Р Е Ш Е Н И Е №
261042
гр. Пловдив, 01.04.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, V гр. състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети март две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ДАФИНА АРАБАДЖИЕВА
при секретаря Петя Мутафчиева,
като разгледа докладваното от съдията
гр. д. № 4697 по описа на съда
за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството по делото е образувано въз
основа на предявен от И.Н.Т., ЕГН **********,*** против Д.К., гражданин на ***, роден на *** г. в ***,
***, с адрес: ***, гр. ***, ул. „***“ № 39 , с която е предявен иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за осъждане
на ответника да заплати на ищеца сумата от 10 000 лв.- главница, представляваща обезщетение за неимуществени
вреди от извършено на 22.02.2020 г. в гр. П., при което ответникът е причинил на
ищеца средна телесна повреда, изразяваща се в трайно затрудняване на движението
на десен горен крайник, изразяващо се в луксационна фрактура (изкълчване и счупване)
на крайната фаланга на четвърти пръст на дясната ръка, травматично прекъсване на
сухожилието, което разгъва крайната фаланга (екстензорното сухожилие) на пръста
на полицейския орган – *** И.Т. при изпълнение на службата му, ведно със законна
лихва от датата на увреждането – 22.02.2020 г. до окончателното заплащане на сумата.
Претендират се разноски.
В исковата
молба се твърди, че ищецът е служител на
МВР на длъжност *** *** степен в Сектор „***“
към отдел „*** “ при ***.
Посочва,
че на 22.02.2010 г. при извършване на процесуално-следствени действия в клуб „***“,
находящ се в град П. е претърпял злополука. При влизане в бана ищецът и колегата
му В.З. при опит да задържат ответника, са били блъснати от него, като той захапал
4-ти пръст на дясната ръка на И.Т.. Няколко часа по – късно ищецът посетил МБАЛ
„***“ – гр. П. и е извършен медицински преглед, при който е установена луксационна
фрактура (изкълчване и счупване) на основата на крайната фаланга на четвърти пръст
на дясната ръка, травматично прекъсване. С оглед на така констатираното на
24.02.2020 г. под венозна анестезия е извършена на ищеца пластична операция на сухожилие
на 4-ти пръст на дясна ръка и е поставена имобилизация с гипсова лонгета.
Ищецът посочва,
че с Разпореждане № ***/04.03.2020 г. на НОИ злополуката се приема за трудова злополука.
С протоколно
определение №243/27.02.2020 г., постановено по нохд № 1443/2020 г. по описа на ПРС,
ответникът се сочи, че е признат за виновен за извършване на престъпление по чл. 131, ал.2, т.2 вр. чл. 129, ал.2, вр.
1 от НК за това, че на 22.02.2020 г. в гр. Пловдив, при което ответникът е причинил
на ищеца средна телесна повреда, изразяваща се в трайно затрудняване на движението
на десен горен крайник, изразяващо се в луксационна фрактура (изкълчване и счупване)
на крайната фаланга на четвърти пръст на дясната ръка, травматично прекъсване на
сухожилието, което разгъва крайната фаланга (екстензорното сухожилие) на пръста
на полицейския орган – *** И.Т. при изпълнение на службата му. Посочва, че в резултат
на действията на ответника на ищеца са причинени неимуществени вреди, изразяващи
се в болки и страдания. През първата седмица от проведеното лечение изпитвал интензивни
болки, които продължили около 20 дни. Периодът на възстановяване бил около 60 дни,
след което на ищеца му била назначена рехабилитация, изразяваща се в физиотерапевтични
процедури. Изпитвал затруднения в битовото си обслужване, както и при шофиране.
Твърди се наличие на болки, както през лечебния, така и през възстановителния период.
С оглед на така изложеното се моли предявеният иск да се уважи. Претендират се разноски.
