О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1412 29.07.2019 г. Град Бургас
Бургаският окръжен
съд, гражданско отделение,
пети въззивен състав
На двадесет и девети юли две
хиляди и деветнадесета година
В закрито заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВЯРА КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ГАЛЯ БЕЛЕВА
2. мл.с.ВАНЯ ВАНЕВА
като разгледа докладваното от съдия Белева
въззивно
гражданско дело № 975 по описа за 2019 година,
за да се произнесе, взе
предвид следното:
С решение №1189 от 20.05.2019г.
по гр.д.№3446/2015г. по описа на БРС Военно формирование 32890- гр.Бургас, като
част от структурата на Министерство на отбраната на Република България е
осъдено да заплати на П.Г.Т. със съдебен адрес *** следните суми: главница от 390,51
лв.- представляваща сбор от неплатените възнаграждения за положен извънреден
труд, формирано от фактически отработено служебно време над месечната
продължителност на служебното време, вследствие на неизползвани почивки и
носени дежурства, ведно със сборна мораторна лихва върху главницата- 83,88 лв.,
начислена върху всяко от месечните възнаграждения за извънреден труд, за
периода от съответния падеж до 26.05.2015г., както и законната лихва върху
главницата, считано от 27.05.2015г. до окончателното плащане, ведно с
направените по делото разноски съобразно уважения размер на иска, а именно- 28,23
лв.
Отхвърлени са следните искове на Т.
против Военно формирование 32890- гр.Бургас: 1/ за главницата- за разликата над
уважения размер до претендирания от 9594,96 лв. за периода от 1.10.2002г. до 31.03.2012г.
/като погасен по давност/; 2/ иска за мораторна лихва- за разликата над
уважения размер до предявения размер от 10568,97 лв., 3/ за законната лихва
върху отхвърлените главници.
Т. е осъден да заплати на Военно
формирование 32890- гр.Бургас разноски в размер на 1238,17 лв., от които 439,41
лв. юрисконсултско възнаграждение, а останалите- възнаграждения за вещи лица.
Военно формирование 32890-
гр.Бургас е осъдено да заплати на Бургаския районен съд сумата от 100 лв.-
държавна такса, както и 19,24 лв.- възнаграждения за вещи лица.
Решението е съобщено на страните
както следва: на ищеца- чрез адв.П. на 23.05.2019г., а на ответника- на 29.05.2019г.
чрез пълномощник Мариян Велев.
В законния срок, на 6.06.2019г. против
решението е постъпила въззивна жалба от адв.П. като пълномощник на ищеца Т. срещу
тази част от решението на БРС, с която са отхвърлени исковете му против Военно
формирование 32890- гр.Бургас, както и в частат, с която е осъден да заплати
разноски на въззиваемата страна. Въззивникът счита, че в обжалваната от него
част решението на БРС е незаконосъобразно и неправилно поради нарушение на
материалния и процесуалния закон. Намира, че районният съд неправилно е
тълкувал фактите и доказателствата по делото, при което е достигнал до
неправилни, противоречащи на материалния закон изводи. Същевременно се сочи, че
мотивите на съда са формални и не почиват на доказателствата, събрани в хода на
производството. Изложени са и оплаквания за липса на мотиви. На първо място се
оспорва правната квалификация на иска, дадена от БРС, като е посочел правилната
според него правна квалификация. Намира за правилен и законосъобразен извода на
съда, че ищецът е установил твърденията си, че през целия процесен период е
полагал дежурства по график, като е било допуснато превишение на установената
месечна продължителност на служебното време и за част от фактически
отработеното време е бил компенсиран с почивки. Тези 24-часови дежурства не
били в изпълнение на основна служебна функция, но били част от служебното му
време и по време на процесния период не му било разрешено ползването на 2908 ч.
