би бил лесно уязвим
откъм неправомерни въздействия от страна на участниците в процеса, а оттук да
гарантира правото на справедлив и безпристрастен съд / така Определение № 72 от
13.02.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 453/2018 г., IV г. о., ГК/ .
Всеки
административен ръководител на съд е действащ съдия и като правило
административните ръководители освен административни функции, по време на
мандата си продължават да разглеждат дела. Може ли за една част от своята
дейност една и съща личност да се ползва с имунитет, а за друг част – не,
разбира се, ако дейността не представлява престъпление. Съдът счита, че смисъла
на функционалния имунитет е да гарантира независимостта на съдията, който
изпълнява и административни функции. Ако се допусне раздвояване на
отговорността за функциите, която една и съща личност изпълнява, би се стигнало
до уязвимост на тази личност. А това не е целта на чл.132 от Конституцията.
Възможно е една страна, участник в процес, на който председателят на съда е
съдия-докладчик, да търси отговорност от същия съдия, който в качеството си на
председател е имал противоправно поведение по друг повод и извън делото. Именно,
за да се гарантира независимостта на съдията, функционалният имунитет следва да
покрива и онези действия или бездействия, които той извършва като
административен ръководител. Всеки, който счита, че негово законно право е
нарушено от поведението на административен ръководител на съд, може да насочи
претенция към самия съд, но не и персонално към административния му ръководител.
В
случая не се касае за отговорност за действия, излизащи извън рамките на
функционалния имунитет на съдията. Не се касае за извършване на престъпно
деяние – обществено опасно деяние, което е извършено виновно и е обявено от
закона за наказуемо /чл.9 ал.1 от НК/. Да не отговори на молба на гражданин, не
е извършено от председателя на съда престъпление по см. на НК. Не е и
противоправно поведение, тъй като липсва норма, която да задължава председателя
на съда да отговаря на молби или жалби на граждани. Компетенциите на
председателя на районен съд са изрично изброени в чл.80 от ЗСВ. Независимо от
това, наложило се е като добра практика председателите на съдилища да приемат
граждани, да получават и проверяват молби и жалби, подадени във връзка с функционирането
на съда с цел да подобрят качеството на предоставяните от съда услуги. Както и стана
ясно по делото, ответникът в подобен като този случай, е предоставил исканата
от ищеца информация. В настоящия случай не я е представил, тъй като делото физически
е било в друг съд, но се е запознал с молбата и е предприел действия по
проверка на делото. И в този смисъл ответникът е упражнил дължимата грижа към
недоволни от действията на съдебни служители участници по дела. Още повече, че
председателят назначава и освобождава от длъжност служителите в съда и отговоря
за тяхната работа. Председателят няма задължение да отговори на молба/жалба/сигнал на гражданин във връзка с
действия на съдебен служител, но е длъжен да провери работата на съдебния
служител и да предприеме дисциплинарни мерки, ако е необходимо. В случая
ответникът заяви, че при връщане на делото в СРС е проверил връчването на
призовките и съобщенията до ищеца и е установил, че ищецът се е явил в
деловодството на съда и не е пожелал да получи призовката си. Ответникът не е
установил нарушение у връчителя. Не на последно място, ответникът има
задължение да опазва личната информация за своите служители и не може да я
предоставя на страни по делата. Противното вече би било противоправно.
По
изведеното от ищеца твърдение за престъпна дейност на ответника по повод създаване
на възможност на съдиите от СРС да издават изпълнителни листове в полза на „Т.С.“
ЕАД без да се връчват призовки следва да се посочи следното: Това твърдение не
е посочено в исковата молба, а едва в пледоариите, поради което съдът не дължи
произнасяне по него. Той като обаче ищецът повдига този въпрос и по други дела,
съдът намира, че накратко следва да даде пояснения.
Заповедното
производство, каквото е това по чл.410 от ГПК, се развива като едностранно
производство. За него длъжникът не се уведомява, а същият накрая получава
самата заповед за изпълнение. Заявители по тези дела са в по-голямата си част електроразпределителните
дружества, топлопреносните дружества, мобилните оператори и др. подобни, при
които повечето от вземанията /сметки за ток, парно, телефон/ не са спорни.
Връчването на заповедта за плащане на длъжника става при правилата на чл.47 от ГПК - лично на адресата или на неговите
домашни, а ако той не е открит на адреса в продължение на един месец –
връчителят залепва уведомление на входната врата на дома на адресата /според
адресната регистрация – на постоянен и
на настоящ адрес/ и пуска съобщение в пощенската кутия /ако има такава/ до
длъжника да се яви в съда в 2 седмичен срок, за да получи съдебни книжа. Ако
адресата не се яви, счита се че съдебните книжа са връчени, вкл. и заповедта за
изпълнение. Възмущението на ищеца, че не му се връчват призовките може да е
житейски разбираемо, но то е допустимо от закона именно, за да се избегнат
злоупотреби или укриване на длъжниците. Това е законодателно решение, взето от
парламента и за него нито заповедния съдия, нито връчителя носят отговорност.
Връщайки
се към настоящия казус, съдът не установи ответника да е имал престъпно
поведение. Служебните му действия като председател на съда се покриват от
функционалния му имунитет, поради което отговорност не може да му се търси.
Функционалният
имунитет на магистрата, в съдебната практика неизменно и безпротиворечиво се
отнася към допустимостта на иска, основан на деликт, в частност към пасивната
процесуална легитимация като абсолютна положителна процесуална предпоставка. В
този смисъл са определение № 502 от 01.10.2009 г. на ВКС,ІІІ г.о.,по ч.гр.д. №
414/2009 г., определение № 271 от 10. 04. 2012 г. на ВКС, ІІІ г.о. по ч. гр. д.
№ 176/2012 г., определение № 146 от 17. 03. 2011 г. на ВКС, ІV г.о. по ч. гр.
д. № 40/2011 г., определение № 348 от 6.06.2011 г. на ВКС, ІV г.о. по ч.гр.д.№
433/2010 г. определение № 307 от 18.06.2010 г. на ВКС ІІІ г.о по ч.г.р.д №
324/2010 г., определение № 321 от 28.06.2017 г. на ВКС, ІV г.о. по ч.гр.д. №
2387/2017 г. От това следва, че производството по делото следва да се прекрати,
а исковата молба следва да се върне на
основание чл.130 от ГПК поради недопустимост на предявения иск.
Воден
от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПРЕКРАТЯВА производството
по гр.д.№ 14290/2014г. на СГС, ГО ,11с-в и
ВРЪЩА
исковата молба на К.И.Б. ***, ЕГН **********, вх.№ 107226/17.09.2014г. против М.
О.Л., председател на Софийски районен съд, поради недопустимост на предявения
иск по чл.45 от ЗЗД.
Определението
подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски апелативен съд в едноседмичен
срок от съобщаването му на страните.
Съдия: