Решение по КНАХД №2182/2025 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс, във връзка с чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания.

Образувано е по касационна жалба от Й. В. В. от гр. Варна срещу Решение № 984/06.08.2025 година на Районен съд – Варна, постановено по н.а.х.д. № 4876 по описа на съда за 2024 година, с което е потвърдено Наказателно постановление № 24-0819-003049/24.10.2024 година на Началник група в сектор „Пътна полиция“ при Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи - Варна.

В жалбата се твърди незаконосъобразност на оспорения съдебен акт поради нарушение на закона и допуснато съществено нарушение на процесуални правила – касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от Наказателно-процесуалния кодекс, вр. чл. 63в от ЗАНН. Оспорва се установената от районния съд фактическа обстановка. Касаторът счита, че неправилно са кредитирани показанията на двамата полицейски служители, а не са кредитирани тези на свидетеля К. Х.. Като съществено процесуално нарушение сочи необсъждането от въззивния съд на възражението за непроизнасяне на административнонаказващия орган по депозираното писмено възражение срещу акта за установяване на административно нарушение, в което са изложени доводи за наличие на повреда в управлявания от жалбоподателя автомобил. Иска отмяна на решението на районния съд и на издаденото наказателното постановление, а в условията на алтернативност – връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Районен съд – Варна, както и за присъждане на разноски, включително адвокатски хонорар за две съдебни инстанции за осъществена безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата.

Ответникът в производството, Началник група в сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Варна оспорва касационната жалба и моли за нейното отхвърляне като неоснователна. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 63д, ал. 4 от ЗАНН. В случай на уважаване на жалбата и претендиране от насрещната страна на разноски за адвокатско възнаграждение прави възражение за размера им и искане да бъдат присъдени в минимален размер.

Представителят на Окръжна прокуратура – Варна дава заключение за неоснователност на касационната жалба и пледира решението на Районен съд – Варна да бъде оставено в сила.

Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства и наведените касационни основания, намира за установено следното:

Касационната жалба е постъпила от легитимирано лице и в законния срок, поради което е допустима.

Предмет на обжалване във въззивното производство е било Наказателно постановление № 24-0819-003049/24.10.2024 година на Началник група в ОД на МВР Варна, сектор „Пътна полиция“ – Варна, с което на Й. В. В., [ЕГН], за нарушение на чл. 104б, т.1 от Закона за движението по пътищата и на основание чл. 175а, ал. 1, предложение второ от ЗДвП, са наложени административни наказания глоба в размер на 3000 лева и лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок от 12 месеца.

От доказателствата, събрани в административнонаказателната преписка и в съдебното производство, районният съд приема за установено от фактическа страна, че на 01.09.2024 година Й. В. управлявал лек автомобил марка „БМВ“ с рег. № [рег. номер], собственост на Б. Б. М., като до бензиностанция „Лукойл“, намираща се в началото на автомагистрала „Хемус“, в посока град София, след табелата, указваща край на града, участвал в нерегламентирани състезания по пътя, отворен за обществено ползване. Горното е установено от служители на ОД на МВР - Варна, които в изпълнение на служебните си задължения наблюдавали и заснели провежданото състезание. От собственика на автомобила е представена декларация по чл. 188 от ЗДвП, в която е посочено, че на дата 01.09.2024 година същият е бил управляван от Й. В. В.. При тези констатации, на 17.09.2024 г. срещу В. е съставен акт за установяване на административно нарушение, в който фактите са квалифицирани като нарушение на чл. 104б, ал. 1, предложение второ от ЗДвП. В срока по чл. 44, ал. 1 от ЗАНН срещу акта е депозирано писмено възражение, което е обсъдено в изготвена от нарочна комисия съобразно справка рег. № 819р-41220/16.10.2024 година, счетено е от административнонаказващия орган за неоснователно и е издадено оспореното пред районния съд наказателно постановление.

При така установените факти, Районен съд – Варна приема, че наказателното постановление е издадено от компетентен орган, в предвидените в ЗАНН срокове и при спазване на процесуалните правила, както и че съдържа всички реквизити по чл. 57 от ЗАНН. Намира за материално законосъобразно наказателното постановление поради доказването на елементите от фактическия състав на извършеното административно нарушение и правилното определяне на нарушената и на санкционната правни норми, както и на размера на наложените административни наказания. Счита, че не са налице основания за квалифициране на случая като маловажен поради високата обществена опасност на нарушението и посочва, че разпоредбата на чл. 28 от ЗАНН не следва да се обсъжда предвид забраната по чл. 189з от ЗДвП. По тези съображения районният съд потвърждава обжалваното наказателно постановление.

Касационната инстанция възприема изцяло констатациите на районния съд от фактическа страна и правните му изводи, които са достатъчно изчерпателни и задълбочени, поради което в съответствие с чл. 221, ал. 2, изречение второ от АПК не е необходимо да ги преповтаря и препраща към тях.

В хода на въззивното производство не са допуснати сочените в касационната жалба съществени процесуални нарушения. Районният съд е формулирал и изследвал спорните по делото въпроси, като е изложил аргументирани правни изводи по тях. За установяване на фактите, относими към предмета на делото, в производството пред Районен съд – Варна са събрани достатъчно допустими, относими и необходими доказателства, като същите са анализирани подробно и задълбочено от решаващия съдебен състав. Преценката за това кои доказателства да бъдат ценени и кои не е предоставена изцяло на вътрешното убеждение на съда, поради което сама по себе си същата не представлява нарушение на съдопроизводствените правила. В случая при цененето на доказателствения материал въззивният съд е анализирал поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства и мотивирано е посочил кои от тях кредитира, и кои не, поради което не е налице соченото от касационния жалбоподател касационно основание по чл. 348, ал. 2, т. 2 от НПК, вр. чл. 63в от ЗАНН. Съдът е изложил убедителни мотиви защо кредитира свидетелските показания на полицейските служители, а не дава вяра на показанията на свидетеля К. Х.. Правилно от въззивната съдебна инстанция е отбелязана липсата на заинтересованост и предубеденост у служителите на МВР, възприели непосредствено действията на В., за разлика от другия свидетел, чийто показания са счетени за недостоверни предвид близките му приятелски отношения с касатора.

Противно на твърдяното в касационната жалба, не представлява съществено процесуално нарушение необсъждането на възражението във въззивната жалба относно непроизнасяне на административнонаказателния орган по депозираното писмено възражение срещу акта за установяване на административно нарушение, в което са изложени доводи за наличие на повреда в управлявания от жалбоподателя автомобил. От Районен съд – Варна са изложени мотиви за процесуална законосъобразност на наказателното постановление, в т.ч. за достатъчно пълно, точно и ясно описание на нарушението, като освен това от съдържанието на санкционния акт се установява, че административнонаказващият орган е взел отношение по възражението срещу акта, приемайки го за неоснователно предвид приложената по административнонаказателната преписка справка. Доводите във възражението срещу акта са идентични с изложените във въззивната жалба и са обсъдени от районния съд, в т.ч. и възражението за наличие на повреда в скоростната кутия на процесния автомобил, като са изложени обстойни мотиви за тяхната неоснователност, с които настоящият тричленен състав се солидаризира изцяло.

Решението на Районен съд – Варна е постановено при правилно приложение на материалния закон. Достигнатият от въззивния съд правен извод за процесуална и материална законосъобразност на наказателното постановление е правилен. Посочената в наказателното постановление като нарушена императивна правна норма на чл. 104б, ал. 1, предложение второ от ЗДвП въвежда забрана за водачите на МПС да участват в нерегламентирани състезания по пътищата, отворени за обществено ползване. Участието на Й. В. в нерегламентирано състезание по път, отворен за обществено ползване (какъвто несъмнено представлява автомагистрала „Хемус“), се установява по категоричен и безсъмнен начин от събраните по делото, кореспондиращи помежду си, доказателства (докладна записка от полицейския служител, установил нарушението, декларацията по чл. 188 от ЗДвП от собственика на автомобила, съставения АУАН, свидетелските показания на разпитаните полицейски служители), подробно обсъдени и анализирани от районния съд. От съвкупния анализ на писмените и гласните доказателства се установява извършването на нарушението именно от привлеченото към административнонаказателна отговорност лице.

Неоснователно е възражението в касационната жалба за липса на установено нарушение на скоростните режими на посочената в наказателното постановление дата, засечено от монтираната на описания пътен участък АТСС. В случая касаторът е санкциониран за нарушаване на императивната забрана за участие в нерегламентирано състезание по път, отворен за обществено ползване, а не за превишаване на максимално разрешената скорост. Последното деяние представлява отделно и самостоятелно административно нарушение, подлежащо на санкциониране на основание чл. 182 от ЗДвП и няма пряка връзка с нарушението на чл. 104б, т. 1, предложение второ от ЗДвП. Превишаването на максимално разрешената скорост на движение не е елемент от фактическия състав на регламентираното в чл. 104б, т. 1, предложение второ от ЗДвП административно нарушение, изразяващо се в участие в нерегламентирано състезание по път, отворен за обществено ползване, поради което липсата на установено нарушение на скоростните режими от Й. В. е ирелевантна за съставомерността на санкционираното деяние.

С оглед на изложеното и предвид обстоятелството, че съгласно разпоредбата на чл. 189, ал. 2 от ЗДвП редовно съставените актове по този закон (какъвто безспорно е акт за установяване на административно нарушение Серия GA № 1414525/17.09.2024 г., послужил за издаване на потвърденото от Районен съд – Варна наказателно постановление) имат доказателствена сила до доказване на противното, настоящият съдебен състав намира за доказано извършеното от касационния жалбоподател административно нарушение. Във връзка с това правилно и законосъобразно е ангажирана административнонаказателната отговорност на Й. В., доколкото констатациите в АУАН и издаденото въз основа на него наказателно постановление не са опровергани от носещото доказателствената тежест за това наказано лице. Наложените кумулативно административни наказания „глоба“ и „лишаване от право да управлява МПС“ са определени във фиксирания в предвидените в санкционната норма на чл. 175а, ал. 1, предложение второ от ЗДвП размери.

Правилен е изводът на Районен съд – Варна, че не са налице предпоставките за приложение на чл. 28 от ЗАНН, предвид високата степен на обществена опасност на деянието, което застрашава здравето и живота, както на извършителя, така и на останалите участници в движението. Утежняващо отговорността обстоятелство в случая се явява установената посредством събраните по делото гласни доказателства продължителност и повторяемост на деянието. Свидетелите П. П. и Е. С. са категорични, че нерегламентираното състезание, в което е участвал касационният жалбоподател, е провеждано многократно и в продължение на няколко часа.

При извършена служебна проверка на обжалваното решение извън наведените в касационната жалба оплаквания съобразно изискванията на чл. 218, ал. 2 от АПК не се установяват пороци във връзка с неговите валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, поради което същото следва да бъде оставено в сила.

Предвид крайния изход на спора, своевременно заявеното искане и на основание чл. 63д, ал. 1 и ал. 4 от ЗАНН, вр. чл. 37 от Закона за правната помощ, на ответната страна следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 130 лева, определен съобразно чл. 27е от Наредбата за заплащането на правната помощ и фактическата и правната сложност на делото.

Въз основа на гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо от АПК, вр. чл. 63в от ЗАНН, Административен съд – Варна, VІ тричленен състав,

ОСТАВЯ в сила Решение № 984/06.08.2025 година на Районен съд – Варна, постановено по АНД № 20243110204876 по описа на съда за 2024 година.

ОСЪЖДА Й. В. В. от гр. Варна, [ЕГН], да заплати на Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи - Варна юрисконсултско възнаграждение в размер на 130 (Сто и тридесет) лева.

Решението е окончателно.