№ 707
гр. София, 31.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:Йоана Генжова
Антоанета Г. Ивчева
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Антоанета Г. Ивчева Въззивно гражданско
дело № 20211100507755 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 20058614 от 05.03.2021 г., постановено по гр. д. №
53755/2019 г. по описа на СРС, I ГО, 171 състав, са отхвърлени предявените от
БНП П.П.Ф. С.А., Париж, Франция, действащ чрез БНП П.П.Ф. С.А. – клон
България, срещу П. Г. К. искове с прано основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9
ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца суми, както следва: сумата от 4184,38 лв.,
представляваща непогасена главница по Договор за потребителски кредит №
PLUS-11046060 от 06.12.2014 г., ведно със законната лихва, считано от 25.03.2019
г. до окончателното изплащане на вземането; сумата от 1519,62 лв.,
представляваща възнаградителна (договорна) лихва за периода от 20.11.2017 г. до
20.12.2020 г.; сумата от 486,97 лв., представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва за периода от 20.12.2017 г. до 08.03.2019 г., за които
вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 24.06.2019
г. по ч.гр.д. № 17194/2019 г. по описа на СРС, 171 състав.
Срещу постановения съдебен акт е депозирана в законоустановения срок
въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство БНП П.П.Ф. С.А.,
Париж, Франция, действащ чрез БНП П.П.Ф. С.А. – клон България. Обосновават
се оплаквания за неправилност на решението при доводи за спазване на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК при съставяне на процесния договор за
потребителски кредит. Моли решението, постановено от СРС, да бъде отменено, а
предявените искове – уважени. Претендират се разноски.
1
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемия (ответника) П. Г. К., с който поддържа становище за неоснователност
на оплакванията за пороци на първоинстанционния съдебен акт. Моли
постановеното решение като правилно и законосъобразно да бъде потвърдено от
въззивния съд. Претендира разноски за производството пред СГС.
Софийски градски съд, като съобрази доводите на страните и събраните
по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа
и правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
След извършената служебна проверка на първоинстанционното решение,
настоящият съдебен състав намира, че то е валидно и допустимо, като по
същество намира следното:
Не е спорно обстоятелството, а и от събраните по делото писмени
доказателства се установява наличието на облигационно отношение, възникнало
въз основа на Договор за потребителски кредит № PLUS-11046060 от 06.12.2014
г., сключен между „БНП П.П.Ф.” ЕАД, от една страна, в качеството на заемодател,
и П. Г. К., от друга страна, в качеството на заемополучател, по силата на който
заемодателят се е задължил да предостави на заемополучателя кредит за
потребителски цели в размер на 6000,00 лв. Договорено е кредотополучателят да
заплати застрахователна премия в размер на 2419,20 лв., както и такса ангажимент
в размер на 150,00 лв. В договора са посочени годишен процент на разходите
/ГПР/ от 23,94 %, годишен лихвен процент /ГЛП/ от 20,94 % и общата стойност на
плащанията от 13003,20 лв. Заемополучателят се е задължил да възстанови заетата
сума на 72 броя месечни вноски, всяка от които в размер на 180,60 лв. В договора
е обективиран и погасителен план, в който е посочен падежът на всяка дължима
погасителна вноска, нейният размер и размерът на оставащата главница. С
подписването на договора ответникът е удостоверил, че е получил паричната
сума, предмет на облигационното отношение между страните – аргумент от чл. 29
от договора.
От събраните по делото писмени доказателства се установява, че „БНП
П.П.Ф.” ЕАД е заличен търговец поради настъпило презгранично сливане в сила
от 31.01.2018 г. на основание чл. 13 от Директива 2005/56/ЕО на Европейския
Парламент и Съвета от 26.10.2005г., извършено между БНП П.П.Ф. С.А., вписано
в Парижкия Търговски регистър под № *********, със седалище в гр. Париж,
Франция, и „БНП П.П.Ф.” ЕАД, вписано в Търговския регистър към Агенция по
вписванията под № *********, със седалище в гр. София, България. Считано от
01.02.2018 г., по силата на настъпилото универсално правоприемство, „БНП
П.П.Ф.” ЕАД упражнява дейността си чрез регистрирания в Търговския регистър
към Агенция по вписванията клон на чуждестранния търговец, а именно: БНП
2
П.П.Ф. С.А. – клон България, при което надлежна страна както в исковото
производство, така и в материалното правоотношение по процесния договор за
потребителски кредит е посоченият чуждестранен търговец.
Процесният договор попада в обхвата на регулация на Закона за
потребителския кредит (обн. ДВ, бр. 18/5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.) –
ЗПК, който урежда особени изисквания за предоставяне на потребителски кредит,
а също и Закона за защита на потребителите (обн. ДВ, бр. 99/9.12.2005 г., в сила
от 10.06.2010 г.) – ЗЗП, който урежда защита на определена категория длъжници.
В съответствие с разпоредбата на чл. 5 ГПК, както и със задължителните за
съдилищата разяснения, дадени в т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013
г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд следва да извърши,
независимо от наведените във въззивната жалба оплаквания, служебна проверка
за действителност на сключения между страните договор или на отделни негови
клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 22 ЗПК е императивна.
Съгласно чл. 22 ЗПК (в приложимата редакция към датата на сключване на
договора – ДВ бр. 61 от 25.07.2014 г., в сила от 25.07.2014 г.), когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 –
9 договорът за потребителски кредит е недействителен. Следва да се изясни, че
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на
последиците по чл. 22 ЗПК – изначална недействителност на договора за
потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Тази недействителност също е по-особена по вид с оглед на установените в чл.
23 ЗПК последици, а именно, че когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като
съгласно цитираната разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не дължи връщане на лихви и другите разходи.
При извършената служебна проверка, относно действителността на
сключения между страните договор, настоящата инстанция констатира следното:
В процесния договор лихвеният процент е фиксиран като абсолютна
процентна стойност – 20,94%. Липсва обаче разпоредба за условията на неговото
прилагане. Липсва уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният
процент – дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница,
т.е. не става ясно как е разпределян лихвеният процент във времето – върху цялата
дължима главница или е съобразно поетапното намаляване, от което се проявява
неяснота относно размера и начина на формиране на възнаградителната лихва. Без
значение дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, следва в договора
за кредит да са посочени условията за прилагането му или поне от цялостното
съдържание на договора и погасителния план към него да може непротиворечиво
и без съмнение да се изведе какъв е начинът на начисляване на лихвения процент
съобразно главницата по договора. Това изискване не е изпълнено, доколкото в
договора е посочен единствено размера на лихвения процент. Никъде в договора
не е отбелязан и какъв е общият размер на дължимата за срока на договора
възнаградителна лихва и съотношението с главницата по кредита, за да може да
се направи проверка при какви условия е приложен лихвеният процент и дали
същият отговаря на посочения от кредитодателя фиксиран размер. В този смисъл
3
съдът намира, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.
На следващо място, в договора е посочен годишен процент на разходите
/ГПР/, но отново единствено като абсолютна процентна стойност. Липсва
посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по
определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК. Според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина /бидейки
глобален израз на всичко дължимо по кредита/ следва по ясен и разбираем за
потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще
стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В конкретния
случай, в процесния договор за кредит, яснота досежно посочените обстоятелства
липсва, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване
на договора по ясен и разбираем начин, установено в чл. 10, ал. 1 ЗПК. Посочен е
ГЛП по заема, който макар да е фиксиран, от съдържанието на договора не се
изяснява как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Следва да се посочи,
че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането
на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от
законовия е недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както бе посочено и по-
горе остават неизвестни и на практика, така се създават предпоставки кредиторът
да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Действително, двете величини са
с различни математически измерения, но винаги възнаградителната лихва следва
да бъде включена при формирането на ГПР. В този порядък неясни са както
компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира
годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената на
предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които
го оскъпяват, то следва ясно да посочи какво точно е включено в тях.
В процесния договор липсва предоставяне на предвидената в чл. 11, ал. 1, т.
12 ЗПК информация относно правото на потребителя при погасяване на
главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно,
във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под
формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания, който
погасителен план трябва да посочва дължимите плащания и сроковете и
условията за извършването на тези плащания и да съдържа разбивка на всяка
погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на
базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи.
Предвид изложеното, процесното кредитно правоотношение, възникнало
между праводателя на ищеца „БНП П.П.Ф.” ЕАД и ответника П. Г. К. се явява
недействително на основание чл. 22, вр. чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 и 12
ЗПК.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Това се отнася и за обезщетението за
забава, тъй като предвид недействителността на договора, приложима е
4
разпоредбата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД и за поставяне в забава е необходима покана.
Такава е едва исковата молба, която съобразно фикцията на чл. 422 ГПК, се счита
предявена от постъпване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда, поради което и
оттогава ще е дължима законна лихва върху главницата, но не и лихва
(обезщетение) за забава в размер на 486,97 лв. за исковия период от 20.12.2017 г.
до 08.03.2019 г.
Поради изложеното и с оглед извода за недействителност на сключения
договор, на основание чл. 23 ЗПК въззивният съд приема, че ищецът дължи
връщане само на получената главница по договора в размер на 6000,00 лв. В
настоящия случай ищецът с исковата молба признава неизгоден за себе си факт, а
именно, че е получил изпълнение на първите 34 (тридесет и четири) месечни
вноски, което се потвърждава и от приетото като писмено доказателство по делото
извлечение по кредит № PLUS-11046060, като изпълнението възлиза на обща
стойност 6034,67 лв. Погасяването на вземането на ищеца за заплащане на
главничното вземане по процесния договор за кредит чрез извършените плащания
прави исковата претенция за неговото установяване неоснователна. Следователно
поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции обжалваният
съдебен акт следва да бъде потвърден.
По разноските:
При този изход на правния спор с правна възможност да претендира
разноски за въззивното производство разполага само въззиваемият. Последният е
представляван в настоящото въззивно производство от процесуалния му
представител адв. Н.И. безплатно – при условията на чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2
ЗАдв. Ето защо следва да бъдат възложени в тежест на въззивника заплащането на
разноски за адвокатско възнагражение в размер на 300,00 лв.
С оглед на цената на предявените искове въззивното решение не подлежи на
касационно обжалване по правилата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, вр. чл. 69, ал. 1, т.
1 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд, ГО, IV-E въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20058614 от 05.03.2021 г., постановено по
гр. д. № 53755/2019 г. по описа на СРС, I ГО, 171 състав, с което са отхвърлени
предявените от БНП П.П.Ф. С.А., Париж, Франция, действащ чрез БНП П.П.Ф.
С.А. – клон България, срещу П. Г. К. искове с прано основание чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за признаване за установено,
че ответникът дължи на ищеца суми, както следва: сумата от 4184,38 лв.,
представляваща непогасена главница по Договор за потребителски кредит №
PLUS-11046060 от 06.12.2014 г., ведно със законната лихва, считано от 25.03.2019
г. до окончателното изплащане на вземането; сумата от 1519,62 лв.,
представляваща възнаградителна (договорна) лихва за периода от 20.11.2017 г. до
20.12.2020 г.; сумата от 486,97 лв., представляваюа обезщетение за забава в
размер на законната лихва за периода от 20.12.2017 г. до 08.03.2019 г., за които
вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 24.06.2019
5
г. по ч.гр.д. № 17194/2019 г. по описа на СРС, 171 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв БНП П.П.Ф. С.А.,
Париж, Франция, действащ чрез БНП П.П.Ф. С.А. – клон България, да заплати на
адв. Н.И. сумата от 300,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за
оказана безплатно адвокатска помощ и съдействие във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6