Р Е Ш
Е Н И Е
№………
гр. София,
05.10.2018 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 10 състав, в
публичното заседание на шести юни през две хиляди и осемнадесета година в
състав:
СЪДИЯ: ДЕСИСЛАВА
ЗИСОВА
при секретаря Панайотова, като
разгледа докладваното от съдията гр.д. №6632/2016
г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба от Р.И.А.
и З.Н.Ю., с която са
предявени срещу Н.Б.НА Б.А.З. и при условията на евентуалност – срещу Г. Ф. П.
искове с правно основание чл.284, ал.3, т.2 КЗ (отм.) за сумата от по 30000 лв.
– частична от по 250000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди
от произшествие, осъществено на 03.08.2013 г., вследствие на което на
18.08.2013 г. е починал Д.Ф.И.. Претендират законната лихва от 14.03.2014 г. до окончателното изплащане на сумите, както и направените по делото
разноски.
Ищците твърдят, че вследствие на произшествието,
осъществило се на 03.08.2013 г. в Полша по вина на водача на лек автомобил
„Форд Транзит“ с рег. № POT53LUW, който няма
валидна застраховка „Гражданска отговорност“, е настъпила смъртта на техния
племенник – Д.Ф.И., в резултат на което ищците търпят неимуществени вреди от
загубата на техния близък – болки и страдания. Претендират разноски.
Ответникът Н.Б.НА Б.А.З. оспорва предявените искове.
Твърди, че не е материалноправно легитимиран да отговаря по предявените искове,
тъй като в качеството на компенсационен орган не е поемател на риска и не поема
задълженията на крайния платец – застраховател или гарантираща институция.
Счита, че приложимото право е полското по арг. от чл.4, ал.1 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския
парламент и на Съвета от 11 юли 2007 г. относно приложимото право към
извъндоговорни задължения („Рим II“). Оспорва предявените искове по основание и
размер. Твърди, че на всеки от ищците е била изплатена сумата от 4200 лв. по
нареждане на Г. Ф. П. с което вредите им са били репарирани в пълен размер.
Позовава се на съпричиняване. Претендира разноски.
Евентуалният ответник - Г. Ф.
П. счита, че българският съд не е компетентен да се произнася по предявените
срещу него искове по съображения от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския
парламент и на Съвета от 12 декември 2012 г.
относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по
граждански и търговски дела. Евентуално, счита, че
приложимото право е полското по арг. от Регламент (ЕО) № 864/2007 на
Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 г. относно приложимото право
към извъндоговорни задължения („Рим II“). Оспорва исковете по основание и
размер – оспорва материалноправната легитимация на ищците, както и настъпването
на твърдените вреди в причинна връзка с ПТП, настъпило в резултат на
противоправното поведение на сочения водач. Твърди, че на всеки от ищците е
била изплатена сумата от 4200 лв. по нареждане на Г. Ф. П. с което вредите им
са били репарирани в пълен размер. Позовава се на съпричиняване. Претендира
разноски.
Третото лице помагач – М.Д.Х.
не взима становище.
Третото лице помагач – С.Д.Х.
оспорва предявените искове като недопустими, евентуално – неоснователни по
съображенията, изложени от евентуалния ответник.
Съдът, след като се запозна със становищата на
страните и събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:
По иска чл.284, ал.3, т.2 КЗ /отм./
срещу Н.Б.НА Б.А.З.:
Твърденията на ищците са за ПТП,
настъпило през 2013 г. в държава-член на Европейския съюз – Полша с участието
на автомобил, регистриран в Полша, без сключена застраховка „Гражданска
отговорност“, по вина на български гражданин, в резултат на което е настъпила
смъртта на друг български гражданин, от която ищците търпят вреди. Касае се за
извъндоговорно правоотношение с международен елемент. Произшествието, в
резултат на което ищците търпят вреди, е настъпило през 2013 г. в – Полша. Към
този момент за обезщетяване на вредите от деликт с международен елемент, е
действал Регламент (ЕО) № 864/2007 г. на Европейския Парламент и Съвета относно
приложимото право към извъндоговорни отношения (Рим ІІ). Регламентът се прилага
за вредоносни събития, настъпили след влизането му в сила на 20.08.2007 г., при
условие, че претенциите за обезщетяване на вредите са заведени на или след
11.01.2009 г, поради което е бил приложим към датата на настъпване на
процесното ПТП.
Общото правило на чл.4, пар.1 от
Регламента Рим ІІ предвижда, че за
извъндоговорните задължения при деликт с международен елемент се прилага
правото на държавата, в която е настъпила вредата, независимо в коя държава е
настъпил вредоносният факт и независимо в коя държава или държави настъпват
непреките последици от този факт. Следователно релевантната вреда е само
пряката вреда, каквато в случая е смъртта на увредения, настъпила в Полша, но
не и индиректните последици от събитието. С решение по дело № С-350/14 на СЕС е
прието, че чл.4, пар.1 от Регламента (ЕО) № 864/2007 г. трябва да се тълкува за
целите на определянето на приложимото право към извъндоговорните задължения,
произтичащи от пътно-транспортни произшествия, в смисъл, че вредите на
наследници, които имат постоянно местоживеене в една страна на ЕС, от причинени
от смъртта на техен близък родственик, настъпила при ПТП в друга държава на ЕС,
трябва да се квалифицират като „непреки последици“ от това произшествие, по
смисъла на посочената разпоредба.
В чл.4, пар.2 и пар.3 и чл.14 от
Регламента са предвидени изключения от общото правило на чл.4, пар.1. Съгласно
чл.4, пар.2 от регламента, когато обаче
и лицето, чиято отговорност се търси, и увреденото лице имат обичайно
местопребиваване в една и съща държава към момента на настъпване на вредата, се
прилага правото на тази държава.
В понятието „обичайно
местопребиваване“ по отношение на юридическите лица Регламент (ЕО) № 864/2007
г. на Европейския Парламент и Съвета относно приложимото право към
извъндоговорни отношения (Рим ІІ) влага посочения в чл.23, пар.1 смисъл, а
именно – за целите на настоящия регламент обичайното местопребиваване на
дружества и други юридически лица или неперсонифицирани образувания е мястото
на централното управление.
В случая лицето, чиято отговорност
се търси, е Н.Б.НА Б.А.З. – сдружение с нестопанска цел със седалище София,
регистрирано по Закона за юридическите лица с нестопанска цел съгласно чл.282,
ал.1 КЗ /отм./, поради което съдът намира, че мястото му на централно
управление е в гр.София.
Дори да се възприеме тезата, че
Н.Б.НА Б.А.З. не е страна по материалното правоотношение за обезщетение на вредите от настъпилия деликт, а „орган за изплащане на обезщетения“ (чл.6 от Директива 2000/26/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 16.05.2000 г. за сближаване на
законодателствата на държавите-членки относно застраховане на гражданската
отговорност във връзка с използването на моторни превозни средства и за
изменение на Директиви 73/239/ЕИО и 88/357/ЕИО на Съвета), посредник, чиято
функция е „да гарантира, че пострадалото лице няма да остане без обезщетение“
(параграф 25 от Директивата), то следва да се има предвид, че именно в
посоченото качество Бюрото изплаща обезщетения на пострадалите лица и разполага
с регрес по отношение на съответната гарантираща институция, покриваща
отговорността на делинквента. Но дори и да се приеме, че отговорността и на
главния, и на евентуалния ответник е гаранционно-обезпечителна – за чужди
противоправни действия, то физическото лице – делинквент, чиято отговорност
обезпечават ответниците, също е български гражданин с обичайно местопребиваване
в България (третото лице помагач М.Д.Х.).
Доколкото в случая увреденото лице е
починало, възниква въпросът дали следва да се съобрази неговото обичайно
местопребиваване или това на близките му, претендиращи обезщетение. Съдът
намира, че от значение е обичайното местопребиваване на непосредствено
увредения, а не на неговите близки, тъй като техните вреди са последица от
увреждането на техния близък, с когото делинквентът е в контакт при извършване
на непозволеното увреждане. Регламентът „Рим II“
не съдържа легална дефиниция на понятието „обичайно местопребиваване на
физическите лица“, а единствено на обичайно местопребиваване на онези от тях,
осъществяващи стопанска дейност. Позицията на СЕС обаче е да търси мястото на
обичаен живот на лицето, съответно постоянния център на неговите интереси
/решение на СЕС по дело С-90/97 и С-262/99/.
От показанията на свидетелите Р.И.А.,
С. И. М. и обясненията на третото лице помагач М.Д.Х. се установява, че пострадалият
Д.Ф.И. е живеел в България, учел е в гр.Добрич, посещавал е Полша през лятото по
повод пътуванията на неговите близки за търговски цели, които са траели по 2-3
месеца годишно и през които близките му са пребивавали в наета от тях квартира.
Свидетелят Х. заявява, че познава увредения от пазара в гр.Стшегом, където и
двамата са работели и където увреденият е продавал дрехи, което кореспондира с
показанията на другите двама свидетели, че е помагал на близките си, които за
по 2-3 месеца в годината са продавали дрехи в Полша. Увреденият е имал
постоянен адрес ***, видно от препис-извлечение от акт за смърт (л.46). Съдът
съобрази, че обичайното местопребиваване е фактическо, а не формално състояние,
поради което за възникването му не се изискват регистрации или разрешения от
страна на държавата, където лицето се е установило, както и че самото
пребиваване не е достатъчно, а е необходимо то да може да се определи като „преимуществено“
– да сочи на определена социална интеграция чрез лични и професионални
отношения, от която да произтичат трайни връзки на лицето със съответното
място. При съобразяване на установените обективни обстоятелства като
продължителност на престоя, условията и причините за него, обстоятелството, че
от самото начало на пребиваването е било предвидено, че става въпрос за
ограничен във времето престой, съдът намира, че ангажираните по делото
доказателства сочат, че към момента на настъпване на ПТП обичайното
местопребиваване на увреденото лице е било в България, където лицето
преимуществено и живеело.
Тъй като лицето, чиято отговорност
се търси (съответно - физическото лице – делинквент, чиято отговорност
обезпечават ответниците), и увреденото лице имат обичайно местопребиваване в
една и съща държава към момента на настъпване на вредата, се прилага правото на
тази държава, т.е. българското.
С влязла в сила присъда по н.д. № IV
К 1221/13 на Районен съд
Свидница, Полша М.Х. е признат за виновен в това, че на 03.08.2013 г. на път №
214 в близост до селището Морави в Долносльонска област умишлено е нарушил
правилата за безопасност в пътния трафик, като е управлявал автомобил „Форд
Транзит“ с рег. № *******в нетрезво състояние – 0,44 милиграма
на литър алкохол в издишвания въздух, управлявал е автомобила със скорост,
която не му е позволявала да контролира автомобила и не е притежавал
свидетелство за правоуправление, в резултат на което е излязъл от пътното
платно в посока крайпътния ров, това е причинило увреждания на пътниците в
превозното средство, а именно И. Д. е получил контузия на белите дробове, тежка
черепно-мозъчна травма, множество фрактури на черепа и лицеви травми, които са
причинили смъртта му на 19.08.2013 г., а М.Л.е получил дислокация на гръбначния
стълб, счупване на I ляво ребро, медиастинален хематом, фокална мозъчна
контузия, травми на главата, течност в лявата плевралната кухина, като тези
травми са причинили функционално органно увреждане на тялото за период по-дълъг
от 7 дни, т.е. за престъпление по чл.178 НК и по чл.177, §2 и 1 НК, и на
03.08.2013 г. в близост до Морави и Стжегом в Долносльонска област е управлявал
автомобил „Форд Транзит“ в нетрезво състояние – 0,44 милиграма на литър алкохол
в издишвания въздух, т.е. за престъпление по чл.178а, § 1 от Наказателния
кодекс.
Присъдата на
полския съд следва да бъде зачетена в настоящото производство по съображения от
решение на СЕС от 21.09.2018 г. по дело С-171/16, с предмет - преюдициално
запитване, отправено на основание чл.267 ДФЕС от Софийски районен съд
(България), съгласно което рамково
решение № 2008/675 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска зачитането в
държава членка на предишна присъда, постановена от съд на друга държава членка,
да бъде обусловено от предварителното провеждане на национална процедура за
признаване на тази присъда от компетентните съдилища на първата държава членка,
каквато е процедурата, предвидена в членове 463—466 от Наказателно-процесуалния
кодекс. По изложените съображения съдът намира, че макар да не е проведено
производство по екзекватура на присъдата на полския съд, българския граждански
съд е длъжен да зачете последиците на присъдата.
По силата на
чл.300 ГПК присъдата е задължителна за гражданския съд относно това дали е
извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, поради
което за настъпване на увреждането по механизма, приет в присъдата, неговото
авторство и причинените съставомерни последици, настоящият състав е обвързан от
присъдата на полския наказателен съд.
