РЕШЕНИЕ
гр. София, 12.09.2019.г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІV „Д” въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и шести март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл. съдия: БОРЯНА ПЕТРОВА
при секретаря Поля Георгиева, като разгледа
докладваното от мл. съдия Петрова гр. дело № 12570 по описа за 2018 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение от 28.05.2018
г., постановено по гр. дело № 31526/2016 г. по описа на СРС, 53 състав са
уважени предявените по реда на чл. 422 ГПК от ищеца “Т.С.” ЕАД срещу ответника К.Д.Д.
искове с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, като е признато за установено, че ответницата дължи на ищцовото
дружество следните суми: сумата от 1754,51 лв., представляваща стойността на
доставена топлинна енергия за периода м.05.2013 – м. 04.2015 г., за абонатен
номер 136204 , ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на
заявлението – 05.04.2016 г. до окончателното й изплащане, сумата от 74,29 лв. –
законна лихва за забава за периода от 02.09.2014 г. – 20.03.2016 г., както и
сумата от 71,50 лв., такса за дялово разпределение за периода м. 05.2013 г. до
м. 04.2015 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение от 07.04.2016 г. по гр.д. № 18616/2016 г. по описа на СРС, 53 с-в. С
решението е отхвърлен акцесорния иск за сумата от 11,56 лв. – лихва върху
сумата за дялово разпределение за периода от 02.09.2014 г. до 20.03.2016 г.
Решението в частта, с която е е отхвърлен акцесорния
иск за сумата от 2,96 лв. – лихва върху сумата за дялово разпределение като
необжалвано от ищеца е влязло в сила.
Срещу така постановеното решение, в частта, с която са
уважени исковете е подадена въззивна жалба от ответника К.Д.Д.. Въззивникът
поддържа, че решението на СРС е недопустимо, неправилно, незаконосъобразно и необосновано.
Излага доводи, че решението е недопустимо, тъй като с нарочна молба с вх. №
5101013/15.06.2018 г. на СРС по делото е депозирала молба, с която е оттеглила
депозираното възражение с вх. № 3027991/26.04.2016 г. и второ такова с вх. №
3028981/03.05.2016 г. депозирано по ч.гр.д. № 18616/2016 г., СРС, 53 с-в и е
поискала прекратяване на настоящото производство. Поддържа, че съгласно
константната съдебна практика, възражението по чл. 414 ГПК е абсолютна процесуална
предпоставка за правото на иск на страната, в чиято полза е издадена заповедта
по чл. 410 ГПК, а съгласно чл. 416 ГПК възражението е оттегляемо, за което
действие не е предвиден ограничителен срок. Искането към съда е да обезсили
решението на СРС.
Въззиваемата страна “Т.С.” ЕАД не е подала отговор на
въззивната жалба в законоустановения срок.
Въззиваемият-помагач на ищеца – „Техем Сървисис” ООД,
не изпраща представител и не взима становище по въззивната жалба.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна
във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт и
възраженията на въззиваемия.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК,
поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от
релевираните въззивни основания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната част . Не са допуснати и нарушения на императивни
материалноправни норми.
СРС, 36 състав е бил сезиран с кумулативно обективно
субективно съединени положителни установителни искове предявени по реда на чл.
422 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По отношение допустимостта
на обжалваното решение:
Действително ответницата е
подала по делото на 15.06.2018 г. молба с вх. № 5101013, с която заявява, че
частите от исковата претенция, които са били уважени с постановеното Решение от 28.05.2018 г., постановено по гр. дело № 31526/2016
г. по описа на СРС, 53.
Настоящият съдебен намира, че оттеглянето на възражението след
завеждане на иска по чл. 422 ГПК - е
волеизявление без правни последици. Съгласно чл. 415, ал. 1 ГПК, правните последици на
възражението по чл. 414 ГПК се
простират единствено до иницииране кредиторовата активност в предявяването на
иска по чл. 422 ГПК, с което
възражението се явява изпълнило
функцията си и предвид това неоттегляемо след този момент. Оттегляне на възражението, по смисъла
на чл. 416, ал. 1 ГПК и с уредените от
нормата правни последици, следва да се приеме за допустимо до предявяването на
исковата молба по чл. 422 ГПК. С
подаването й заповедното производство се трансформира в общо исково
производство, което пренася спорното правоотношение пред съответно
компетентния, различен от съда по заповедното производство съд, пред който
следва да се отправят и волеизявления на страните, свързани със спора, вкл.
разпореждане със спорното право или признанието му. Оттеглянето на възражението
по чл. 414 ГПК не е равнозначно на
признание на иска, именно изхождайки от придадените от закона функции на
възражението.
Съобразно изложеното,
настоящият състав намира, че постановеното от СРС решение е допустимо в
обжалваната си част.
По отношение правилността на
решението:
С разпоредбата
на чл. 269, изр. 2 ГПК, законодателят е регламентирал т. нар. ограничен въззив,
т. е. проверката за правилност, която въззивният съд се ограничава само до релевираните с въззивната жалба
доводи, като нормата е императивна, и предписва на въззивния съд дължимо
поведение, от което той не може да се отклонява. Ограниченията, визирани в
чл. 269, изр. 2 ГПК, се отнасят до неправилността на обжалваното решение –
тези пороци в дейността на първата инстанция, които страната сочи като
основания за обжалване на решението, са свързани с обхвата на въззивната
дейност по разглеждането на материалноправния спор. Това означава, че в
решаващата си по предмета на спора дейност въззивният съд следва да се ограничи
единствено до посочените в жалбата доводи за неправилност и пороците,
които са я причинили. Следователно, въззивният съд е ограничен от посоченото в
жалбата, когато разглежда и решава материалноправния спор. Това ограничение не
лишава обжалването от въззивния му характер. То е израз на установеното от
закона съотношение между принципите на гражданския процес и в частност на
диспозитивното и състезателното начало - от една страна, и от друга -
служебното начало и установяването на истината в гражданския процес. Конкретните
пороци на първоинстанционното решение и изведените от тях твърдения и искания
на жалбоподателя обуславят обхвата
на необходимите действия, които въззивният съд трябва да извърши, за да
поправи неправилните изводи и да ги замени с правилни, когато постановява
собственото си решение по спора.
Във въззивната
жалба се излагат единствено твърдения за недопсутимост на решението на СРС.
Следователно,
тъй като във въззивната жалба липсват други доводи и не е налице императивна материалноправна норма, която настоящият състав
следва да приложи или такава, за чието нарушение съдът следи служебно, то
правомощията на въззивният съд са изчерпани.
По разноските:
С оглед изхода на спора в настоящото съдебно производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, право на разноски има въззиваемата страна “Т.С.” ЕАД, но тъй като такива не са претендирани - не следва да бъдат присъждани.
С оглед на цената на
иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по арг. от 280, ал.
3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 28.05.2018
г., постановено по гр. дело № 31526/2016 г. по описа на СРС, 53 в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето
лице-помагач на страната на въззивника – „Т.С.“ ЕООД.
Решението в частта, с
която е отхвърлени иска за лихва върху главницата за дялово разпределение като
необжалвано е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.