№ 471
гр. Русе, 10.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Васил М. П.
при участието на секретаря Антоанета П. Христова
като разгледа докладваното от Васил М. П. Гражданско дело №
20224520105766 по описа за 2022 година
П. Т. П. твърди, че на 13.08.2021г. сключил договор за паричен заем № 196535 с
„Креди Йес“ ООД за сумата 1000 лева при месечен лихвен процент- 3,330%, годишен
процент на разходите- 48,156%, срок на погасяване- 12 месеца. Договорено било също така
в чл.8 от договора, че ищецът заплаща и неустойка в размер на 930,58 лева ако не
предостави обезпечения посочени в чл.6 от договора. Ищецът счита, че клаузата на чл.8 от
договора относно неустойката е недействителна поради нарушаване на добрите нрави както
и защото е неравноправна клауза по смисъла на ЗПК. Счита също, че с посочената клауза се
нарушава ЗПК, тъй като същата урежда разходи по кредита, които не са включени в ГПР.
Иска се от съда да признае недействителността на посочената клауза, както и да бъде осъден
ответника да заплати сумата от 50 лева, която е получена от „Креди Йес“ ООД по
недействителната клауза.
Ответникът оспорва иска. Сочи, че представеният от ищеца договор за паричен заем
не е подписан от същия. В съдебно заседание представя копие от договора, двустранно
подписано от страните, за което признава, че е с идентично съдържание на договора
представен от ищеца.
Предявеният иск е за нищожност на договора и негови клаузи е с правно основание
чл. 26 ал.1 от ЗЗД и чл. 22 от ЗПК във връзка с чл.10а , чл.11, чл.19 от ЗПК. Искът за
връщане на сумата 50 лева заплатена по недействителната клауза е с правно основание чл.
55 ал.1 от ЗЗД.
От фактическа страна съдът намира за установено следното:
На 13.08.2021г. П. Т. П. сключил договор за паричен заем № 196535 с „Креди Йес“
1
ООД (л.5-6) за сумата 1000 лева при месечен лихвен процент- 3,330%, годишен процент на
разходите- 48,156%, срок на погасяване- 12 месеца. Съгласно чл.6 от договора заемателя
имал задължение да обезпечи предоставения заем с гарант и още едно обезпечение по негов
избор- ипотека, особен залог, банкова гаранция или ценна книга. Договорено било също
така, в чл.8 от договора, че ищецът заплаща и неустойка в размер на 930,58 лева ако не
предостави обезпечения посочени в чл.6 от договора, както и че заплащането на тази
неустойка се разсрочва по начин подробно посочен в погасителния план.
Член 8 от договора е недействителен.
Уговореното плащане не представлява неустойка, тъй като същото няма присъщите
на неустойката обезщетителна и обезпечителна функции. Съгласно чл. 71 от Закона за
задълженията и договорите
„Изпълнението на срочното задължение може да бъде искано от кредитора и
преди срока, когато длъжникът е станал неплатежоспособен, или със своите действия е
намалил дадените на кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните обезпечения.“
Т.е. непредоставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално
очаквани от кредитора) дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая
обаче кредитора променя последиците от липса на обезпечение и вместо да го санкционира
с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка и удобно разсрочва заплащането й
заедно с периодичните вноски. Това е категорична индикация, че нито една от страните не е
имала реално намерение по договора да се предоставя обезпечение, нито да се ползват
правата на кредитора при непредоставено обезпечение по чл. 71 ЗЗД. Разбира се, право на
всеки кредитор е да прецени от кои свои права желае да се ползва, но и задължение на съда е
да търси действителната обща воля на страните (чл. 20 от ЗЗД), като настоящият състав
счита, че тази воля е била обезпечение да не се предоставя, а да се заплати допълнителна
сума некоректно наречена „неустойка“. За намерението на страните може да се съди и от
други обстоятелства. Ако кредиторът наистина държеше да получи обезпечение, то той би
могъл да отложи даването на кредит до получаването на обезпечението, каквато е
обичайната практика при предоставянето на обезпечени кредити. На следващо място- ако
заемателят можеше да предостави обещаните обезпечения- банкова гаранция, особен залог
или поръчител, то той очевидно би могъл да получи кредитиране при многократно по-
изгодни условия и не би сключил процесния договор, нито би се обърнал към дружество за
„бързи кредити“.
Дори и хипотетично да се приеме, че страните са допускали и възможността
исканите обезпечения да се предоставят и тогава „неустойката“ да не се дължи, то това
плащане не е неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие.
Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави
обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които законът
предвижда (предсрочна изискуемост по чл. 71 от Закона за задълженията и договорите,
което е вид преустановяване на действието на договора), а напротив- договорът продължава
да се изпълнява по първоначално заложения погасителен план, но при по-висока цена,
2
замаскирана като неустойка. Предвид изложеното договорената неустойка представлява
възнаграждение и за това размера й следва да бъде включен в годишния процент на
разходите, като така се стига до драстично нарушение на ограничението на ГПР предвидено
чл. 19 ал.4 от ЗПК, а именно - ГПР да не надхвърля пет пъти размера на законната лихва.
Съгласно трайната практика на ВКС неустойка, която е уговорена извън присъщите й
обзщетителна и санкционна функции е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Предвид изложеното уговорената неустойка е недействителна и предявеният в този
смисъл иск е основателен и следва да се уважи.
Тъй като между страните е безспорно, че ответникът е получил сумата от 50 лева
въз основа на недействителната клауза, то същата е получена без основание и подлежи на
връщане, и искът в този смисъл също е основателен.
Ответникът следва да заплати на ищеца разноски в размер на 100 лева, както и следва да
заплати на процесуалния представител на ищеца възнаграждение в размер на 500 лева на
основание чл.38 ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата. Мотивиран така съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между П. Т. П. с ЕГН ********** с
адрес гр. Русе, **** от една страна и от друга страна „Креди Йес“ ООД, ЕИК *********, с
адрес гр. Хасково, ул. “Лозарска” № 12, че член 8 от сключения между страните договор за
паричен заем № 196535 от 13.08.2021г, предвиждащ заплащане на неустойка при
непредоставяне на обезпечение, е недействителен като неравноправна клауза в договор с
потребител и като нарушаващ добрите нрави.
ОСЪЖДА „Креди Йес“ ООД, ЕИК *********, с адрес гр. Хасково, ул. “Лозарска” №
12 да заплати на П. Т. П. с ЕГН ********** с адрес гр. Русе, **** сумата 50 лева получена
от „Креди Йес“ ООД като неустойка за непредоставено обезпечение по договор за паричен
заем № 196535 от 13.08.2021г., както и 100 лева разноски по делото.
ОСЪЖДА „Креди Йес“ ООД, ЕИК *********, с адрес гр. Хасково, ул. “Лозарска” №
12 да заплати на основание чл.38 ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата на адвокат Д. В. М. със
служебен адрес гр. Пловдив ул. „Пещерско шосе“ № 81, ет.3, ап.Б сумата 500 лева
възнаграждение за процесуално представителство по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Русенски окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
3