или 363,5 дни почивки за целия процесен период, установено от експертизата по
делото. Налице било превишение на служебното му време над нормативното такова,
което по смисъла на закона и подзаконовите нормативни актове било извънреден
труд. Безспорно се установило, че претендираното обезщетение не е извънреден
труд по смисъла на чл.204, ал.4 от ЗОВСР /отм./, а не както погрешно определил
правната квалификация на исковете районния съд. Правилен и законосъобразен бил
и извода на БРС, че при условията на пълно и главно доказване ищецът установил
твърденията си в исковата молба, че за целия период, посочен в исковата молба
ищецът работил в условията на удължено служебно време, което не му било
компенсирано напълно с почивки по време на военната служба, нито му било
заплатено като обезщетение при прекратяване на служебното правоотношение. Този
извод обаче съществено противоречал на правната квалификация на исковете, което
довело до постановяване на неправилно и незаконосъобразно решение.
Неправилно и незаконосъобразно
районният съд уважил възражението за изтекла кратка погасителна давност, като
се е позовал на разпоредбата на чл.111, б.“а“ от ЗЗД. Цитирана е приложимата
според въззивника задължителна съдебна практика на ВКС, формирана по реда на
чл.290 ГПК. След анализ на съдебната практика въззивникът е посочил, че
некомпенсираните почивки от дежурства не са извънреден тгруд, а са удължено
служебно време, следователно на военнослужещия не се дължало възнаграждение за
извънреден труд, а обезщетение за неползвани почивки при прекратяването на
договора за военна служба. Затова на въззивника не се дължало възнаграждение за
извънреден труд, а обезщетение при прекратяване на служебното правоотношение.
Изтъква, че е един от основните принципи в трудовото законодателство е този за
забрана работодателят да замества с парична престация дължимата на работника
почивка, освен при прекратяване на ТПО, когато вече е невъзможно ползването на
съответната почивка. Този принцип кореспондирал с липсата на ликвидност
/изискуемост/ от страна на работника да претендира парична компенсация за
дължимата му почивка от работодателя при удължено служебно време, докато е в
трудово или служебно правоотношение.
Акцентира, че правото на
компенсация с почивка възниква и става изискуемо от момента на прекратяване на
служебното правоотношение и се погасява с тригодишна давност, която започва да
тече от датата на прекратяване на служебното правоотношение. Развити са
подробни съображения, като е обсъдена и съдебната практика на БОС и ВКС.
Изложени са и оплаквания за
противоречие на обжалваното решение със задължителното тълкуване на ВКС и
еднозначната практика по отношение на материално-правния въпрос от кой момент
се дължи заплащането на обезщетение за забава, като е приел, че претенцията на
ищеца е за месечно възнаграждение за извънреден труд , което се погасява с
кратката тригодишна давност. Развити са пространни съображения.
Моли решението на БРС да бъде
отменено в обжалваните от него части, като вместо него се постанови ново, с
което исковете му бъдат уважени така, както са предявени. Претендира разноски
за двете инстанции.
Срещу въззивната жалба е постъпил
своевременно отговор от Военно формирование 32890- гр.Бургас, представлявано от
юрисконсулт Пламен Николов, с който същата се оспорва като неоснователна и се
иска да бъде отхвърлена, като се твърди, че аргументите, твърденията и
исканията в нея са бланкетни, недоказани по размер и неоснователни поради
настъпила преклузивна давност, погрешни. Според въззиваемата страна жалбата е
изпълнена с цитати от решения на ВКС, които са извадени от същността на
правните изводи, до които са достигнали съдилищата и умело са „сглобени“ с цел
доказване исковите претенции на ищеца. Изтъква се, че главният иск е правилно
квалифициран от районния съд- спорът бил за броя и некомпенсирани почивки при
изпълнение на задълженията на военнослужещия при превишаване на общата
продължителност на служебното време и работа през почивни и празнични дни-
чл.194, ал.3 и 4 от ЗОВСРБ.
