Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, 03.12.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение
II- В въззивен състав,
в публично заседание на шести
ноември
през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл.с-я МАРИНА ГЮРОВА
При секретаря АНТОАНЕТА ЛУКАНОВА
и прокурора сложи за разглеждане
докладваното от
съдия МАРКОВА в.гр.д.№ 17298 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258 и следв.ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от А.Н.Н., ищец пред СРС, срещу решение №
39112 от 24.07.2018 г., постановено от СРС, Второ ГО, 67 с-в по гр.д.№ 31599 по
описа за 2017 г., с което са отхвърлени като неоснователния предявените от него
срещу Г.Ф.искове по чл.344, ал.1,т.т.1-3 КТ, както и иска по чл.45,ал.1 вр.с
чл.52 ЗЗД за сумата в размер на 1 200 лв., предявен срещу Б.И.М., относно
претендирано от А.Н.Н. обезщетение за претърпени неимуществени вреди от
незаконно уволнение. Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност и
немотивираност на така постановеното решение; не било налице „злоупотреба с
доверието“, а посоченият акт, квалифициран като „злоупотреба с доверието“ в
заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ бил различен от
описаният в обжалваното решение. Сочи, че по делото не било доказано
възползуване от служебно положение за узнаване на поверителна информация; не
доказано било „разпространяването на поверителни сведения“. Неоснователно било
прието и, че към 17.02.2017 г. ищецът /пред СРС/ имал задължение за опазване на
тайна относно размери на възнаграждения; неоснователно било прието и, че
наложеното наказание съответства на тежестта на нарушението. Неправилно СРС бил
приел, че заповедта за уволнение е достатъчно мотивирана; това било така, защото
заповедта била мотивирана с факти и обстоятелства, съдържащи се в други
документи, стоящи извън нея. Затова било налице нарушение на чл.195, ал.1 КТ; в
този смисъл била и съдебната практика на ВКС. Неправилно СРС бил приел, че няма
спор, че служителят бил изслушан предварително. Сочи, че правото му на защита
било накърнено, защото не бил запознат с изброените в заповед № 59/22.03.2017
г. обяснения, докладни записки и доказателства, сочени като основание за
вземане на решението за налагане на наказанието. Едва с отговора по исковата
молба успял да се запознае със същите. От съдържанието на „Повторно искане за
излагане на писмени обяснения“ от 22.03.2017 г. се установявало, че
работодателят е използувал общи изрази, а не било посочено конкретното деяние.
В този смисъл изпълнението на задължението за изслушване на служителя било само
формално. А относно „нерегламентиран отдалечен достъп до чужда електронна
пощенска кутия без знанието и съгласието на ползващия“ изобщо не били поискани
обяснения. При това положение заповедта следвало да бъде отменена на основание
чл.193,ал.2 КТ без разглеждане на спора по същество. Сочи, че работодателя не
бил доказал с преки доказателства, така и поради липсата на допустими и
безспорни косвени такива, има ли извършено от служителя незаконно придобиване
на служебна поверителна информация на ГФ, която незаконно да е разпространил и
с това тежко да е увредил доброто име на Фонда. По отношение на посоченото в
заповедта нерегламентирано придобиване на информация, находяща се в „Регистър
на трудовите договори, гражданските договори и анексите към тях“ и „Регистър на
протоколите на УС на Фонда и на Съвета на Фонда“, не било доказано от
ответниците, че такива регистри реално съществуват. А твърдението за достъп до
електронната поща на Д.Ш.било въведена едва пред съда, а също било и недоказано.
Наред с това Ш.била извън кръга на лицата, натоварени с работа по създаване и
обработване на посочените регистри. Самите документи до които служителят бил
получил нерегламентиран достъп не били индивидуализирани. Според въззивника
твърденията „злоупотреба с доверие“ и „придобиване по нерегламентиран начин на
поверителна информация“ били взаимоизключващи се. Не можело да има злоупотреба
с доверие, след като въззивникът бил извън кръга на лицата с достъп до
поверителна информация; в този смисъл била и съдебната практика на ВКС. Не
можело да му се вмени във вина допуснатото грубо нарушение на защитата на лични
данни – трудовите възнаграждения на служителите във Фонда. Не било доказано, че
нарушението е извършено от него. Освен това той не бил „оператор на лични
данни“. Не бил и обвързан със задължение за опазване на тайна след 11.01.2011
г. Не следвало да се кредитира заключението на съдебно-техническата експертиза,
тъй като били допуснати процесуални нарушения при приемането й, а и не му била
дадена възможност да се запознае с документите въз основа на която е била
изготвена. Същевременно се позовава на отговорите на вещото лице, че всеки може
да въвежда, премахва и изменя данни. Не било вярно, че е форматирал твърдия
диск на работния му компютър, което се установявало от съдържанието на обходния
лист, който било попълнил на 22.03.2017 г., както и от показанията на свидетеля
Д.. Вменено му било деяние, съставляващо престъпление, за което нямало влязла в
сила присъда; в този смисъл в дисциплинарното производство не била зачетена
презумпцията за невинност. Недостатъците на заповедта за уволнение не можели да
се поправят пред съда, вкл. чрез изслушване на свидетелски показания.
Последните били недопустими за събиране, т.к. по отношение на трудовите
правоотношения допустими били само писмени доказателства. Това, което бил
изразил пред колеги било лично мнение, а показанията на колегите му били
събрани по принуда. Затова не можело да се приеме, че е разпространявал
поверителна служебна информация. Абсурдно било да се приеме, че е налице
уронване на доброто име на работодателя от факта на узнаване от служителите на
размерите на трудовите възнаграждения в предприятието, щом от ответниците се
твърдяло, че същите са справедливо и законосъобразно определени. Ако това не
било вярно, то за всеки служител бил налице правен интерес да узнае размерите
на трудовите възнаграждения на колегите си, както и на размерите на средствата
в бюджетите, предвидени за заплати. Счита, че е налице нарушение на чл.188 КТ,
тъй като наказанието не било съобразено с добрата оценка за професионалните му
и лични качества; липсата на предходни нарушения, както и, че казаното от него
било споделено пред малък кръг от служители. Освен това съгласно т.4.4 от
Инструкцията оценката за въздействие била „средно ниво“. Според въззивника
уволнението му било резултат от личното отношение и злоупотребата със служебно
положение от страна на ответника М., както и улесняване на кариерното
израстване на постъпили във Фонда след него, юристи. Конфликтът му с ответника М.
