Р Е Ш Е Н И Е
Гр. София,09.07.2021 г.
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО,
IV “Д” въззивен състав, в
публичното заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
РОСИ МИХАЙЛОВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като
разгледа докладваното от съдия Кордоловска
гр.дело № 5968 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273
от ГПК.
С решение № 69580 от 15.03.2020 г. по гр.д. № 49164/2019 г. по описа на СРС, 162 състав,
съдът е признал за установено по исковете, предявени от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, срещу В.К.К., ЕГН **********, с адрес: ***,
с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149
ЗЕ, че В.К.К. дължи на „Т.С.” ЕАД сумата от 1 444,87 лв., представляваща 4/6
части от стойността на доставена топлинна енергия за периода м. 05.2016 г.
- м. 04.2018 г. за имот, находящ се в гр. София ж.к. „*******, с абонатен №
056207, както и сумата от 35,05 лв., представляваща 4/6 части от такса за
дялово разпределение за периода м. 12.2015 г. - м. 04.2018 г., ведно със
законната лихва върху сумите от датата на подаване на заявлението - 30.01.2019
г., до окончателното им изплащане, за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение от 14.02.2019 г. по гр.д. № 5768/2019 г. по
описа на СРС, 162 състав (в която е допусната поправка на очевидна фактическа
грешка с разпореждане от 24.09.2019 г.), като е отхвърлил исковете, предявени
срещу В.К.К., с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
вр. с чл. 149 ЗЕ за разликата над уважения размер от 1 444,87 лв. до пълния
предявен размер от 1 806,06 лв., представляваща 5/6 части от стойност на
потребена топлинна енергия през периода м. 05.2016 г. - м. 04.2018 г., както и
за разликата над уважения размер от 35,05 лв. до пълния предявен размер от
43,80 лв., представляваща 5/6 части от такса за дялово разпределение за периода
м. 12.2015 г. - м. 04.2018 г., както и исковете с правно основание чл. 422 ГПК,
вр. с чл. 86 ЗЗД за сумата от 211,80 лв., представляваща обезщетение за забава
в размер на законната лихва върху 5/6 части от главницата за топлинна енергия
за периода 14.09.2017 г. - 09.01.2019 г., и за сумата от 7,86 лв., лихва за
забава върху 5/6 части от таксата за дялово разпределение за периода от
30.01.2016 г. до 09.01.2019 г.
С решението са отхвърлени
изцяло предявените от „Т.С.” ЕАД срещу К.П.В., ЕГН **********, с адрес: ***,
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за сумата от 361,21 лв., представляваща 1/6 част от стойността на доставена
топлинна енергия за периода м. 05.2016 г. - м. 04.2018 г. за имот, находящ се в
гр. София, ж.к. „*******, с абонатен № 056207, за сумата от 42,36 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода
14.09.2017 г. - 09.01.2019 г. върху 1/6 част от главницата за потребена
топлинна енергия за периода м. 05.2016 г. - м. 04.2018 г., за сумата от 8,76
лв., представляваща 1/6 част от дължимата такса за дялово разпределение за
периода м. 12.2015 г. - м. 04.2018 г., както и за сумата от 1,57 лв., лихва за
забава върху 1/6 част от таксата за дялово разпределение за периода от
30.01.2016 г. до 09.01.2019 г.
Със същото решение В.К.К., ЕГН ********** е осъден да
заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 59,39 лв., разноски в заповедното производство,
както и сумата от 411,45 лв., разноски в исковото производство.
Недоволен от решението, с което установителните искове
с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149
ЗЕ са уважени е останал ответникът в производството В.К.,
който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК го обжалва при твърдения, че решението в
обжалваната част е недопустимо, неправилно, постановено в нарушение на
материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила и
необоснованост. По-конкретно поддържа, че първостепенния съд не е съобразил, че
с представения по делото нотариален акт дарителят си е запазил пожизнено право
на ползване върху дарения имот /4/6 ид.ч./, което изключва неговата отговорност
като носител на „голата“ собственост върху имота. Искането към въззивната
инстанция е да отмени обжалваното решение и да отхвърли иска изцяло. Претендира
разноски.
Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД в срока по чл. 263 ГПК
е депозирала писмен отговор на въззивната жалба, с който се оспорва същата по
подробно изложени съображения. Искането към съда е да потвърди обжалваното
решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.
Третото лице помагач на ищеца "Т.с." ЕООД не
взема становище по жалбата и не ангажира доказателства.
Решението в отхвърлителната част по отношение и на
двамата ответници, като необжалвано от ищеца е влязло в сила.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната
част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече
Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от
08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр.
д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV
г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на
правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.
В случая, обжалваното първоинстанционно решение е
издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на
предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради
което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за
служебната проверка на постановеното решение в обжалваната му част, съдът
счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във
връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което
първоинстанционното съдебно решение е допустимо.
По доводите във въззивната жалба следва да бъде
отбелязано следното:
Предявеният пред
първоинстанционният съд иск е установителен, при правна квалификация чл.
415, вр. чл. 422 ГПК, за дължимост на суми начислени на ответника като стойност
на получена и разходвана от него топлинна енергия на процесния адрес.
Производството се развива след даване на указания в
полза на заявителя да предяви вземанията си, поради което и съобразно
разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес за търсената защита,
предвид което производството се явява процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в тежест на
ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване пораждането и
съществуването на правото му да получи плащане на процесната сума, заявена в ИМ
по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените установителни искове.
От приетият като доказателство пред първоинстанционния
съд нотариален акт за дарение на
недвижим имот № 54, том 1, рег.№ 2325, дело № 44 от 22.03.2013 г., съставен
от нотариус Е.П.се установява, че ответникът В.К.К. е станал собственик на
топлоснабдения имот, но върху този имот в полза на дарителя к.В.К. е учредено
пожизнено право на ползване. По делото няма данни вещното право на
ползване в полза на к.К. да е било прекратявано за периода, за който се
претендират вземанията. Не са налице и доказателства ответниците да са
собственици на по 1/6 ид.ч. Ето защо за настоящият съдебен състав се налага
изводът, че ответникът В.К. няма качеството на потребител на енергия за битови
нужди по смисъла на §1, т. 42 от ЗЕ /отм./. Действително
с изменението на посочената дефиниция на § 1, т. 42 ЗЕ /отм./ през 2006 г. е
изменена първоначалната дефиниция от приемането на закона, която гласи, че
потребителят на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице, което е
собственик или титуляр на вещното право на ползване за топлоснабдения имот.
Замяната на изискването лицето да е титуляр на вещно право на ползване с
по-широкото понятие ползвател, не променя смисъла, който следва да се влага в
понятието ползвател, т.е. само лице, което е титуляр на вещно право на
ползване, именно поради липсата на промяна в дефиницията, дадена в чл. 153, ал.
1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена едва през 2012 г. и то само с оглед промяната
на използвания в закона термин от потребител на клиент. При все това и досега
под клиент на топлопреносното предприятие по отношение на имотите в сграда в
режим на етажна собственост се разбира собственикът на имота или лицето,
притежаващо вещно право на ползване. Следователно от приемането на ЗЕЕЕ /отм./ през
1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за битови нужди се
разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване (ползватели в
този смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим на етажна собственост.
Наличието на валидно учредено в предписаната от
закона форма вещно право на ползване изключва възможността да се претендират
вземания за доставена до имота топлинна енергия от собственика, тъй като при
конкуренция на права, потребител, по смисъла на закона се явява лицето – вещен
ползвател.
В упражнение на правомощията си по чл. 271 от ГПК
решението в обжалваната част следва да бъде отменено, а исковете по отношение
на ответника В.К. - отхвърлени изцяло.
При този изход на спора право на разноски пред
настоящата инстанция има въззиваемата страна и ответник в първоинстанционното
производство в размер на 29,60 лв. – ДТ.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 69580 от 15.03.2020 г. по гр.д.№ 49164/2019
г. по описа на СРС, І ГO, 162 състав, в ЧАСТТА с която е признато за установено
по исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
с чл. 149 ЗЕ, че В.К.К. дължи на „Т.С.” ЕАД сумата от 1 444,87 лв.,
представляваща 4/6 части от стойността на доставена топлинна енергия за периода
м. 05.2016 г. - м. 04.2018 г. за имот, находящ се в гр. София ж.к. „*******, с
абонатен № 056207, както и сумата от 35,05 лв., представляваща 4/6 части от
такса за дялово разпределение за периода м. 12.2015 г. - м. 04.2018 г., ведно
със законната лихва върху сумите от датата на подаване на заявлението -
30.01.2019 г., до окончателното им изплащане, за които суми е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение от 14.02.2019 г. по гр.д. № 5768/2019 г. по
описа на СРС, 162 състав (в която е допусната поправка на очевидна фактическа
грешка с разпореждане от 24.09.2019 г.), както и в частта за разноските и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ, за признаване за установено, че В.К.К.
дължи на „Т.С.” ЕАД сумата от 1 444,87 лв., представляваща 4/6 части от
стойността на доставена топлинна енергия за периода м. 05.2016 г. - м. 04.2018
г. за имот, находящ се в гр. София ж.к. „*******, с абонатен № 056207, както и
сумата от 35,05 лв., представляваща 4/6 части от такса за дялово разпределение
за периода м. 12.2015 г. - м. 04.2018 г., ведно със законната лихва върху
сумите от датата на подаване на заявлението - 30.01.2019 г., до окончателното
им изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение от 14.02.2019 г. по гр.д. № 5768/2019 г. по описа на СРС, 162 състав
(в която е допусната поправка на очевидна фактическа грешка с разпореждане от
24.09.2019 г.).
Решението в останалата отхвърлителна част по отношение
и на двамата ответници, като необжалвано от ищеца е влязло в сила.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, с адрес: *** да заплати на В.К.К.,
ЕГН **********, с адрес: ***, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 29,60 лв.,
представляваща разноски във въззивното производство за заплатена държавна такса.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на
ищеца "Т.с." ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ:1. 2.