В срока
по чл. 131 ГПК ответникът чрез адв. С.Л. е депозирал писмен отговор, с който оспорва
исковата претенция. Оспорва наличието на причинно- следствена връзка между престъплението
и твърдените мъка, болка и страдания. Освен
това се твърди, че болките и страданията на ищеца са били изцяло компенсирани с
обезщетението, което е получил от ОД на МВР по реда на чл. 238 ЗМВР, а именно: обезщетение
в размер на 6 брутни трудови заплати. Оспорва
предявения размер на претърпени болки и страдания, като силно завишен и неотговарящ
на критериите на чл. 53 ЗЗД. В тази връзка се цитира съдебна практика. Ответникът
счита, че работодателят на ищеца носи риска от увреждане на здравето на работника
от злополука при или по повод изпълнение на възложената работа, като отговорността
на МВР е за чужди противоправни действия и вина възниква в случай на вреди, причинени
на лице, при или по повод изпълнение на работата, която му е възложена. Твърди се, че осъждането на ответника да заплати
на ищеца обезщетение за неимуществени вреди, което той вече е получил от своя работодател,
ще доведе до неоснователно обогатяване на ищеца. Моли искът да се отхвърли. Претендира разноски.
Съдът,
като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства,
намира за установено следното:
От
приложеното НОХД № 1443/2020 г. на РС - Пловдив, ведно с бързо производство № 38/2020
г. по описа на Отдел „***“ при ***, се
установява, че по отношение на ответника е било образувано наказателно
производство, което е приключило с одобрено на 27.02.2020 г. споразумение, като видно от протокола,
ответникът е признат за виновен за това,
че на 22.02.2020 г. в гр. П. е причинил средна телесна повреда,
изразяваща се в трайно затрудняване движението на десен горен крайник,
изразяващо се от луксационна фрактура /изкълчване и счупване/ на крайната
фаланга на четвърти пръст на дясната ръка, трамватично прекъсване на
сухожилието, което разгъва крайната фаланга/ екстензорното сухожилие/ на пръста
на полицейски орган – *** И.Н.Т. – *** *** в Сектор „***“ към Отдел „***“ при ***
при изпълнение на службата му.
Съгласно разпоредбата на чл.383, ал.1 НПК одобреното от наказателния съд споразумение има последиците на влязла в сила
присъда и има задължителна сила за всички юридически и физически лица, учреждения
и длъжностни лица. Влязлото в сила споразумение е задължително за гражданския съд по въпросите относно това дали е
извършено деяние, неговата противоправност и виновността на дееца /чл. 300 ГПК,
чл. 413, ал.
2 НПК/, т.е. обстоятелството, че ответникът е извършил деянието по описания
начин, не може да бъде пререшавано и следва да се приеме за установено.
Няма спор и от приложеното наказателно дело се установява, че
в наказателното производството не е разгледан граждански иск за обезщетяване на
причинената от деянието щета.
Ответникът оспорва, че ищецът е обезщетен за причинените
му вреди с изплатеното от работодателя обезщетение по чл. 238, ал. 1 ЗМВР. От
приетата по делото и неоспорена от ищеца справка за изплащане на еднократно
обезщетение по чл. 238, ал. 1 ЗМВР за претърпяна телесна повреда на И.Т. се
установява, че същата е в размер на 10064,04 лв. В справката е отразено, че
сумата е начислена във ведомостта за заплати за месец септември 2020 г., като
не се твърди от ищеца тази сума да не е получена.
Съгласно Заповед от 07.02.2020 г. от *** на ОД на МВР гр.
Пловдив за времето от 10.00 часа на 07.02.2020 г. до приключване на мероприятието е разпоредено на територията на *** да бъде
проведена областна (регионална) специализирана полицейска операция по линия
„противодействие на трафика на хора и проституция“ от служители на отдел КП,
като за ръководител е определен комисар Г.Т.. На същата дата е изготвен и
утвърден План за провеждане на специализирана полицейска операция по линия
„противодействие на трафика на хора и проституция“ на територията на ***, като
сред определените служители за провеждане е и ищецът.
На 24.02.2020 г. В.З. е депозирал пред *** становище
относно случилото се на 22.02.2020 г., като е изготвена и докладна записка от
ищеца. Въз основа на тези документи е
изготвен и обстоятелствен протокол от началника на отдела КП – комисар Г.Т..
От приетата като доказателства декларация за трудова
злополука се установява, че същата е депозирана пред работодателя от ищеца на
27.02.2020 г., като е описано случилото се на 22.02.2020г., вследствие на което
на ищеца е причинена средна телесна повреда. Въз основа на декларацията е
съставен протокол от 27.02.2020 г., в който са описани извършените дейности от
назначената със заповед от 25.02.2020 г. комисия за установяване на
обстоятелствата, касаещи случилото се на 22.02.2020 г. Прието е като писмено
доказателство и Разпореждане от 04.03.2020 г., с което на основание чл. 60,
ал.1 КСО декларираната злополука вх. № ***, станала с ищеца на 22.02.2020 г. е
приета за трудова злополука по чл. 55, ал. 1 КСО.
Като писмени доказателства по делото са приети медицински
документи относно здравословното състояние на ищеца.
От приложената по делото епикриза, издадена от
отделението по ортопедия и трамватология към ***, се установява, че на 24.02.2020
г. ищецът е постъпил в отделението с травма на екстензорен мускул и сухожилие
на друг пръст на ниво китка и длан. По снетата от пациента анамнеза по време на
изпълнение на професионалните си задължения получава травма на 4 пръст на дясна
ръка. Оплаква се от болка, деформация и силно ограничени движения. Отразена е извършена на 24.02.2020 г.
операция под венозна анестезия, като е направена репозиция под рентгенов
контрол на фактурата и фиксиране на К-игла в хиперекстензия за възстановяване
на екстензорното сухожилие по метода на Peka Nuni. Отразено е, че стационарното лечение е протекло гладко, като е отразена
временна нетрудоспособност и пациентът е изписан на 27.02.2020 г. Издаден е
болничен лист за периода от 24.02.2020 г. до 28.03.2020 г. В последствие е
издаден нов болничен лист за периода от 29.03.2020 г. до 27.04.2020 г.
От приетата по делото служебна бележка от ***, се
установява, че ищецът е на работа в МВР от 29.04.2008 г. и продължава да служи.
В амбулаторен лист от 13.04.2020 г. е отразена назначена
терапия – физио – терапевтични процедури ІІІ гр. – Общ брой 20.
Прието е като писмено доказателство и Удостоверение от
13.11.2020 г. от ТП на НОИ гр. Пловдив, в което е отразено, че за периода от
02.2020 г. до 09.2020 г. на ищеца е изплатена обща сума в размер от 4192,45 лв.
– обезщетения за временна неработоспособност, като за периода от 08.2020 г. до
09.2020 г. за платените суми от 1271,68 лв. и 200,79 лв. ищецът представя
доказателства, че се касае за период на временна нерабоспособност с диагноза ковид
19.
От разпита на св. Ц.Ц. се установява, че се е чула с него
непосредствено след случилото се, като той се оплакал, че по време на
задържането в бар- *** е пострадал безименния му пръст на дясната ръка и го
боли и е подут. Св. Ц. посъветвала ищеца да отиде на лекар, но той казал, че
сутринта ще отиде, защото трябва да извършва още оперативно – следствени
действия. Посетил спешния кабинет на ***, като там му направили снимка и
установили, че има счупена фаланга. Ищецът извършил консултация с втори лекар и му
била извършена операция в „***“. Операцията посочва, че е направена в
понеделник, а инцидентът се е осъществил в събота вечерта. Св. Ц. посочва,
че взела ищеца още същият ден от
болницата, но в тази част показанията й не съответстват на приетата по делото
епикриза. Посочва, че пръстът му е бил привързан, като на няколко часа трябвало
да се правят промивки с кислородна вода, като сочи, че това е довело до
затрудняване на шофирането и предвижването. Боляло го, като около седмица или 10 дни пиел обезболяващи. Посочва, че от пръста му излизал пирон, като
след изкарването му трябвало да ходи на физиотерапия. Провел физиотерапията
около 14 дни в поликлиника в ***, като ходил по обед. Св. Ц. посочва, че видимо
и към настоящия момент пръстът му не е възстановен, деформиран е, не може да го
свива и не може да го използва на 100 %, като пръстът е видимо по – различен от
останалите. Самата фаланга е по – къса.