Със задължителната си тълкувателна
практика: ПП №4/1961 г. на ВС и ПП №5/1969 на ВС Върховният съд е посочил кръга
на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди в случай на смърт,
а това са: деца, родители и съпруг и лицата, чиито фактически отношения са като
на дете и родител или на съпрузи: взетото за отглеждане и осиновяване, но още
неосиновено дете или живелите на съпружески начала лица. Съгласно ТР № 1/2016
г. от 21.06.2018 г., постановено по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, материално легитимирани да получат
обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са
лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от
24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице,
което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от
неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е
справедливо да бъдат обезщетени.
Видно от
удостоверение за наследници от 05.09.2013 г. (л.47), ищецът Р.И.А. е вуйчо на
пострадалия, а ищцата З.Н.Ю. е съпруга на Р.И.А., видно от представеното удостоверения за
сключен граждански брак (л.48). От ангажираните писмени доказателства
(л.554-л.562) се установи, че на 13.03.2009 г. е настъпила смъртта на лицето Ф.И.С.,
майка на пострадалия. Видно от заявлението му за издаване на документи за
самоличност (л.573), бащата е неизвестен. Установява се също, че майката е
страдала от хронична дихателна недостатъчност, във връзка с която е провеждано
лечение. От показанията на свидетелите Р.И.А. и С. И. М., брат и сестра на
майката на пострадалия, се потвърждава, че тя е страдала от белодробно
заболяване, поради което грижите за нея и за сина й, който е с неизвестен баща,
са били поети от неговия вуйчо – ищец по делото и съпругата му, а когато ищците
са пътували по работа в Полша, за пострадалия се е грижела свидетелката С. М.,
негова леля. По делото е представена заповед № 205 от 01.04.2009 г., с която на
непълнолетния Д.Ф.И. е назначен Попечителски съвет с попечител Р.И.А., като е
постановено непълнолетният да живее в дома на попечителя в с.Козлодуй, където е
адресно регистриран. Със заповед № 294 от 08.04.2009 г. на непълнолетния Д.Ф.И.
е назначен Попечителски съвет с попечител С. И. М., като е постановено
непълнолетният да живее в дома на попечителя в с.Стожер. Съдът намира, че от
ангажираните гласни доказателства се установи, че ищците са се грижели за
пострадалия, както преди смъртта на майка му, която е страдала от продължително
хронично заболяване, във връзка с което често е била хоспитализирана, така и
след това. Този извод не се разколебава от промените в назначения му
попечителски съвет, които съдът намира, че са се наложили заради пътуванията на
ищците извън страната.
При така установените факти съдът
приема, че в полза на ищците е възникнало вземане за застрахователно
обезщетение за причинените им неимуществени вреди, представляващи страдания от
загубата на близък човек. Ищците са се грижили за ищеца и болната му майка още
от раждането му, а след смъртта на биологичната му майка са продължили да го
отглеждат, включително той е пътувал с тях при работните им посещения в Полша.
Това им придава качеството на фактическо семейство, в което ищците са
представлявали родителската фигура за починалия, така ги е възприемал и
починалия, като е наричал ищеца Р. „татко“ (виж показанията на свидетелката С. М.).
Ето защо съдът приема, че ищците попадат в категорията родственици, създали
трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпящи от неговата смърт
продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да
бъдат обезщетени.
Съдът приема, че са налице
елементите от фактическия състав на деликта по чл.45 ЗЗД. От присъдата на
полския наказателен съд се
установи деянието на водача на автомобила, неговата противоправност и
причинната му връзка със смъртта на пострадалия. Установи се, че ищците са създали трайна и дълбока емоционална връзка с
починалия и търпят от неговата смърт продължителни болки и страдания, в какъвто
смисъл са ангажирани гласни доказателства и които вреди в конкретния случай съдът
намира, че е справедливо да бъдат обезщетени. Поради това следва да се
приеме, че е налице деликт, извършен от водача М.Д.Х. при управление на автомобил „Форд Транзит“ с рег. № *******.
В представеното по делото писмо от
29.03.2014 г. (л.94) от Полския гаранционен Ф. се съдържа информация, че
процесният автомобил не е бил застрахован.
Съгласно чл.282, ал.3 КЗ /отм./ Н.Б.НА
Б.А.З. е представително национално бюро за Република България по смисъла на
Вътрешните правила между бюрата, като участва и съдейства за функционирането на
системата „Зелена карта“ и задължителната застраховка „Гражданска отговорност“
на автомобилистите в държавите членки. Съгласно чл.282, ал.4 КЗ /отм./ Бюрото
изпълнява и функциите на Компенсационен орган, като извършва плащания в
случаите по чл.284. Целта на компенсационния орган е описана в съображение 14
от Директива 2009/103/ЕО, както следва: „Необходимо е да се предвиди, че
определен орган ще гарантира, че пострадалият няма да остане без обезщетение,
когато превозното средство, което е причинило произшествието, не е застраховано или не е
идентифицирано. Важно е да се предвиди, че пострадалият при такова произшествие
би могъл да се обърне директно към този орган като първо звено за контакт. На
държавите-членки обаче следва да се даде възможност да прилагат определени
ограничени изключения по отношение изплащането на обезщетението от този орган и
да предвидят, че обезщетяването на имуществени вреди, причинени от
неидентифицирано превозно средство, може да бъде ограничено или изключено с
оглед на опасността от измама.“.
Нормата на чл.284, ал.1 КЗ /отм./
установява две хипотези, при които НББАЗ като компенсационен орган следва да
заплаща обезщетения на увредено лице, което пребивава в Република България, а
именно – когато: 1) застрахователят на виновния водач или неговият представител
за уреждане на претенции в Република България не е изпълнил задълженията си в
срока по чл.271, ал.1, или 2) застрахователят на виновния водач не е назначил
представител за уреждане на претенции в Република България.
Правото на обезщетение, съгласно чл.284,
ал.2 КЗ /отм./ възниква в полза на увредено лице, което пребивава в Република България
и при кумулативното наличие на предвидените в разпоредбата предпоставки, а
именно: 1. застрахователният договор на виновния водач е сключен със
застраховател, установен в държава членка, различна от Република България; 2.
застрахованото моторно превозно средство на виновния водач обичайно се намира в
държава членка, различна от Република България, и 3. застрахователното събитие
е настъпило извън Република България в държава членка или на територията на
трета държава по време на пътуване между териториите на две държави членки.
Следователно, чл.284, ал.1 и ал.2 КЗ
/отм./ намира приложение при наличието на договор за застраховка „Гражданска
отговорност“ или „Зелена карта“.
Съгласно чл.284, ал.3 КЗ /отм./ Бюрото
в качеството си на Компенсационен орган заплаща обезщетение на увредено лице,
пребиваващо в Република България, и когато: 1. не е възможно да се определи
моторното превозно средство, което е причинило застрахователното събитие в
държава членка, различна от Република България; 2. в двумесечен срок от настъпването на застрахователното събитие в
държава членка, различна от Република България, не може да се определи
застрахователят на виновния водач, или 3. застрахователното събитие е
настъпило в Република България и е причинено от моторно превозно средство по чл.259, ал.3,
т.2, която урежда хипотеза на освобождаване на задължението за
сключване на договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите
при влизане на територията на Република България. Ал.3 на чл.284 КЗ /отм./ отразява
идеята за задълженията на държавите членки на ЕС и отговорността на бюрото като
компенсационен орган за обезщетяване на пострадали лица при ПТП от
незастраховани или неидентифицирани МПС, произтичаща от приетия принцип за
гарантиране, че всички движещи се на територията на ЕС МПС трябва да бъдат
покрити от застраховка.
Съдът намира, че в случая е налице
хипотезата на чл.284, ал.3, т.2 КЗ /отм./. Застрахователното събитие е
настъпило на 03.08.2013 г., като в 2-месечен срок от извършването му, т.е. до
03.10.2013 г. не е можело да бъде определен застрахователят на виновния водач,
като едва в писмо от 29.03.2014 г. (л.94) от Полския гаранционен Ф. се съдържа
информация, че процесният автомобил не е бил застрахован. Неоснователно е
оплакването на ответника, че в качеството му на компенсационен орган той не
покрива отговорността на делинквента, а това следва да направи Полският
гаранционен Ф.. Именно в качеството на компенсационен орган НББАЗ следва да
гарантира на увредения, че няма да остане без обезщетение, когато превозното
средство, което е причинило произшествието, не е застраховано, като в случай на
плащане чл.286, ал.2, т.1 КЗ /отм./ му предоставя регрес по отношение на институцията,
натоварена да извършва гаранционни плащания, аналогична на Гаранционния Ф. по
чл.287, в държавата членка, където обичайно се намира моторното превозно
средство на виновния водач, когато не може да се определи застрахователят.
По
изложените съображения в полза на ищците е възникнало вземане по отношение на
НББАЗ за обезвреда на претърпените от тях неимуществени вреди от смърт на
близък, настъпила при ПТП на 03.08.2013 г. на територията на държава-членка на
ЕС - Полша, в резултат на виновното и противоправно поведение на водача на
автомобил, регистриран в Полша, за който в двумесечен срок от настъпването на
ПТП в Полша, не може да се определи застрахователят на виновния водач.
При
определяне на размера на вземането и на основание чл.52 ЗЗД съдът съобрази
обективни и доказани по делото факти – възрастта на пострадалия (20 г.),
възрастта на ищците (Р.И.А. – 50 г. и З.Н.Ю. – 48 г.); същността на създадената
помежду им връзка, произтичаща от обстоятелството, че ищците са били ангажирани
в отглеждането му, частично приживе на майка му, като са поели грижа за нея и
сина й и изцяло след смъртта й, отчитайки и обстоятелството, че макар да се
касае за близки на пострадалия, те са поели изцяло грижите за него, когато вече
е бил на 15 г. – след смъртта на майка му, което изключва формирането в пълна
степен на отношения като между родители и дете.
При
преценка на посочените критерии съдът намира, че справедливото обезщетение е в
размер на по 100000 лв. за всеки от ищците. Съдът споделя виждането, че
неимуществените вреди от загубата са неизмерими с пари – какъвто и размер на
обезщетение да бъде определен, той няма да компенсира вредата. Размерът на
обезщетението не е стойността на човешкия живот, нито оценява загубата на ищците.
За целите на реализиране на отговорността обаче следва да се определи размер на
задължението, съобразен с критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД. Този критерий
включва освен обективно установените по делото факти и обществената мяра за
справедливост, произтичаща от конкретните икономически условия и обективирана в
съдебната практика като ориентир за размерите на обезщетенията. Настоящия
състав приема, че сумата от по 100000 лв. пълна степен отговаря на така
посочените критерии за справедлива компенсация за претъпените от тях неимуществени
вреди.
По
възражението на ответника за съпричиняване съдът намира следното:
На първо
място, въпросът за наличието на съпричиняване попада в обхвата на приложимото
право по силата на чл.15, б.„б“, предл.2 от Регламент (ЕО) № 864/2007 г. на
Европейския Парламент и Съвета относно приложимото право към извъндоговорни
отношения (Рим ІІ), според който приложимото право урежда основанията за
ограничаване на отговорността, поради което преценката дали е налице
съпричиняване ще се извършва съгласно българското право.
Не е налице съпричиняване от страна на пострадалия, изразяващо се в
съзнателно поставяне в риск при пътуване в автомобил, управляван от водач под
въздействие на алкохол.
Съгласно т.7 от ТР № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, налице е съпричиняване на
вредата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач,
употребил алкохол над законоустановения минимум, ако този факт му е бил
известен.
Съгласно чл.5, ал.3, т.1 ЗДвП в редакцията му изм. и доп. ДВ, бр.54 от
16.07.2010 г., действала към датата на произшествието, на водача на пътно
превозно средство е забранено да го управлява под въздействие на алкохол,
наркотици или други упойващи вещества. Посоченото ограничение е въведено с
оглед факта, че употребата на алкохол може да повлияе върху
психо-физиологичното състояние на водача, вследствие на което той да не е
пригоден да управлява безопасно превозното средство. Забраната обаче е за
шофиране не след употреба, а под въздействието на алкохол. Следователно,
забранена е употребата не на каквото и да било количество алкохол, а само на
такова, което води до повишаване на концентрацията в кръвта до ниво, оказващо
въздействие върху психиката, физиологията и моториката на водача. Това
ниво медицинската наука е определила на 0,5 промила, като едва при достигането
на тази степен на насищане се проявява ефектът на алкохола и се компрометира
способността на водача да управлява правилно и безопасно автомобила, дори да
няма външни признаци на опиване. Законодателят е въздигнал в общественоопасно и
противоправно деяние управлението на МПС при наличие на концентрация само над
0,5 промила, за санкционирането на което е въвел съответни административни и
наказателни санкции. Обратно, шофирането при наличие на алкохол в кръвта под
0,5 промила не е основание за понасяне на каквито и да било санкционни
последици за водача, тъй като се приема, че подобно насищане не повлиява
адекватността на водача, т.е. не е налице въздействие на алкохол върху нея.
Тези изводи следват както от нормата на чл.5, ал.3, т.1 ЗДвП (ред. ДВ, бр.54 от
16.07.2010 г.), така и от чл. 174, ал.1 ЗДвП, определящ най-ниската възможна
противоправна концентрация на алкохол в кръвта – 0,5 промила. В подкрепа на
направените изводи са и последвалите изменения на чл.5, ал.3, т.1 ЗДвП в сила
от 26.09.2017 г., с които изрично е предвидено, че противоправно е само
управлението на МПС с концентрация на алкохол в кръвта на водача над 0,5
промила.
От присъдата на полския наказателен съд се установи, че водачът М.Х. е управлявал процесния
автомобил с концентрация на алкохол в кръвта 0,44 милиграма на литър, която
според заключението на комплексната експертиза по делото съответства на 0,44
промила.
От
обясненията на третото лице помагач М.Х. се установява и че с пострадалия са
пили заедно и че последният е знаел, че Х. е пил.
Доколкото обаче установената концентрация на алкохол в кръвта на водача
не е над законоустановения минимум, то и знанието на пострадалия, че водачът е
употребил алкохол в случая е ирелевантно. Независимо че според вещото лице дори
в тази концентрация алкохолът би могъл да окаже влияние върху психомоторната
функция, координацията, вниманието и възприятията и да доведе до смущения във
вестибуларния апарат, със своята задължителна практика, обективирана в ТР №
1/2014 г. на ОСТК, ВКС е възприел като предпоставка за наличието на
съпричиняване знание на пострадалия, че водачът е употребил алкохол над законоустановения
минимум, какъвто не е процесният случай. Следователно единствено
констатацията, че водачът на моторното превозно средство, в което пострадалият
е бил пътник, е употребил алкохол, за което пострадалия е знаел, не обуславя
автоматично намаляване на обезщетението за причинените вреди, на основание
чл.51, ал.2 ЗЗД.
Неоснователно е възражението за съпричиняване от страна на пострадалия,
изразяващо се в съзнателно поставяне в риск при пътуване в автомобил,
управляван от неправоспособен водач.
От присъдата на наказателния съд се установява, че делинквентът е
причинил произшествието като неправоспособен водач. От обясненията на третото лице
помагач М.Х. се установява, че с пострадалия са се познавали, но последният не
е знаел, че е неправоспособен водач.
Налице е обаче
друго противоправно поведение, с което пострадалият е допринесъл за вредата, а
именно – пътувал е без предпазен колан. От заключението на комплексната
експертиза по делото се установи, че пострадалият е получил тежка, открита
черепно-мозъчна травма; лицева травма с многофрагментно счупване на кости от
лицевия череп, гръдна травма, изразяваща се в контузия на гръдния кош и белите
дробове по механизма на удари в интериора на автомобил и от удари в терена след
изпадането му. Констатацията на вещото лице е, че ако тялото на пострадалия е
било фиксирано с предпазен колан, получените травми е нямало да бъдат получени,
както и че са оглед данните за механизма на ПТП, не е възможно пострадалият да
е бил с поставен колан и да е изпаднал от автомобила. Констатациите на вещото
лице се потвърждават от обясненията на третото лице-помагач – делинквента М.Х.,
управлявал процесния автомобил, който заявява, че пострадалият е бил без
поставен предпазен колан.
Така приетото
за основателно възражение за съпричиняване обуславя намаляване с 1/2 на определените
обезщетения – до сумата от 50000 лв. за всеки ищец. Като се отчете извършеното в полза на ищците плащане на по
4200 лв. (л.115, л.116), дължимият остатък възлиза на сумата от по 45800 лв. за
всеки от ищците. Исковете са предявени като частични – от по 30000 лв. и за
предявената част следва да се уважат изцяло.
Върху така определеното обезщетение
следва да се присъди законна лихва от 14.03.2014 г. до окончателното изплащане
на сумата.
С оглед изхода на спора, не следва
да се разглежда претенцията срещу евентуалния ответник Г. Ф. П.
По разноските:
На процесуалния представител на
ищците следва да се присъди, на основание чл.38, ал.2 ЗА, сумата 2330 лв. –
адвокатско възнаграждение за предоставен безплатна правна защита.
Ответникът следва да бъде осъден да плати по
сметка на СГС на основание чл.78, ал.6 ГПК сумата от 2400 лв. – държавна такса.
Безспорно е, че в ГПК не е налице изрична
разпоредба, регламентираща материята относно правото на разноски на евентуалния
ответник в случаите, когато – с оглед изхода от разглеждането на главните
искове, съдът не се е произнесъл по евентуалните такива, както и че оставянето
без разглеждане на евентуалните искове в тази хипотеза води до заличаване с
обратна сила на последиците от тяхното предявяване. Същото правно значение има
и прекратяването на исковото производство, в който случай обаче законодателят с
нормата на чл.78, ал.4 ГПК е признал правото на ответника да претендира
възмездяване на направените от последния разноски по инициираното срещу него
производство от страна на ищеца, при това – без да е налице обусловеност между
пораждането на това право и съответното основание за прекратяване.
В качеството му на страна в гражданското съдопроизводство
– в съответствие с изискването на чл.26, ал.1 ГПК, във връзка с организирането
на защитата му по заявения срещу него спор, евентуалният ответник понася
разходи относно заплащането на определените от съда разноски за извършването на
предприетите процесуални действия, както и за процесуално представителство. С
оглед изложените обстоятелства и в съответствие с нормата на чл.46, ал.2 ЗНА
следва да се приеме, че в случаите, когато предявените срещу евентуалния
ответник претенции са оставени без разглеждане поради уважаването на исковете
срещу предпочитания такъв, процесуалните права на този участник в гражданското
съдопроизводство трябва да се приравнят с тези на ответника, спрямо когото
производството по делото е прекратено и по аналогия да се приложи нормата на
чл.78, ал.4 ГПК /в т.см. и определение № 82 от 19.02.2009 г. по ч.т.д. № 60/2009 г. на ВКС, І ТО и
определение № 89 от 22.01.2010 г. по ч.т.д. № 752/2009 г. на ВКС, І ТО/. В полза на евентуалния
ответник следва да се присъди сумата 5540,35 лв. разноски по делото.
Поради което
Софийският градски съд
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА Н.Б.НА
Б.А.З., с адрес: гр.София, ул.*******, да заплати, основание
чл.284, ал.3, т.2 КЗ /отм./, както следва:
на Р.И.А.,
ЕГН **********, сумата от 30000 лв.
– частичен иск от 250000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди
от произшествие, осъществено на 03.08.2013 г., вследствие на което на
18.08.2013 г. е починал Д.Ф.И., ЕГН **********, заедно със законната лихва от 14.03.2014 г. до окончателното изплащане на
сумата,
на З.Н.Ю.,
ЕГН **********, сумата от 30000 лв. – частичен иск от 250000 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди от произшествие, осъществено
на 03.08.2013 г., вследствие на което на 18.08.2013 г. е починал Д.Ф.И., ЕГН **********,
заедно със законната лихва от 14.03.2014
г. до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА Н.Б.НА Б.А.З., с адрес: гр.София, ул.*******,
да заплати на да заплати на адв.Н.
Николаев Д., ЕГН **********, на основание чл.38, ал.2 ЗА сумата от 2330 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ.
ОСЪЖДА Н.Б.НА Б.А.З., с адрес: гр.София, ул.*******,
да заплати на по
сметка на Софийския градски съд, на основание чл.78, ал.6 ГПК сумата от 2400
лв., представляваща дължима държавна такса.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявените от Р.И.А., ЕГН ********** и З.Н.Ю., ЕГН **********,
искове при условията на евентуалност срещу Г. Ф. П. адрес: Полша,
Варшава, *******, за сумата от по 30000 лв. – частични искове от по 250000
лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от произшествие,
осъществено на 03.08.2013 г., вследствие на което на 18.08.2013 г. е починал Д.Ф.И.,
ЕГН **********, заедно със законната лихва от 14.03.2014 г. до окончателното
изплащане на сумата.
ОСЪЖДА Р.И.А., ЕГН **********
и З.Н.Ю., ЕГН ********** да заплатят на Г. Ф. П. адрес: Полша,
Варшава, *******, на основание чл.78, ал.4 ГПК, сумата от 5540,35 лв., представляваща
съдебни разноски.
Решението е постановено при
участието на трети лица помагачи на страната на евентуалния ответник: М.Д.Х., ЕГН ********** и С.Д.Х., ЕГН **********.
Решението
подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от съобщаването
му чрез връчване на препис.
СЪДИЯ: