№ 520
гр. Плевен, 27.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІV ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:СИЛВИЯ ЦВ. КРЪСТЕВА
Членове:РЕНИ В. ГЕОРГИЕВА
ЕМИЛИЯ АТ. КУНЧЕВА
при участието на секретаря ЕМИЛИЯ ПЛ. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от СИЛВИЯ ЦВ. КРЪСТЕВА Въззивно
гражданско дело № 20244400500614 по описа за 2024 година
ПРОИЗВОДСТВО по чл.258 и сл. от ГПК.
Въззивното гражданско производство пред Окръжен съд- гр.Плевен е
образувано на основание въззивна жалба от Х. Н. С. с ЕГН********** срещу
Решение № 286/ 28. 06. 2024 г. по гр. д. № 286/ 2024 г. по описа на Плевенския
районен съд в отхвърлителната част за разликата до размера на задължението
за сума а от 10980, 89 лв.
Въззивният жалбоподател твърди, че решението е незаконосъобразно,
необосновано и неправилно, постановено в нарушение на материалния и
процесуалния закон. С въззивната жалба е отправено искане за отмяна на
решението на районния съд в обжалваната част като неправилно и
незаконосъобразно и да бъде уважен предявеният иск за отхвърлената част
до размера на задължението за сума а от 10980, 89 лв., като бъдат присъдени
направените по делото разноски.
Въззиваемата страна „***“ ЕАД с ЕИК*** е изразила становище, че
въззивната жалба е недопустима съответно неоснователна и обжалваното
1
решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно и бъдат
присъдени направените по делото разноски.
ВЪЗЗИВНИЯТ СЪД, като извърши проверка по допустимостта на
въззивната жалба съгласно чл.267, ал.1 от ГПК при съответно прилагане на
чл.262 от ГПК, установи следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, срещу съдебен акт, подлежащ на
обжалване, от надлежна страна, която има правен интерес да обжалва
решението, поради което е процесуално допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
Въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
С обжалваното решение районният съд е признал за установено на
основание чл. 439, ал.1 ГПК, че Х. Н. С. с ЕГН********** не дължи на
„***“ЕАД с ЕИК*** сумите общо в размер на 6550, 46 лв. по изпълнителни
листове по ч. гр. д. № 3293/ 2011 г.; по ч.гр. д. № 3272/ 2011 г.; по ч. гр.д. №
3261/ 2011 г. всички по описа на РС- Враца, за които суми е образувано
изпълнително дело № 2020/ *** по описа на ЧСИ Ц.Н. с район на действие
ОС- Плевен и изпълнително дело № 2230/ 2023 г. на ЧСИ И. Ц., с район на
действие ОС- Враца, тъй като за същите е погасена възможността за
принудително изпълнение поради изтичане на предвидената в закона
петгодишна давност съгласно чл. 110 ЗЗД, като за разликата до размера на
задължението за сумата от 10 980, 89 лв. искът е отхвърлен като
неоснователен. С решението на основание чл. 78, ал.1 вр. Ал.3 ГПК
ответникът е осъден да заплати на ищеца Х. Н. С. направените по делото
разноски в размер на 262, 902 лв. държавна такса и адвокатско
възнаграждение в размер на 357, 92 лв.
В мотивите на обжалваното решение районният съд въз основа на
събраните по делото доказателства и предвид становищата и на двете страни
за постановяване на решение по чл. 237 ГПК при признание на иска е приел,
че искът е основателен до размера за сумата от 6550, 46 лв., за която са
представени изпълнителни листове като основание за това задължение. Съдът
е приел, че макар да е направено признание на иска, съдът следва да съобрази
основателността предвид доказателствата по делото.
С въззивната жалба е представена Съобщение за образувано
2
изпълнително дело до въззивника изх. № 41262/ 21. 12. 2023 г. по изп. д. №***
на ЧСИ И. Ц. с район на действие ОС- Враца, в която са посочени сумите,
които са дължими от въззивника в изпълнителното производство и въз основа
на процесните изпълнителни листове, като изпълнителното производство е
последно образувано. При изчисление на посочените суми в съобщението
става ясно, че задължението на въззивника по това изпълнително дело е било в
размер на 10 980, 89 лв., така както е претендирано от ищеца в
първоинстанционното производство. Съдът счита, че следва това
доказателства да бъде съобразено във въззивното производство на основание
чл. 266, ал.2 ГПК, тъй като ищецът е поискал в първоинстанционното
производство прилагане на изпълнителното дело по описа на ЧСИ И. Ц., но
съдът не се е произнесъл с определението си по чл. 140 ПК и изпълнителното
дело не е приложено към първоинстанционното дело.
Въз основа на представеното съобщение за образуване на изпълнително
производство и предвид направеното уточнение от ищеца в производството
пред районния съд, след което е представен писмения отговор на ответника,
съдът приема, че е налице признание на иска по реда на чл. 237 ГПК от
ответника, така както е исковата претенция след молбата за уточняване ( лист
16 от делото, от 30. 01. 2024 г.) и следва исковата претенция да бъде уважена в
този размер.
С отговора на въззивната жалба въззиваемата страна и ответник в
исковото производство е заявил, че не е правил признание на иска за сумата от
10 980, 89 лв., но следва да се има предвид, че уточняващата молба на ищеца
за тази сума е от 30. 01. 2024 г., след това е разпореждането на съда за размяна
на книжа и на 06. 03. 2024 г. е постъпил писмен отговор на ответника, в който
изрично е посочено, че вземанията по изпълнителните листове са били
предмет на принудително изпълнение по образувано изп. д. № 2230/ 0234 г. по
описа на ЧСИ И. Ц. с рег. № *** на КЧСИ и във връзка с това е отправено
искане до съда да приеме, че ответникът признава претенцията на ищцовата
страна. Следователно въззиваемата страна и ответник в първоинстанционното
производство е направила признание на иска на основание чл. 237 ГПК за
претендираната общо сума от 10 980, 89 лв. съобразно изпълнителното
производство по описа на ЧСИ И. Ц. с рег. № *** на КЧСИ, по което
задълженията на ищеца са били в размер на 10 980, 89 лв. В тази връзка
3
следва да се има предвид и разпоредбата на чл. 237, ал.4 ГПК, че признанието
на иска не може да бъде оттеглено, като следва нормата да се тълкува по
отношение на оттеглянето както изцяло, така и частично.
По изложените съображения съдът счита, че следва решението в
обжалваната част да бъде отменено, и следва да бъде признато за установено,
че сумата за разликата от 6550 46 лв. до 10980, 89 лв., която е в размер на
4430, 43 лв. също не е дължима от ищеца на основание чл. 439, ал.1 вр. чл.
124, ал.1 ГПК.
В тази връзка следва решението в частта за присъдените деловодни
разноски да бъде отменено, като следвана основание чл. 78, ал.1 ГПК вр. чл.80
ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по
делото разноски в размер на 448, 43 лв. държавна такса за предявяване на иска
и адвокатско възнаграждение в размер на 1300 лв.
С отговора на исковата молба ответникът е отправил искане за
присъждане на деловодни разноски на основание чл. 78, ал.2 ГПК и
алтернативно е направено възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение.
Съгласно чл. 78, ал.2 ГПК ако ответникът с поведението си не е дал
повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху
ищеца. Следователно за постановяване на разноски в полза на ответника
следва да са налице две кумулативни предпоставки: признание на иска и
ответникът да не е станал повод за предявяване на иска. Действително повод
за образуване на изпълнителните дела е поведението на ищеца, който не е
изпълнил задълженията си по заповедните производства, поради което
ответникът е подал молба за образуване на изпълнително
производство.Ответникът като кредитор приема, а това се приема и от ищеца,
че е налице задължение на ищеца към ответника в размер на 10980, 89 лв., но
същевременно същото е погасено по давност, за което страните в исковото
производство не спорят. Следователно ответникът не е дал повод за
предявяване на иска, тъй като давността съгласно чл. 120 ЗЗД служебно не се
прилага, липсата на погасяване чрез плащане на парично задължение не води
до погасяване на задължението дори и при изтекла давност, само се погасява
правото на иск на кредитора срещу длъжника за това вземане и не е налице
пречка за длъжника да изпълни задължението си доброволно.Следователно,
4
ответникът не е станал причина за завеждане на делото и същевременно е
направил признание на иска, поради което на основание чл. 78, ал.2 ГПК
ищецът следва да заплати на ответника направените по делото разноски. Тъй
като по делото липсват данни ответникът да е направил деловодни разноски и
не е представен списък по чл. 80 ГПК, то не следва да се присъждат в полза на
ответника деловодни разноски, но с оглед разпоредбата на чл. 78, ал.2 ГПК
направените от ищеца деловодни разноски остават за негова сметка.
При този изход на делото и на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал.1 и чл. 80
ГПК въззиваемата страна следва да заплати на въззивника направените по
делото разноски във въззивната инстанция в размер на 89, 11 лв. държавна
такса и адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв.
Въззиваемата страна е отправила искане съдът да се произнесе на
основание чл. 78, ал.2 ГПК по разноските и като алтернативно искане при
присъждане на основание чл. 78, ал.1 ГПК въззиваемата страна е заявила, че
прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
основание чл. 78, ал.5 ГПК.
Съдът счита, че не следва да се произнася по разноските на основание
чл. 78, ал.2 ГПК, тъй като не е налице признание на иска от въззиваемата
страна. По отношение на възражението по чл. 78, ал.5 ГПК съдът счита, че
същото е неоснователно, тъй като съгласно чл.7, ал.2, т.2 от НМРАВ №1/ 09.
07. 2004 г. при същия материален интерес от 4430, 43 лв. адвокатското
възнаграждение е в размер на 733 лв., а по списъка по чл. 80 ГПК
адвокатското възнаграждение е в размер на 500 лв., т.е. под минималния
размер за същия материален интерес.
По изложените съображения и на основание чл. 271, ал.1, пр.2 ГПК,
съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ като неправилно и незаконосъобразно Решение № 286/ 28.
06. 2024 г. по гр. д. № 286/ 2024 г. по описа на Плевенския районен съд в
ЧАСТТА, в която предявеният от Х. Н. С. с ЕГН********** срещу „***“
ЕАД с ЕИК*** иск с правно основание чл. 439, ал.1 вр. чл. 124, ал.1 ГПК
5
за разликата от 6550, 46 лв. до 10 980, 89 лв. е отхвърлен като
неоснователен и недоказан и в ЧАСТТА, в която„***“ ЕАД с ЕИК*** е
осъдено да заплати на Х. Н. С. с ЕГН********** на основание чл. 78, ал.1
и ал.3 ГПК направените в исковото производство деловодни разноски в
размер на 262, 02 лв. държавна такса и 357, 92 лв. адвокатско
възнаграждение, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 439, ал.1 вр. чл.
124, ал.1 ГПК, че Х. Н. С. с ЕГН********** не дължи на „***“ ЕАД с
ЕИК*** сумата за разликата от 6550, 46 лв. до 10 980, 89 лв., която е в
размер на 4430, 43 лв. въз основа на изпълнителни листове издадени по
ч. гр. д. № 3293/ 2011 г.; по ч.гр. д. № 3272/ 2011 г.; по ч. гр.д. № 3261/ 2011
г. всички по описа на РС- Враца, за които суми е образувано
изпълнително дело № 2020/ *** по описа на ЧСИ Ц.Н. с район на
действие ОС- Плевен и изпълнително дело № 2230/ 2023 г. на ЧСИ И. Ц., с
район на действие ОС- Враца, тъй като за същите е погасена
възможността за принудително изпълнение поради изтичане на
предвидената в закона петгодишна давност съгласно чл. 110 ЗЗД.
ОСТАВЯ ЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Х. Н. С. с ЕГН********** за
присъждане на деловодни разноски на основание чл. 78, ал.1 и чл. 80 ГПК
по гр. д.№ 286/ 2024 г. по описа на Плевенския районен съд.
ОСЪЖДА на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал.1 и чл. 80 ГПК„***“
ЕАД с ЕИК*** да заплати на Х. Н. С. с ЕГН********** направените по
делото разноски във въззивната инстанция в размер на 89, 11 лв.
държавна такса и адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв.
РЕШЕНИЕ № 286/ 28. 06. 2024 г. по гр. д. № 286/ 2024 г. по описа на
Плевенския районен съд е влязло в сила като необжалвано в останалата
част.
РЕШЕНИЕТО на основание чл. 280, ал.3 , т.1, изр.1 ГПК не подлежи
на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
6
1._______________________
2._______________________
7