По делото е изслушана и съдебно-медицинска експертиза, по
която вещото лице дава заключение, че на ищеца е причинено луксационна фрактура
(изкълчване и счупване ) на основата на крайната фаланга на четвърти пръст на
дясната ръка, травматично прекъсване на сухожилието, което разгъва крайната
фаланга (екстензорно сухожилие) на пръста, което е довело до трайно
затрудняване на движенията на горния десен крайник. При нормално протичане
вещото лице посочва, че подобна травма би трябвало да се възстанови напълно за
около 3-4 месеца. Категоричен е, че към момента на изготвяне на експертизата
ищецът не е излекуван напълно, като от извършения личен преглед се установява,
че движенията в 4-ти пръст на дясната ръка са ограничени. Същият може да се
свива до 110-120 градуса, като ограниченията в крайната фаланга на 4 ти пръст
на дясната ръка са ограничени до 30 градуса. Пълно възстановяване вещото лице
посочва, че е възможно при добра рехабилитация и упражнения вкъщи.
При така установената фактическа
обстановка съдът намира от правна страна следното:
За да се уважи предявеният иск,
ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване кумулативното наличие на положителните елементи от
фактическия състав на чл. 45 ЗЗД: деяние, противоправност, вина / при деликтната
отговорност важи презумпцията за вина – чл.45, ал.2 от ЗЗД, която не само че не
се оборва от данните по делото, но и безспорно се установява от наказателния
съд /, вреди, причинна връзка между винивното противоправно поведение и увреждането, а също и размерът на
претендираното обезщетение.
В конкретния случай е налице
влязло в сила споразумение по наказателно дело, по което ответникът е бил
признат за виновен за извършено от него престъпление по отношение на ищеца –
причиняване на средна телесна повреда, чрез което деяние на пострадалия са
причинени вреди, изразяващи се в засягане на телесната му неприкосновеност. С оглед нормата на
чл. 300 ГПК за безспорни и ненуждаещи се от допълнително доказване следва да се
считат обстоятелствата, че ответникът е извършил деянието, за което е признат
за виновен, че това деяние е противоправно и е извършено виновно.
При
така установената фактическа обстановка, при която безспорно са ясни
авторството и вината на ответника, както и пряката връзка между деянието и нанесеното
телесно увреждане, искът се явява доказан по своето основание, като спорен
остава само въпроса за размера на причинените на пострадалия неимуществени вреди, както и дали ищецът е обезщетен с полученото
на основание чл. 238 ЗМВР обезщетение.
Съгласно разпоредбата на чл.52
от ЗЗД и задължителната и константна практика на ВКС - т. 4 на ППВС № 4/1968 г.
размера на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.
В този смисъл е и даденото разрешение в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения
на ВКС: Решение № 95/ 29.04.2015 г. по гр.д.№ 5462/ 2014 г., ІІІ г.о.,Решение №
532 от 24.06.2010 г. по гр. д. № 1650/2009 г. на III г. о; Решение № 377 от
22.06.2010 г. по гр. д. № 1381/2009 г. на IV г. о.; Решение № 832 от 10.12.2010
г. по гр. д. № 593/2010 г. на III г. о.; Решение по гр. д. № 78/2011 г. на III г.о.
В тях е прието, че съгласно трайно установената практика на ВКС, размера на обезщетението
за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен
в чл. 52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява. Справедливостта, като
критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни
факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател.
В този смисъл справедливостта по см. на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а
тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни
характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които
е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения,
обществено и социално положение. Наред с тези индивидуални критерии съдът трябва
да съобрази и обществените критерии: икономическите условия в страната, жизнения
стандарт и възприемането на понятието „справедливост” на съответния етап от развитие
на обществото в държавата. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен
обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и е нужно съдът
да съобрази всички доказателства от значение
за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/.
