Решение по дело №1603/2023 на Административен съд - Варна

Образувано е по касационна жалба от Директор Дирекция „Инспекция по труда“ – Варна, чрез процесуален представител – ст. ю.к. Б.Н., против Решение № 803/26.05.2023г. по АНД № 907/2023г. по описа на Районен съд – Варна, с което е отменено Наказателно постановление /НП/ № 03-2200832/07.09.2022г. на Директора на Дирекция „Инспекция по труда“ – Варна, с което на основание чл.416, ал.5 вр. чл.413, ал.2 от КТ, на „В.Х.“ ***, е наложена имуществена санкция в размер на 1900 лв.

В жалбата касаторът поддържа, че решението е неправилно като постановено в противоречие с материалния закон. Твърди, че нормата на чл.413, ал.2 от КТ е приложима и по отношение на възложителя, като в случая е изпълнен фактическият състав, посочен в нея. Сочи, че е налице неизпълнение на задължение по осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд от страна на субект, който договаря с други лица изпълнението на обекта. Отправя искане за отмяна на атакувания съдебен акт и потвърждаване на издаденото НП, като претендира юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции.

В съдебно заседание жалбата се поддържа изцяло от процесуалния представител. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение, а в условията на евентуалност се прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

Ответната страна – „В.Х.“ ***, в депозиран отговор на касационната жалба, оспорва същата и моли за нейното отхвърляне като неоснователна. Претендира направените по делото разноски за адвокатски хонорар, съобразно приложени списък и разписка.

Представителят на Окръжна прокуратура – Варна дава заключение за неоснователност на касационната жалба и пледира за потвърждаване на въззивното решение като правилно.

Настоящият състав на съда, като извърши проверка на атакуваното решение във връзка със заявените в жалбата касационни основания, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока за обжалване по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол пред настоящия съд съдебен акт.

Производството пред РС – Варна е образувано по жалба на „В.Х.“ *** против Наказателно постановление /НП/ № 03-2200832/07.09.2022г. на Директора на Дирекция „Инспекция по труда“ – Варна, с което на основание чл.416, ал.5 вр. чл.413, ал.2 от КТ, на „В.Х.“ ***, е наложена имуществена санкция в размер на 1900 лв.

От фактическа страна въззивният съд е установил, че на 19.05.2022 г. инспектори при Дирекция „ИТ“ – Варна извършили проверка на обект – „жилищна сграда с подземен гараж“, находящ се в гр. Варна, ****, кв. 1, по плана на „жилищна група западно от болничен комплекс на *** – Варна“, при планиран обем на работа на този строеж от 18 месеца, брой работещи 18 души, и обем на работа по-голям от 500 човекодни. В хода на проверката е установено, че главен изпълнител на обекта е „Хоум Инвестгруп“ ЕООД, а възложител „В.Х.“ ***. В момента на проверката се извършвали строителномонтажни работи в обекта от строителни работници на дружеството – главен изпълнител. След извършена справка, служителите на ДИТ-Варна установили, че дружеството – жалбоподател, в качеството на възложител, не е изпълнило задължението си преди започване на СМР да уведоми за откриване на строителната площадка като изпрати копие от съдържанието на информационната табела за този обект в съответното поделение на ИА“ГИТ“. Съдържанието на информационна табела за обекта не постъпила и не била регистрирана в ДИТ – Варна и до приключване на документалната проверка в случая. Прието било, че нарушението е извършено на 19.02.2022 г. При така установените факти на дружеството бил съставен АУАН за нарушение на чл. 12, ал.2 вр. с чл. 12 ал.1 т.2 от Наредба № 2/2004 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи. Въз основа на акта е издадено обжалваното НП

От правна страна въззивният съд е приел, че в хода на административонаказателното производство не са били допуснати съществени процесуални нарушения, а дружеството-жалбоподател безспорно притежавало качеството възложител по смисъла на цитираните подзаконови разпоредби. Именно възложителят е посочен като субект на нарушението, съгласно нормата на чл. 12 ал.2 вр. с ал.1 т. 1 от Наредбата. Съдът, обаче, е отчел, че санкционната норма на чл. 413 ал.2 от КТ предвижда различен субект на нарушението, а именно – работодател. Относно дефиницията на понятието "работодател", ВРС е съобразил различните по обхват, действащи едновременно в правния мир, легални определения, едното от които в ЗБУТ, а другото в КТ и след като констатирал, че Наредба № 2 за минимални изисквания за здравословни и безопасни изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи е издадена, съгласно § 3 от ПЗР на същата, на основание чл. 276, ал. 1 от Кодекса на труда, съдът е намерил, че относимо към спора е легалното определение на понятието "работодател" в ДР на КТ. При съобразяването на цитираното определение се констатира, че в НП не са изложени конкретни факти, от които да бъде изведен извод за качеството "работодател" прието от АНО по отношение на дружеството, като не са представени и доказателства обосноваващи този извод на АНО. Поради изложеното, съдът намира, че НП се явява необосновано и незаконосъобразно доколкото не е осъществена хипотезата предвидена в санкционната норма на чл. 413 ал.2 от НК, поради липсата в случая на особеното качество, което се изисква да е характерно за нарушителя, съгласно цитираната норма. Съдът намира, че НП се явява необосновано и по отношение на датата на извършване на нарушението. По преписката не са налични и в хода на съдебното производство не са представени доказателства относно датата, на която е открита строителната площадка, съответно – са започнали строително-монтажните дейности, която е определяща за преклудиране на възможността своевременно да се изпълни задължението по чл. 12, ал.2 във вр. с ал.1, т. 2 от Наредбата, и индивидуализираща датата на извършеното нарушение. По делото не са представени и доказателства, от които да се установи какъв е планирания обем работа или каква е планираната продължителност на работите което обуславя невъзможността да се направи преценката за това изпълнени ли са условията на чл. 12, ал. 1, т. 1 или т. 2 от Наредба № 2/2004 г., при наличието на които се поражда задължението по чл. 12, ал. 2 от същата наредба. Посочената неяснота относно релевантните факти съдът намира за пречка да се установи налице ли е противоправно поведение от страна на санкционираното лице, вследствие неизпълнението на предписанието на цитираната като нарушена разпоредба.

Настоящият съдебен състав възприема изцяло установената от районния съд фактическа обстановка, и частично – направените въз основа на нея правни изводи.

На първо място, следва да бъдат споделени крайните изводите на съда за липса на доказателства, обосноваващи качеството „работодател“ на санкционираното дружество, респективно – възможността същото да бъде субект на нарушението по чл. 413, ал.2 от КТ. Следва да се отбележи, обаче, че в приложимата Наредба № 2 от 22.03.2004 г. за минимални изисквания за здравословни и безопасни изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи, е налице съответно определение на понятието - съгласно §1, т.10 от ДР на наредбата, "работодател" е всяко физическо лице, юридическо лице или негово поделение, което самостоятелно наема работещи по трудово правоотношение, както и всеки, който възлага работа и носи цялата отговорност за организационно и икономически обособено образувание (предприятие, учреждение, организация, кооперация, стопанство, заведение, домакинство, дружество и др.). Независимо от тълкуваната от първостепенният съд различна легална дефиниция /по КТ/, изводите му запазват своята правилност и обоснованост и при горепосочената приложима легална дефиниция.

Не могат да бъдат споделени изводите на съда за липса на доказателства относно датата, на която е открита строителната площадка, както и за липса на допуснати съществени процесуални нарушения в хода на АНП. По делото е приложен Протокол за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво на строеж от 02.12.2012г., който установява това релевантното обстоятелство. Наред с това, в хода на АНП безспорно са били допуснати съществени процесуални нарушения, като част от тях са посочени от самата въззивна инстанция – необоснованост на НП по отношение на датата на извършване на нарушението /независимо от наличието на горецитирания протокол/ и липса на доказателства, от които да се установи какъв е планираният обем и продължителност на работата, обосноваващи съставомерност на нарушението. Към посочените следва да се добави и друго съществено процесуално нарушение, което пряко засяга правото на защита на санкционираното лице, и което не би могло да бъде санирано, а именно – разминаване между посочената дата на извършване на нарушението в АУАН, и в издаденото НП. Разпоредбата на чл. 57, ал. 1, т. 5 от ЗАНН повелява, че наказателното постановление трябва да съдържа описаниe на нарушението, датата и мястото, където е извършено, обстоятелствата, при които е извършено, както и доказателствата, които го потвърждават. С идентично съдържание са и разпоредбите на т. 3 и т. 4 на чл. 42, ал.1 от ЗАНН, в който са изброени задължителните реквизити, които следва да съдържа всеки акт за установяване на административно нарушение.

В процесния АУАН № 03-2200832/18.08.2022г. е посочена дата на извършеното нарушение 19.05.2022г., а в издаденото въз основа на него НП № 03-2200832/07.09.2022г.за дата на извършване на нарушението е посочена 19.02.2022г. Безспорно, липсата на съответствие между датите на извършване на нарушението, вписани в АУАН и НП, води до неяснота относно този задължителен фактически елемент на административнонаказателното обвинение, а оттам - до нарушаване правото на защита на привлеченото към административнонаказателна отговорност лице. По делото не са налице данни, нито твърдения, че различието между датата, приета от административнонаказващия орган, и датата, посочена в акта, поставящ началото на административнонаказателното производство, се дължи на проведена процедура по допълнително разследване по реда на чл. 52, ал. 4 от ЗАНН. От съдържанието на оспорения пред РС - Варна санкционен акт не става ясно вписаната в него дата на извършване на административното нарушение по какъв начин е установена и защо именно тя, а не посочената в АУАН, е възприета като дата на извършване на нарушението. В тази насока не са изложени никакви съображения от административнонаказващия орган.

Датата на извършване на нарушението, освен че е елемент от обективната му страна, очертава и предмета на доказване, респективно - фактическите обстоятелства, срещу които наказаният следва да се защитава. Актът за установяване на административното нарушение има обвинителна функция и именно отразените в него констатации очертават рамките, в които се развива административнонаказателното производство и се осъществява преценката на наказващия орган относно това налице ли е нарушение, извършено ли е от посоченото като нарушител лице и осъществено ли е виновно. С оглед на това, следва да е налице пълна идентичност между акта, поставящ началото на административнонаказателната процедура, и крайния такъв, което е гаранция за осъществяване правото на защита на наказаното лице. Посочвайки в НП дата на извършване на нарушението, различна от визираната в акта, наказващият орган е ограничил възможността на санкционираното лице да разбере за какво точно нарушение е наказано, за да организира адекватно защитата си.

Предвид всичко изложеното, като е достигнал до извод за незаконосъобразност на процесното НП, районният съд е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който не страда от посочените в касационната жалба пороци, и следва да бъде оставен в сила.

При този изход на спора, претенцията на ответника по касация за присъждане на сторените разноски се явява основателна. От страна на касатора е направено искане за редуциране размера на адвокатското възнаграждение, при условията на чл. 63д, ал. 2 вр. ал.1 от ЗАНН, което се явява неоснователно. Съгласно чл. 8, ал. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г., в сила от 04.11.2022 г., за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела с определен материален интерес, възнаграждението се определя по реда на чл. 7, ал. 2 от същата наредба. Съгласно т. 2 от визираната разпоредбата, при материален интерес в настоящото производство в размер на 1900 лв., се дължи адвокатско възнаграждение в размер на 490 лв. За представителство пред настоящата инстанция ответната страна е представила доказателства за сторени разноски в размер на 500 лева – разписка от 10.07.2023г., които са към минималния размер, поради което следва да бъдат присъдени.

По изложените съображения, на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, вр. чл. 63в от ЗАНН, Първи тричленен състав на Административен съд – Варна

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 803/26.05.2023г. по АНД № 907/2023г. по описа на Районен съд – Варна.

ОСЪЖДА Дирекция „Инспекция по труда“ – Варна да заплати на „В.Х.“ ***, ЕИК ***сумата от 500 /петстотин/ лева, представляваща адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.

Решението е окончателно.

	Председател:
	Членове: