Р Е Ш
Е Н И Е
№ …………/…..02.2021 г, гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на четвърти ноември през 2020
година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия КРИСТИНА ГЮРОВА
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 11694
по описа за 2019
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С
решение № 35969 от 11.02.2019 г., постановено по гр.д.
№ 8726/2017 г. на СРС, 143 състав, е осъден ответникът
Република България, представлявана от министъра на финансите по искове с
основание 55 от ЗЗД, ДА ЗАПЛАТИ на ищеца „Г. Б.“ ЕООД сума в размер на 9 489,13
лв. и на ищеца „Б.“ ЕООД, ЕИК: ********, сума в размер на 9 473,36 лв.,
представляващи всяка една от сумите недължимо заплатена сума за периода от 1.7.2014
г. - 10.8.2014 г., без правно основание, въведена като такса за производство на
електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия с т. 2 и 3 от § 6 от Заключителните
разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г., ведно със законната лихва
върху сумdата към всеки ищец от 10.2.2017
г. до заплащането й. С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и
относно разноските, като на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК е осъдил ответника - Република България, представлявана от
Министъра на Финансите, да заплати на ищеца „Г.Б.“ ЕООД, разноски в размер на
1341,83 лв., и на ищеца „Б.“ ЕООД разноски в размер на 1841,20 лв.
Решението е обжалвано от ответника Република България, представлявана от
министъра на финансите чрез пълномокщник на министъра на финансите- юрк.В. И., с искане за отмяната му и отхвърляне на исковете. Претендират се и разноските за двете съдебни
инстанции. Излагат се доводи за недопустимост и неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, необоснованост
и немотивираност. Оплакванията за недопустимост на решението са относно процеусуалния ред за
разглеждане на делото, който въззиникът счита да е административен ред съгласно ДОПК, тъй като правоотношенията
между насрещните страни не били равнопоставени, спорът бил за публични вземания и
не се явявал гражданскоправен спор и с отбявяване
противоконституционност на разпоредбите от ЗВЕИ не отпадал публичноправния
характер на задълженията за минал период, и исковете били неудопустими по общия
ред на ГПК което правело и решението на СРС недопустимо. Оплакванията за
неправилност се свеждат до необсъждане на всички възражения на страните,
неизясняване на фактите в предмета на делото, недостатъчно и вътрешно
противоречиви мотиви, нарушения при обсъждане на доказателствата, липсата на
посочена правна квалификация на исковете- на коя от трите хипотези на чл.55 от
ЗДД същите са разгледани.
Възразява,
че след като въззиваемите дружества не оспорват факта, че титуляр на удържаните
суми за такси към 10.08.2014 г. е Държавата, а оспорват възможността „Енерго
-Про Продажби“ АД да внесе същите в държавния бюджет след 10.08.2014 г. поради
решение Решение на КС № 13 от 31.07.2014 г. по к. д. № 1/2014 г., спорният
въпрос е само дали е налице основание за такова внасяне на удържаните суми в
държавния бюджет след 10.08.2014 г. В тази насока излага доводи, че е налице
такова законово основание, доколкото се твърди с жалбата, че по силата на чл. 35а, чл. 356 и
чл. 35в от ЗЕВИ са възникнали и са се развили ралични правоотнишения, по които
страните не са съвпадали: 1)публичноправооотношения във връзка с възникнало на
публичноправно задължение към държавата за държавна такса, събирана от
финанасово задължено лице-производител на електрическа енергия от определен вид
възобновяем източник, и 2) отношения по администриране на плащането между трето
за спора лице и държавата, в който смисъл оспорва довода на ищците за наличието
на сложен фактически състав, който към датата на плащане 15.10.2014 г. не е
завършен, аргумент за тезата си въззиникът черпи и от мотивите на Решение на КС
№ 13 от 31.07.2014 г. по к. д. № 1/2014 г. Оспорва също по делото да се доказва
от съвкупния анализ на събраните доказателства, както удържането така и
внасянето на сочените от ищците такси в държавния бюджет, респ. установяване на
размера на дължимата от ищците такса поради неустановяване на точния размер на
количеството произведена ел.енергия при налицие на противоречие между
представените от ищците доказателства и приетата съдебно-счетоводна експертиза.
Оспорва в случая да липсва правно основание ответникът – Държавата да получи
исковите суми, макар и след 10.08.2014 г., доколкото счита, че задължението за
таксата по чл.35а от ЗВЕИ възниква ех
lege и е налице основание за дължимост на същата за времето до 09.08.2014 г.
съобразно действието на решенията на КС по чл.151, ал.2, изр.3 от Конституцията
на РБългария /КРБ/, а разпоредбите, обезпечаващи технически изпълнението на
задължението за внасянето й в държавния бюджет от трето задължено лице/ в
случая „Енерго -Про Продажби“ АД/ нямали отношение към основанието на
възникване на това задължение. Така обосновава извода, че до 10.08.2014 г. законовите разпоредби на ЗЕВИ –чл.35а,
чл.35б и чл.35в от ЗВЕИ чрез точки 2 и 3 от § 6 от Заключителните разпоредби на
Закона за държавния бюджет за 2014 г. на общо основание са били действащи и са
регулирали обществените отношения свързани с формирането на установената
държавна такса, дължащите я адресати, както и начина за нейното заплащане в
полза на фиска, по силата на същите като
е възникнало задължението на двете ищцови дружества като производителите
на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия, към Държавата за таксата
по чл.35а от ЗВЕИ, а третото лице, което
е задължено по силата на ЗВЕИ да удържи таксата и да я внесе в държавния бюджет
/обществения доставчик, съответно от крайния снабдител/ е трето за настоящия спор лице и това
задължение на третото лице към Държавата е предмет на различно правоотношение,
което уреуждало последицата по администриране на събраните държавни такси (чл.
356 от ЗЕВИ) и превеждане то им към държавния бюджет от това трето лице / в
случая „Енерго-Про Продажби“ АД/. Възразява
в тази насока, че към 10.08.2014 г. сумите за държавни такси са с титуляр
държавата за нейто вземане към двете ищцови дружества, възникнало преди тази
дата, и „Енерго Про Продажби“ АД е само държатебл на сумите и може да се разпореди с
тях само и единствено в полза на техния титуляр- Държавата, поради което моментът
на внасяне на таксата от трето лице към държавния бюджет лице не е елемент от
определянето на размера на държавната такса, нито представлява правното
основание, от което възниква публичноправно вземане в полза на държавата и внасянето на тасксите от третото лице към
държавния бюджет след 10.08.2014 г. не било лишено от правно основание, още
повече че счита, че дори и с обявяването за противоконституционни с Решението
на КС № 13 от 2014 г. и на текстовете на чл. 35б, ал. 1-4 от ЗЕВИ, в които е
уреден механизмът за отчитане размера на дължимата такса, респективно за
внасянето й в полза на държавата, не водело до загубване на качеството титуляр
на държавата на вече възникнали вземания за държавна такса на правно основание,
настъпило преди 10.08.2014 г. предвид обслуоващия характер на разпоредбите на
чл.35б от ЗВЕИ и невъзможността решението на КС да има обратно действие да може
да заличи вече възникнало публичноправно задължение на финансово задължено лице
към държавата по правоотношение, което се е развило и е приключило към
10.08.2014 г. по същите аргеументи счита въззиникът, че не са налице и
предпоставките по чл. 55, ал. 1 предложение второ на ЗЗД, чл. 55, ал. 1, предложение трето от ЗЗД и
евентуално соченото основание по чл. 59 от ЗЗД. Моли да се обезсили първоинстанционното решение, евентуално да бъде отменено и въззинитя съд да постанови ново решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени като
неоснователни. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил
отговор на въззивната жалба от въззиваемите страни „Г.“ ЕООД и „Н.Е.“ ЕООД, в
който се моли жалбата да бъде оставена без уважение и потвърждаване на
решението като правилно и законосъобразно. Претендира се и присъждането на
сторените по делото разноски.
