Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 28.06.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. с-я: МАРИЯ ИЛИЕВА
при
участието на секретаря Цветелина Добрева-Кочовски, като разгледа докладваното
от съдия ТАШЕВА гр. д. № 5235 по
описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 99981 от 22.04.2019 г. постановено по гр. д. № 80821/2018 г. по описа
на СРС, І ГО, 42 с-в е признато за установено по предявения иск с правно
основание чл. 439 от ГПК, вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК по отношение на Г.Д.Х., ЕГН
**********,с адрес ***, че ищецът Д.С.Ф., ЕГН **********, с адрес *** не дължи
сумата от 10 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди и
сумата от 20 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди,относно които
е издаден изпълнителен лист по нохд № 56/1997 г. по описа на Врачанския окръжен
съд, поради изтекла погасителна давност в периода 03.11.2004 г. до 03.11.2009
г., като на основание чл. 81 ГПК, вр. чл. 78, ал, 1 ГПК ответникът Г.Д.Х., ЕГН **********
е осъден да заплати на ищеца Д.С.Ф., ЕГН **********, сумата от 1580 - съдебноделоводни
разноски и заплатено адвокатско възнаграждение.
Срещу
първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от ответника Г.Д.Х., чрез
пълномощника адв. Д.Р., с която същото се обжалва изцяло като неправилно и
незаконосъобразно. Навеждат се доводи, че в постановеното решение, районният
съд е достигнал до неправилни правни изводи. Жалбоподателят излага, че действително
предвидената в закона давност, в случая е пет години, поради това, че вземането
произлиза от деликт, както и паради това, че е установено със съдебен акт. В
тази връзка сочи, че окончателното решение на съда по наказателното дело е от
5.10.2004 г., изпълнителният лист във връзка с него е издаден на 3.11.2004 г.,
а изпълнителното дело е образувано на 7.12.2004 г., но поддържа, че не отговаря
на действителното положение обстоятелството, че първото изпълнително действие е
извършено чак през 2013 г. - с налагане на запор върху трудовото възнаграждение
на ищеца. Твърди се, че изпълнителни действия са предприемани още с образуване
на изпълнителното дело в СИС при СРС. Сочи, че първото изпълнително действие е
свързано с връчване на поканата за доброволно изпълнение, което е станало на 17.01.2005 г., която е била
надлежно връчена на майката на длъжника – С.Л.Й., с което длъжникът е бил
надлежно информиран за започналото срещу него изпълнително производство. Поддържа
се, че именно от този момент са предприети множество действия от страна на
длъжника, целящи по всякакъв начин да осуетят принудителното изпълнение и като
краен резултат да бъде постигнато неплащане на присъдената сума. Сочи се, че
докато делото е било при ДСИ при СИС в СРС, по молба на кредитора и ответник в
първоинстанционното производство са били извършвани някакви изпълнителни
действия, но същите не са довели до конкретен резултат, но се твърди, че именно
поради предприемането на тези изпълнителни действия давността не е изтекла,
защото с всяко предприето действие от съдия-изпълнителя се е прекъсвала
изтеклата погасителна давност и след извършеното действие е започвала да тече нова
давност.
В
жалбата се излага, че действително извършените действия не са много, поради
това, че за визирания период са се сменили трима съдия-изпълнители и дълго
време съставът е бил без титуляр, което е препятствало предприемането и извършването
на повече действия, въпреки подадените от взискателя молби, но се поддържа, че
независимо от това още тогава не са били изтекли пет години, в които да е
налице пълно бездействие, за да може да бъде приложен институтът на
погасителната давност.
Навеждат
се доводи, че след прехвърляне на делото при ЧСИ, въпреки че не са предприемани
изпълнителни действия в периода 18.11.2009 - 21.04.2010 г., отново не е била изтекла
предвидената в закона пет годишна давност. В тази връзка се сочи, че не е бил
изтекъл и 2-годишният срок за т.нар. „премиране“ на делото, поради което счита,
че с обстоятелството, че на 21.04.2010 г.
длъжникът е подал молба, в която се позовава на изтекла в негова полза давност,
не означава, че действително давността е изтекла, поради което и правилно ЧСИ се
е произнесъл, като е оставил молбата без уважение.
В
жалбата се поддържа, че връчването на поканата за доброволно изпълнение и
извършването на справки в различните институции са действия, които прекъсват
/заличават/ давността, поради което са и неправилни приетите изводи за
обратното от първоинстанционния съд в обжалваното решение. Сочи се, че това е
така, поради това, че без извършването на справки не е възможно да бъдат
предприети последващи ефективни изпълнителни действия. Поради изложеното счита,
че са неправилни изводите на съда, че по делото не са извършвани изпълнителни
действия като се поддържа, че такива са били извършвани и са прекъсвали
изтеклата до момента давност, още повече, че през цялото време длъжникът е бил
недобросъвестен, поради което не може да черпи права от собственото си
недобросъвестно поведение.
Поради
изложеното моли да бъде отменено изцяло обжалваното решение и вместо него да бъде
постановено друго, с което да бъде отхвърлен предявения иск.
Въззиваемата
страна – Д.С.Ф., чрез адв. К.Е.е депозирал писмен отговор, в който изразява становище
за неоснователност на подадената въззивна жалба. Твърди се, че постановеното
съдебно решение е законосъобразно, обосновано и постановено при спазване на
съдопроизводствените правила като съдът е обсъдил всички релевантни по делото
факти и обстоятелства и въз основа на тях е обосновал правилен извод, че
вземанията, предмет на издадения изпълнителен лист, въз основа на който е
образувано процесното изпълнително дело са погасени по давност. Поради
изложеното, моли съда да потвърди обжалваното първоинстанционно решение. Претендират се разноски по делото за адвокатско възнаграждение
на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.
Софийски градски съд, след като обсъди по
реда на чл. 236, ал. 2 ГПК събраните по делото доказателства и становищата на
страните, приема за удтановено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна
и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима.
Разгледана
по същество, същата е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно
нормата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършена служебна проверка, въззивната инстанция намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и процесуално допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми.
Настоящият
съдебен състав намира, че обжалваното решение е и правилно, като фактическите и
правни констатации на въззивния съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт, поради което и на основание чл. 272 от ГПК, въззивният
съд препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи следва
да се добави следното:
С
оглед фактическите твърдения в исковата молба, доколкото се сочи недължимост на
вземането на основание изтекла погасителна давност, съдът приема, че предявеният
иск е с правно основание чл. 439 от ГПК, вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК.
По
делото е безспорно, че с изпълнителен лист от 03.11.2004 г., издаден въз основа
на присъда № 4 от 14.02.2000 г. по н.о.х.д. № 56 от 1997 г. на Врачански
Окръжен съд, Т.Н.И.и Д.С.Ф. са осъдени при условията на солидарност да заплатят
на Е.Г.П.и Д.Х.П.по 5000 лева обезщетение за неимуществени вреди и 20 лева имуществени
вреди, ведно със законна лихва върху тези суми, считано от 24.08.1993 г. до
окончателното изплащане. Вземането по изпълнителния лист е въз основа на съдебно решение № 545/05.10.2004 г. на ВКС, с
което са изменени присъдите на Д.Ф. и Т.И. относно наложените наказания и е
увеличен размерът на обезщетенията в размер на по 5000 лева, присъдени в полза
на Е.П.и Д.П..
От
събраните доказателства по делото се установява, че на 07.12.2004 г. е образувано
изпълнително дело № 4861/2004 г. по описа на СИС при СРС по молба на Д.Х.П.и Е.Г.П.,
въз основа на изпълнителен лист, издаден по нохд № 56/1997 г. по описа на
Врачанския окръжен съд.
По
изпълнителното дело е изпратена покана за доброволно изпълнение до длъжника Д.Ф.,
получена на 17.01.2005 г. от майка му С.Й..
Във
връзка с подадена молба за възлагане на 01.10.2008 г. от адв. Д.Р. –
пълномощник на Д.Х.П.и Е.Г.П.е поискано изпълнителното производство да бъде
продължено от ЧСИ М.М..
С
протокол от 19.12.2008 г. е прекратено изпълнителното дело по описа на СИС при
СРС и делото е изпратено на ЧСИ М.М., по повод на което е било образувано изп.
дело № 20097860400141 по описа на ЧСИ М.М..
На
16.05.2009 г. взискателят е поискал насочване на изпълнението върху плавателен
съд, по повод на което на 30.06.2009 г. е отправено запитване от ЧСИ М., в
отговор на което е получил писмо от Изпълнителна агенция „Морска администрация“
на 13.02.2009 г., с което е уведомен, че в регистъра на корабите към пристанище
Варна няма вписани плавателни съдове на името на Д.Ф..
На
03.08.2009 г. е отправено искане за налагане на запор върху трудовото възнаграждение, което Д.Ф. получава при
изтърпяване на наказанието си.
На
28.08.2009 г. е получен отговор от ГД „Изпълнение на наказанията“, в който е посочено,
че Д.Ф. не се намира в затвор.
