РЕШЕНИЕ
№ 1359
гр. Пловдив 02.07.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД - ПЛОВДИВ- ХXVІІІ състав в открито заседание на тринадесети
май през две хиляди и двадесета и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЛАДИМИР ВЪЛЧЕВ
при секретаря Румяна Агаларева,
като разгледа административно дело №854/2021
година по описа на съда, докладвано
от председателя, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по реда на чл. 145 и сл. от АПК вр. чл. 118 от КСО.
Образувано е по жалба на С. Г.С., ЕГН**********,
с адрес ***, подадена чрез пълномощника адвокат Г.Б. против Решение №2153-15-85/12.03.2021г.
на Директор на ТП на НОИ-гр. Пловдив, с което е потвърдено Разпореждане №151-00-21140-1
от 17.12.2020г. на ръководител на осигуряване за безработица при ТП на НОИ-гр.
Пловдив за отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица.
В жалбата се посочва, че обжалваното решение е
незаконосъобразно и неправилно. Излагат се обстоятелства, свързани с липса на основания
да се приеме, че обичайното пребиваване на жалбоподателят не е на територията
на Р България, послужили като мотив за отказ да бъде отпуснато търсеното
обезщетение за безработица. Моли съда да отмени изцяло обжалваното решение, както и потвърденото с него
разпореждане, като се върне преписката на административния орган за задължително
прилагане на закона. Редовно призован, в съдебно заседание се явява лично и с
процесуалния си представител адв.Б., който поддържа жалбата и ангажира гласни и
писмени доказателства. По същество дава становище за липса на обективни
предпоставки да бъде постановен отказ за отпускане на обезщетение за
безработица. Иска отмяна на административният акт. Претендира присъждане на
разноски.
Ответникът – Директор на ТП на НОИ - Пловдив, чрез упълномощен процесуален представител юрк. П. оспорва жалбата като
неоснователна и ангажира писмени доказателства. По същество с представена
писмена защита счита, че издадените административни актове са законосъобразни, съответни
на изяснените по преписката обстоятелства, като моли съда да потвърди
обжалваното решение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Съдът намира за установено следното от фактическа
страна:
Административното производство пред Ръководителя на
осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Пловдив е инициирано въз основа на
постъпило от С.С. Заявление вх. № 1228/09.11.2020г. за отпускане на парично
обезщетение за безработица, като в него е посочено, че последната му заетост е
във Великобритания и същата е прекратена считано от 20.08.2020г.. Към него е
приложено копие на документи, свързани с трудовата дейност. Липсва ли са
заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи в държава-членка
на ЕС, декларация относно определяне на пребиваване на лицето, формуляр от
анкетна карта от Великобритания за изискването на осигурителна история. Със
заявление вх.№Ц1029-15-21514/04.12.2020г. жалбоподателят е удостоверил
осигурителни периоди в друга държава-членка на ЕС и е подал Декларация от
02.12.2020г. относно определяне на пребиваването му, като е посочил, че Р
България е държава по последната му заетост, в която притежава и собствено жилище, като възнамерява да се установи
трайно в нея. След извършена проверка е издадено Разпореждане №151-00-21140-1
от 17.12.2020г на Ръководител за осигуряване при безработица в ТП на
НОИ-Пловдив, с което на С. е отказано отпускането на парично обезщетение за
безработица по чл.54а от КСО. Административният орган с него обосновал
преценката си, че жизнените интереси на лицето са били свързани само и
единствено с Великобритания, не е имал пряка връзка с България и поради
последната му трудова заетост не може да се приеме, че е пребивавал в Р
България, като спрямо него следва да се приложи само и единствено
законодателството на Великобритания. По жалба вх.№1012-15-36/28.01.2021г. на С.
е било образувано производство пред горестоящият административен орган, който
изискал справки от ОД на МВР-Пловдив относно предвижванията извън границата на
страната на заявителя. От получената справка за задграничните пътувания на
лицето е констатирано негово излизане на 21.10.2020г и влизане на 25.10.2020г.
Изпратен бил формуляр Н005 за електронен обмен на социално осигурителна
информация, като с Решение №1040-15-17/22.02.2021г е спряно административното
производство. С вх.№3206-15-36/02.03.2021г е получен документ СЕД Н006, за
което с Решение №1040-15-31/12.03.2021г е възобновено административното
производство. С процесното Решение №2153-15-85/12.03.2021г. Директорът на ТП на
НОИ-Пловдив отхвърлил подадената жалба и потвърдил разпореждането от 17.12.2020г.,
като се позовал на получения формуляр Н006, който удостоверявал
обстоятелството, че за периода на своята заетост С. Великобритания е била
страната по неговото пребиваване. Недоволен от това произнасяне, жалбоподателят
инициирал и настоящото съдебно производство. В хода на неговото провеждане той
ангажира гласни доказателства, касаещи показанията на свидетеля В.А.Г., който
излагат факти по неговия непрекъснат престой в Р България след завръщането му
през м. август 2020г.. Ангажира и писмени доказателства в подкрепа на тезата
му, че неговото постоянно местопребиваване е на територията на Р България, с
изключение на краткотрайни пътувания до Великобритания.
Горната фактическа обстановка съдът установи по
безспорен начин от събраните в хода на съдебното производство доказателства-
показания на свидетеля В.А.Г., които съдът изцяло кредитира като обективни, логични,
последователни и взаимнодопълващи се, подкрепени и от приобщените по делото писмени
доказателства: доказателства за задгранични пътувания на Й. Г. в периода след
м. август 2020г, удостоверения за раждане на дете, удостоверение за сключен
граждански брак, нотариален акт за покупко –продажба на недвижим имот. Изяснява
се и от административната преписка по издаването на обжалвания административен
акт.
При така изяснената фактическа обстановка, на база
прибощените в хода на съдебното производство доказателства, преценени поотделно
и в тяхната съвкупност, съдът прие следното от
правна страна:
Жалбата е подадена в рамките на предвидения за това
процесуален срок и от лице, имащо правен интерес от оспорването, поради което
същата е допустима.
Разгледана по същество, жалбата е основателна поради следните за това
съображения:
Съгласно изискванията на
чл. 168, ал.1 от АПК, при служебния и цялостен съдебен контрол за
законосъобразност, съдът извършва пълна проверка на
обжалвания административен акт относно валидността му, спазването на
процесуалноправните и материалноправните разпоредби по издаването му и
съобразен ли е с целта, която преследва законът. Така оспореното
решение е издадено от материално и териториално компетентен орган (арг. от чл.
117 от КСО). Спазена е предписаната от закона писмена форма, то съдържа
реквизитите по чл. 59, ал.2 от АПК, вкл. фактически и правни основания, послужили за мотивирането му и не са налице
основания за неговата нищожност.
По отношение на съответствието му с административно
производствените правила, съдът съобрази следното:
В нарушение на чл. 35 и чл. 36 от АПК административният орган не е
съобразил, че индивидуалният административен акт се издава, след като се
изяснят фактите и обстоятелствата от значение за случая, като следва
доказателствата да се събират служебно, да се проверят и преценят от него.
Административният орган е издал процесното решение, без да е извършил в случая
цялостна проверка на спорните обстоятелства и по-конкретно на релевантните
такива, отнасящи се до исканото парично обезщетение за безработица /съкр.ПОБ/. Това касае
неизясненото от административният орган обстоятелство, дали действително жалбоподателят има право и е получил съответното обезщетение за безработица от компетентната институция във
Великобритания.
Още повече, че в приложените по административната
преписка няколко електронни документа формуляр Н006 се съдържа противоречива
информация относно действителното пребиваване на С., като в него е посочено, че
държавата на пребиваване е Великобритания и не е посочено дали е преустановено
трудовото правоотношение с посочения работодател, което противоречи на
подаденото заявление за отпускане на обезщетение. В съдебно заседание
свидетелят Г.изцяло поддържа тезата на заявителя, че след 20.08.2020г. той е
прекратил трудовите си правоотношения, като не се сочи да е придобил право на
обезщетение във Великобритания. Това обстоятелство води до извод, че компетентната
институция за изплащане на последващите обезщетения е тази по пребиваване на
лицето, съгласно приложимото българско законодателство, в случая – ТП на НОИ Пловдив. Допуснатите от органа нарушения на
административно-производствените правила са съществени, защото при събирането
на относимите писмени доказателства актът можеше да е с позитивно за оспорващия
съдържание.
Оспореното решение е
постановено и при неправилно прилагане на относимите материално правни норми. Съдебният контрол за материална законосъобразност на оспорения
административен акт, следва да обхване преценката налице ли са
установените от компетентния орган релевантни юридически факти (изложени като
мотиви в акта) и доколко същите се обхващат от нормата, възприета като правно
основание за неговото издаване, съответно – следват ли се разпоредените с акта
правни последици. Именно това са и спорните въпроси по делото – кои разпоредби
от относимите европейски регламенти са приложими към оспорващия, коя е
компетентната страна за изплащане на обезщетение за безработица в случая и
оттам има ли той право на обезщетение по българското законодателство, с оглед
приетото от административния орган. Касае се за отпускане на ПОБ при прилагане на
разпоредбите на чл. 61-65 от Регламент (ЕО) 883/2004г. на Европейския парламент
и Съвета за координация на системите за социална сигурност и чл. 54а-54б от КСО. При отпускане на парично обезщетение за безработица органите по
осигуряване при НОИ са преценили, че следва да се изследва въпроса относно
пребиваването на лицата и компетентността на българската институция по
отношение на отпускането и изплащането на ПОБ. Паричните обезщетения за
безработица на лица, които са упражнявали трудова дейност в страна-членка на ЕС
и при условие, че същите попадат в изключителния случай, регламентиран в чл.
65, пар. 2 от Регламент (ЕО) 883/2004г., се отпускат и изплащат от Българската
осигурителна институция в качеството й на институция по пребиваване, която е
различна от компетентната такава по смисъла на Регламента. Според текста на
този член, едно напълно безработно лице, което по време на последната си
дейност като заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от
компетентната, и което продължава да пребивава в тази държава - членка или се
върне в нея, се поставя на разположение на службите по заетостта в
държавата-членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това
законодателство по време на последната му дейност като заето лице. В тези
случаи обезщетенията за безработица по силата на чл. 65, пар. 5, буква
"а" от Регламент (ЕО) 883/2004г. се изплащат от институцията по
пребиваване и в съответствие със законодателството на държавата-членка по
пребиваване на лицата. С цел определяне на пребиваването на лицето, се
съобразяват и критериите, заложени в разпоредбата на чл. 11, пар. 1 от
Регламент (ЕО) № 987/2009, които се взимат предвид при определяне центърът на
интересите на съответното лице, относно обичайното пребиваване на лицето. Предвид
гореизложеното, преценката за обичайното пребиваване на лицето следва да се
направи на база на обективни доказателства, които по категоричен и несъмнен
начин да дадат отговор на въпроса относно компетентната осигурителна институция
на коя държава ще следва да се определи и да изплати парично обезщетение за
безработица. В тази връзка следва да се съберат тези писмени доказателства,
които да касаят именна отговора дали за жалбоподателят Р България се явява
държава по последното му пребиваване след завръщането от Великобритания, с
което той попада в изключителния случай, регламентиран в чл. 65, пар. 2 от
Регламент (ЕО) 883/2004г., в които НОИ отпуска и изплаща ПОБ, или може да се
счете, че компетентната институцията на Великобритания следва да извърши
преценка на правото и съответно да отпусне парично обезщетение за безработица.
В тази връзка и административният орган е следва да прецени представения и
формуляр Н006 от компетентната институция на Великобритания дали съдържа всички
относими и необходими данни за определяне пребиваването на С., което се явява
съществено основание за отпускане на парично обезщетение за безработица. В
получения образец Н006 липсва изложение на всякакви бостоятелства за
прекратяване на трудовото правоотношение, нито е посочена някаква като причина
за получаване на право на ПОБ, свързана с прекратяване на договор. Има
съществено разминаване между изложените от заявителя обстоятелства и
представения от Великобритания формуляр Н006. В тази връзка съдът съобрази, че Р България е част от ЕС и
като такава е длъжна да прилага европейските правила за координация на
системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза, като всяка членка
е свободна да решава кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно
нейното законодателство; кои са осигурените социални рискове; какви обезщетения
се отпускат и при какви условия; как се изчислява размера на обезщетенията и т.
н.. Същевременно разпоредбите на ЕС определят общите правила и
принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи,
институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните
закони, като към настоящият момент тези общи правила и принципи се съдържат в
Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г.
за координация на системите за социална сигурност /в сила от 01.05.2010г./, както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на
Съвета от 16.09.2009г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент
(ЕО) № 883/2004.. Като източник на вторичното право на ЕС регламентът се прилага пряко,
т.е. съдържащите се в него правила, като нормативни разпоредби с обща правна
сила, са пряко приложими във всички държави-членки (чл. 288 от ДФЕС) и са
задължителни за спазване от националните органи и администрации, от
институциите за социална сигурност и от съдилищата и имат приоритет в случаите
на противоречие с разпоредби от националните законодателства. Съгласно чл. 3 от
Регламент (ЕО) № 883/2004 разпоредбите му се прилагат към всички
законодателства (по смисъла на чл. 1, б."л") относно посочените
клонове на социална сигурност (обезщетения и помощи), в т. ч. и относно
обезщетенията за безработица (чл. 3, § 1, б."з"). Не съществува спор по делото, че жалбоподателят е гражданин на Република България, респ. е
гражданин на държава-членка на ЕС, поради което е лице, спрямо което намира
приложение Регламент (ЕО) № 883/2004 (чл. 2 от Регламента). С Регламент (ЕО) № 883/2004 са въведени материалноправните правила,
принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална
сигурност на държавите членки. Механизмът на координация на системите за
социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на
четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в
третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и
износ на обезщетения. По отношение на обезщетенията за безработица общият
принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо
доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на
държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални
правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по
последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на
обезщетения за безработица, са установени в чл. 65 от Регламент (ЕО) №
883/2004. Съгласно разпоредбата на чл.61 от Регламент (ЕО) №
883/2004, компетентната институция на държавата членка, чието законодателство
поставя придобиването, запазването, възстановяването или продължаването на
правото на обезщетения за безработица в зависимост или от завършването на
периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост зачита, доколкото е
необходимо, периодите на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост,
завършени съгласно законодателството на всяка друга държава членка, като
завършени съгласно прилаганото от нея законодателство. В чл.65 от Регламент(ЕО)
№ 883/2004, озаглавен "Безработни лица, които са пребивавали в
държава-членка, различна от компетентната държава" и съгласно §1 от същия,
лице, което е безработно частично или през различни периоди, и което по време на последната си дейност като заето или като
самостоятелно заето лице, е живяло в държава-членка, различна от компетентната,
се поставя на разположение на неговия работодател или на службите по заетостта
в държавата-членка. То получава обезщетения в съответствие със
законодателството на компетентната държава-членка, както ако е пребивавало в
тази държава-членка. Тези обезщетения се отпускат от институцията на
компетентната държава-членка. По силата на разпоредбата на чл. 65, §2, изр.
първо от Регламент (ЕО) № 883/2004, напълно безработно лице, което по време на
последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е
пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което
продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази
държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в
държавата-членка по пребиваване. Изречение второ на чл.65, §2 дава право на
напълно безработно лице като допълнителна мярка да се постави на разположение
на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало
дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Понятието
"държава-членка, в която пребивава", трябва да се ограничи до
държавата, в която работникът, макар и да е бил зает в друга държава-членка,
продължава своевременно да пребивава и където също се намира центърът на
интересите му. (Решение на Съда от 17.02.1977 г. по дело С 76-76 Silvana di Paolo vs.
Office national de l'emploi). Легалната дефиниция на понятието
"пребиваване" се съдържа в чл.1, §3, б."й" от цитирания
Регламент – мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място на обичайно пребиваване на лицето се определя съгласно чл.11, §1
от Регламент (ЕО) № 987/2009 (регламента по прилагането), като водещи са центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна
оценка на наличната информация относно релевантните факти – продължителността и
непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки,
семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и
доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на
упражняваната дейност, в т. ч. постоянният характер на дейността и
продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се
упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната норма. Съгласно посочената разпоредба на чл.11, §2 от Регламента по
прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на
обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което произтича от
горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на
лицето.
В настоящият случай държавата- членка по пребиваване към момента на подаване на
заявлението безспорно е Р България, в която С.С. според събраните гласни и писмени
доказателства се е
завърнала през м. август 2020г., в която е регистрирал настоящ и постоянен адрес и се е поставил на разположение на
службите по заетост. Разпоредбата на чл.65, §5 б."а" от Регламент
(ЕО) № 883/2004 регламентира коя институция следва да
изплаща в тази случаи обезщетенията за безработица. Съгласно нея безработното лице по първото и второто изречение на §2 получава
обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по
пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на
последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези
обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване. В случаят е
налице спор дали от 20.08.2020 г. държавата -членка по пребиваване на жалбоподателят е Р България, като именно нейната институция
е компетентна да предостави от тази дата обезщетения за безработица. На практика, когато лице, постоянно пребивавало и пребиваващо на
територията на България, след като е работило в друга държава-членка от ЕС, се
регистрира като безработно в териториалното поделение на Агенцията по заетостта
в България, се счита, че то е осъществило правото си на избор и компетентно по
отношение отпускането и изплащането на паричното обезщетение за безработица е
териториалното поделение на Националния осигурителен институт по адрес на
лицето. Направеният в обратният смисъл извод от
административният орган е незаконосъобразен и в противоречие със събраните доказателства, независимо от полученият електронен документ формуляр
Н006, който дава различна хипотеза. По делото не са представени никакви доказателства,
че на оспорващия е отпуснато обезщетение от институция във Великобритания за период след 20.08.2020г., или че той има такова
право по законодателството на тази
страна членка на ЕС.
Този въпрос въобще не е бил обследван в административното
производство. Същевременно безспорно със събраните в съдебно производство
доказателства е изясненото обстоятелство, че от 20.08.2020г. държава- членка по пребиваване на жалбоподателят е България, за което са представени достатъчно категорични писмени
доказателства. Затова и направените изводи от административният орган са несъвместими с Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009, както и с
практиката на Съдът
на Европейския съюз, който многократно
се е произнесъл относно достъпа до социални обезщетения. В този смисъл е и Решение от 08.07.1992 г. по дело C-102/91
Doris Knoch vs. Bundesanstalt fьr Arbeit, в
което изрично е застъпено, че
работник, различен от пограничен работник, който е напълно безработен и е
пребивавал на територията на държава-членка, различна от компетентната по време
на последната му трудова заетост, не губи право на обезщетенията за безработица
в съответствие с законодателството на държавата-членка, в която пребивава или
се връща. Следователно приложимото европейско право не забранява на
безработното лице да поиска и получи първо обезщетения в държавата, в която
последно е бил нает на работа, и впоследствие в държавата, в която пребивава,
като последното в никакъв случай не може да е основание за отказ лицето да реализира
правото си да получи полагащото му се обезщетение.
На следващо място съдът е длъжен да
отбележи, че съгласно чл.6, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004, при различия в
становищата на институциите или органите на две или повече държави-членки
относно определянето на приложимото законодателство, спрямо заинтересованото
лице временно се прилага законодателството на една от тези държави-членки. В
случая безспорно има такива различия. При наличието на такъв
спор, в цитираната разпоредба е определено приоритетното законодателство на държава- членка, което следва временно да се прилага, а
именно: на първо място законодателството на държавата-членка, където лицето в
действителност упражнява дейност като заето или самостоятелно заето лице, при
положение че тази дейност се упражнява само в една държава-членка
(б."а" – неприложима в случая); на следващо място законодателството
на държавата-членка на пребиваване, където заинтересованото лице упражнява част
от своята дейност, или където лицето не е заето или самостоятелно заето – буква
"б", приложима в случая, тъй като от доказателствата може да се приеме, че жалбоподателят
от 20.08.2020г. трайно пребивава в България и не е заето лице. В съответствие с горното и
съгласно чл.6, § 2 от регламента, когато има различия в становищата на
институциите или органите на две или повече държави-членки относно това коя
институция следва да предостави паричните обезщетения, съответното лице, което
би могло да претендира за обезщетения, ако нямаше спор, има право предварително
да получава обезщетенията, предвидени в законодателството, прилагано от
институцията по мястото му на пребиваване. Следователно българската институция, като такава по мястото на пребиваване на лицето, е следвало до решаване на спора да приложи чл.6 от Регламент (ЕО) №
883/2004 и най-малкото да изплаща предварително обезщетение за безработица на С.С. съгласно българското законодателство до разрешаване на спора. Ето защо административният акт е
постановен и в противоречие с целта на закона за солидарност при социалните
фондове. Този извод е в съответствие с едно от основните съображения (№ 1 от
преамбюла на Регламент № 883/2004), че правилата за съгласуване на националните
системи за социално осигуряване се вписват в рамките на свободното движение на
лицата и следва да допринасят за подобряване на жизнения им стандарт и
условията за наемане на работа. Целта на чл.65 от Регламента е да гарантира
обезщетенията за безработица на работниците мигранти при най-благоприятните
условия за търсене на нова заетост. Тази цел не би била постигната, ако
заинтересованото лице, след като първоначално се е възползвало от обезщетения в
държавата-членка, в която е прието, че пребивава постоянно, в последствие да бъде лишено от право на обезщетения от компетентната институция на държавата-членка.
Ето защо на база извършената служебна проверка по чл.168, ал.1
от АПК за законосъобразност на оспореното решение, настоящият съдебен състав констатира, че то е издадено в нарушение на
административнопроизводствените правила, в противоречие с приложимите
материалноправни разпоредби, а оттук и с целта на закона. По изложените
съображения съдът намира, че жалбата се явява основателна и доказана, а
оспореното с нея решение следва да бъде отменено като незаконосъобразно.
При този изход на спора и
предвид претенцията за присъждане на направените по делото разноски, на
жалбоподателя следва да се присъдят сторените по делото разноски. Същите са
поискани своевременно, заплатени са изцяло и в
брой, като са определени в размер на 720.00/седемстотин и двадесет/ лева с дължим ДДС, представляващи
адвокатски хонорар съобразно представеният ДПЗС от 22.03.2021г.. Срещу тях е подадено възражение за прекомерност от ответника. Съдът, предвид
направеното възражение за прекомерност от ответната страна и като съобрази действителната
фактическа и правна сложност на делото, която е ниска и не се
отличава от типичната за подобен вид производства; интереса от водене на
делото, обема на извършените процесуални действия и приключване на делото в
едно съдебно заседание, констатира, че размерът
на адвокатското възнаграждение е прекомерен с оглед действителната фактическа и
правна сложност на делото. Така уговореният и заплатен размер на адвокатско
възнаграждение се явява прекомерен и следва да бъде намален в рамките на минимума
съгласно чл. 8 ал.2 т.2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения Съгласно който
текст,
за процесуално представителство за дела по КСО възнаграждението е 350
лв. Ето защо, предвид вида на
оказаната адвокатска защита и съдействие, състояща се не само в изготвяне на
жалбата, но и реално представителство в открито заседание и представителство в хода на административното
производство, на интереса
от делото, този размер на основание чл. 8, ал.2 т.2 от Наредбата се определи на 500 /петстотин/ лева. По мнение на настоящия състав в
конкретния случай именно този размер би се явил справедлив и обоснован по смисъла на чл. 36, ал.2 от Закона за
адвокатурата, като присъждането на по-висок би противоречало на принципа, че на обезщетяване подлежат само действително претърпените вреди, намиращи се в
пряка и непосредствена причинна връзка с незаконосъобразните действия на
администрацията, прокаран в ТР 1/15.03.2017г. по т.д. 2/2016 на
ВАС. Нещо повече, според съда присъждането на по-висок размер на адвокатското
възнаграждение в конкретния случай би довело до неоснователно обогатяване за
сметка на държавен орган, което е идея чужда на законодателя.
Водим от горното и на основание
чл. 172, ал.2 АПК Съдът,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ по жалба на С. Г.С., ЕГН**********, с адрес *** Решение
№2153-15-85/12.03.2021г. на Директор на ТП на НОИ-гр. Пловдив, с което е
потвърдено Разпореждане №151-00-21140-1 от 17.12.2020г. на ръководител на
осигуряване за безработица при ТП на НОИ-гр. Пловдив за отказ за отпускане на
парично обезщетение за безработица.
ОСЪЖДА Териториално
поделение на НОИ гр.Пловдив да заплати на С. Г.С., ЕГН**********, с адрес ***, направените по делото разноски в размер на 500.00 (петстотин) лева за
адвокатско възнаграждение, като ОТХВЪРЛЯ претенцията за разноски за
разликата над 500 лева до пълния претендиран размер от 720 /седемстотин и
двадесет/ лева.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване, съгласно
чл.119 от КСО
СЪДИЯ: