№ 2031
гр. София, 07.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско
дело № 20241110124039 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 от ГПК.
Предявени са установителни искове по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22
от ЗПК, от Д. Х. К. срещу „И.А.М.“ АД за прогласяване на нищожност на
Договор за паричен заем №4920439/05.10.20 г.; и срещу „Ф.Б.“ ЕООД за
прогласяване на нищожност на Договор за предоставяне на гаранция №
4920439/05.10.20 г.
Предявен е осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. I от ЗЗД от Д. Х. К. срещу
„И.А.М.“ АД за заплащане на сумата 49,55 лв., представляваща недължимо
платена възнаградителна лихва по нищожен Договор за паричен заем №
4920439/05.10.20 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на искова
молба до окончателното й изплащане; както и сумата 252,45 лв., представляваща
недължимо платено възнаграждение за предоставена гаранция по нищожен
Договор за предоставяне на гаранция № 4920439/05.10.20 г., ведно със законна
лихва от датата на подаване на искова молба до окончателното й изплащане.
Под евентуалност е предявен осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. I от ЗЗД
от Д. Х. К. срещу „Ф.Б.“ ЕООД за заплащане на сумата 252,45 лв.,
представляваща недължимо платено възнаграждение за предоставена гаранция
по нищожен Договор за предоставяне на гаранция № 4920439/05.10.20 г., ведно
със законна лихва от датата на подаване на искова молба до окончателното й
изплащане.
В искова молба, с молба-уточнение от .08.2024г., са изложени твърдения,
че между Д. Х. К. и „И.А.М.“ АД е сключен Договор за паричен заем
№4920439/05.10.20 г. В изпълнение на клаузата на чл. 4 от договора е сключен
Договор за предоставяне на гаранция №4920439/05.10.20 г. между Д. Х. К. и
„Ф.Б.“ ЕООД (гарант). Заемните средства от 600,00 лв. са усвоени и всички
задължения по договорите са заплатени от ищеца-кредитополучател. Посочва се,
че в договора за заем е обявен ГПР от 41,72 %, с фиксиран лихвен процент.
Уговорено е възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция – 252,45
1
лв., а според чл. 3, ал. 3 – заемодателят е овластен да приема вместо гаранта
изпълнение на задължението на потребителя за неговото плащане. Ищецът
твърди, че договорът за паричен заем е нищожен като сключен в противоречие
със закона, а именно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Намира, че обявения ГПР не
съответства на действителните разходи по кредита, каквото е възнаграждението
на гаранта, по съображения, че двете ответни дружества са свързани лица, а
правата и задълженията по двете съглашения се намират във взаимна връзка и
следва да се разглеждат като едно общо съглашение, чиято недействителност
претендира. Поддържа, че дължи само чистата стойност на кредита, а всичко
останало, което е заплатила общо сумата 302,00 лв. се явява недължима.
Ответното „И.А.М.“ АД оспорва предявените искове по допустимост и
основателност. Поддържа, че отношенията между ищеца и дружеството –гарант
касаят други лица и не са релевантни към претенциите му към „И.А.М.“ АД. При
това счита, че не е материално легитимиран по осъдителния иск за заплащане на
сумата 252,45 лв., представляваща недължимо платено възнаграждение за
предоставена гаранция. Не спори, че е овластен да получава плащанията, но
действал не от свое, а от името и за сметка на „Ф.Б.“ ЕООД. В случая не се касае
за действия без представителна власт и ищецът да не е знаел за овластяването.
Не спори по сключването на договора за заем, който настоява, че е действителен
и сключен в съоствествие с изискванията на ЗПК с подробни съображения.
Счита, че с оглед на съдържанието на отделните уговорки договорът за
предоставяне на гаранция /поръчителство/ е второ, акцесорно, облигационно
правоотношение и възнаграждението по него не би могло да се включи в ГПР по
договора за заем, а изпълнението по двата договора не е обвързано.
Ответното „Ф.Б.“ ЕООД оспорва исковете и поддържа, че договорът за
предоставяне на поръчителство е сключен по възлагане на ищеца, при условията
на договорна свобода, престациите не са явно нееквивалентни по твърдението за
накърняване на добрите нрави, а договорът е възмезден за услуга.
Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по
делото доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 5,
ал. 2 от ГПК, по свое убеждение намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3-4 от ГПК, прието е за безспорно и
ненуждаещо се от доказване, че между ищцата и ответника „И.А.М.“ АД е
сключен Договор за паричен заем № 4920439/05.10.20 г., както и че между
ищцата и ответника „Ф.Б.“ ЕООД е сключен Договор за предоставяне на
гаранция № 4920439/05.10.20 г.
Видно от договора, на сключен на 05.10.20 г. между ищцата, като
заемател, и първия ответник, като заемодател, е предоставена заемна сума от 600
лв.(арг. от чл. 3 от договора), която ищцата трябва да върне на ответника, ведно с
договорна лихва при фиксиран годишен лихвен процент от 35,00 %, на 11
вноски, всяка в размер на 59,05 лв., при ГПР от 41,72 % и обща сума за връщане
от заемателя в размер на 649,55 лв.
Според клаузата на чл. 4 от договора, заемателят се задължава в срок от
три дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави на
заемодателя едно от следните обезпечения: 1) две физически лица-поръчители,
всяко от които да отговаря на изискванията: да представи служебна бележка от
работодател за размер на трудово възнаграждение, нетния размер на трудовия му
доход да е в размер на 1000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е
заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с кредитора,
да няма неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения
към други банкови и финансови институции или ако има кредитната му история
в ЦКР към БНБ една година назад да е статус не по-лош от „Редовен“,
2
поръчителят подписва договор за поръчителство; 2) банкова гаранция с
бенефициер-заемодателя; 3) одобрено от заемодателя дружество-гарант, което
предоставя гаранционни сделки. За изпълнението на посочената клауза, на
същата дата заемателят-ищец е сключил с втория ответник - „Ф.Б.“ ЕООД,
договор за предоставяне на гаранция № 4920439/05.10.20 г., с който ищцата е
възложила, а ответникът, като гарант, се задължил да издаде гаранция за
плащане (за изпълнение на парични задължения) в полза на „И.А.М.“ АД, с
наредител потребителят, с цел гарантиране на изпълнението на всички
задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем,
както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя
по договора за паричен заем, и в случай, че не е изпълнено задължение по
чл.4,т.1 или чл.4,т.2 от договора за заем, за което потребителят дължи
възнаграждение 252,45 лв., платимо на вноски от по 22,95 лв., на дати,
съответни на падежните дати по договора за паричен заем. Според чл. 3, ал. 3,
заемодателят е овластен да приема вместо гаранта изпълнение на задължението
за плащане на възнаграждение, както и че при поискване от заемодателя
гарантът да плати всички изискуеми задължения на потребителя по договора за
заем.
Сключеният между ищцта и ответното „И.А.М.“ АД договор по правната
си същност е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК.
Страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо
лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова
институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната
дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на
длъжникапотребител да върне предоставената парична сума. Не се твърди
сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и
търговска дейност на кредитополучателя, и следва да се приеме, че средствата,
предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън
професионална и търговска дейност на потребителите. Ето защо договорът се
подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б
ЗЗП, респ. забраната за неравноправни клаузи за наличието, на които съдът следи
служебно.
Законът за потребителския кредит въвежда изискване за форма по
отношение на договора за потребителски кредит, както и задължително
минимално съдържание на същия – чл. 11, ал. 1 от ЗПК, а липсата на някои от
задължителните реквизити в договора влече неговата недействителност според
чл. 22 ЗПК. Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит
се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения
в приложение № 1 начин. В настоящия случай съдът намира, че договорът за
потребителски кредит е изцяло недействителен, като сключен в нарушение на
чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК - не е посочен действителния размер на разходите по
кредита, а разходите, които не са включени са условие без което не може да се
отпусне заема или потребителят няма избор да договаря без тези разходи; и те
касаят неговата основна престация по договора или са свързани пряко с нея.
От обявените и общоизвестни обстоятелства в Търговски регистър на
Република България се установява, че „И.А.М.“ АД е едноличен собственик на
капитала на „Ф.Б.“ ЕООД, поради което те са свързани лица по смисъла на § 1, т.
3
5 от ДР на ТЗ. Това дава основание да се приеме, че търговската им дейност се
контролира пряко от едно и също лице, двете дружества упражняват дейността
си при общи икономически интереси и ползи и се презумира наличието на
знание у лицата, участващи в управлението им, респ. представителство, досежно
търговските дела на другото дружество. Това се потвърждава от чл. 3, ал. 3 от
договора за предоставяне на гаранция, като „И.А.М.“ АД е овластено да приема
вместо гаранта възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Тази
свързаност между двете дружествва обуславя категоричен извод, че разходът за
възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя, последният може
да го получи като одобри гаранта. Следователно, договорът за заем и договорът
за предоставяне на гаранция съдът счита за сключен от потребителя с един и
същ търговец („И.А.М.“ АД), от една страна, а от друга – договорът за
предоставяне на гаранция представлява допълнителна уговорка между
потребителя и заемодателя, сключена в противоречие с чл. 16 от ЗПК. Това е
така, защото договорът за предоставяне на гаранция няма самостоятелен
характер, неговия предмет и уговорените права и задължения могат да бъдат
предоставени във връзка с усвояване и управление на договора за кредит;
условията и сумата по гаранцията зависят изцяло от главното задължение по
заема. Договорът за потребителски кредит се явява правопораждащия факт, с
оглед на който длъжникът сключва договора за предоставяне на гаранция.
Обвързаността между двете съглашения се установява от уговорката за
необходимост от предоставяне на обезпечение, без всякаква друга възможна
алтернатива, чрез сключване на договор за гаранция на кредитополучателя с
одобрено от кредитодателя юридическо лице - гарант, сключването на договора
за гаранция в деня, в който е сключен самият договор за кредит, с изричната
уговорка за изплащане на възнаграждението за предоставяне на гаранция с
основното задължение по кредита, както и че самостоятелен отказ от договора за
предоставяне на гаранция не е предвиден. Не може да се приеме, че чл. 4 от
договора за заем касае доброволен и информиран избор на потребителя за
предоставяне на обезпечение. От начина на уговаряне на задължението на
потребителя следва да се счита, че е предвидено допълнително условие за
отпускане на кредита, а именно да предостави обезпечение, при условия-
обективно неизпълними за посочения срок от всеки средно информиран
потребител на финансови услуги, които изрично зависят от преценката на
кредитодателя, с оглед необходимостта да одобри представеното обезпечение.
Клаузата на чл. 4 от договора е уговорена изцяло в противоречие с чл. 16 от ЗПК,
тъй като чрез нея кредиторът прехвърля своята отговорност за дължимата
професионална грижа по чл.16 от ЗПК на потребителя. Възнаграждението на
гаранта обезпечава не изпълнението на длъжника, а преддоговорно задължение
на заемодателя за правилната преценка за кредитиране. Тъй като са свързани
лица двете дружества и сключването на договора за предоставяне на гаранция се
явява единственото изпълнимо условие по чл. 4 от договора за заем, следва да се
приеме, че разходите, които потребителя трябва да заплати по договора за
предоставяне на гаранция са пряко свързани с основната му престация по
договора за заем и отговарят на дефиницията за разход по кредита по смисъла на
§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК, поради което следва да бъде обявен в общия му размер.
Има характер на допълнително възнаграждение за ползване на заемните
средства и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР, като
разход пряко свързан с договора за потребителски кредит и който потребителят
трябва да заплати. В допълнение следва да се отбележи, че уговорката за цената
за ползване на предоставения паричен ресурс е съществен елемент на договора,
поради което дължимата по кредита договорна /възнаградителна, редовна/ лихва
трябва недвусмислено да се обяви като такава, както и неиния размер. Разходите
по кредита следва да бъдат определени предварително, изрично и изчерпателно
4
в договора, точно и добросъвестно. При уговорено възнаграждение за гаранта
във фиксиран размер и дължимо на падежа на договора за кредит, следва да се
приеме, че то по същество има за цел да увеличи размера на възнаградителната
лихва по договора за кредит, като по този начин се цели заобикаляне на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент
на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Договорът само формално покрива
изискването за посочване на ГПР, но реалната му стойност не съответства на
заявеното от кредитора, което се установи и от заключението на ССчЕ,
неоспорено от страните и преценено от съда по реда на чл. 202 от ГПК, съгласно
което при отчитане на заплатеното от ищцата възнаграждение за гарант по
договора за предоставяне на гаранция и възнаградителната лихва по договора за
потребителски кредит при изчисляване на размер на ГПР, то последният би бил
118,53 %. Това поведение кореспондира и с търговска практика, от страна на
търговеца към потребителя, която е заблуждаваща, тъй като противоречи на
изискването за добросъвестност и професионална компетентност, и съдържа
невярна информация, която възможно да промени съществено икономическото
поведение на средния потребител да вземе информирано решение за стойността
на кредита и дали да договаря с този кредитор – арг. от чл.68д от ЗПП. Също
така е хипотеза, която кореспондира с Решение от 21.03.2024 г. по д. № C‑714/22
на СЕС, в действителност на договорна конструкция, при което
възнаграждението за заетата сума отчасти изведено извън рамките на договора
посредством уговорка за допълнителна услуга. Ето защо съдът приема, че
договорът за паричен заем е сключен в нарушение на чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК, тъй
като не е посочен действителния размер на разходите по кредита, който включва
всички лихви и такси, съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК . Обстоятелството, че в
договора не е посочен действителния размер на ГПР е равнозначно на
неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1. т. 10 от ЗПК и води до
нищожност на целия договор за паричен заем, на осн. чл.22 от ЗПК, като е
ирелевантно дали съществува противоречие с чл.19,ал.4-5 от ЗПК. Годишният
процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за
потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за
потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни
продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е
посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му
елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не
може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което влече
нищожност на целия договор на осн. чл. 22 от ЗПК. В този случай и на осн. чл.
23 от ЗПК потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но
не дължи лихва или други разходи. Ищцата дължи връщането на главницата по
договора за заем в размер на 600,00 лв., но не и уговорената в него лихва –
възнаградителна в размер на 49,55 лв., съгласно приложен погасителен план,
както и общия разход по кредита -възнаграждението за гарант - 252,45 лв.
Доколкото клаузата за обезпечение в договора за заем е нищожна, то нищожен е
и сключеният в тази връзка договор за предоставяне на гаранция, а предявените
установителни искове се явяват основателни.
За да възникне правото на парично вземане по иск по чл. 55, ал. 1, пр. I
от ЗЗД необходимо е да се установи, че 1/процесната сума е излязла от
патримониума на ищеца; 2/ тя е постъпила в имуществения комплекс на
ответника; и 3/това разместване на блага от имуществото на ищеца в
патримониума на ответника е без правно основание /не е бил налице годен
юридически факт/. В доказателствена тежест на ищеца е да установи първите
5
две предпоставки. В случай че бъдат доказани, ответникът следва да установи,
че за него съществува правно основание да задържи полученото; евентуално, че
го е върнал. Не се спори, че всички суми (в т.ч. възнаградителна лихва и
възнаграждение по договора за гаранция) по договора за заем и договора за
предоставяне на гаранция са заплатени от ищцата на ответното дружество и
кредитодател „И.А.М.“ АД. Твърдението и доказването само на факта на
плащане на процесните суми за ищеца и липсата на ангажирани доказателства от
ответника за обстоятелствата по т.3, е достатъчно да се приеме, че е налице
неоснователно разместване на имуществени блага. При условията на чл. 146, ал.
2 от ГПК съдът указа на ответника да установи, че за него съществува правно
основание да задържи полученото; евентуално, че го е върнал, за което не посочи
доказателства до края на съдебно дирене. Този дава основание на съда да приеме
исковата претенция за изцяло основателна. Платеното за възнаграждение по
договора за предоставяне на гаранцията подлежи на връщане ответното
дружество и кредитодател „И.А.М.“ АД, защото за него е липсвало основание да
го получи, а от друга страна от ангажираните по делото доказателства не се
установява и да го е превел на ответното дружество-гарант. Освен това, за
наличие на неоснователно обогатяване е достатъчно и необходимо да се
установи липса на правно основание за разместване на блага между правните
субекти, без значение от облигационните отношения на страните с трети лица.
Договорът за заем и договорът за предоставяне на гаранция съдът прие за
сключен от потребителя с един и същ търговец, а именно „И.А.М.“ АД, което е
допълнителен аргумент за основателност на претенцията срещу това дружество,
в чиято полза, а не на ищеца, е предоставената с договора за гаранция услуга
(вж. и Решение № 6922/13.12.2024 г. по в. гр. д. № 7509/2024 г. на СГС) Чистата
стойност на кредита-заемни средства е 600,00 лв., поради което подлежи на
връщане разликата от 302,00 лв., включваща и сумата за поръчителство от 252,45
лв. Главният иск по чл. 55, ал 1, пр. I oт ЗЗД подлежи на уважение по основание
и в предявения общо размер от 302,00 лв. , сбор от сумата 49,55 лв.,
представляваща недължимо платена възнаградителна лихва по нищожен
Договор за паричен заем № 4920439/05.10.20 г., сумата 252,45 лв.,
представляваща недължимо платено възнаграждение за предоставена гаранция
по нищожен Договор за предоставяне на гаранция № 4920439/05.10.20 г.
Търсеното парично задължение за главница е дължимо и изискуемо, и като
законна последица от това се дължи поисканата законна мораторна лихва от
датата на подаване на искова молба – 24.04.2024 г. до окончателното изплащане
на вземането.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът
„И.А.М.“ АД трябва да заплати на ищеца сторените разноски по предявените
срещу него искове за платени държавни такси – 100,65 лв., възнаграждение на
вещо лице- 200,00 лв. и на адвокат, съгласно представен договор за правна
защита и съдействие. Ответникът „Ф.Б.“ ЕООД трябва да заплати на ищеца
сторените разноски по предявените срещу него искове за платени държавна
такса- 50,65 лв. и възнаграждение на адвокат, съгласно представен договор за
правна защита и съдействие. Ответната страна отговор на исковата молба
навежда възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на претендираното
адвокатско възнаграждение, което по 400 лв. за защита по установителен иск и
300 лв. за осъдителната претенция. Съдът, като взе предвид защитавания
материален интерес, фактическата и правна сложност на спора, очакваните
процесуални действия, които е било необходимо да бъдат извършени от
адвоката, съдът приема, че необходима и разумна разноска се явява сумата 400
лв. за правна помощ по исковете срещу „И.А.М.“ АД,вкл. предвид че заявеното
спорно материално право по двата иска произтича от едно основание –договора
за кредит, и 400 лв. срещу „Ф.Б.“ ЕООД. Следва да се отбележи, че определянето
6
на размера на възнаграждението на процесуалните представители в процеса
следва да се ръководи от принципа на равностойност, така че двете групи
пълномощници, осъществяващи процесуални представителство срещу
възнаграждение, с оглед липсата на други критерии за различно оценяване на
техния труд, да са равнопоставени. За да приложи този принцип, съдът следва да
изходи и от обема на извършените процесуални действия. С Решение на СЕС
(втори състав) от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. , т. 1 е прието, че член 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба, действаща към сключване на договора за правна помощ, по отношение
на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение. При това отв. „И.А.М.“ АД дължи на ищцата разноски сумата
700,65 лв., а отв. „Ф.Б.“ ЕООД – сумата 450,65 лв. Еветнуалният осъдителен иск
срещу „Ф.Б.“ ЕООД не подлежи на разглеждане поради липса на сбъдване на
процесуалното условие за това. Разноски не се възлагат на ищцата, съобразно
разяснения по Решение на СЕС от 16.07.2020 г. по д. С-224/19 и С-259/19.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожност по предявения от Д. Х. К., с ЕГН:**********,
с адрес: ***********, срещу „И.А.М.“ АД, с ЕИК:**********, със седалище и
адрес на управление: **********, ****, иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22
от ЗПК, на Договор за паричен заем №4920439/05.10.2023 г.
ПРОГЛАСЯВА нищожност по предявения от Д. Х. К., с ЕГН:**********,
с адрес: ***********, срещу „Ф.Б.“ ЕООД, с ЕИК:**********, със седалище и
адрес на управление: **********, ****, иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22
от ЗПК, на Договор за предоставяне на гаранция №4920439/05.10.2023 г.
ОСЪЖДА „И.А.М.“ АД, с ЕИК:**********, със седалище и адрес на
управление: **********, ****, да заплати на Д. Х. К., с ЕГН:**********, с
адрес: ***********, основание чл. 55, ал.1, пр. I от ЗЗД, сумата 302,00 лева –
сбор от 49,55 лв., представляваща недължимо платена възнаградителна лихва по
нищожен Договор за паричен заем №4920439/05.10.2023 г. и сумата 252,45 лв.,
представляваща недължимо платено възнаграждение по нищожен Договор за
предоставяне на гаранция №4920439/05.10.2023 г., ведно със законна лихва върху
тази сума, считано от 24.04.2024 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „И.А.М.“ АД, с ЕИК:**********, със седалище и адрес на
управление: **********, ****, да заплати на Д. Х. К., с ЕГН:**********, с
адрес: ***********, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата 700,65 лв. –
съдебни разноски.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, с ЕИК:**********, със седалище и адрес на
управление: **********, ****, да заплати на Д. Х. К., с ЕГН:**********, с
адрес: ***********, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата 450,65 лв. –
съдебни разноски.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от съобщаването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
7
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8