На
20.11.2009 г. е поискана справка относно сделките с недвижими имоти, извършени
от Д.С.Ф.. На 01.04.2010 г. е наложена принудителна административна мярка по
чл. 75, т. 6 от ЗБЛД.
На
21.06.2010 г. е подадена молба от длъжника Д.Ф. до ЧСИ М.М., в която е поискал
прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК поради неизвършване на изпълнителни действия от взискателя в продължение на
период от 2 години, която с Разпореждане от 22.06.2010 г. е оставена без
уважение от съдебния изпълнител.
На
01.03.2012 г. е подадена молба от процесуалния представител на взискателя искане за извършване
на ново проучване на имущественото състояние на длъжника.
На
13.02.2013 г., взискателят е поискал налагане на обезпечителна мярка запор
върху банкови сметки на длъжника.
На
18.05.2013 г. взискателят е поискал налагане на обезпечителна мярка запор върху
трудово възнаграждение на длъжника Д.Ф..
На
15.02.2013 г. е изпратено запорно съобщение до „С.****“ ООД, с което съдебният
изпълнител е наложил запор върху трудовото възнаграждение на длъжника.
На
17.02.2015 г. е подадена молба от пълномощника на взискателите с искане за
проучване имущественото състояние на длъжниците, като в молбата съдебният
изпълнител е овластен по чл. 18 от ЗЧСИ. На 29.02.2016 г. е подадена молба до
ЧСИ М. от пълномощника на взискателите, с която е поискано да бъде направено
пъло проучване на имущественото състояние на длъжника, като бъдат изискани
справки от съответните ТД на НАП, всички банки от АВп.
На
16.06.2016 г. е изпратено ново запорно съобщение до „С.****“ ООД, както и
запорно съобщение до „КВИТ И КО-3“ ООД.
На
11.07.2017 г. е подадена молба от взискателите до ЧСИ М. да бъде изискана
справка от регистъра на БНБ за наличните банкови сметки на длъжника.
На
12.07.2017 г. е изпратено запорно съобщение до „Сосиете женерал експресбанк“ АД.
Молби от взискателя с искане за извършване на ново проучване на имущественото
състояние на длъжника са подавани на 05.06.2018 г. и на 07.01.2019 г.
Няма
спор между страните, че доколкото вземането в коркретния случай се основава на
присъдено в съдебно приозводство обезщетение за неимуществени вреди от деликт,
то приожимата давност е общата петгодишна погасителна давност, като в случая,
ищецът може да се позовава само на факти, настъпили след приключване на
съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.
Предявеният
иск е основан на твърдения, че ищецът не дължи процесните суми поради наличие
на новонастъпили обстоятелства след влизане в сила на съдебното решение, с
което е установено това вземане, чрез погасяване на вземането поради изтекла
погасителна давност. Съобразно разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, ако
вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давнност е всякога
пет години. В случая, по делото е безспорно, че паричната сума е присъдена с
влязло в сила решение на 05.10.2004 г., като на 03.11.2004 г. в полза на
наследодателя на ответника е издаден изпълнителен лист, а изпълнителното дело е
образувано на 07.12.2004 г. Следователно, срокът от пет години е започнал да
тече в случая, считано от влизане в сила на съдебното решение, т. е. считано от
05.10.2004 г.
В
конкретната хипотеза е спорен въпросът дали след като е било образувано изп.
дело № 4861/2004 г. по описа на ДСИ при СИС при СРС на 07.12.2004 г. са
настъпили обстоятелства по смисъла на чл. 110 от ЗЗД за прекъсване на
давностния срок относно валидно възникналите вземания, предмет на изп. лист по нохд
№ 56/1997 г. по описа на Врачанския окръжен съд.
Следователно,
основният спор по делото е правен и касае теченето на давностния срок, вкл.
основанията за спиране и прекратяване на образуваното принудително изпълнение
за събиране на вземането по влязлото в сила съдебно решение.
Съгласно
чл. 116, б. "в" от ЗЗД давността се прекъсва с предприемане на
действия по принудително изпълнение. Такива действия представляват пряко
насочените към събиране на вземането действия, т. е. такива действия, които са
пряко насочени към имуществената сфера на длъжника с цел удовлетворяване на
съдебно признатото право на взискателя.
Противно
на твърдяното от въззивника, настоящият въззивен състав споделя обоснованият
краен извод на СРС, че по делото е доказано, че първото валидно изпълнително
действие, прекъсващо давността по изп. дело е извършено през 2013 г. с
налагането на запор върху трудовото възнаграждение на ищеца Д.Ф. – на 15.02.2013
г. С оглед на изминалия период след влизане в сила на съдебния акт на
05.10.2004 г. до първото предприето изпълнително действие, което надвишава пет
години, въззивната инстанция намира, че правилно е било прието от
първоинстанционния съд, че е изтекла пет годишната погасителна дваност за
процесното вземане, обект на принудително изпълнение, поради което и исковата
претенция по предявения отрицателен установителен иск подлежи на уважаване. Това
е така, тъй като от анализа на събраните доказателства по делото не се
установява през посочения период от време да са били извършвани други валидни
изпълнителни действия, с които да е била прекъсвана течащата в полза на ищеца
погасителна давност.
Настоящият
състав намира за неоснователен доводът на въззивника, поддържан в жалбата, че връчването
на поканата за доброволно изпълнение и извършването на справки в различните
институции са действия, които прекъсват давността.
Съгласно
приетото в т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с
предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко
изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Давността в изпълнителния
процес се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките
на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е
поискано от взискателя и/или е предприето по инициатива на частния съдебен
изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ/: насочване
на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на
кредитор, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на
опис и оценка на вещ, назначаване на пазач, насрочване и извършване на продан и
т. н. до постъпване на парични суми от проданта или на плащания от трети
задължени лица. В тълкувателното решение изрично са посочени и изпълнителните
действия, които не прекъсват давността: Не са изпълнителни действия и не
прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването
на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на
длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др.,
назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила
разпределение и др. За разлика
от исковото производство, при което в рамките на процеса давност не тече, в
изпълнителния процес давността се прекъсва многократно-с предприемане на всеки
отделен изпълнителен способ и с извършване на всяко изпълнително действие,
изграждащо съответния способ. Взискателят трябва да поддържа с действия
висящността на изпълнителния процес като внася съответните такси и разноски
(извършване на опис и оценка, предаване на описаното имущество на пазач,
отваряне на помещения и изнасяне на вещите на длъжника и др.), както и като
иска повтаряне на неуспешни изпълнителни действия и прилагане на нови
изпълнителни способи.
Същинско
изпълнително действие по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД е налице само в случай,
че е налице реално засягане на правната сфера на длъжника. Искането да бъде
приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният
изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона
давността се прекъсва с предприемането на същинското действие за принудително
изпълнение. В този смисъл е и Решение № 451 от 29.03.2016 г. на ВКС по гр.д. №
2306/2015 г. на IV г.о., съгласно което молбата на взискателя за
извършване на определено изпълнително действие не прекъсва погасителната
давност, а само предприемането на изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ.
Поради
изложеното, съдът намира, че в процесния случай, като се вземе предвид, че
липсват предприети изпълнителни действия в рамките на изпълнителното дело, висящо
пред СИС при СРС, както и фактът, че запорното съобщение е изпратено през 2013
г. с цел насочване на изпълнението върху трудовото възнаграждение на ищеца
следва, че исковата претенция по предявения отрицателен установителен иск
следва да бъде уважена, поради това, че е налице период от време, по-дълъг от
пет години, без да има предприети изпълнителни действия.
С
оглед на приетото, че единствено прилагането на изпълнителни способи прекъсва течението
на давността, респ. поставя началото на нов давностен срок, въззивният съд
намира, че независимо, че в периода от образуването на изпълнителното дело през
2004 г. до изпращането на запорното съобщение на 15.02.2013 г., с което е
наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника са правени проучвания
и справки на имущественото състояние на длъжника, последните не представляват действия
по изпълнението и не прекъсват давността, доколкото не са част от фактическия
състав на никакъв, предвиден в ГПК изпълнителен способ съобразно ТР №
2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Връчването на
поканата за доброволно изпълнение до длъжника също не представлява изпълнително
действие и не прекъсва давността – в този смисъл са задължителните разяснения,
дадени в т. 10 на цитираното по-горе тълкувателно решение.
По
изложените съображения, въззивният съд счита, че процесните вземания са
погасени по давност, поради което предявеният иск е основателен и следва да се
уважи.
Поради
съвпадане на крйните изводи на настоящата въззивна инстанция с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение, като правилно и законосъобразно
следва да бъде потвърдено изцяло, а подадената срещу него въззивна жалба следва
да се остави без уважение като неоснователна.
По разноските:
С
оглед изхода на спора, въззивникът Г.Д.Х. следва да бъде осъден да заплати на
адв. К.Е.сумата от 830,60 лева – разноски за адвокатско възнаграждение, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 99981 от 22.04.2019
г. постановено по гр. д. № 80821/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 42 състав.
ОСЪЖДА Г.Д.Х., ЕГН ********** да
заплати на адв. К.Е.на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА сумата от 830,60
лева – адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред
ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.