Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.
София, 26.01.2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Е състав, в открито съдебно заседание
на десети декември, през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при участието на
секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Яна
Владимирова в.гр.дело № 3864 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 71844 от 13.04.2020 г. по гр.д.№
13887/2019 г. на Софийски районен съд, I гражданско отделение,
39 състав, е отхвърлен предявеният от С.И.В. срещу „Т.Ю.“ АД /с предишно
наименование „Т.Б.А.К.“ АД/, иск с правна квалификация чл. 439 ГПК за
признаване за установено, че С.И.В. не дължи на „Т.Ю.“ АД сумата от 2407,89 лв.
главница, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19.05.2010 г.
до окончателното плащане, сумата от 99,24 лв., представляваща лихва за забава
за периода от 5.07.2009 г. до 25.01.2010 г., за сумата в размер на 50,14 лв.,
представляваща държавна такса, както и за сумата от 100 лв. юрисконсултско
възнаграждение, за които суми е издаден изпълнителен лист от 30.06.2010 г. по
ч.гр.д. № 1454/2010 г. по описа на Районен съд – Благоевград.
Срещу решението в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е
подадена въззивна жалба от ищеца С.И.В., чрез процесуалния му представител адв.
Ч.Д., в която са изложени съображения за неговата неправилност. Твърди се, че
решаващите изводи на първоинстанционния съд за неоснователност на иска са били,
че ответникът не е надлежно материалноправно легитимиран да отговаря по иска,
тъй като вземането било прехвърлено с договор за цесия. В тази връзка сочи, че
в качеството си на длъжник той не е надлежно уведомен за цесията, съгласно чл.
99, ал. 4, във вр. с ал.3 ЗЗД. Сочи, че в съобщението от 28.01.2019 г. по
изп.дело № 20117020400139 ЧСИ Г.Ц.е съобщил на ищеца, че налага запор по
сметките му и като взискател е посочил „Т.Ю.“ АД. Ответникът по делото не бил
подал писмен отговор и не бил възразил срещу конституирането му по делото.
Позовава се на чл. 226, ал. 1 и ал. 3 ГПК. При тези съображения прави искане
първоинстанционното решение да бъде отменено и да бъде постановено ново
решение, с което предявеният иск да бъде уважен.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК писмен отговор на
въззивната жалба от ответника „Т.Ю.“ АД /с предишно наименование „Т.Б.А.К.“ АД/
не е подаден.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт,
приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо.
По делото се установява следното от фактическа страна:
Предявен е иск с правна
квалификация чл. 439 ГПК.
В исковата молба ищецът
твърди, че в рамките на производство по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.№ 1454 по описа
на Районен съд – Благоевград за 2010 г. ответникът се е снабдил със заповед за
изпълнение на парично задължение срещу него за процесните вземания. Същите произтичали
от договор за целево финансиране № ********** от 6.12.2008 г. Ищецът не бил
уведомяван за образуваното ч.гр.д.№ 1454/2010 г. Според удостоверението от РС –
Благоевград заповедта за изпълнение била влязла в сила на 30.10.2010 г. и на
тази дата бил издаден изпълнителен лист. Въз основа на изпълнителния лист било
образувано изп.д.№ 20117020400139 на ЧСИ Г.Ц.с район на действие Окръжен съд –
Благоевград. На 28.01.2019 г. ищецът бил уведомен със запорно съобщение, че
върху негови банкови сметки в „Уникредит Булбанк“ АД и „О.Б.Б.“ АД са наложени
запори по изп.д.№ 20117020400139 на ЧСИ Г.Ц.. Ищецът получил достъп до
изпълнителното дело и подал молба за прекратяването му на основание чл. 433,
ал. 1, т. 8 ГПК. Позовава се на изтекла погасителна давност по отношение на
вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение, с оглед на което иска
да се установи тяхната недължимост.
В срока за отговор на исковата
молба такъв не е постъпил от ответника.
С определение, постановено на
основание чл. 140 ГПК, първоинстанционният съд е изготвил проект на доклад по
делото, като по искане на ищеца е изискал заверен препис от изп.д. 20117020400139
по описа на ЧСИ Г.Ц., приет по делото с определение на съда в откритото съдебно
заседание, проведено на 9.03.2020 г.
От изпълнителното дело се
установява, че същото е образувано по молба на ответника „Т.Б.А.К.“ ЕАД /ново наименование „Т.Ю.“ АД/. С
молба от 26.06.2015 г. „АПС Б.Б.“ ЕООД е уведомило ЧСИ Г.Ц., че на 23.02.2015
г. е бил сключен договор за цесия между „Т.Ю.“ ЕАД /с предишно наименование „Т.Б.А.К.“
ЕАД/ в качеството му на цедент и „АПС Б.Б.“ ЕООД в качеството му на цесионер. С
молбата се твърди, че съгласно сключеното съглашение „АПС Б.Б.“ ЕООД е
придобило вземанията по изп.д. № 139/1.02.2011 г. с длъжник С.И.В..
Прехвърлителното действие било настъпило на 25.03.2015 г., видно от
уведомлението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, изпратено до длъжника. Направено е искане
за конституиране на „АПС Б.Б.“ ЕООД като взискател по делото. Към молбата е
приложена стр. 1 и 8 от договора за цесия, от който се установява, че предмет на договора са вземания, проитичащи от
необслужваните договори за потребителски кредити, посочени в приложение № 1 от
споразумението /договора за цесия/; приложено е пълномощно, съгласно което „Т.Ю.“
ЕАД упълномощава „АПС Б.Б.“ ЕООД да представлява дружеството и да уведомява от
името на дружеството по предвидения в закона ред (включително по чл. 99, ал. 3
от ЗЗД) всички длъжници на дружеството и всички трети лица за сключения договор
за цесия. Приложено е и известие за доставка с подател „АПС Б.Б.“ ЕООД и
получател С.И.В., в което е посочено, че съдържа уведомление по чл. 99, ал. 3
от ЗЗД за извършено прехвърляне на вземания, съгласно споразумение от
23.02.2015 г. между „Т.Б.А.К.“ ЕАД и „АПС Б.Б.“ ЕООД. Уведомлението е получено
от С.В. на 24.04.2015 г. С протокол от 26.06.2015 г. по изп.д.№ 20117020400139
ЧСИ Г.Ц.е конституирал като взискател по изп.д. 20117020400139 „АПС Б.Б.“ ЕООД,
който замества като взискател по делото „Т.Ю.“ ЕАД и встъпва във всички негови
права. Впоследствие с молба от 20.10.2015 г. до ЧСИ Г.Ц.на първоначалния
взискател „Т.Ю.“ ЕАД е направено искане по изп.д. № 20117020400139 да бъде
наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника. Със запорно съобщение
от 21.10.2015 г. до А.Т.Б.по изп.д. № 20117020400139 ЧСИ Г.Ц.е наложил запор на
трудовото възнаграждение на С.И.В. по искане на първоначалния взискател „Т.Ю.“
ЕАД. Съобщението не е било връчено, защото никой не е бил намерен на адреса. По
молба от 17.11.2016 г. на новоконституирания взискател „АПС Б.Б.“ ЕООД до ЧСИ Г.Ц.е
направено искане да бъде наложен запор на трудовото възнаграждение на длъжника
по изп.д. № 20117020400139. Със запорно съобщение от 21.12.2016 г. до „А.Т.“
ЕООД като трето задължено лице, на което е отбелязано, че по молба на
взискателите „Т.Ю.“ ЕАД, е наложен запор на трудовото възнаграждение на С.И.В..
Съобщението не е било връчено, тъй като представител на фирмата не бил открит
на адреса. Впоследствие със запорно съобщение от 28.01.2019 г. до „О.Б.Б.“ АД по
молба от 9.01.2019 г. на първоначалния взискател „Т.Ю.“ ЕАД е наложен запор на
всички вземания на длъжника по изпълнителното производство С.И.В. до размера на
дълга му по изп.дело № 20117020400139 по описа на ЧСИ Г.Ц.. Със запорно
съобщение от 28.01.2019 г. до „Уникредит Булбанк“ АД по молба от 9.01.2019 г.
на първоначалния взискател „Т.Ю.“ ЕАД е наложен запор на всички вземания на
длъжника по изпълнителното производство С.И.В. до размера на дълга му по
изп.дело № 20117020400139 по описа на ЧСИ Г.Ц.. Със съобщение от 11.02.2019 г.
до ЧСИ Г.Ц.„Уникредит Булбанк“ АД е посочило, че признават вземането, за което
се налага запор за основателно, поради което сметкита на длъжника С.В. са
блокирани. „О.Б.Б.“ АД е изпратило съобщение от 13.02.2019 г., съгласно което С.В.
не е клиент на банката. С молба от 12.02.2019 г. С.В. е поискал да бъде
предоставен достъп до изпълнителното дело на упълномощения от него адвокат. С
молба от 22.02.2019 г. длъжникът С.В. е направил искане изпълнителното дело да
бъде прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Исковата молба по
настоящето дело е подадена в Софийски районен съд на 8.03.2019 г. На 9.04.2019
г. с протокол, съставен от С.С.– помощник частен съдебен изпълнител при ЧСИ Г.Ц.е
прекратено изп.д.№ 20117020400139 по описа на ЧСИ Г.Ц.на основание чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК поради обстоятелството, че взискателят не е поискал извършване на
изпълнителни действия по изпълнителното дело повече от две години. Със
съобщение, получено на 22.04.2019 г., адресирано до „Уникредит Булбанк“ АД, на
последния е съобщено, че е вдигнат запора, наложен на С.И.В. по изп.д.№ 20117020400139. С молба от 10.04.2019 г. от
първоначалния взискател „Т.Ю.“ ЕАД е поискано насрочване на опис на движимото
имущество на длъжника С.В. по изп.д. № 20117020400139 по описа на ЧСИ Г.Ц..
Молбата е оставена без уважение, тъй като делото е прекратено. С молба от
23.05.2019 г. от първоначалния взискател „Т.Ю.“ ЕАД е направено искане да бъде
предаден изпълнителния лист, приложен по изп.д. № 20117020400139 по описа на
ЧСИ Г.Ц., срещу С.И.В., ведно с отбелязване на действията по хода на
производството. С приемо-предавателен протокол от 23.05.2019 г. между ЧСИ Г.Ц.и
„Т.Ю.“ ЕАД /с предишно наименование „Т.Б.А.К.“ ЕАД/, представлявано от адв. Д.Г.,
в качеството му на взискател по изп.д.№ 20117020400139, е предаден от ЧСИ Г.Ц.на
адв. Д.Г. оригинал на изпълнителен лист, издаден на 30.06.2010 г. от Районен
съд – Благоевград по ч.гр.д.№ 1454/2010 г., въз основа на който е образувано
изп.д. № 20117020400139 срещу длъжника С.И.В..
При така приетата
фактическа обстановка, въззивният съд намира от правна страна следното:
Първоинстанционният съд е стигнал до извод за
неоснователност на предявения иск по чл. 439 ГПК, поради липса на материална
легитимация на ответника като носител на спорното право, предвид извършената
цесия, доказателства за която са представени по изпълнителното производство, по
което конституиран като взискател е бил първоначалният кредитор, а впоследствие
същият е бил заменен като взискател от цесионера.
В случая на първо място следва да се прецени наличието
на надлежна процесуална легитимация на страните, което е положителна
процесуална предпоставка, обуславяща надлежното упражняване на правото на иск,
за която съдът следи служебно през цялата висящност на процеса. Като
предпоставка за допустимост на процеса, процесуалната легитимация е обусловена
и трябва да се преценява с оглед твърденията на ищеца, изложени в исковата му
молба /определение № 339 от 31.08.2020 г. по ч. гр. д. № 1375 / 2020 г. на ВКС,
III г.о./ В случая предвид наведените в исковата молба
твърдения, както и предвид доводите във въззивната жалба, следва да се приеме,
че ответникът – първоначален взискател по изпълнителното дело – е надлежно
процесуално легитимиран да отговаря по предявения иск, въпреки че обичайно надлежен
ответник по иск по чл. 439 ГПК при извършена цесия с предмет вземането,
подлежащо на принудително изпълнение, е цесионерът в качеството му на частен
правоприемник на взискателя и носител на материалното право. Същевременно
правният интерес на ищеца по иска с правна квалификация чл. 439 ГПК следва да
се преценява с оглед твърденията му в исковата молба /в този смисъл отново определение
№ 339 от 31.08.2020 г. по ч. гр. д. № 1375 / 2020 г. на ВКС, III г.о./
В случаите, когато отрицателният установителен иск по чл. 439 ГПК е предявен
срещу лице, по отношение на което ищецът няма правен интерес от предявяването
му, респективно което не е надлежно процесуално легитимирано, производството по
делото е недопустимо, поради липса на положителна абсолютна процесуална
предпоставка за съществуване на правото на иск.
На първо място следва да се отбележи, че от
представените по делото доказателства не може да се направи катогеричен и
несъмнен извод, че процесното вземане, по отношение на което се отрича правото
на принудително удовлетворение, е включено в предмета на договора за цесия от
23.02.2015 г. По изпълнителното дело е представено извлечение от въпросния
рамков договор /стр. 1 и 8/, от което е видно, че между първоначалния взискател
и цесионера е налице договорно правоотношение по повод прехвърляне на вземания,
произтичащи от необслужваните договори за потребителски кредити, посочени в
приложение № 1 към рамковия договор. Въпросното приложение № 1 не е представено
като доказателство по настоящето производство, нито има данни да е било
представено по изпълнителното дело, препис от което е приложен като
доказателство по първоинстанционното производство. Представено е пълномощно от
цедента в полза на цесионера за съобщаване на цесията на длъжника, както и
уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, изпратено до последния, но при липса на
доказателства кои именно вземания са прехвърлени, не може да се приеме за
доказано по несъмнен начин, че предмет на договора за цесия е именно процесното
вземане.
Въпреки изложеното по-горе, цесионерът е бил
надлежно конституиран от частния съдебен изпълнител като взискател по делото,
като същият е заместил първоначалния
взискател. Съгласно решение № 179 от 20.10.2020 г. по гр. д. № 1224/2020 г. на
ВКС, IV г.о., когато съдебният изпълнител установява надлежната
легитимация на страните след образуване на изпълнителното дело, той дължи да
постанови нарочен (изричен) акт за това. Аргументът е от чл. 8, ал. 1 ГПК,
доколкото нарочният акт на съдебния изпълнител всякога засяга права на
първоначалните страни в изпълнителното производство. Когато разпореждането
невярно установява действителното положение, то поражда право на жалба и/ или
иск по чл. 439 ГПК. В конкретния случай такъв акт е налице /постановлението за
конститутиране на новия взискател е на л. 98 от гр.д.№ 13887/2019 г. на
Софийски районен съд/, той е породил своите правни последици и надлежен
взискател в изпълнителното производство е станал цесионерът, който е заместил
първочалният взискател. Съгласно решение № 209 от 28.11.2018 г. по т. д. №
2530/2017 г. на ВКС, I т.о., органите по принудително
изпълнение, за разлика от съда не разрешават правен спор, а целят
удовлетворяване на изпълняемото право, за което предприемат определени
изпълнителни действия върху които се упражнява съдебен контрол по реда на
чл.435 ГПК и съответно носят гражданска отговорност за допуснато нарушение на
процесуални права и причиняване на вреди. С оглед това се налага извод, че
изпълнителният процес се ръководи от специален орган, чиято е дискрецията да
удовлетвори изпълняемото право и който осъществява тази дейност чрез
предприемане на конкретни изпълнителни действия. Тези действия не рефлектират
върху материалноправните предпоставки за наличие на правото, предмет на
изпълнение, тъй като са насочени не към установяване на неговото съществуване,
а към неговото удовлетворяване. В тази насока предприетите действия на съдебния
изпълнител във връзка с конституиране на друг взискател – правомощие въведено
от чл. 429, ал. 1 ГПК, като изключение от правилото, че страните в
изпълнителния процес са тези очертани от титула на изпълнение, са именно такива
действия, които са неотносими към материалните предпоставки за наличие на
правото, както и за дължимостта на вземането, което длъжникът следва да погаси
принудително. В тази връзка и частните правоприемници на взискателя, изведено
от цитираната норма, също могат да упражнят придобитото право, удостоверено
като изпълняемо в изпълнителния лист. С оглед изложеното при частно
правоприемство /каквото се поражда в резултата на сключен договор за цесия/ в
хода на процеса не се прилагат ограниченията по чл.226 ГПК, чиято специфична
цел се свързва само с исковото производство. Валидността и основателността на
искането за промяна на взискателя се преценява от съдебния изпълнител и
съответно неговата преценка подлежи на контрол, в това число и чрез ангажиране на
личната му отговорност за причинени вреди – арг. и от чл.74 ЗЧСИ, ако органът е
частен съдебен изпълнител. След като съдебният изпълнител като орган е
натоварен с реализиране на признатото право и носи отговорност за неговото
удовлетворяване, то и длъжника не може да реализира защита чрез оспорване на
това право, с оглед предприети действия от съдебния изпълнител по изпълнението
му. В посоченото решение на ВКС се приема, че без значение за основателността
на иска по чл. 439 ГПК срещу конституирания в изпълнителното производство нов
кредитор /цесионер/ е установяване на надлежното уведомяване на длъжникът по
смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД за извършена цесия, тъй като този факт не
рефлектира върху дължимостта на вземането – то съществува и следва да бъде удовлетворено
принудително от съдебния изпълнител, като не освобождава длъжника от
отговорност за погасяването му. Съдебният изпълнител е този, който провежда
изпълнението и съответно носи отговорност за своите действия, които освен това
подлежат и на съдебен контрол, така че ако изпълни, чрез него в изпълнителното
производство, длъжникът се освобождава от дълга.
От изложеното дотук следва изводът, че в рамките на
изпълнителното производство съдебният изпълнител, като натоварен с тези
правомощия държавен орган, посочва кои лица са надлежно легитимирани да
участват в изпълнителното производство, като за своите действия той носи
отговорност. Тези действия, както приема и ВКС в посоченото по-горе решение, не
рефлектират върху материалноправните предпоставки за наличие на правото, но
веднъж извършени, са от съществено значение за законосъобразното протичане на
изпълнителния процес. В случая съдебният изпълнител е приел, че надлежно
легитимиран да вземе участие като взискател по изпълнителното дело е цесионерът.
С оглед посочената по-горе практика на ВКС, длъжникът е обвързан от приетото от
съдебния изпълнител, като във връзка с оплакванията във въззивната жалба следва
да се отбележи, че неуведомяването за настъпилата цесия, ако се приеме, че
такава е налице, само по себе си не може да обоснове основателност на иска по
чл. 439 ГПК.
В конкретния случай първоначалният взискател е
надлежно процесуално легитимиран да отговаря по предявения иск, предвид твърденията,
изложени в исковата молба и въззивната жалба. Налице е и правен интерес от
предявяване на иска срещу него, доколкото въпреки че същият е бил заместен като
взискател от друго лице, което претендира да е придобило вземането по силата на
посочения договор за цесия, първоначалният взискател е продължил да прави
искания за извършване на изпълнителни действия по делото, които частният
съдебен изпълнител е удовлетворявал, като в крайна сметка при прекратяване на
изпълнителното дело, изпълнителният лист е бил върнат именно на първоначалния
взискател /л. 149 от гр.д.№ 13887/2019 г. на Софийски районен съд/, въпреки че
същият е бил заместен като страна по изпълнителното дело от лицето,
претендиращо да е цесионер. От поведението на първоначалния взискател следва
изводът, че същият счита себе си за носител на вземането, поради което
длъжникът има интерес да установи по отношение на него, че същото не
съществува.
Прекратяването на изпълнителното дело, настъпило в
хода на първоинстанционното производство, също не изключва правния интерес на
длъжника от защитата, предоставена му при уважаване на иска по чл. 439 ГПК /в
този смисъл определение № 513 от 24.11.2016 г. по ч.т.д. № 1660/2016 г. на ВКС,
I т.о./
От изложената по-горе фактическа обстановка е
видно, че считано от 26.06.2015 г., взискател по делото е „АПС Б.Б.“ ЕООД,
заместил първоначалния взискател – ответник в настоящето производство.
Доколкото частният съдебен изпълнител е формирал извод за легитимираното да
участва като взискател в производството лице, който извод не е бил предмет на
последваща преоценка, то легитимиран да участва по изпълнителното дело, считано
от 26.06.2015 г., е новоконституираният взискател. Съгласно решение № 37 от 24.02.2021
г. по гр.д.№ 1747/2020 г. на ВКС, IV г.о., погасителната давност за вземането
се прекъсва с надлежно извършено изпълнително действие. Изпълнителният процес е
двустранно производство, като за него на общо основание се прилагат чл. 26-29 ГПК. Единствено лица, които имат качеството на страни, могат да извършват
надлежни действия в рамките на образуваното изпълнително дело, като
по-конкретно следва да се посочи, че единствено лице, имащо качеството на
взискател, може да извършва надлежно изпълнително действие, което да има за
последица прекъсване на давността. Както беше посочено и по-горе и както се
приема в цитираното решение № 179 от 20.10.2020 г. по гр. д. № 1224/2020 г. на
ВКС, IV г.о., съдебният изпълнител е длъжен да постанови
нарочен акт, когато след образуване на изпълнителното дело конституира нов
взискател, като това негово задължение има за цел да гарантира
законосъобразното протичане на изпълнителния процес и яснота кои са участващите
в него страни. В случая за да се стигне до извод дали давността е била
прекъсната, следва да се извърши преценка дали изпълнителните действия,
предприети по искане на предишния взискател след неговата замяна, са надлежно
извършени. Предвид приетото по-горе, за целите на производството по чл. 439 ГПК
и с оглед релевираните от ищеца твърдения за изтекла погасителна давност,
настоящият състав приема, че изпълнителните действия, предприети по искане на
предишния взискател след неговото заместване, са ненадлежно извършени, съответно
същите не биха могли да имат за последица прекъсване на давността по отношение
на ответника „Т.Ю.“ ЕАД, който вече не е имал качеството взискател по
изпълнителното дело. От друга страна извършените от новоконституирания
взискател действия не ползват първоначалния такъв. Прекъсването на давността от
страна на лицето, твърдящо, че е цесионер, има значение за отношенията между
него и длъжника, които не са предмет на делото, но биха могли да бъдат предмет
на друг процес с участието на тези страни.
Последното валидно изпълнително действие, извършено
по искане на ответника преди конституирането на новия взискател, е насрочване
на извършване на опис от 13.03.2014 г., като извършването на описа е отложено,
предвид искане на длъжника и постъпила по делото сума в размер от 500 лв. /л.
80 от гр.д.№ 13887/2019 г. на СРС/. Предвид извършеното плащане, съпроводено с
искане на длъжника за отлагане на извършване на описа, следва да се приеме, че
давността е била прекъсната на 8.04.2014 г. Петгодишният давностен срок изтича
на 8.04.2019 г., като към този момент настоящето производство е било образувано
и висящо пред Софийски районен съд, като исковата молба, подадена на 8.03.2019
г., е била в процес на администриране. Ответникът не е подал отговор на
исковата молба, нито е посочил доказателства за спиране и прекъсване на
давността, въпреки указанията на първоинстанционния съд, че негова е
доказателствената тежест за доказване на тези факти. Липсват данни да са
извършвани изпълнителните действия от категорията да прекъснат давността,
включително и към момента на устните състезания пред въззивната инстанция. Следва
да бъде съобразена и разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК, съгласно която съдът е
длъжен да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са
от значение за спорното право – в случая давностният срок е продължил да тече и
след предявяване на отрицателния установителен иск, с оглед на което
погасителната давност спрямо ответника по делото следва да се счита за изтекла
към 9.04.2019 г. Предвид изложеното, предявеният иск по чл. 439 ГПК се явява
основателен. Поради несъвпадане на изводите на първоинстанционния и въззивния
съд, обжалваното съдебно решение следва да бъде отменено.
При този изход на спора разноски за двете съдебни
инстанции се дължат на въззивника С.И.В.. Същите са в размер от 526,29 лв. /420
лв. адвокатско възнаграждение и 106,29 лв. държавна такса/ за първоинстанционното
производство и в размер от 53,14 лв. държавна такса за въззивното производство.
Поискано е и присъждане на сумата от 420,00 лв. – адвокатско възнаграждение за
въззивната инстанция, но не са представени доказателства за неговото реално
заплащане. Поискано е и присъждане на сумата от 106,29 лв. – държавна такса за
въззивното производство, но видно от приложената вносна бележка, внесена е била
сумата от 53,14 лв., която е определена правилно от първоинстанционния съд като
дължима за въззивното производство.
По изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 71844 от 13.04.2020 г. по гр.д.№
13887/2019 г. на Софийски районен съд, I гражданско отделение, 39 състав, като
вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения иск с правна квалификация по чл. 439 ГПК, че С.И.В., ЕГН **********, със съдебен адрес:***, ж.к. М.М., къща № 22, не
дължи на „Т.Ю.“ АД /с предишно наименование „Т.Б.А.К.“ АД/, ЕИК *******със
седалище и адрес на управление ***, сумата в размер на 2407,89 лв. главница,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19.05.2010 г. до
окончателното плащане, сумата от 99,24 лв., представляваща лихва за забава за
периода от 5.07.2009 г. до 25.01.2010 г., сумата в размер от 50,14 лв., представляваща
държавна такса, както и сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение, за които суми е издаден изпълнителен лист от 30.06.2010 г. по
ч.гр.д.№ 1454/2010 г. по описа на Районен съд – Благоевград.
ОСЪЖДА „Т.Ю.“ АД /с предишно наименование „Т.Б.А.К.“ АД/,
ЕИК *******да заплати на С.И.В., ЕГН **********, сумата от 579,43 лв.,
представляваща съдебно-деловодни разноски за двете съдебни инстанции.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.