Според въззиваемата страна
районният съд детайлно, точно и обективно анализирал законовите разпоредби,
доказателствата по делото и приложил общите правила при празнота на закона. Въз
основа на конкретна съдебна практика, районният съд посочил, че
материално-правния въпрос относно погасителната давност на вземането по чл.203,
ал.3 от ЗОВСР /отм./ и чл.194, ал.3 от ЗОВСРБ бил разрешен в смисъл, че „това
парично вземане възниква след полагането му за съответния месец кадрова военна
служба и се погасява с изтичането на давностния срок по чл.111, б.“А“ ЗЗД. Въззиваемият сочи, че следва да се
разграничават два момента- докато трае служебното правоотношение на
военнослужещия и след неговото прекратяване. Преди прекратяването за въззивника
съществувала възможността да упражни правото си да ползва компенсация за
положения извънреден труд, чрез допълнителна почивка, предвид забраната за
компенсиране в пари. На това право съответствало задължението на ответната
страна да осигури условията, лицето да ползва допълнителна почивка. При
удълженото служебно време това следвало да стане чрез намаляване на работното
време /респективно- увеличаване времето за почивка/ в рамките на общата
продължителност за същия месец или най-късно за следващия месец. С изтичането
на крайния срок- до края на месеца, следващ месеца, в който е положено
дежурството, в който работодателят следвало да изпълни задължението си да
компенсира положения наряд възниквало потестативното право на ищеца да иска
извършването на компенсация с почивка. Това право се погасявало с тригодишна
давност. С прекратяването на служебното правоотношение отпадало ограничението
за компенсиране чрез почивка и правото се трансформирало в право на вземане за
парично възнаграждение за положен в повече труд. От този момент започвала да
тече 3-годишната погасителна давност за предявяване на вземането. Следователно
всички претенции на ищеца за времето до три години назад от завеждането на
исковата молба били погасени по давност, тъй като до този момент ищецът не бил
упражнил своевременно правото си да иска положения в повече труд да бъде
компенсиран с почивка. Развити са
съображения, че насрещната страна игнорирала основни правни норми, като тази на
чл.111, б.“а“ ГПК, като се опитвала да докаже, че за времето на действие на
договора между двете равнопоставени според него страни продължили да
съществуват вечни облигационни отношения, които не се погасявали нито с 3- нито
с 5-годишния давностен срок. Така военното
поделение било поставено в ситуацията на постоянен длъжник, с което били
потъпквани основополагащи общи принципи на правото. В подкрепа сочи
разпоредбата на чл.171 ал.1 ДОПК, за погасяване на публичните вземания с
5-годишна давност. Развити са подробни съображения, основаващи се на съдебна
практика.
Изтъква се, че по делото не са
били представени доказателства за искане за ползване на почивка от ищеца
/подаване на рапорт/, докато е бил на служба. След като нито веднъж
военнослужещият, който бил титуляр на вземането не бил поискал изпълнение в
рамките на срока на договора, то неясно било как правото за ползване на почивка
се било трансформирало в право на парично възнаграждение. Сочи, че при
направено възражение за изтекла погасителна давност, трансформация ще настъпи
само за непогасеното по давност преобразуващо право, за да се извърши
компенсация. Паричните вземания по чл.136а, ал.5 от КТ се погасявали с 3-година
давност. Развити са подробни доводи. Аналогични според него са съображенията за
изтеклата погасителна давност по отношение акцесорното вземане за мораторна
лихва, в която хипотеза също намирала приложение кратката тригодишна давност.
Направено е искане за отхвърляне на жалбата, а в случай, че спорът бъде
разгледан по същество се иска решението на БРС да бъде оставено в сила като
допустимо, правилно, законосъобразно и мотивирано в обжалваната част. Претендира
се присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
На основание чл.267 от ГПК съдът
извърши проверка относно допустимостта на жалбата:
Въззивната жалба е подадена против
подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок, от надлежно
упълномощен представител на страна /л.86 от делото на БРС/, която има правен
интерес да го обжалва в атакуваната част. Жалбата отговоря на изискванията на
чл.260 и чл.261 ГПК и е допустима.
Отговорът е подаден от надлежно
упълномощен процесуален представител на въззиваемата страна.
Страните нямат доказателствени
искания.
Мотивиран от горните съображения
и на основание чл.267 от ГПК, Бургаският
окръжен съд
О П Р Е Д Е Л И :
СЪОБЩАВА
НА СТРАНИТЕ ПРОЕКТО-ДОКЛАДА на въззивната
жалба, отговора и останалите въпроси по чл.267 ГПК съобразно обстоятелствената
част на настоящото определение.
Определението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.