Въззиваемите страни – ищците „Г.Б.“ ЕООД и „Б.“ ЕООД оспорва жалбата с общ писмен отговор чрез пълномощник адв. К.С., с доводите, че решението не страда от сочения в
жалбата пороци. считат,
че въпросът за допустимостта
на настоящото производство е решен с влязло в сила определение на СГС № 4410 от
22.02.2018 г. по гр.д. 13399/2017 г., с което е прието, че исковете на производители на електрическа
енергия срещу Държавата за връщане на заплатени на основание чл. 35а, ал. 1
ЗЕВИ държавни такси, предвид обявяването на нормата за противоконституционна,
подлежат на разглеждане по правилата на неоснователното обогатяване и общия
съдопроизводствен ред пред гражданския съд. По същество намират извода на първоинстанционния съд по спора за правилни, съобразени със закона и съдебната
практика, като и в
съответствие с КРБ. Възразяват, че титуляр на удържаните суми към
10.08.2014г. не е Държавата, в която насока са навели доводи с исковата молба,
сочещи че с обявяването на посочените разпоредби от ЗВЕИ за
противоконституционни, считано от 10.08.2014г. е отпаднало задължението на
обществения доставчик, съответно - крайните снабдители, за удържане на таксата
от производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия и за
внасянето й в КЕВР, съответно за превеждането на таксата от КЕВР е държавния
бюджет, и считат, че към 10.0.2014 г. не е бил завършен сложния фактически
състав за удържане и внасяне на таксите
в държавния бюджет, което е направено след влизането в сила на решението на
Конституционния съд, с което е прогласена противоконституционността на
разпоредбите, с което те са отменени. Възразява, че към датата на влизане в
сила на Решението на КС № 13/2014 г. фактическият състав не е бил завършен,
справката за периода, обхващащ 1 юли - 10 август 2014 г. не е била изготвена
или подадена в КЕВР, съответно таксата не е била внесена, дори и не била удържана
от Ищеца, доколкото удържането е ставало с плащането на фактурите от страна на
„Енерго-Про Продажби“ АД, а плащанията са извършени след влизане в сила на
Решение № 13, т.е. след 10.08.2014 г. Счита, че така Държавата не е станала титуляр
на събраните и преведени на основание на отменени като противоконституционни
текстове на чл. 35а и следващите от Глава Четвърта, Раздел V - „Такса за
производство на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия“ от ЗЕВИ
суми и дължи връщането им на основание чл. 55 от ЗЗД, като първоинстанционният
съд е изложил ясни и непротиворечиви мотиви в тази насока, както и е разграничил
трите хипотези на неоснователно обогатяване и квалифицирал правилно фактите,
установени по делото. Наред с това счита, че обстоятелствата, на които се
основава искът, са доказани при условията на пълно и главно доказване от ищеца,
а именно качеството на ищеца на производител на електрическа енергия от
възобновяем източник - фотоволтаична централа, количеството на произведената енергия,
съответно на удържаната такса, датата, на която крайният снабдител е внесъл
събраната такса в държавния бюджет / 15.10.2014 г./.
Молят жалбата да се остави без уважение, претендират разноски за въззивната инстанция съгласно списък по
чл.80 от ГПК.
Софийски градски съд, действащ като
въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК,
намира следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно, и
допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл
съобразно предявенrтe с исковата молба претенции от двамата
ищци. Решението е постановено в рамките на правораздавателната власт на съда, от
законен състав, подписано е от съдията, разгледал делото при приключване
насъдебното дирене и устните състезания, и има съдържанието по чл.236 от ГПК.
Оплакването на
възизника-ответник по допустимостта на обжалваното решение се явява
неоснователно. Въпросът за допустимостта на исковете за разглеждане по общия
ред по ГПК е разрешен с с влязло в сила определение /окончателно съгласно т.9 от от ТР №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС/ постановено от СГС с №
4410 от 22.02.2018 г. по гр.д. № 13399/2017 г. в производство по чл.15, ал.2 от ГПК. Независимо от това, въззинитя съд, в изпълнение на правомощията си по
чл.269 от ГПК, намира, че исковете са подсъдни на гражданския съд по общия
исков ред, по същите аргументи като изложените в определениет она СГС по
ч.гр.д.№ № 13399/2017 г., в която насока е и установената съдебна практика на
гражданскикте съдилища, вкл. И на ВКС, по правилното приложение на материалния
и процесуалния закон по спорния въпрос.
При произнасянето си по
правилността на решението, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба на ответниците оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила, както обаче и трябва да провери правилното прилагане на
релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е
въведено като основание за обжалване.
В мотивите
на обжалвания съдебен акт са изложени правни изводи, формирани въз основа на доводите и възраженията на страните и преценка на събраните досказателства.
Изложените мотиви на атакуваното решение са ясни и последователни, както и
са съответни на постановения диспозитив. Макар в същите да не са обсъдени
всички подробно изложени доводи и възражения на страните, съответно и всички
събрани по делото доказателства, такава непълнота не води до нищожност на
решението, а до неговата необоснованост . Налице са достатъчно мотиви, от които
да се проследи как е формирана решаващата воля на съда по основателност на
исковете. Недостатъците на мотивите
поради тяхната непълнота, въззивният съд, в съответствие със съдебната
практика, намира, че води до необоснованост поради допуснати процесуални
нарушения, но не и до неговата недопустимост или нищожност. Съгласието или не
съгласието на страната с изложените мотиви също не е равнозначно на липса на
мотиви. Решението би било нищожно само при пълна неразбираемост на мотивите,
каквато несъмнено в случая не е налице (ср. решение № 355 от 03.10.2012 г. по
гр. д. № 35/2012 г., г. к., І г. о. на ВКС).
Предметът на въззивна проверка за правилност на първоинстанционното решение
е очертан от оплакванията с въззината жалба и отговора по нея, при което спорни
пред въззиния съд се явяват всички елементи от фактическия състав на вземането,
твърдяно от ищеца, по чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД- дадено без правно
основание поради обявяване на правна норма за противоконституционна. Тази
правна квалификация на исковете следва от ясно изложеното в исковата молба,
както и от определението на СРС по чл.140 от ГПК и от самото обжалваемо
решение, в което ясно е посочено, че
искът за неоснователно обогатяване по чл.55, ал.1 от ЗЗД се основава на дадено
без основание, макар изрично да не е посочено че това по ада под хипотезата на
чл.55, ал.1, предл. Първо от ЗЗД. Това обаче не се отразява върху допустимостта
или прадвилността на обжалвантото решение, доколкото точното правно основание
на исковете е посочено в решението с цифри- чл.55 от ЗЗД, и думи – „без правно
основание“ което дава яснота относно произнасянето на съда, което е в пълно
съответствие с твърденията на ищците по исковата молба. Оплакването по
въззивната жалба в тази насока е неоснователно.
Предявените от ищците искове при условията на чл. 215, т.2 от ГПК се
основават на следните твърдения : двете дружества „Г.Б.“ ЕООД и „Б.“ ЕООД твърдят да са производители на
електрическа енергия от слънчева енергия по смисъла на чл. 35а, ал. 3 от ЗЕВИ
от 2012 г., и че от тях са събрани и внесени в държавния джет от
"Енерго-Про Продажби" АД, в качеството му на краен снабдител и в
съотвествие с чл. 356 и 35 в от ЗЕВИ, такси, въведени с точки 2 и 3 от § 6 от
заключителните разпоредби на Закона за Държавния бюджет на Република България
за 2014 г., вр. чл. 35а, ал. 1,2 и 3, чл. 356, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1,
2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от ЗЕВИ - такса за производство на електрическа
енергия от вятърна и слънчева енергия, в размер на процесиите суми, за периода
от 01.07.2014г. до 10.08.2014г., съответно в размер на 9489,13 лв. от първото
дружество и 9473,36 лв. от второто дружектво. Твърдят, че по силата на обявяването
за противоконституционни на т. 2 и 3 от пар. 6 от заключителните разпоредби на
Закона за държавния бюджет за 2014г. (ДВ, бр. 109 от 2013г.), с които са
създадени посочените разпоредби от ЗЕВИ, а именно - чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл.
356, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3, както и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4,
направено с Решение № 13/31.07.2014г. на Конституционния съд /КС/ , влязло в
сила на 10.08.2014г., таксите за периода от 01.07.2014г. до 10.08.2014г., които
според отменените разпоредби е следвало да се съберат до 15-то число на месеца
следващ третото тримесечие/до 15-то число на м. ноември 2014г./, не са били
дължими към държавния бюджет, както и са отпаднали основанията за превеждането
им от "Енерго-Про Продажби" АД към КЕВР и държавния бюджет. Твърдят
още, че през месеците юли и август 2014 г. крайният снабдител ("Енерго-
Про Продажби" АД) удържал от ищците като производители на месечни бази,
средствата които дължали въз основа на в последствие обявените за
противоконституционни разпоредби на ЗЕВИ за изкупената от тях енергия и ги
внесъл в държавния бюджет на 15.10.2014 г., т.е. след влизане в сила на
решението на Конституционния съд, което според твърденията на ищците е
извършено като плащане без основание и "Енерго-Про Продажби" АД в
качеството му на посредник, след като няма законово основание да се разпореди
или да задържи средствата, би следвало да ги върне.
Ето защо искат съда да осъди Република България, представлявана от министъра
на финансите, на основание чл. 55 от ЗЗД или при условията на евентуалност -
чл. 59 от ЗЗД, да заплати на „Г.Б.“
ЕООД сумата от 9 489,13 лева и на „Б.“ ЕООД
сумата от 9 473,36 лева, удържани от ищицте без основание за недължима
Такса за производство на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия в
размер, определен по реда на чл. 35а, ал. 2 от ЗЕВИ, за периода от 01.07.2014г.
до 10.08.2014г.., удържани от "Енерго-Про Продажби" АД и внесени в
държавния бюджет без основание, ведно със законната лихва от 10.02.2017г./
датата на подаване на исковата молба в съда/ до изплащане на сумите, ведно с разноските по
делото.
Ответникът Република България, представлявана от министъра на финансите, оспорва
исковете. Възразява, е те не са подведомствен на гражданските съдилища,
евентуално че са неоснователни, по същите възражения, като тези, изложени
по-горе относно оплакванията по възината жалба на ответника, при което не е
нужно да се повтарят . Моли предявените искове да бъдат отхвърлени, ведно с отговорността за разноските.
Първоинстанционният
съд е изложил фактически констатации и правни изводи, въз основа на които е
приел, че исковете са основателни. Тези констатации и правни
изводи въззивният съд споделя изцяло и
на основание чл.272 от ГПК препраща изцяло към мотивите на първоинстанционното
решение .
В допълнение и по наведените с въззивната жалба довод за
неправилност на решението, въззивният съд намира следното:
По спора за установяване удържане от ищците и внасяне в държавния бюджет на
сумите, предмет на исковете :
Всеки от ищците, от една страна, и ответника РБългария/Държавата/, от
друга, по силата на обявените за противоконституционни разпоредби на чл. 35а,
356 и 35в от ЗЕВИ, до 10.08.2014г. са били страни по уредените в същите
разпоредби правоотношения, събиране на такси от производителите на вятърна и
слънчева енергия в държавния бюджет. Доколкото въпросът за качеството на ищците
като производителите на вятърна и слънчева енергия в периода 01.07-10.08.2014
г. не е повдигнат пред въззиния съд, тези факкти не се явяват спорни и
въззивнитя съд, при ограниченията по чл.269, изр. Второ от ГПК, не може да приема различно от приетото с
обжалваното решение, че такова валидно правоотношение между всеки от ищците и
държавата е налично за исковия период, за наречените в приетите по делото
доказателства ФВЦ Севлиево и ФВЦ Севлиево-1 за първия ищец, и ФВЦ Севлиево-2 и
ФВЦ Севлиево-3 за втория ищец. С това наименование ФВЦ са посочени във всички
приети по делото писмени доказателства, в които е отразено количестно отчетена
ел.енергия/ЕЕ/ за м.юли 2014 г. и м.август-до 10.08.2014 г.-протоколи ,
справките подавани от "Енерго-Про
Продажби" АД към КЕВР за ІІІ-то тримесечие на 2014 г., дължимата такса по
чл.35а от ЗЕВИ/обяв. за противоконст-н/ от двете дружества за ІІІ-то тримесечие
на 2014 г. , издаваните от двамата ищци фактури за ел. енергия по
преференциални цени . Макар в договорите
между всеки от двамата ищци и "Енерго-Про Продажби" АД ФВЦ да са
посочени с др. наименования-сътоветно ФвЕЦ Г.Биомет 1 и ФвЕЦ Г.Биомет 2 , и ФвЕЦ
Биомет 1 ФвЕЦ Биомет 2, това не разколебава извода, че се отнася за едни и същи
ФВЦ, изградени от всеки от ищците в имотите, посочени в приетите по делото
разрешения за ползване – с идентификатори завършващи съответно на 619 и 618 в
землищено на общ. Севлиево, м.Балабаница.
Съвкупната преценка на събраните по делото доказателства сочи, че всеки от
двамата ищци е произвеждал ел.енергия от посочените по 2 ФВЦ по-горе, в периода
01.07.-10.08.2014 г., от която количеството купена от "Енерго-Про
Продажби" АД по преференциални цени, утвърдени с Решение №
Ц-18_2.06.2011г. на ДКЕВР, е съответно за първия ответник общо за периода
79 540 kWh и за втория ответник общо за периода 79408 kWh, и за
това количество "Енерго-Про Продажби" АД е начислило и удържало
таксата по чл.35а от ЗЕВИ/в сила до 10.08.2014 г., обявена за противоконст./
съответно на „Г.Б.“ ЕООД сумата от 9
489,13 лева и на „Б.“ ЕООД сумата от 9 473,36 лева, които суми са
включени в справките, подавани от "Енерго-Про Продажби" АД към КЕВР
за ІІІ-то тримесечие на 2014 г. съгласно чл.35б от ЗЕВИ/в сила до 10.08.2014
г., обявен за противоконст./ и съответно са били внесени от "Енерго-Про
Продажби" АД по бюджета на КЕВР на 15.10.2014 г. и след това преведени към централния бюджет до
приключване на бюджетната 2014 г.
Неоснователно е възражението на ответника по въззивната жалба, че събраните
доказателства не установявали тези факти на определяне размера на таксата по
чл.35а от ЗЕВИ/в сила до 10.08.2014 г.,
обявена за противоконст./ и внасянето им
в държавния бюджет . По делото са събрани документи, които не са били оспорени
от ответника относно тяхната материална доказателствена сила, а именно решение
на КЕВР от 28.07.2016 г. и справка към него/л.169 до 171/, писмо от КЕВР до адв.С. за предоставяне на
обществена информация от 22.08.2016 г. /
л.172 от делото на СРС/, решение на КЕВР
от 21.11.2016 г. и писмена справка към него / л.174 до л.177/ ,
извлечения от справки към писмо на КЕВР до СРС по реда на чл.192 от ГПК / л.
259 до л.263/ , имащи и характер на официални документи по чл.179 от ГПК като
издадени от държавен орган-КЕВР в кръга на правомощията му по ЗЕВИ и ЗЕ, от
които се установяват същите горепосочени обстоятелства в горния абзац, и тези
отразени в тях факти за удържаните и внесени по бюджетната сметка на КЕВР суми,
предмет и на исковете, съответстват на тези обстоятелства, отразени в други
представени по делото документи-частни
такива, по отношение на които ответвикът е направил възражение относно тяхната
материлана доказателствена сила - това
са представени от ищците протоколи за отчет на ел.енергия, фактури, извлечения
от банкови сметки на ищците / л. 147 до
л.166 /, приетите в открито съдебно заседание на 25.10.2018 г. писмени
доказателства, представляващи и приложения към приетата по делото ССчЕ-
електронни справки и ел. документ- платежно нареждане за плащане към бюджетна
сметка на КЕВР от 15.10.2014 г. /л.276-279/. В тази насока са и констатациите
на вещото лице по приетата ССчЕ. Въззивният
съд съобрази и направеното от КЕВР
признание в горепосочените 2 решения за предоставяне на информация на адв.С.
като пълномощник на двете дружества-ищци, относно фактите на полеучаване на
сумите, удържани от двамата ищци като такси по чл.35а от ЗЕВИ и внесени в
бюджета на КЕВР от "Енерго-Про Продажби" АД на 15.10.2014 г. и
сътоветнтото преведжнае на тези суми в централния бюджет до края на 2014 г., с
което се установява и факта на постъпване на сумите, удържани от двете ищцови
дружества за такси по чл.35а от ЗЕВИ/в
сила до 10.08.2014 г., обявена за противоконст./ съответно съответно от „Г.Б.“ ЕООД сумата от 9 489,13 лева и от „Б.“
ЕООД сумата от 9 473,36 лева, в
държавния бюджет съгласно чл.35б, ал.4 от ЗЕВИ/в сила до 10.08.2014 г., обявена
за противоконст./. Следователно ответникът РБългария/Държавата/ се явява и страна в материалното правоотношение
по исковете за връщане на дадено без основание, доколкото се доказа по делото,
че Държавата е получила сумите, предмет на исковете на двете дружества, като
такса на основание чл.35а от ЗЕВИ/в сила
до 10.08.2014 г., обявена за противоконст./.
По спора за наличие на основание Държавата да получи сумите за такси по
чл.35а от ЗЕВИ/в сила до 10.08.2014 г.,
обявена за противоконст./, които "Енерго-Про
Продажби" АД е удържало от всеки от ищците и внесло в държавния бюджет
съгласно реда и сроковете по чл.35б от ЗЕВИ /в сила до 10.08.2014 г., обявена
за противоконст./ :
С решение на КС № 13/31.07.2014 година, постановено по конст. д. № 1/2014
година са били обявени за противоконституционни т. 2 и т. 3 от § 6 от ЗРЗДБ за
2014 година, с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3; чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и
4; чл. 35в, ал. 1, 2 и 3, и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от ЗЕВИ, като решението
било обнародвано в ДВ бр. 65/06.08.2014 година и влязло в сила на 10.08.2014
година. Настоящият въззивен състав приема, че макар таксата в процените случаи
с двете ищцови дружества да е начислена и удържана за произведена ел.енергия до
10.08.2014 г., то същата е внесена в държавния бюждет след 10.08.2014 г., при
което се явява недължимо платена поради обявяване за противоконституционни
разпоредбите на чл.35а до чл.35в от ЗЕВИ с горепосоченото решение на КС , в
сила от 10.08.2014 г. Това е така,
защото към датата 10.08.2014 г. все още не е завършило правоотношението между
всеки от ищците като производители на ел. енрегия от възобноваеми енерг.
източници, и Държавата относно внасяне за таксата по чл.35а от от ЗЕВИ /в сила до 10.08.2014 г., обявена за
противоконст./. Относно това правоотношение въззиният състав намира, че правоотношението
между Държавата и производителя на електрическа енергия /като длъжник/ по
отношение на таксата се счита за приключило с настъпване на падежа на плащането
в държавния бюджет, което става на 15-о число на месеца, следващ тримесечието,
за което се отнася, тъй като лащането – по силата на изрично, законово учредена
представителна власт, се извършва от трето лице /обществен доставчик или краен
снабдител/ по силата на финансов
автоматизъм, уреден в чл.35б от ЗЕВИ /в сила до 10.08.2014 г., обявена за
противоконст./ при изкупуване на електрическата енергия , съгласно който
автоматизъм общественият доставчик / в случая "Енерго-Про Продажби"
АД/ заплаща на производителя/ в сбучая ищците по делото/ цената на енергията и
удържа таксата, като превежда разликата на производителя веднага, но внася
удържаната от него такса в полза на държавата чрез бюджета на КЕВР /според указанията на
КЕВР/ до 15-о число на месеца, следващ тримесечието, за което се отнася. Така в
случая, таксата за изкупена енергия за месеците юли и август/ до 10.08.2014 г./,
се внася на 15.10.2014 г., което е и установено по делото. Това води до извод,
че момента на възникване на задължението за плащане на таксата, дължима на
основание чл.35а – чл.35б от ЗЕВИ към държавния бюджет, е 15-о число на месеца,
следващ тримесечието, за което се отнася, към който момеснт вече посочените
норми на чл.35а – чл.35б от ЗЕВИ са обявени за противоконституционни. В този
смисъл са и мотивите по решение № 123 от 18.12.2020 г. по гр.д.№ 4892/2019г.
на ВКС, ІІІ г.о., които настоящият въззивен състав споделя по дадените с него
разрешения за правилното приложение на материалния закон. Отделно от това, в съответствие и с решение
на КС № 3, постановено по констит.дело №
5/2019г. и решение на КС № 4 постановено по констит.дело № 9/2019г., следва
извода, че по отношение на заварените от
решението на Конституционния съд неприключени правоотношения и
правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства,
противоконституционният закон не се прилага. Безспорно е в случая, че Народното
събрание като законодателен орган, не е изпълнило задължението си да уреди
правните последици, възникнали от прилагането на противоконституционния закон
до решението на КС, както следва от чл. 22, ал. 4 ЗКС. Ето защо следва извод в съотвествие и с
решението по т.2 от решение на КС № 3 по к.д. № 5/2019 г., че „спрямо
правоотношения, предмет на висящи съдебни производства, обявеният за
противоконституционен закон не се прилага. Целта е да се осуети постановяване
на съдебни решения в противоречие с решението на Конституционния съд и
следователно уронващи върховенството на Конституцията. Противното разбиране е
несъвместимо с върховенството на Конституцията, с нейното непосредствено
действие, с духа и принципите на правовата държава.“. Още по-малко може да се
прилага обявен за противоконституционен закон спрямо правоотношения, които и не
са приключили към влизане в сила на решението на КС, какъвто е и настоящият
случая, съобразно приетото от въззивния
съд по изложените по-горе мотиви, че към 10.08.2014 г. не е бил завършен
фактическият състав на правоотношението между всеки от ищците като
производители на ел. енрегия от възобноваеми енерг. източници, и Държавата,
относно внасяне за таксата по чл.35а от от
ЗЕВИ /в сила до 10.08.2014 г., обявена за противоконст./ за произведена
ел. енергия до 10.08.2014 г.
Предвид гореизложеното въззивният съд намира, че от всеки от ищците е била
удържана без основание исковата сума, предмет на всеки иск, като такса по
чл.35а от ЗЕВИ/в сила до 10.08.2014 г., обявена за противоконст./ , същите
суми, предмет на исковете, са постъпили в държавния бюджет преди подаване на
исковата молба и за ответника Република България/Държавата/ не се установи
правно основание да получи след 10.08.2014 г., респ. да задържи тези суми, поради обявяване за
противоконституционни нормите на чл.35а, чл.35б и чл.35в от ЗЕВК с решение на
КС , в сила от 10.08.2014 г., независимо че таксите са начислени за произведена ел.енергия за по-ранен
период. Исковете по чл.55 от ЗЗД за връщане на получено без правно основание,
са основателени и следва да бъдат уважени.
Поради съвпадане на изводите на двете съдебни
инстанции относно основателност на исковете, решението на първоинстанционния
съд следва да се потвърди, вкл. и в частта за разноските, определени правилно според
изхода на спора и при липсата на проведено производство по чл.248 от ГПК.
По разноските пред
въззивния съд:
Жалбоподателя-ответник
при този изход на спора пред въззивния съд, няма право на разноски по чл.78,
ал.1 от ГПК, а въззиваемите страни-ищци, имат
право на възстановяване на направени разноски, ако са доказали
извършването на такива. В случая са представени доказателства за уговорените
размери на адв. възнаграждение между всеки ищец и адв. Дружество, адвокат от
което представлява всеки ищец във възивното производство- минималните такива по
НМРАВ на ВАдвС, както и документ удостоверяващ наредено плащане само от ищеца „Г.Б.“
ЕООД от 14.01.2020 г., но не и доказателства за наредено плакщане на адв.
възнагарждение от другия ищец / сравни представените в откритото съдебно
заседание пред СГС на 04.11.2020 г. документи по разноските от пълномощника на
въззиваемите дружества/. Пред вид направеното възражение от
отвтеника чрез юрк.И. за негодността на платежното нареждане да установи реално
плащане, въззинитя съд съобрази същото, и при липсата на доказателства за
заверяване банковата сметка на получателя по платежното нареждане съгласно
изискването на чл.75, ал.3 от ЗЗД, представеното платежно нареждане се лишава
от доказателствена стойност за реално сторена разноска от ищеца „Г.Б.“ ЕООД за
въвзивното производство. По отношение на другия ищец-„Б.“ ЕООД не са ангажирани
доказателства за заплатена разноска от това дружество за адв. възнагарждение за
въззивната инстанция , доколкото пред възивния съд е представен само 1 документ,
съдържащ данни за наредено плащане, и това е плат. Нареждане от 14.01.2020 г.
но от другия ищец, както се посочи по-горе. Ето защо исканията на двамата ищци
за разноски пред въззивния съд не могат да се уважат.
Решението е по граждански спор с цена на всеки иск над
5000лв., при което ще подлежи на касационно обжалване.
Воден от горните мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 35969 от
11.02.2019 г., постановено по гр.д. № 8726/2017 г. на СРС, 143 състав.
Оставя без уважение исканията на страните за разноски за въззивната инстанция
по чл.78, ал.1 ГПК и по чл.78, ал.3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно
обжалване пред Върховния касационен съд в 1-месечен срок от съобщаването му на
страните и при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.