№ 113
гр. В., 09.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – В., I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:А.М.П.
Членове:В.Й.М.
В.Р.Г.
при участието на секретаря Н.Ц.К.
като разгледа докладваното от В.Й.М. Въззивно гражданско дело №
20241300500169 по описа за 2024 година
Делото е образувано по въззивна жалба От С. Р. Г. с ЕГН **********,
чрез пълномощника си, Еднолично адвокатско дружество „Д. М." вписано в
регистър БУЛСТАТ под № ******, фирмено дело № 24/2021 г. по описа на 24
св. Софийски градски съд, с адрес на упражняване на дейността: гр. София,
бул. „Александър Стамболийски" № 125-2, ст. 5, оф. 5.3, представлявано от Д.
М. М. - Управител, Против Решение № 171 от 25.03.2024г. по грд №
1513/2023г по описа на ВдРС, в частта, с която е уважен предявения срещу Р.
насрещен иск за сумата от 1954,99 лева главница по договор за потребителски
кредит предоставен от разстояние № 842275/10.06.2022г., ведно със законната
лихва, считано от 20.10.2023г. до окончателното изплащане на сумата, както и
сумата от 837,23 лева договорна лихва за периода от 10.06.2022г. до 19.10-
2023г. и сумата от 203,29 лева - мораторна лихва за периода от 10.12.2022г. до
19.10.2023г.
Поддържа, че Решението на Съда в атакуваната част е неправилно и
незаконосъобразно.
Твърди се, че макар формално договорът за паричен заем да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не
1
кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от
сделката е особено съществена за интересите па потребителите, тъй като
целта па уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения.
В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит
кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на целия
договор за паричен заем на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на
изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК .
След като процесния договор е нищожен жалбоподателката дължи връщане
само на чистата главница - тоест всички платени от нея суми по процесния
договор следва да се отнесат, като погашения на главницата. Съгласно
приетата и неоспорена от страните ССчЕ същата е заплатила обща сума в
размер на 1141,51 лева, следователно насрещния иск е основателен до сумата
от 858,49 лева, а за разликата до пълния предявен размер следва да бъде
отхвърлен.
С оглед горното, моли съда да постанови Решение, с което да отмени
атакуваното в обжалваната част и отхвърли предявения насрещен иск за
разликата над 858,49 лева, като претендират направените по делото разноски.
В.ският окръжен съд, като взе предвид постъпилата въззивна
жалба, данните по делото и съобразявайки ги в съвкупност, прие за
установено следното :
С Решение № 171 от 25.03.2024г. по грд 1513/2023г. ВРС
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата за неустойка по чл. 27 от договор
за потребителски кредит предоставен от разстояние № 842275 от 10.06.2022 г.,
сключен между „СТИК-КРЕДИТ“ АД с ЕИК **********, със седалище и
адрес на управление гр. Шумен, пл. „Оборище” № 13Б и С. Р. Г. с ЕГН
********** от гр. В., ОСЪЖДА С. Р. Г. с ЕГН ********** от гр. В. да заплати
на „СТИК-КРЕДИТ“ АД с ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление гр. Шумен, пл. „Оборище” № 13Б, представлявано от С.Н.Т.,
2
сумата от 1954,99 /хиляда деветстотин петдесет и четири лева и деветдесет и
девет ст./ лева - главница по договор за потребителски кредит предоставен от
разстояние № 842275/10.06.2022 г., ведно със законната лихва, считано от
20.10.2023 г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 837,23
/осемстотин тридесет и седем лева и двадесет и три ст./ лева - договорна лихва
за периода от 10.06.2022 г. до 19.10.2023 г. и сумата от 203,29 / двеста и три
лева и двадесет и девет ст./ лева - мораторна лихва за периода от 10.12.2022 г.
до 19.10.2023 г., като са присъдени дължимите разноски.
С подадената въззивна жалба се моли да се отмени постановеното
решение, и отхвърли предявения насрещен иск за разликата над 858,49 лева,
като претендират направените по делото разноски.
В законния срок е не е постъпил отговор от ответната по жалба страна
В съдебно заседание въззивник и въззиемата страна, не се явяват, като е
депозирано становище от жалбоподателя за разглеждане на делото , в тяхно
отсъствие.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението и по допустимостта му в обжалваната му част, а по
всички останали въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Въззивният съд не може да се произнася по основания за неправилност на
въззивното решение, извън посочените във въззивната жалба, освен в
случаите, когато прилага материалния закон, определяйки сам точната
правната квалификация на предявените искове и на насрещните права и
възраженията на страните. Вън от това, той проверява само посочените в
жалбата правни изводи, законосъобразността на посочените в жалбата
процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата фактически
констатации на първоинстанционния съд. В този смисъл е и установената
задължителна съдебна практика, обективирана в решения на Върховния
касационен съд, постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 57 от
12.03.2012 г. по гр. д. 212/2011 г. IV г. о.; решение № 230 от 10.11.2011 г. по гр.
д. № 307/2011 г. II г. о., решение № 385 от 18.04.2012 г. по гр. д. № 1538/2010 г.
Съгласно задължителните указания и разясненията относно правомощията на
въззивната инстанция предвид разпоредбата на чл. 269 от ГПК, дадени с т. 1 и
мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК,
въззивният съд се произнася служебно само по въпросите относно
3
валидността и процесуалната допустимост на първоинстанционното решение,
а при проверката относно правилността на същото - само за приложението на
императивни материално правни норми и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните по делото или за определени категории уязвими лица,
като по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от релевираните във
въззивната жалба основания и в рамките на заявеното с нея искане за
произнасяне от въззивния съд.
Обжалваното решение, предмет на настоящата проверка, е валидно –
постановено е от компетентен съд, съобразно правилата на родовата и
местната подсъдност, от надлежен състав и в рамките на правораздавателната
власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано. Депозираната
срещу него въззивна жалба е подадена в преклузивния срок, от надлежна
страна и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално
допустима.
При извършване на въззивен контрол на обжалваното съдебно решение,
в рамките поставени от въззивната жалба, съдът след преценка на събраните
от първата инстанция доказателства намира, че обжалваното решение е
правилно и като такова следва да бъде потвърдено, а жалбата се явява
неоснователна.
В настоящия случай, първоинстанционният съд въз основа на
изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти, правилно е
определил предявените искове -Предявен е иск за прогласяване
нищожността на клаузата за неустойка на чл. 27 от Договор за паричен заем
№ 842275/10.06.2022 г., сключен между страните, поради противоречие с
добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл трето от ЗЗД/ и поради това, че е сключена
при неспазване на нормите на чл. 11, чл. 19, ал. 4 от ЗПК във вр. с чл. 22, както
и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.
В конкретният казус, настоящата инстанция не приема направените във
въззивната жалба оплаквания за неправилност и незаконосъобразност за
основателни. Основанието за това, е че въззивният съд след подробно
обсъждане на събраните в производството доказателства, достига до същите
правни изводи изведени от първата инстанция.
Ищцата е навела възражение за нищожност на процесния договор за
потребителски кредит на основание чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10
4
от ЗПК поради това, че ГПР бил посочен единствено като процент без
изрично да са описани и основните данни, послужили за неговото
изчисляване.
Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК регламентира, че при сключване на
договора следва да се уговори годишният процент на разходите по кредита,
включващ по арг. от чл. 19, ал. 1 от ЗПК общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит.
Въпреки, че в клаузите на договора между страните не е посочено какви
компоненти кредитодателят е включил при формиране размера на годишния
процент на разходите при сключването му, последните са изводими от
разпоредбите на закона.
В случая съдът намира, че може да се установи съдържанието на включените
разходи посредством тълкуване на клаузите на договора за потребителски
кредит съотнесени към разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и тази на § 1, т. 1
от ДР на ЗПК, съгласно която общ разход по кредита за потребителя са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по- специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
ГПР се изчислява на 42,58 % и не надхвърля максимално допустимия размер
по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
По отношение на неустойката ВдОС намира, че уговорената неустойка
по чл. 27 от договора представлява обезщетение за неизпълнение на акцесорно
задължение, а обезщетението по дефиниция не попада в общите разходи и от
там не може да се вземе предвид при изчисляване на ГПР и правилно
въведената клауза за неустойка е нищожна и като такава не е породила своите
правни последици.
5
Процесната неустойка от договора за потребителски кредит е предвидена за
неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение на заема чрез
поръчител или банкова гаранция, като е въведен кратък срок за представяне
на тези обезпечения- 3- дневен от получаване на заемната сума, както и са
въведени редица условия, на които да отговаря поръчителя. При съобразяване
на тези характеристики следва, че неустойката не съответства на въведените й
функции да служи за обезпечение, обезщетение и санкция в случай на
неизпълнение на договорните задължения.
На заемателя е отпуснат кредит в размер на 2000,00 лева, а уговорената и
начислена неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение е в размер на 3906,89 лв., т.е. в почти двукратен размер на
главницата по заема. Освен това неустойката се начислява за неизпълнение на
непарично задължение, т. е. неустойката не е уговорена за забава за
неизпълнение на вноските по кредита и за периода на неизпълнението, поради
което е изключено да се приеме, че размерът й се получава твърде висок в
сравнение с дължимата сума и с реалните вреди и това се дължи на периода на
неизпълнение.
Липсва и обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди
на кредитора би покрила тази неустойка.
С така въведеното задължение за представяне на обезпечение следва, че
кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за
изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в
тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое
задължение.
Претендираната неустойка противоречи и на чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, който
предвижда забрана за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка.
По изложените съображения съдът приема, че посочената клауза на чл. 27 от
процесния договор за кредит се явява нищожна и като такава не
поражда права и задължения за страните по заемното правоотношение.
Различно е положението с клаузата за възнаградителна лихва.
Установи се от процесния договор, че размерът на възнаградителната лихва е
6
бил определен на 36.00 %, а годишният процент на разходите е бил 42,58 %.
Следва да се отбележи, че към датата на сключване на договора е действала
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит, която
предвижда, че годишният процент на разходите, включващ и лихвите съгласно
ал. 1, не може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и валута, определена с постановление на
Министерския съвет. Уговорените в договора лихва и годишен процент на
разходите не надвишават петкратния размер на законната лихва, поради което
в тази му част процесният договор не е нищожен и е породил своето действие.
С оглед гореизложеното съдът приема, че с изключение на клаузата за
неустойка процесният договор за потребителски кредит е действителен.
Неоснователни са оплакванията във въззивната жалба относно частичната
неправилност на първоинстанционният съдебен акт.
Ищецът по предявените насрещни осъдителни искове „Стик-Кредит“АД е
доказал, че между страните през процесния период е съществувало валидно
правоотношение; ищецът, като страна по последното, е изпълнил поетите
задължения; ответницата по насрещните искове С. Р. Г. не е извършила
дължимата насрещна престация и е изпаднала в забава.
С насрещната искова молба ищецът по нея упражнява потестативното си
право да отнесе вземането си по договора за кредит за предсрочно изискуемо,
като се позовава на разпоредбата на чл. 24, ал. 1 от договора. От заключението
на съдебно- икономическата експертиза, съдът приема, че ответницата по
насрещните искове е неизправна страна по договора, като са направени
частични плащания. Насрещният осъдителен иск е депозиран в съда на
19.10.2023 г. Към тази дата са падежирали погасителни вноски до
шестнадесета включително, като няма данни по делото ищцата да е изпълнила
насрещното си задължение за плащане на вноските от шеста до шестнадесета.
Неизправността на длъжника, изразяваща се в неплащане на дължими
погасителни вноски с настъпил падеж на посочената в погасителния план
дата, дава възможност на кредитора да упражни правото си като отнесе
вземането по договора за кредит като предсрочно изискуемо.
Насрещната искова молба е връчена на ответницата по насрещните искове на
01.12.2023 г., при което следва да бъде прието, че и второто основание за
настъпване последиците на обявената предсрочна изискуемост е налице, т.е.
7
че длъжникът е уведомен за упражненото от кредитора преобразуващо
вземането по договора за кредит право.
Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от
длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са
настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й /Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014 г. по т.д. № 4 по описа за 2013 г. на ОСГТК на ВКС,
т. 18/.
Съгласно Тълкувателно решение 3/2017 г. от 27.03.2019 г. по т.д. № 3/2017 г. на
ОСГТК на ВКС размерът на вземането на кредитора при предсрочна
изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на
непогасения остатък от предоставената по договора парична сума
(главницата) и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната
изискуемост до датата на плащането.
С оглед изложеното, съдът приема за основателна исковата претенция за
незаплатената част от главницата, която съгласно заключението на вещото
лице е в размер на 1954,99 лева. Поради изложените аргументи в цитираното
по-горе тълкувателно решение, дължима се явява възнаградителната лихва за
периода до датата на настъпване на предсрочната изискуемост, която според
неоспореното заключение на ВЛ възлиза на 837,23 лева.
Основателна се явява и претенцията за заплащане на мораторна лихва.
В чл. 26 от договора страните са уговорили, че при забава на плащането на
погасителна вноска кредитополучателят дължи на кредитора законната лихва
за периода на забавата върху всяка забавена погасителна вноска. Ответницата
е изпаднала в забава на плащанията и дължи обезщетение за забава, което за
периода от 10.12.2022 г. до 19.10.2023 г. възлиза на сумата от 203,29 лева.
При тези съображения и неприемане възраженията изложени във
въззивната жалба, след съвпадане на крайните правни изводи на
първоинстанционния и въззивния съд, решението, като правилно и
законосъобразно следва да се потвърди, а подадената въззивна жалба, като
неоснователна се остави без уважение.
С оглед неоснователността на въззивната жалба, неоснователно е и
искането за присъждане на разноски по делото.
На основание чл. 280, ал. 2 от ГПК не подлежат на касационно
8
обжалване решенията по въззивните дела с цена на иска до 5 000, 00 лв. за
граждански дела и до 20 000, 00 лв. – за търговски дела. В случая цената на
исковете е под 5 хиляди лева по гражданско дело и настоящото решение не
подлежи на касационно обжалване.
По изложените съображения, Окръжен съд – В.,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 171 от 25.03.2024г. по грд 1513 /2023г. на
В.ски районен съд , в частта, с която е уважен предявения срещу С. Р. Г. с ЕГН
********** от гр. В. насрещен иск за сумата от 1954,99 лева главница по
договор за потребителски кредит предоставен от разстояние №
842275/10.06.2022г., ведно със законната лихва, считано от 20.10.2023г. до
окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 837,23 лева договорна
лихва за периода от 10.06.2022г. до 19.10-2023г. и сумата от 203,29 лева -
мораторна лихва за периода от 10.12.2022г. до 19.10.2023г.
В останалата част решението е влязло в законна сила.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9