От събраните по делото доказателства безспорно
се установява, че в резултат на причиненото увреждане ищецът е претърпял неимуществени
вреди, изразяващи се в болки и страдания във връзка с причинената му телесна
повреда. Нанесеното увреждане е наложило оператвина интервенция, както и
престой в болнично заведение на два пъти. Установява се и непълното
възстановяване на ищеца, както и необходимостта от допълнителна физиотерапия. За ищеца е настъпила една принудителна
промяна в установения му ритъм на живот,
тъй като не можел да изпълнява нормално дневните си задължения, нито пълноценно
да върши работата си. Всичко това го е поставило в положение на физически и
емоционален дискомфорт, който следва да бъде адекватно овъзмезден. Няма спор, че е нанесено травматично увреждане
и са претърпени болки и страдания в оздравителния процес, същите следва да
бъдат справедливо обезщетени.
Като взе предвид събраните доказателства по делото и като
отчита съдебната практика в подобни
случаи, съдът намира, че претендираната от ищеца сума от 10 000 лева
съответства на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и адекватно репарира
причинените от травмата физически и психически дискомфорт с оглед
продължителността на оздравителния
процес, необходимостта от оперативна
интервенция, невъзможността ищецът да изпълнява адекватно своите служебни
задължения, психическите и емоционални вреди, вследствие на случилото се. Размерът
е съобразен с постановената практика на ВКС,
при която са определяни по –
големи размери при установен по-висок интензитет и изключителност на
претърпените болки и страдания, допълнителни усложнения и липсата на пълно
възстановяване към датата на обявяване на устните състезания за
приключени. (В този смисъл е
Определение от 10.10.2017 г. по гр.д. № 1070/2017 г. по описа на ВКС,
Определение 525 от 08.06.2018 г. по гр.д. № 1205/2018 г. по описа на ВКС, Определение
№116/13.02.2018 по дело №4164/2017 и др.) Взета е предвид и постановената
съдебна практика, касаеща случаите в които са определени по – малки размери на
присъдените обезщетения с оглед на събраните по делото доказателства за
интензитета на претърпени болки, страдания и неудобства. (В този смисъл
Определение № 247 от 12.04.2018 г. по гр.д. № 4891/2017 г. на ВКС, Определение №118/14.02.2018
г. по гр.д. №3682/2017 по описа на ВКС, Определение №96/07.02.2018 по дело №3153/2017
г. по описа на ВКС ). В случая при
съпоставка на постановената по идентични случаи съдебна практика, съдът счита,
че така определеният размер съответства напълно на установените по делото и
факти и обстоятелства и в пълна степен репарира претърпените от ищеца
неимуществени вреди.
По делото е установено,
че с разпореждане на НОИ злополуката с
ищеца, настъпила на 22.02.2020 г. в резултат на противоправното поведение на ответника,
е призната за трудова. На основание чл.
238, ал. 1 от ЗМВР, на ищеца е изплатено през м. 09. 2020 г. еднократно парично
обезщетение в размер на 10064,04 лева за претърпяната телесна повреда при изпълнение
на служебните му задължения. Така полученото обезщетение репарира същите вреди,
предмет на настоящото производство, заявени в общ размер на 10000 лева, поради което
при определяне на окончателния размер на обезщетението от същото следва да се приспадне
сумата, изплатена на ищеца на основание чл. 238, ал. 1 от ЗМВР. Разпоредбата на
чл. 238, ал. 1 ЗМВР предвижда, че на служителите в МВР, претърпели телесна повреда
при или по повод изпълнение на служебните си задължения, се изплаща обезщетение
в размер 10 месечни възнаграждения при тежка телесна повреда и 6 месечни възнаграждения
при средна телесна повреда. Действително, разпоредбата на чл. 238, ал. 1 ЗМВР не
изключва приложното поле на общата деликтна отговорност, същата гарантира на пострадалия
служител обезщетение в определен размер, като не е необходимо да бъдат доказани
настъпилите вреди, но цитираната норма не ограничава размера на обезщетението.
В случай че настъпилите вреди надвишават размера на изплатеното
обезщетение, то пострадалото лице разполага с правната възможност да предяви претенция
по общия исков ред, като реално претърпените вреди подлежат на доказване. В хипотезата,
когато увреждането на здравето е признато за трудова злополука, за него ищецът може
да търси обезвреда по общия исков ред на деликтната отговорност, като обезщетението
се определи по чл. 52 ЗЗД относно неимуществените вреди и съобразно обстоятелствата
на случая.
Предпоставките за реализиране на правото на обезщетение по
чл. 238, ал. 1 ЗМВР са да е налице установена по реда на 238, ал. 3 от ЗМВР телесна
повреда и същата да е претърпяна от служителя при или по повод изпълнение на служебните
задължения, като не подлежат на установяване претърпени вреди. Пострадалият има
възможност за избор срещу кого да насочи претенцията си за обезвреда – срещу прекия
причинител с иск по чл. 45 от ЗЗД или срещу работодателя по чл. 238 от ЗМВР. За
едни и същи вреди обаче пострадалият не може да бъде обезщетен два пъти. Затова,
когато се установи, че в полза на увреденото лице е заплатено обезщетение по чл.
238 от ЗМВР, отговорността на прекия причинител може да бъде ангажирана само за
вреди, за които не е присъдено/изплатено обезщетение от работодателя /аналогичен
случай е разгледан в решение № 354 от 03.08.2010 г. на ВКС по гр. д. № 714/2009
г., ІІІ ГО/. В случая се установи, че в полза на ищцата е заплатено обезщетение
по чл. 238, ал. 1 от ЗМВР в размер на шест месечни възнаграждения, като същата не
оспорва обстоятелството, че това е сума, репарираща претърпените от нея неимуществени
вреди. Изплатеното на ищеца обезщетение по чл. 238 от ЗМВР надвишава определеният
от съда справедлив размер на обезщетението
по чл. 45 от ЗЗД, който е съобразен и с предявения такъв в настоящото
производство, поради което претенцията е неоснователна и следва да се отхвърли.
Нито в исковата молба, нито след депозиране на отговора
на исковата молба, с който е направено възражение за репариране на вредите чрез
заплащане на обезщетение по чл. 238, ал. 1 ЗМВР не се посочва от ищеца така
полученото обезщетение да е било взето предвид при определяне на размера на
претенцията. Действително заповедта за определяне на обезщетението е
постановена в хода на настоящото производство, но преди първото по делото
съдебно заседание, поради и което за ищеца не е настъпила преклузия за
упражняване на процесуални права, предвидени в ГПК.
По отношение
на разноските:
С оглед изхода на делото, а именно – отхвърляне на исковата претенция, то следва да
се присъдят разноски в полза на ответника в размер на 1000 лв.- платено
адвокатско възнаграждение.
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от И.Н.Т., ЕГН **********,*** против Д.К., гражданин на ***, роден на *** г. в ***,
***, с адрес: ***, гр. ***, ул. „***“ № *** иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца
сумата от 10 000 лв.- главница, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди от извършено на 22.02.2020 г. в гр. П., при което
ответникът е причинил на ищеца средна телесна повреда, изразяваща се в трайно затрудняване
на движението на десен горен крайник, изразяващо се в луксационна фрактура (изкълчване
и счупване) на крайната фаланга на четвърти пръст на дясната ръка, травматично прекъсване
на сухожилието, което разгъва крайната фаланга (екстензорното сухожилие) на пръста
на полицейския орган – *** И.Т. при изпълнение на службата му, ведно със законна
лихва от датата на увреждането – 22.02.2020 г. до окончателното заплащане на сумата.
ОСЪЖДА
И.Н.Т., ЕГН **********,*** да заплати на Д.К., гражданин на ***, роден на *** г. в ***,
***, с адрес: ***, гр. ***, ул. „***“ № 39
сумата от 1000 лв. - разноски
в настоящото производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи
на обжалване с въззивна жалба пред
Окръжен съд – Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
/ Дафина
Арабаджиева /
Вярно с оригинала.
ПМ