възникнал в ежедневната им комуникация, както и, че според въззивника
средствата за работна заплата се разпределяли несправедливо, безконтролно и
инцидентно и във вреда на неосведоменото мнозинство от около 30 човека; същото
се отнасяло и до допълнителните плащания, които се одобрявали по предложение на
М.. Това несъгласие въззивникът бил споделил с М.. Повишенията в длъжност се
правели без проведено атестиране и при неясни правила. Според него свидетелката
П.била „стимулирана“ да даде показания в полза на работодателя чрез повишение в
длъжност „Гл.юрисконсулт“, затова показанията й не следвало да бъдат
кредитирани, а и тя не познавала работата му и нивото на изпълнение на
задълженията. Въззивникът имал пререкания с ответника М. и във връзка с
организацията на работа на юрисконсултите, както и неравномерното им
натоварване. Твърди, че бил привикван насаме от ответника М. с предложение да
напусне като получи съответното обезщетение или ще бъде уволнен. Това се
установявало и от представения от него като веществено доказателство –
звукозапис на 13.12.2017 г. Освен това се опитвали да му въздействат чрез майка
му, което влошило отношенията му с последната, от което търпял неимуществени
вреди. Затова искът му за обезщетение бил основателен и като такъв следвало да
бъде уважен. Това било и така, защото първоначалната обида от неадекватното
отношение и страх от незаконно уволнение прераснали след 22.03.2017 г. в
отчаяние от новосъздаденото трудно материално и семейно положение, както и срам
пред онези от обкръжението му, чието мнение ценял най-много. Счита, че
претендирания от него размер на обезщетението за вреди е пределно скромен,
предвид обществения критерий за справедливост, приложим към момента за деликта.
Иска се от
настоящата инстанция да отмени обжалваното решение изцяло. Претендират се
разноски.
Постъпил е отговор по въззивнатга жалба от Г.Ф., ответник пред СРС по исковете по
чл.344,ал.1, т.т.1-3 КТ. Излага се становище за нейната неоснователност и
правилност на така постановеното решение. Сочи се, че твърденията във
въззивната жалба били неверни и необосновани; въззивникът се стремял да убеди
съда в несъществуващи процесуални нарушения. Не било допуснати сочените от
въззивника нарушения на чл.193 КТ. Право на работодателя било да прецени дали
ще санкционира нарушителя по реда на чл.188 КТ. Заповедта била мотивирана по
начина изискван от 194 КТ. Нарушенията визирани в заповедта били установени по
безспорен начин-осъществен бил достъп до компютърни данни в системата без
разрешение. Наложеното наказание съответствало на нарушението. Проникването в
чужда електронна пощенска кутия, в случая тази на директора на дирекция „Правна
и съответствие“ –г-жа Ш.без нейно съгласие и знание представлявало тежко
нарушение на трудовата дисциплина. Получаваната по този начин информация
представлява злоупотреба с доверието на работодателя. Тя създавала възможност
за разпространение на поверителни данни, представляващи конфиденциална
информация-лични данни, размер на възнаграждения, индивидуални данни за
договори на служители и изпълнителни директора. Осъщественият от ищеца
нерегламентиран достъп бил доказан и от заключението на СТЕ, изготвено от вещото
лице Х.. Това било установено с точност дата и час. Сочи се, че ищецът имал
задължение да не разкрива на трети лица информация за възнаграждението си, това
на служителите и ръководството- т.7 от трудовия му договор. От разпита на
свидетелката П.се установило, че ищецът в широк кръг от служители на ГФ бил
коментирал въпроси свързани с възнагражденията в ГФ и въпроси относно
възнагражденията на Изпълнителните директора на ГФ-М. и С.. Ищецът грубо бил
нарушил Инструкцията за техническите и организационни мерки за защита на
личните данни в поддържаните в ГФ, регистри, утвърдени със заповед №
7/30.04.2014 г., с която ищецът се бил запознал.Ищецът бил използувал
информация добита по нерегламентиран начин, до която той няма и не може да има
достъп. Така получената информация била обсъждана пред широк кръг от служители.
С тези си действия Н. бил нарушил императивно поетото задължение с трудовия
договор. В този смисъл служителят следвало да спазва и професионалната етика. Въпросите свързани с щатното разписание на ГФ
били от компетентността на УС и не можели да бъдат коментирани от служители,
изпълняващи длъжността „старши юрисконсулт“. Сочи се, че било доказано, че
ищецът е злоупотребил с доверието на работодателя. Затова не било нужно наличие
на имотна облага. Счита, че използуването на широка дискусия по въпросите,
касаещи трудовите възнаграждения, каквато в случая била налице, била
неподходяща и нерегламентирана от КТ, форма. Наложеното наказание било
съответно на извършеното нарушение с оглед критериите на чл.189, ал.1 КТ. Още
повече, че преди да напусне работа Н. бил форматирал твърдия диск на работния
си компютър, което било грубо нарушение на трудовата дисциплина и по чл.7, ал.4
от Правилника за организация на вътрешния документооборот.По отношение на
представения по делото от ищеца запис направен при връчването на заповедта за
уволнение, се твърди, че същият е нерегламентира и поради това не е годно
доказателствено средство; освен това вещото лице било установило и, че същият е
изключително некачествен. А самите разчетени фрази не подкрепяли тезата на
ищеца. Решението било постановено в съответствие със събраните по делото доказателства,
както и със задължителната съдебна практика на ВКС. Във въззивната жалба се излагали
доводи, които били неотносими към правния спор. Взема се становище и по
отношение предявеният иск по чл.45 ЗЗД срещу Б.М. като се твърди, че той е
неоснователен. Освен това била налице преюдициалност между исковете по чл.344,
ал.1,т.т.1-3 КТ и иска по чл.45 ЗЗД. Претендират се разноски.
Постъпил е отговор по въззивната жалба, подаден от Б.М., в който се изразява
становище за нейната неоснователност. Твърди се, че искът по чл.45 ЗЗД бил
недоказан, тъй като липсвал реализиран фактически състав на непозволено
увреждане. Не било ясно и в какво качество бил привлечен като ответник. Всички
действия във връзка с дисциплинарното уволнение на ищеца /пред СРС/ били
извършени от ответника М. в качеството му на длъжностно лице, поради което той
не можел да отговаря като физическо лице. В този смисъл предявеният иск бил
недопустим. Освен това ответникът М. не можел да взема еднолично решения,
защото било необходимо съвместно осъществяване заедно с другия изпълнителен
директор на ГФ, както и в случая било сторено.Взема се становище за
неоснователност и на исковете по чл.344, ал.1,т.т.1-3 КТ като се сочи, че
процедурата по налагане на наказанието „уволнение“ била спазена.
По допустимостта на жалбата:
Срокът по
чл.259, ал.1 ГПК ще тече от датата на връчването на решението– 02.08.2018 г.
Въззивната жалба е подадена
на 03.08.2018 г., поради което съдът намира, че същата е в срок.
Тъй като въззивникът е бил ищец в
производството пред СРС и предявените от него
искове не са били уважени, то за въззивника е
налице правен интерес от обжалване, затова съдът намира, че въззивната жалба е допустима.
Подадена е от А.Н. въззивна частна жалба срещу определение
№ 44643/18.09.2018 г. четено по реда на чл.248 ГПК. Сочи се, че определението е
постановено в разрез с приетото в.т.1 от ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС,
защото не били представени банкови документи за плащане. Освен това в повечето
случай ГФ бил представляван от юрисконсулт и доколкото в ГПК не се уреждал
случая при процесуално представителство едновременно от адвокат и юрисконсулт,
то възнаграждение следвало да се присъди на този процесуален представител,
който е извършил основните действия по защитата на страната като в този смисъл
било приетото в определение № 127 от 09.03.2010 г. по ч.гр.д.0 726/2009 г. на
ГК, Първо ГО.
Постъпил е отговор по въззивнатга жалба от Г.Ф., ответник пред СРС, в която се
излагат доводи за неоснователност и правилност на така постановеното
определение. Разходите били доказани. Право на страната било да прецени по кой
начин да се процесуално представлява. В случая адв. бил присъствал на о.с.з.
Постъпил е отговор по въззивната жалба, подаден от Б.М., ответник по иска по чл.45 ЗЗД. Излага се становище за нейната неоснователност и правилност на
обжалваното определение. Ангажирани били доказателства за плащане на
адв.възнаграждения. В случая ставало дума за съвместно процесуално
представителство. СРС бил присъдил възнаграждение за един адвокат.
По допустимостта на частната жалба:
Срокът по чл.275, ал.1 ГПК ще
тече от датата на връчването на определението– 05.11.2018 г.
Частната жалба е подадена
на 14.11.2018 г./по пощата/, поради което съдът намира, че същата е в срок.
По основателността на жалбата:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
След
служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че първоинстанционният съд се е произнесъл във
валиден и допустим процес.
По доводите във въззивната жалба:
С решение
№ 39112 от 24.07.2018 г., постановено от СРС, Второ ГО, 67 с-в по гр.д.№ 31599 по
описа за 2017 г. са отхвърлени
предявените от А.Н.Н. срещу Г.Ф., искове
с правно основание чл.344, ал.1, т.т.1-2 КТ, както и иска по чл.225, ал.1 КТ /за
сумата от 13 500 лв./ във вр. с чл.344,ал.1,т.3 КТ. Със същото решение е
отхвърлен иска по чл.45,ал.1 вр.с чл.52 ЗЗД за сумата в размер на 1 200
лв., предявен срещу Б.И.М., относно претендирано от А.Н.Н. обезщетение за
претърпени неимуществени вреди от незаконно уволнение. В полза на ответниците,
в тежест на ищеца, са присъдени разноски, съответно в размер на 1200 лв. и 300 лв.- адв.възнаграждение.
За да
постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел:
1-по иска по
чл.344, ал.1, т.1 КТ: на ищеца било наложена дисциплинарна отговорност –
уволнение. Заповедта била достатъчно мотивирана от обективна и субективна
страна. Страните не спорели, а и от събраните доказателства се установило, че е
спазена разпоредбата на чл.193 КК. Следвал извод, че работодателя е спазил предвиденото
в закона производство по налагане на дисциплинарното наказание. Въз основа на
събраните по делото гласни доказателства/Д. и П./, както и писмените
доказателства, събрани от наказващия орган- докладни записки и обяснения в хода
на извършената проверка, както и заключенията на вещите лица по изготвените по
делото експертизи, се установило, че ищецът е говорел пред колегите си за
получавани допълнителни трудови възнаграждения от служители, вкл. такива на
ръководни позиции, като бил изразил критично отношение към тома обстоятелство.
От това ставало ясно, че той е запознат със щатното разписание, където
фигурирали въпросните суми. Подобна информация и мнение били споделени от ищеца
и на втора срещу на 20.02.2017 г. Установило се от показанията на свидетел Д.,
че няколко дни преди ищеца да сподели информацията, бил констатиран
нереглментиран отдалечен достъп от компютъра, ползуван от ищеца да електронната
поща на прекия му ръководител – Ш.. Последното се доказвало и от заключенията
на СТЕ. Това по своя характер представлявало нарушение на чл.7 от трудовия
договор на ищеца- да не разгласява информация за възнагражденията – своето и на
другите служители във Фонда. При това положение от ищеца било допуснато
нарушение на чл.187, ал.1,т.8 КТ – злоупотреба с доверието и уронване на
доброто име на предприятието, както и разпространяване на повелителни за него
сведения. За да се приеме, че е налице злоупотреба с доверие не било необходимо
наличие на имотна облага като СРС е цитирал и съдебна практика. Прието е още,
че наложеното наказание съответства на нарушението – извършване на действия по
достъп до електронна поща, съответно информация, за което ищецът няма права и
за какъвто достъп принципно били приложими специални законови разпоредби, както
и последващо разпространяване на информация, за което съгласно уговорките в
трудовия договор била налице забрана.
2- по иска по
чл.344, ал.1,т.2 КТ – с оглед неоснователността на иска по т.1 КТ, ищецът
не следвало да бъде възстановена на заеманата преди уволнението длъжност.
3 – по иска по
чл.344, ал.1, т.3 КТ – с оглед неоснователността на иска по т.1 КТ,
обезщетение по чл.225, ал.1 КТ не се следвало.
4- искът по чл.45 ЗЗД бил обвързан от изхода по исковете по чл.344, ал.1 КТ, поради което бил
неоснователен.
С
определение от 18.09.2018 г. е оставено без уважение искането на ищеца за
изменение на решението в частта за разноските като съдът е приел, че те са
правилно разпределени- присъдено било възнаграждение за един адвокат и
разходите били доказани.
Въззивната
инстанция излага следните мотиви:
По иска по чл.344, ал.1,т.1 КТ:
Тежестта за доказване
законосъобразността на уволнението се носи от работодателя- въззиваем в
настоящето производство /ответник в производството пред СРС/.
Съгласно
чл.186 КТ виновното неизпълнение на трудовите задължения е нарушение на
трудовата дисциплина.
Видно от
заповед № 59/22.03.2017 г., за да бъде
наложено най-тежкото наказание „уволнение“ работодателят се е позовал на
разпоредбата на чл.187, т.8 от КТ-злоупотреба с доверието, уронване на доброто
име на Гаранционния фонд и разпространяване на поверителни сведения. А като
конкретно нарушение – това, че при неформална среща с Директор на „Дирекция
„Правна и съответствие“-Д.Ш., началника на отдел „Презастраховане“-М.Ц., старши
юрисконсулт Й.Ш.старши юрисконсулт Нели П.и юрисконсулт Т.М., състояла се на
17.02.2017 г. около 16,30 ч. в сградата на ГФ, разпространил поверителна
информация, касаеща допълнителните месечни трудови възнаграждения на старши
юрисконсулт Й.Ш.на Директора на „Дирекция „Правна и съответствие“-Д.Ш.. Г-н Н.
посочил с точност сумата, която ст.юриск. Й.Ш.получавал за изпълнение на
допълнително заеманата от него длъжност „заместник-завеждащ Секретна
регистратура“ при ГФ, както и допълнителното възнаграждение на Директора на
„Дирекция „Правна и съответствие“-Д.Ш.. При последващ разговор състоял се на
20.02.2017 г. между гл.юриск. М.К.и ст.юриск.А.Н., последният отново посочил с
точност размерите на месечни възнаграждения на служители във Фонда и
Изпълнителните директори. Доколкото разпространената информация от старши
юрисконсулт А.Н. се съдържа в Регистъра на трудовите договори, гражданските
договори и анексите към тях, находящ се на електронен носител във вътрешната
компютърна мрежа, защитен с парола, до който достъп би следвало да имат
единствено служителите, посочени в чл.8, ал.1,т.2 от Правилника за
организацията на вътрешния документооборот в ГФ, както и в Регистъра на Протоколите
на УС на Фонда и на Съвета на Фонда до който достъп би следвало да имат
служителите посочени в чл.8, ал.1,т.1 от същия Правилник, разпространяването на
придобитата по нерегламентиран начин информация от старши юрисконсулт А.Н. било
напълно недопустимо и незаконосъобразно, в разрез с разпоредбите на Закона за
защита на личните данни и при неспазване на КТ, Вътрешните правила,процедури и
инструкции на Фонда, както и в нарушение на чл.7 от трудовия договор №
43/11.10.2010 г. Тези действия са квалифицирани от работодателя като уронващи
престижа и доброто име на ГФ и представлявали злоупотреба с доверието на
работодателя ; деянието било извършено чрез разгласяване на служебна
информация, злепоставяйки работодателя, което било в разрез с КТ и
представлявало нарушение по смисъла на чл.187, ал.1,т.8 КТ- злепоставяне на
отношенията на доверие между работник и работодател, както и разпространение на
поверителни за него сведения.
В исковата
молба ищецът е изложил следните доводи за незаконосъобразност на уволнението
му, а именно: не бил спазен редът за
издаване на заповедта за уволнение при което било нарушено правото му на
защита, тъй като не бил запознат с цитираните документи като мотиви на
заповедта за уволнение- докладна записка от 15.03.2017 г. и 22.03.2017 г. от Д.Ш.и
писмени обяснения от 15.03.2017 г. от М.Ц., М.К., Й.Ш.Нели П.и Т.М.. По
същество – не бил извършил визираните в
заповедта за уволнение нарушения. В разпоредбата на чл.187, т.8 КТ били
посочени три различни нарушения. В случая в заповедта за уволнение не било
посочено конкретното нарушение, неговата тежест и значимост. Твърди, че не бил
осъществил нерегламентиран достъп до посочените в заповедта регистри. Сочи, че
на срещата на 17.02.2017 г. присъствали само колеги. На тази среща въззивникът
задал на Ш.въпроса дали получава възнаграждение за „Ключова функция
Съответствие“ и дали това става от м.06.2016 г., на който въпрос Ш.отговорила
„Да, получавам 1000 лева и какво от това?“. Именно по този начин били узнати,
вкл. от въззивника личните данни. Точното възнаграждение на Ш.не било назовано
от никой от присъстващите, вкл. от ищеца. Твърдението за извършеното на
20.02.2017 г. нарушение не било конкретизирано по отношение на това какви
конкретни тайни е бил разпространил. Практически невъзможно било да се
разпространят данни за възнагражденията на изпълнителните директори, тъй като
точните суми ги знаели само служителите, които били натоварени с изплащането
им. Посочено е още, че не бил злоупотребил с доверието на работодателя, тъй
като нямало използване на служебно положение при извършените от него действия.
Нямало и получена облага. Позоваването от негова страна при срещата с Ш., която
се явявала негов пряк ръководител, на това, че на единици служители са били
увеличени доходите при обещано увеличение от ръководителите за всички, било
само пример за аргументирането на предложението му към част от служителите да
настояват заедно за прилагането на Вътрешните правила. Ш.в служебното си
качество на ръководител на дирекция, била именно служителя, в чийто задължения
спада текущото оценяване на работата на юрисконсултите и предлагането към
Изпълнителните директори на конкретни промени във възнагражденията на
подчинените й. Ако имало разпространение на лични данни, отговорността не била
негова. Счита, че наложеното наказание е
несъответно на визираното в заповедта нарушение. Не било взето предвид, че няма
наложени наказания, не било взето предвид поведението на наказвания, така и
наказващия. Сочи, че му било предлагано обезщетение на основание чл.331,ал.2 КТ
като ищецът отказал да напусне доброволно.
Относно спазването на процедурата по чл.193, ал.1 КТ:
Искането за даване на обяснения
за констатираното дисциплинарно нарушение не е формален акт - въведено е с
оглед осигуряване възможност на защита на работника и същевременно - с оглед
възможност на работодателя да прецени всички обстоятелства, свързани с
констатираното дисциплинарно нарушение. Дали на работника е предоставена реална
възможност да даде обяснения за нарушението се преценява с оглед
обстоятелствата на всеки конкретен случай. Безспорно, когато исканите обяснения
са относно обстоятелства - действия или бездействия на работника от сравнително
отдалечен период от време или налагат работникът да извърши определени справки,
проверка на документи и пр., срокът за обяснения трябва да е съобразен с
реалните възможности на работника да ги даде. Когато обясненията са за действия
или бездействия, които не налагат обстойна проверка на минали събития, то
наказанието може да бъде наложено и непосредствено след като работодателят е
поискал от работника обяснения и такива не са били дадени.
С оглед изложеното в исковата
молба ищецът всъщност твърди, че при депозирането от негова страна на
обясненията, които са му били поискани в писмен вид- 2 пъти, не е бил наясно в
каква връзка му се искат, както и не е бил запознат с документите, посочени в
мотивната част на заповедта за уволнение. При това положение основателен е
довода на въззивника /ищец пред СРС/, че спазването на процедурата по чл.193 КТ
не е било безспорно, както е приел първоинстанционния съд. Нещо повече, видно
от доклада по чл.140 ГПК, който е изготвил СРС, това обстоятелство не е било
обявено за безспорно. Дори фигурира като спорно: „Ищецът твърди, че не е спазен
реда за издаване на процесната заповед за уволнение, тъй като не бил запознат с
конкретните твърдения за извършено от него дисциплинарно нарушение".
В случая на ищеца са поискани обяснения на 22.03.2017
г. с писмо вх.№ 01-00-8 и там изрично е посочено, че се касае до разгласяване
на поверителна информация относно размера на трудовите, допълнителните
възнаграждения на служители на ГФ, вкл. тези на изпълнителните директори като е
даден срок до 11 ч. на 22.03.2017 г. В писмото е посочено, че следва да
предостави обяснения откъде, по какъв повод и начин се е сдобил с тази
информация. В обясненията си вх.№ 01-00-9 от 22.03.2017 г. ищецът признава, че
е получил писмото в 10 ч. и това искане е повторно. Отрекъл е да е разгласил
поверителна информация. Узнаването на информация, от която си бил съставил
лично мнение не било със съдействие на друго лице, нито чрез престъпление.
Съгласно практиката на ВКС по чл. 290 ГПК / решение по гр. дело № 1008/2011 г. на състав на ІІІ г.о., решение по
гр. дело № 1342/2010 г. на състав на ІІІ г.о./, не е необходимо спазването на
определена процедура от работодателя по чл. 193 КТ, както и че
работодателят не е длъжен да съобразява определен от него срок, да изчаква
изтичането му, ако от поведението на работника или служителя може да се направи
еднозначен извод, че той не възнамерява да представи допълнителни обяснения.
В конкретния случай въззивната
инстанция намира, че сме именно в тази хипотеза. Затова и неоснователен е довода
на въззивника за нарушение на процедурата по чл.193 КТ.
По същество- извършил ли е ищецът А.Н. визираните в заповедта за уволнение
нарушения:
Съгласно чл. 126, т. 9 от КТ,
работникът или служителят е длъжен да бъде лоялен към работодателя си, като не
злоупотребява с неговото доверие и пази доброто име на предприятието.
Задължението по чл. 129, т. 9 КТ за лоялно отношение към работодателя изисква от работника или служителя
да зачита неговите интереси, да не създава условия за нелоялна конкуренция, да
пази поверителната информация, да се грижи и да утвърждава доброто му име сред
трети лица и пр.
Разпоредбата
на т.8. на чл.187 КТ, на която се е позовал работодателя,
за да наложи най-тежкото наказание на ищеца Н., съдържа три нарушения:
1.злоупотреба
с доверието и
2.уронване
на доброто име на предприятието, както и
3.разпространяване
на поверителни за него сведения;
Следователно,
хипотезата
на чл. 187, ал. 1, т. 8 КТ включва три отделни състава, виж в
този смисъл РЕШЕНИЕ № 214 ОТ 15.03.2017 Г. ПО ГР.
Д. № 112/2016 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС.
Злоупотреба с доверието на
работодателя, оказано при възлагане изпълнението на работата за длъжността по
см. чл. 187, ал. 1, т. 8, предл. 1 КТ, може да се прояви в различни
форми, чиято обща характеристика е злепоставяне на отношенията на доверие между
работник или служител и работодател. Злоупотреба
с доверието на работодателя е налице, когато работникът или служителят,
възползвайки се от служебното си положение, е извършил преднамерени действия, с
цел извличане на имотна облага за себе си или за трето лице. Злоупотреба с
доверието на работодателя обаче е налице и в случаите, когато без да е
извлечена имотна облага, работникът, възползвайки се от служебното си положение
е извършил действия, компрометиращи оказаното му доверие, виж приетото в този симисъл и постановено по реда на чл.
290 ГПК решение по гр. д. № 1734 от 2009 г. на ВКС, ІІІ г. отд.
Доброто име на предприятието е нарушение, с което
работодателят е злепоставен от работника или служителя пред трети лица и това се отразява или е възможно да се отрази
неблагоприятно на конкркуретнтноспособността, ефективността и авторитета на
предприятието. Поверителни за
предприятието сведения са само обявените за такива с надлежен акт -
нормативен, административен, договор между работник и работодател, заповед на
работодателя. Съобщаването им от
работника или служителя е нарушение, когато са доведени до знание на субекти,
на които работникът или служителят не е имал право да ги съобщи.
В конкретния случай работодателят
е подвел едно деяние на служителя в трите хипотези на чл.187, ал.1,т.8 КТ като
е смесил трите състава.
Първото обстоятелство, което
следва да бъде изяснено дали служителят е допуснал нарушение на чл.7 от
трудовия си договор, сключен на 11.10.2010 г. Видно от чл.7 на този договор
„Други условия“ : в т.7.1 фигурира задължение да не разгласява размера на
трудовото си възнаграждение, както и размера на възнаграждение на другите
служители; т.7.2 да пази в тайна информацията, която получава по силата на
служебните си задължения, да не разпространява данни, както и вътрешни документи-писма,
указания, свързани с вътрешната оперативна информация. Впоследствие трудовият
договор е бил изменен с допълнително споразумение от 11.01.2011 г. като същият
се счита безсрочен, а с допълнителното споразумение от 07.09.2015 г. ищецът е
преназначен от длъжност „юрисконсулт“ на длъжност „старши юрисконсулт“, но по
отношение на тази т.7 няма изменение. Видно от последното цитирано
споразумение, изрично е посочено, че „всички останали условия по договора
остават непроменени“. Впоследствие с допълнително споразумение от 01.11.2016 г.
ищецът е преназначен от длъжност „старши юрисконсулт“ в отдел „Правен и
регреси“ в Дирекция „Правна и съответствие“. Видно от последното цитирано
споразумение, изрично е посочено, че „всички останали условия по договора
остават непроменени“.
Тълкуването на чл. 187, ал. 1,
т. 8 КТ следва да се извършва и с оглед правата и свободите, прокламирани в
чл. 39 и чл. 41 от Конституцията на РБ и чл. 10, т. 1 от
Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС).
Правото да се изразява и разпространява мнение и да се търси, получава и
разпространява информация, не е абсолютно. Основания за ограничаването му се
съдържат в чл. 39, ал. 2 и чл. 41, ал. 1, изр. 2 от КРБ и чл.
10, т. 2 ЕКЗПЧОС, които не позволяват то да бъде използвано за накърняване
и засягане на изрично изброените права и интереси, както и в тази на чл. 57,
ал. 2, която не допуска злоупотреба с тях, както и упражняването им, ако
накърнява права или законни интереси на другия. В този смисъл, съдът в
хипотезите на чл. 187, ал. 1, т. 8 КТ следва да извърши преценка, както
на правото на работника и служителя да сигнализира за незаконно поведение или
закононарушение от страна на работодателя, така и на правото на работодателя да
защити своята репутация и търговски интереси, съответно допустима ли е намеса в
свободата на изразяване на работника или служителя - с нея преследва ли се
легитимна цел и тя пропорционална ли е на защитавания интерес. В Решение на
ЕСПЧ по делото Heinisch v. G. (no. 28274/08) са изведени няколко от критериите
за преценка доколко намесата е пропорционална: дали е имало обществен интерес
от сигнала/разкриването на информацията; дали са били използвани алтерантивни
канали от работника/служителя преди публичната разгласа или сигнализиране на
покуратурата; дали разкритата информация/сигнал
е автентичен; работникът или служителят действал ли е добросъвестно; каква е вредата,
причинена на работодателя, съпоставена с публичния интерес; строгостта на
санкцията.
В конкретния случай с оглед
представените от ищеца с исковата молба докладни записки, се установява, че по
инициатива на Д.Ш., на ищеца и други колеги, са се провеждали срещи на които са
обсъждани служебни и лични теми/докладна записка от 16.03.2017 г./л.20 по
делото пред СРС/. Целта на тези разговори е била подобряване на личните
отношения в колектива, както и подобряване организацията на работа, вкл. и
оптималното разпределение на работата с цел постигане на по-ефективна работа.
Ищецът е направил неколкократно предложение за обвързване на допълнителните
възнаграждения с резултатите от извършената работа. Именно такъв е бил
разговора на 17.02.2017 г. Тази докладна записка ищецът е отправил до
Изпълнителните директора на ГФ. Че срещата е била „неформална“ се установява и
от докладната записка на Д.Ш., депозирана до изпълнителните директори на
15.03.2017 г./л.42 по делото пред СРС/, както и обясненията на служителите,
присъствали на тази среща, цитирани в заповедта за уволнение. Потвърждава се и
от разпитаните на страната на ответника по чл.344, ал.1 КТ, свидетели, пред
СРС.
Т.нар. „разгласяване“ не се
спори, че е станало достояние само на служителите, присъствали на въпросната
„неформална“ среща. Освен това с докладната си записка от 16.03.2017 г. самият
ищец е запознал изпълнителните директори с проблема.
В този смисъл, въззивната
инстанция приема, че ищецът /въззивник пред настоящата инстанция/ е действал в
защита правото си на труд и достойно заплащане - чл.48, ал.5 от КРБ. Служителят
е действал добросъвестно, без намерение да навреди. Никой от засегнатите – Ш.и Ш.не
са оспорили, че получават допълнително възнаграждение за положения труд по
заместване.
Видно от показанията на
свидетелката П.същата не е чула някой от изпълнителните директори да е заявил,
че има унищожен авторитет след станалото на 17.02.2017 г.
Липсват данни, а и твърдения от
страна на работодателя, че информацията относно възнагражденията на юристите от
дирекцията, в която е полагал труд Н., респ. тези на изпълнителните директорите
на Фонда, са станали достояние на трети лица, извън предприятието. Не е
доказано да е накърнено доброто име на Фонда.
Действително, с отговора по
исковата молба е представена Инструкция за техническите и организационните
мерки за защита на личните данни в поддържаните от ГФ регистри/л.77 и следв./,
но в самата заповед е посочено общо без конкретно наименование, респ. цитиране
на разпоредба, само“инструкции на Фонда“. Настоящата инстанция не може да
проверява служебно коя разпоредба от тази Инструкция не е спазил ищеца. Същото
се отнася и до цитираните в заповедта „Вътрешни правила“. Действително, с
отговора по исковата молба е представен Правилник за вътрешния трудов ред в ГФ/л.93/,
но доколкото в самата заповед този правилник не се цитира, както и липсва
позоваване на конкретна норма, то също не го обсъждаме.
Основателен е довода на
въззивника, ищец пред СРС, че в заповедта, с която му е наложено
дисциплинарното наказание „уволнение“ не е визирано нарушението – извършване на
действия по достъп до електронна поща, съответно информация, за което ищецът
няма права и за какъвто достъп принципно били приложими специални законови
разпоредби, поради доказаността на което нарушение, СРС е приел уволнението за
законно. Действително, с отговора по исковата молба е била представена докладна
записка от Д.Ш.с дата 22.03.2017 г., в която е посочено такова събитие и
докладна записка /без №/ е визирана с дата 22.03.2017 г. в заповедта за
уволнение, но няма посочено такова нарушение –нерегламентиран достъп до чужда
електронна поща.
Затова и събраните от СРС
съдебно-техническа експертиза, депозирана на л.389, вх.№ 5026302 на СРС, се
явява неотносима по делото, поради което настоящата инстанция не ще я обсъжда.
В заповедта е визирано нарушение
на чл.8, ал.1,т.1 и т.2 от Правилника за организацията на вътрешния
документооборот в ГФ, където е посочено, че регистрите по чл.7, ал.1 се
обработват от посочените там отдели, сред които не попада дирекцията, в която е
полагал труд ищеца. „Регистрите на трудовите договори, гражданските
договори и споразуменията към тях“
фигурират под т. 3 от този Правилник, а „Регистъра на протоколите на Съвета на
Фонда и регистър на протоколите на УС на Фонда, съответно под т.т.4 и 5/л.55 от
делото пред СРС/.
„Обработване“ на тези регистри,
съответно осъществен нерегламентиран достъп от страна на служителя, комуто е
наложено дисциплинарното наказание „уволнение“ не е доказано.
„Форматирането на твърдия диск“
също не е описано в заповедта, а това е и практически невъзможно, защото това е
констатирано 1 ден след издаването й- 23.03.2017 г./л.41 по делото пред СРС/.
относно експертизата вх.№ 5026302 на СРС
Неотносима по спора относно
законността на уволнението е и другата експертиза – относно това правил ли е
запис ищеца на срещата на която му е била връчена заповедта за уволнение.
Относно тежестта на нарушението:
Неизпълнението на
задължението за лоялност към работодателя съставлява дисциплинарно нарушение по
чл. 190, т. 4 КТ - злоупотреба с доверието, оказано при възлагане
изпълнението на работата за длъжността. А
разпоредбата на чл. 190, ал.1 КТ дава възможност
за това нарушение да се наложи най-тежкото наказания - дисциплинарно
уволнение.
Противно на приетото
от СРС, въззивната инстанция с оглед горе изложените си мотиви, счита, че дори да приемем, че ищеца е допуснал
нарушение на визираното в т.7 от трудовия му договор задължение, работодателят е извършил неправилна преценка за
съответствие като е наложено най-тежко дисциплинарно наказание. Не се спори, а и от представените
документи, представляващи личното трудово досие на ищеца, се установява, че
последния не е бил наказван.
Следователно при
налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание работодателят не се е съобразил
с критериите на чл.189, ал.1 КТ.
При това положение искът по чл.344, ал.1,т.1 КТ е основателен.
Решението на СРС, с което е прието
противното, ще следва да бъде отменено и вместо това постановено
друго, с което претенцията ще бъде уважена.
Относно искът по чл.344, ал.1,т.2 КТ:
Уважаването на иска с правно
основание чл. 344, ал.1,т.1 КТ, след като е установено, че трудовото
правоотношение е било незаконосъобразно прекратено, води до основателност на
иска по т.2.
Решението на СРС, с което не е бил
уважен иска с правно основание чл.344, ал.1,т.2 КТ е неправилно, поради
което ще следва да бъде отменено; въззивната жалба в тази й част е основателна.
Служителят ще следва да бъде възстановен на заеманата преди уволнението
длъжност „старши юрисконсулт“ в Дирекция „Правна и съответствие“ на Г.Ф., ***.
Относно искът по чл.344, ал.1,т.3 КТ:
Съгласно чл. 344, ал.
1, т. 3 КТ във вр. с чл. 225 КТ при
незаконно уволнение: / 1./ работникът или служителят
има право на обезщетение /2/ от работодателя в размер на брутното му трудово
възнаграждение за времето, през което е останал без работа /3./поради
уволнението, но не повече от 6 месеца.
Уважаването на иска с правно основание чл. 344, ал.1,т.1 КТ, след като е установено,
че трудовото правоотношение е било незаконосъобразно прекратено, води до
основателност на иска по т.3.
Решението на СРС, с което не е бил уважен
иска с правно основание чл.344, ал.1,т.3 КТ е неправилно, поради което
ще следва да бъде отменено; въззивната жалба в тази й част е основателна.
Относно размера на обезщетението
по чл.225, ал.1 КТ- от представените фишове за заплати се установява,
че последният пълен отработен месец е м.02.2017 г. Брутното трудово
възнаграждение /БТВ/ възлиза в размер на 2 210 лв. или за 6 месеца –
13 260 лв., за която сума и за периода 23.03.2017 г.- 23.09.2017 г. ,
претенцията ще бъде уважена. Представена е трудова книжка, видно от която
служителят не е започнал работа при друг работодател след уволнението от ГФ; в
този смисъл е и констатацията на СРС в о.с.з. на 13.12.2017 г.
Тъй като ищецът претендира обезщетение в размер на 13 500 лв., за разликата над 13 260 лв. до пълния
предявен размер от 13 500 лв. искът е неоснователен. В последната част
като е отхвърлил иска като неоснователен, решението на СРС е правилно и ще
следва частично да бъде потвърдено.
По иска с правно основание чл.45 ЗЗД:
Относно допустимостта на иска:
Работникът или
служителят може да претендира вреди от
уволнението в размер над предвидения в чл. 225, ал. 1 КТ само в
случаите, когато вредите са настъпили в резултат на непозволено увреждане,
съставляващо действие извън предвидената в КТ възможност за прекратяване
на трудовото правоотношение от страна на работодателя. Когато ръководителят на
предприятието- работодател, въпреки че му е било известно, че
липсват основания за уволнение на работника, е издал уволнителна заповед,
ползвайки недобросъвестно служебното си положение, за да постигне лични или
други неслужебни цели, то той дължи на работника обезщетение по чл. 45 ЗЗД
за действително причинените вреди - в този смисъл Постановление № 4 от
30.10.1975 г. на Пленума на ВС. Спорът не е трудов, а ответник по иска с правно
основание чл. 45 ЗЗД е съответният ръководител на предприятието
работодател, извършил незаконното уволнение.
Действително, заповедта за уволнение е подписано
освен от ответника М., така и от другия изпълнителен директор – С.С., но
Председател на УС на Фонда е именно ответника М..
В случая с оглед заявеното от ищеца в исковата
молба и поддържаната в течение на процеса теза, искът е предявен срещу М. в
качеството му на ръководител на Фонда.
Следователно искът е допустим.
По основателността на иска по чл.45 ЗЗД:
С РЕШЕНИЕ
№ 322 ОТ 06.03.2018 Г. ПО ГР. Д. № 4134/2016 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС е дал отговор по
следните въпроси - за условията за ангажиране деликтната отговорност по чл.
45 ЗЗД на длъжностното лице, прекратило незаконно трудово правоотношение;
какви имуществени и неимущетвени вреди от незаконно уволнение подлежат на
обезщетение по чл. 45 ЗЗД от длъжностното лице, издало незаконната
заповед и относно предмета на иска, по който съдът може да се произнесе.
В ПП на ВС РБ № 4/1975 г., което не е загубило
действието си, е изяснено, че работодателят отговаря лично за деликт при
едновременното наличие на следните условия: издаване на незаконна
заповед за уволнение; знание, че липсват основания за уволнение; недобросъвестно
използване на служебно положение; преследване на лични или на други
неслужбени цели.
Въззивната инстанция приема, че ищецът е доказал,
че е търпял вреди, изразяващи се в обида от начина на прекратяване на ТПО с
него; влошили са се отношенията му с майка му, както и същият е престанал да
има социални контакти /показания на свидетеля Славков/.
Доказа се, че дисциплинарното наказание
„уволнение“ е наложено незаконосъобразно.
Само поради назаконност на уволнението и
причинени от него вреди, обаче, не може да се ангажира деликтната отговорност на
служителя, издал незаконната заповед, ако не се установи по безпорен начин, че към
датата на издаването й той е знаел, че липсват законни основания за уволнението
и въпреки това, действайки недобросъветно, е извършил същото, като е
преследвал лични или други цели, пак там.
Обстоятелството, че деянието, посочено като
основание за уволнението не може да се квалифицира като нарушение на трудовата
дисциплина, само по себе си не значи наличие на знание у наказващия орган, че
уволнението е незаконно. Довод само от образованието на лицето, подписало
заповедта, в случая юридическо, също не може да се прави.
Общо положение в гражданското право е
добросъвестността да се предполага винаги; този, който обвинява в
недобросъвестност следва да го докаже, т.е. не може да се предполага
недобросъвестност в поведението и действията на дадено лице.
Видно от докладната записка от 20.03.2017 г.,
вх.№ 01-00-4, ищецът е възразил по възложената му работа по подготовка за
завеждане на регресни искове като е посочил, че това по своя характер
представлява изменение на трудовото му правоотношение /Н. вече не е в отдел
„Правен и регреси“/. От същата дата е друга докладна записка с № 01-00-3, с
която ищеца е поискал да му бъдат създадени условия на работа- предоставяне на
принтер и скенер на работното място, както и да му бъде предоставен достъп до
мрежата на Фонда във връзка с изпълнение на тези му задължения. С докладна
записка от 21.03.2017 г., вх.№ 01-00-6 ищецът е уведомил прекия си ръководител,
че няма възможност да ползва служебна поща и локална мрежа като останалите си
колеги, което му било необходимо за изпълнение на възложените служебни задачи.
В този смисъл е и докладната записка от 22.03.2017 г. Тези докладни записки,
обаче, са отправени до прекия му ръководител – Директора на Дирекция „Правна и
съответствие“.
От показанията на свидетелката П., с която са
работили заедно в една стая, се установява, че ищецът й е споделил, че след
проведената среща с изпълнителните директори, му е предложено от
последните, да напусне работа срещу обезщетение. Той й отговорил, че няма
да приеме.
От показанията на свидетеля Славков се
установява, че ищецът е споделил, че някой се е обаждал на майка му, че
ще бъде уволнен.
При това положение настоящата инстанция приема,
че не се доказа конкретната вина на ответника привлечен да отговаря по иска по
чл.45 ЗЗД.
Това не се установява и от експертизата вх.№ 5031733 от 26.02.2018 г./л.379
и следв./ на СРС, изготвена въз основа на предадено от ищеца веществено
доказателство- диск със запис на разговор по повод връчването на заповедта за
уволнение.
Затова и обжалваното решение в частта, в която е отхвърлен иска по чл.45 ЗЗД е правилно и поради съвпадне на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
ще бъде потвърдено.
По разноските:
По частната жалба срещу определението
по чл.248 ГПК:
Пред
първата съдебна инстанция:
При този изход на спора по
исковете по чл.344, ал.1 КТ разноските
са неправилно разпределени.
Ответникът
ГФ е претендирал разноски, но такива
относно исковете по чл.344,ал.1, т.1-2 КТ
/по които е ответник/ не му се следват.
Основателен е и довода на ищеца Н.,
направен още в хода по същество пред СРС, че не е било доказано плащане на
адв.възнаграждение в размер на 1200 лв., каквото е присъдил СРС в полза на ГФ.
В договора за правна защита и съдействие е уговорено плащане по банков път.
Доказателства за това плащане са представени едва с отговора по молбата на
ищеца по чл.248 ГПК. Видно от л.18 и л.19 по настоящето в.гр.д. доказателствата за плащане са били
представени на 07.09.2018 г. Устните
състезания пред СРС са приключили на 16.05.2018 г., т.е. 4 месеца по-рано.
Следователно СРС е присъдил разноски в полза на ответника по исковете по
чл.344, ал.1 КТ в разрез с приетото в ТР № 6/12 г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК по
въпросите на разноските по сега действащия ГПК.
За отхвърлителната част на иска по
чл.225, ал.1 КТ, обаче, в полза на ГФ ще бъде присъдено юриск.възнаграждение,
което съдът определя в размер на 100 лв.
на основание чл.78, ал.8 ГПК вр. с чл.37 от Закона за правната помощ.
Ищецът
е претендирал разноски пред СРС само по иска за неимуществени вреди в размер на
50 лв.-държавна такса. Затова за уважената част на исковете по чл.344,ал.1 КТ
разноски не му се присъждат.
Относно разноските по иска
по чл.45 ЗЗД:
При този изход на спора на въззивника
/ищец пред СРС/ разноски не се следват.
По иска по чл.45 ЗЗД разноски на ГФ не
му се следват, защото не е ответник по него.
На ответника по иска по чл.45 ЗЗД
– Б.М. СРС е присъдил разноски в размер на 300 лв.- адв.възнаграждение.
Пред въззивната инстанция:
При този изход на спора на въззивника разноски се следват.
Такива са направени в размер на 40 лв.- държавна такса /15 лв. за обжалване на
определението по чл.248 ГПК, макар съгласно чл.83, ал.1,т.1 ГПК да е освободен;
25 лв.-по иска по чл.45 ЗЗД/. Въззивникът съгласно списъка по чл.80 ГПК
претендира разноски за държавна такса в размер на 30 лв.
С оглед изхода на спора по частната жалба срещу определението по
чл.248 ГПК в полза на въззивника ще бъдат присъдени разноските за държавна
такса в размер на 15 лв.
Сторени са разноски и за
адв.възнаграждение в размер на 800 лв., които се претендират в пълен размер.
По възражението за
прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК:
Същото е неоснователно- като се има
предвид чл.7, ал.1,т.1 и чл.7,ал.2,т.4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адв.възнаграждения, адв. възнаграждение е дори под минимума- касае
се до два неоценяеми иска – по чл.344,ал.1,т.1 и т.2 и един оценяем по т.3,
който беше приет за основателен в размер на 13 260 лв. Затова съдът
намира, че следва да му бъде присъдено адв.възнаграждение в пълен размер.
Въззиваемият
ГФ претендира разноски, но за адв.възнаграждение пред въззивната инстанция
не са сторени – представените със забава платежни документи касаят такива пред
СРС.
В частта, в която въззивната жалба
беше приета за неоснователна по иска по чл.225, ал.1 КТ в полза на ГФ ще бъде
присъдено юриск.възнаграждение, което съдът определя в размер на 100 лв. на основание чл.78, ал.8 ГПК вр. с чл.37
от Закона за правната помощ.
Въззиваемият
Б.М. също претендира разноски, но такива пред въззивната инстанция не са
сторени; това се вижда и от съдържанието на договора за правна защита и
съдействие, където е посочен № на гр.д. пред СРС, т.е. касае се за същото
адв.възнаграждение, което му е било присъдено от СРС в пълен размер.
Разноски
в полза на съда:
С оглед изхода на спора по
исковете по чл.344, ал.1 КТ ответникът Г.Ф.следва да бъде осъден да заплати в полза на СРС държавна такса в размер на 590,40
лв./два неоценяеми иска -2х30 лв. + 530,40 лв. по иска по чл.225, ал.1 КТ
за сумата, за която е уважен/.
В полза на СРС следва да бъдат
присъдени и 160 лв. във връзка с
допуснатата по делото СТЕ, за която разноските са платени от бюджета на съда.
В
полза на СГС – ½ от държавната такса пред СРС или 295,20 лв.
ВОДИМ ОТ ГОРНОТО, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И
:
ОТМЕНЯ на основание чл.271 от ГПК като НЕПРАВИЛНО решение
№ 39112 от 24.07.2018 г., постановено от СРС, Второ ГО, 67 с-в по гр.д.№ 31599 по
описа за 2017 г., в частта, в която са отхвърлени като неоснователни,
предявените от А.Н.Н., ЕГН **********, срещу Г.Ф., ЕИК ******, искове по
чл.344, ал.1,т.т.1-2 КТ, както и по иска по чл.225, ал.1 КТ за сумата от 13 260 лв.
и вместо него ПОСТАНОВИ следното:
ПРИЗНАВА на основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ уволнението на А.Н.Н.,
ЕГН **********, извършено със
заповед № 59 от 22.03.2017 г. , подписана
от изпълнителния директор С.С. и изпълнителния директор и председател на УС на
ГФ- Б.М., за НЕЗАКОННО
и го ОТМЕНЯ.
ВЪЗСТАНОВЯВА на основание чл.344, ал.1, т.2 от КТ, А.Н.Н., ЕГН **********, на заеманата преди уволнението длъжност: „старши юрисконсулт“ в Дирекция
„Правна и съответствие“ на Г.Ф., ***.
ОСЪЖДА Г.Ф., ***, ДА ЗАПЛАТИ на А.Н.Н., ЕГН **********,
съдебен адрес: ***- адв.Ф.Л., на основание чл.344, ал.1, т.3 КТ вр. с
чл.225, ал.1 КТ, сумата в размер на 13 260 лв., представляваща обезщетение
за оставане без работа поради незаконно уволнение, за периода 23.03.2017 г. до
23.09.2017 г., платима ведно със законната лихва, считано от 18.05.2017 г.
–датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение №
39112 от 24.07.2018 г., постановено от СРС, Второ ГО, 67 с-в по гр.д.№ 31599 по
описа за 2017 г., в частта, в която е отхвърлен като неоснователен,
предявеният от А.Н.Н., ЕГН **********, срещу Г.Ф., ЕИК ******, иск с правно основание чл.344, ал.1, т.3 КТ
за разликата над 13 260 лв. до пълния претендиран размер от 13 500 лв.
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 39112 от 24.07.2018 г., постановено от СРС, Второ ГО, 67 с-в по гр.д.№ 31599
по описа за 2017 г., в частта, в която е отхвърлен като
неоснователен, предявеният от А.Н.Н., ЕГН **********, срещу Б.И.М., ЕГН **********, иск по
чл.45 ЗЗД.
ОТМЕНЯ решение № 39112 от 24.07.2018
г., постановено от СРС, Второ ГО, 67 с-в по гр.д.№ 31599 по описа за 2017 г., в
частта за разноските, присъдени в полза на Г.Ф., ЕИК ******, изразяващи
се в адв.възнаграждение – 1 200 лв., както и определение № 44643 от
18.09.2018 г., постановено по реда на чл.248 ГПК .
и вместо него ПОСТАНОВИ
следното:
ОСЪЖДА А.Н.Н., ЕГН **********,
съдебен адрес: ***- адв.Ф.Л., да заплати на Г.Ф., ***, сумата в
размер на 100 лв.-юриск.възнаграждение за процесуално представителство
пред първата съдебна инстанция.
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 39112 от 24.07.2018 г., постановено от СРС, Второ ГО, 67 с-в по гр.д.№ 31599
по описа за 2017 г., в частта, в която
са присъдени разноски в полза на Б.И.М.,
ЕГН **********, изразяващи се в адв.възнаграждение в размер на 300 лв.
ОСЪЖДА Г.Ф., ***, ДА ЗАПЛАТИ
на А.Н.Н., ЕГН **********, съдебен адрес: ***- адв.Ф.Л., сумата в размер
на 800 .лв.-разноски за процесуално представителство пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА Г.Ф., ***, ДА ЗАПЛАТИ на
А.Н.Н., ЕГН **********, съдебен адрес: ***- адв.Ф.Л., сумата в размер на 15
лв.- разноски в производството по чл.274 и следв. ГПК.
ОСЪЖДА А.Н.Н., ЕГН **********,
съдебен адрес: ***- адв.Ф.Л., да заплати на Г.Ф., ***, сумата в
размер на 100 лв.-юриск.възнаграждение за процесуално представителство пред
въззивната инстанция.
ОСЪЖДА Г.Ф., ***,
ДА ЗАПЛАТИ в полза на Софийски районен съд сумата в размер на 590,40
лв.-държавна такса по исковете по чл.344, ал.1 КТ, както и разноски за вещо
лице в размер на 160 лв.
ОСЪЖДА Г.Ф., ***,
ДА ЗАПЛАТИ в полза на Софийски градски съд сумата в размер на 295,20
лв.-държавна такса по исковете по чл.344, ал.1 КТ.
РЕШЕНИЕТО подлежи на КАСАЦИОННО
обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България при
условията на чл.280, ал.1 ГПК, в 1-месечен срок от връчването му, с изключение на частта по иска по чл.45 ЗЗД, по който иск решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: