№ 10855
гр. София, 06.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 47 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:МАРИЯ В. БОГДАНОВА
НОНЧЕВА
при участието на секретаря ГЕРГАНА ИВ. ДАНАИЛОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ В. БОГДАНОВА НОНЧЕВА
Гражданско дело № 20231110140951 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от Ц. Ц. С. срещу „*******. Предявени
са искове за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит, сключен
между ищеца и ответника, а в условията на евентуалност - на отделни негови клаузи.
В исковата молба се твърди, че на 15.05.2023 г. между страните бил сключен
Договор за потребителски кредит № **/15.05.2023 г. от разстояние, чрез средствата за
комуникация по смисъла на ЗПФУР. Към договора били налице сключени Стандартен
европейски формуляр и Общи условия. Заемната сума в размер на 1500,00 лева била
предоставена и усвоена от ищцата. В чл. 7 от договора бил уговорен ГЛП от 41 %, а в
ал. 4 на чл. 7 - преференциален лихвен процент от 28 %. В чл. 9 от договора бил
уговорен ГПР в размер на 49,65 %. В чл. 10, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 20 от договора била
уговорена неустойка в размер на 10,35 лева плюс 0,230 % от усвоения размер на
кредита за първия ден на забава и 0,230 % от усвоения размер на кредита за всеки
следващ ден, за който кредиторът не бил обезпечен, в случай че заемателят не
предоставил обезпечение, съгласно чл. 20 от договора. Посочената договорна клауза
изисквала в срок от 3 работни дни от сключването на договора да се предостави
обезпечение чрез поръчителство на едно физическо лице, одобрено от кредитора, като
при неизпълнение кредитополучателят дължал неустойка в размер на 1749,60 лева.
1
Тъй като ищцата отговаряла на изискванията за преференциални условия при
отпускане на кредита, уговорената неустойка била в размер на 7,29 лева плюс 0,162 %
от усвоения размер на кредита за първия ден на забава и 0,162 % - за всеки следващ
ден, доколкото кредитът не бил обезпечен. Съгласно погасителния план, месечната
погасителна вноска била формирана от главница, лихва и неустойка, като последната
била в размер на 1749,60 лева.
Ищецът счита, че процесният договор следвало да бъде прогласен за нищожен,
тъй като нарушавал императивни правни норми и накърнявал добрите нрави.
Поддържа, че било допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 22 ЗПК, тъй като
липсвал съществен елемент от договорното съдържание - годишният процент на
разходите по кредита. Не бил посочен и действителният му размер, доколкото в него не
била включена уговорената с договора неустойка. В случай че същата била съобразена
при изчисляването на ГПР, размерът на същия щял да бъде двукратно по-висок от
допустимия съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК. Според ищеца, чрез уговорянето на процесните
неустоечни клаузи се целяло получаване на т. нар. „скрита възнаградителна лихва“.
Поради това се поддържа, че клаузата на процесната неустойка била нищожна като
заобикаляща закова, в случая - нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Според ищцата, нищожна
като противоречаща на чл. 22 ЗПК, вр. чр. 11, ал. 1, т. 9 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК, както и на
добрите нрави, била договорната клауза относно уговорения лихвен процент от 28,80
%. Така посоченият размер не отговарял на действително приложимия в случая такъв,
в който следвало да бъде включена и уговорената неустойка, доколкото последната
представлява скрито възнаграждение по договора. По този начин потребителят бил
заблуден относно действителния размер на ГЛП.
Въз основа на изложеното ищецът отправя искане за прогласяване нищожността
на процесния договор, а в условията на евентуалност - на клаузите по чл. 7, чл. 9, чл.
10 - чл. 14 от него, чл. 12 - чл. 14 от ОУ и т. 8 на Част ІІ, и т. 1, т. 2 и т. 4.3 на Част ІІІ
от СЕФ.
Исковата молба и приложенията към нея са изпратени на ответника, като в срока
по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от „*******, с който предявените искове се
оспорват като неоснователни. Според ответника, нищожността на отделни клаузи на
договора не водела до нищожност на целия договор. Оспорват се изложените в
исковата молба твърдения за непосочен ГПР, съответно - за ГПР, надхвърлящ
максимално допустимия размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и за непосочен ГЛП.
Твърди се, че процесната неустойка била предвидена в случай на неизпълнение на
конкретно договорно задължение, поради което не следвало да се включва в ГПР.
Отправено е искане за отхвърляне в цялост на предявените искове и за присъждане на
сторените по делото разноски. В условията на евентуалност, в случай че процесният
договор бъде провъзгласен за нищожен, ответникът е направил искане за присъждане в
2
негова полза на сумата от 1500,00 лева, представляваща предоставената на ищцата
заемна сума, ведно със законната лихва, считано до датата на подаване на отговора на
исковата молба до окончателното изплащане, на основание чл. 23 ЗПК. В молба с вх.
№ 33956/02.02.2024 г. ответникът изрично е посочил, че не предявява насрещен
осъдителен иск за главницата по кредита, като това негова изявление е отразено и в
доклада по делото, приет за окончателен в проведеното на 05.03.2024 г. открито
съдебно заседание.
Софийски районен съд, І-во ГО, 47-ми състав, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Предмет на делото са предявени от Ц. Ц. С. срещу „******* установителни
искове, съединени в условията на евентуално съединяване, за прогласяване нищожност
на Договор за потребителски кредит № **/15.05.2023 г., евентуално - на клаузите по
чл. 7, чл. 9, чл. 10 - чл. 14 от договора, чл. 12 - чл. 14 от приложимите ОУ и т. 8 на Част
ІІ, и т. 1, т. 2 и т. 4.3 на Част ІІІ от СЕФ към договора, с правно основание чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 ЗПК – поради нарушаване на
императивни правни норми, и с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД – поради
накърняване на добрите нрави.
За основателността на предявените искове ищецът следва да докаже
сключването на процесния договор със съдържание, идентично с описаното в исковата
молба, както и наличието на посочените в исковата молба основания за нищожност на
договора, съответно – на отделни негови клаузи. В тежест на ответника е да докаже
наличието на валидно облигационно правоотношение между страните по процесния
договор за кредит, както и наличието на валидно основание за заплащане на неустойка
за непредоставено в срок обезпечение по кредита.
С доклада по делото, приет за окончателен в проведеното на 05.03.2024 г.
открито съдебно заседание, са отделени като безспорни между страните
обстоятелствата относно сключването на Договор за потребителски кредит №
**/15.05.2023 г. между Ц. Ц. С. и „******* за сумата от 1500,00 лева, както и относно
превеждането и усвояването на заемната сума в размер на 1500,00 лева от „******* в
полза на Ц. Ц. С..
Видно от договора, сключен между страните, и погасителния план към него,
процесният кредит е отпуснат при преференциален за кредитополучателя годишен
лихвен процент от 28,80 % и годишен процент на разходите от 49,65 %, като е
уговорено да бъде погасен на 24 месечни погасителни вноски в периода от 15.06.2023
г. до 15.05.2025 г.
3
Не е спорно между страните, че в чл. 20 от договора за кредит е
предвидено задължение за кредитополучателя в срок от три дни от сключването на
договора да предостави на кредитополучателя обезпечение чрез поръчителство от едно
физическо лице, което да отговаря на посочени в договора изисквания. Съгласно
погасителния план към договора, месечната вноска по кредита без включена неустойка
е в размер на 82,95 лева, а с начисляване на неустойка – в размер на 155,85 лева. Не е
спорно между страните, а и се установява от съдържанието на погасителния план, че
общият размер на неустойката по договора е в размер на 1749,60 лева /24 месечни
погасителни вноски при 72,90 лева месечна вноска за неустойка/.
Като съобрази изложеното, съдът намира, че спорни по делото са
обстоятелствата относно наличието на основания за нищожност на процесния договор
за кредит. Спрямо същия приложение намират правилата на ЗПК и на чл. 143 - чл. 147б
ЗЗП, поради което на първо място следва да бъдат разгледани твърденията за наличие в
договора на неравноправни клаузи.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието
"неравноправна клауза" в договор, сключен с потребител, като установява, че това е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика, от една страна, и потребителя – от друга. Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП,
неравноправните клаузи в договорите са нищожни. Тези нормативни разрешения са
установени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл.
13а, т. 9 от ДР на ЗЗП (ДВ бр. 64/2007 г.). Според чл. 3 от Директивата, неравноправни
клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които, въпреки
изискванията за добросъвестност, създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.
Настоящият съдебен състав намира, че договорната клауза, въз основа на която
е предвидено плащането на неустойка при непредоставяне на поръчителство по
кредита има неравноправен характер, поради следното:
Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. №
1/2009 г., ОСTK, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка,
уговорена извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции,
като преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора. Като клауза уговорена в договора, неустойката е проявление
на принципа на автономия на волята в частното право /чл. 9 ЗЗД/. С нея страните
уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната
страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва
размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Автономията на волята на страните
4
да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е
ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не
може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите
нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение,
защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/. Добрите нрави не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или
произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът
следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в
гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки
признат от закона интерес. Разяснено е по-нататък, че условията и предпоставките за
нищожност на клаузата за неустойка, произтичат от нейните функции, както и от
принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения, като
примерно са изброени следните критерии, които следва да се съобразят при преценката
дали конкретна клауза за неустойка противоречи на добрите нрави: естеството им на
парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се
обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други
правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка
/компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението - съществено
или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената
неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди, като при конкретната
преценка за нищожност на неустойката, могат да се използват и други критерии, като
се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай.
Размерът на процесната неустойка за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение има неравноправен характер и противоречи на добрите
нрави, тъй като размерът от 1749,60 лева представлява повече от 116 % от размера на
предоставения заем (от 1500,00 лева), а същевременно начисляването се обосновава с
неизпълнение на вторично за договора за заем задължение. Основното задължение на
заемател по договор за паричен заем е да върне на датата на падежа заетата сума, ведно
с уговорената възнаградителна лихва. Процесната компенсаторна неустойка е
уговорена в случай на неизпълнение, но не на главното задължение на заемателя – да
върне заетата сума на датата на падежа, а на задължението му в еднодневен срок от
получаване на заемната сума да представи обезпечение за кредитора.
Съобразявайки изложеното в съответствие с критериите на Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, и приложимата в
случая законодателна уредба в защита на потребителя, съдът намира, че процесната
неустойка излиза извън присъщата на неустойката обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, противоречи на добрите нрави и е нищожна на основание чл. 26,
ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Начинът, по който е уговорена неустойката, сочи, че заемателят
5
всякога ще дължи неустойка, ако в краткия тридневен срок от получаването на
заемната сума не осигури обезпечение, дори и когато той е изправна страна по
отношение на основното си задължение – да върне на датата на падежа главницата
ведно с възнаградителната лихва. Следователно, дори и интересът на кредитора по
договора за заем да е удовлетворен – той в срок да получи главницата и
възнаграждението си – същият ще има право да получи допълнително и неустойка,
която не е свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора за заем и
не обезпечава реално претърпени вреди. По тези съображения съдът намира, че
неустоечната клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
По съществото си клаузата от договора за кредит, предвиждаща начисляването
на процесната неустойка, е съглашение за въвеждане на допълнително възнаграждение
за кредитора по договора за потребителски кредит, чието възникване е било известно
при сключването на договора. В същото време това възнаграждение не е включено в
ГПР по кредита в размер на 49,65 %, посочен в договора и в погасителния план
/обстоятелство, което не е спорно между страните, а и се установява от съдържанието
на договора и погасителния план/. В случай че размерът на неустойката бъде съобразен
при определянето на ГПР, действителният ГПР по кредита би бил значително по-висок
от посочения в договора за кредит, предвид факта, че размерът на неустойката,
невключена в ГПР, е по-голям от главницата по кредита. Това обстоятелство,
съобразено с факта, че неустойката е дължима в случай на неизпълнение на вторично
за договора за кредит задължение (непредоставяне на обезпечение), води до извод, че
то представлява по своята същност разход по кредита, който е следвало да бъде
включен в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. Невключването му е довело до заобикаляне
на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и нарушаване на изискването ГПР да не бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва. По този начин потребителят е бил
въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които следва да направи по
обслужване на заема, като реално по този начин е калкулирана допълнителна печалба
към договорената възнаградителна лихва по договора за кредит.
Изложеното обосновава извод за нищожност на договора за кредит поради
наличие на неравноправни клаузи и нарушаване изискванията на 19, ал. 4 ЗПК, с оглед
на което предявеният установителен иск за прогласяване на неговата недействителност
се явява основателен и следва да бъде уважен.
С оглед установената нищожност на договора за кредит, съдът дължи
произнасяне по своевременно направеното от ответника искане по чл. 23 ЗПК. Същото
се явява неоснователно, тъй като предмет на делото не са предявени от кредитодателя
искове за установяване дължимостта на вземанията по кредита по реда на чл. 422 ГПК
след издадена заповед за изпълнение или осъдителни искове за заплащане на същите, а
само иск за установяване недействителността на процесния договор. Нормата на чл. 23
6
ЗПК намира приложение само в случаите, когато дължимостта на вземанията по
договор за кредит е въведена като предмет на делото чрез нарочно предявен иск
/осъдителен или установителен по реда на чл. 422 ГПК/, в частност – когато в хода на
производство по реда на чл. 422 ГПК се установи недействителността на договора, без
кредитополучателят да е предявил иск по чл. 55 ЗЗД. Поради това съдът намира, че в
случая в полза на ответника не може да бъде присъдена чистата стойност на
главницата по кредита, без за същата да е предявен нарочен иск. Отделно от това
следва да се съобрази, че в разглежданата хипотеза крайният падеж на договора за
кредит не е настъпил, а по делото не са ангажирани доказателства за неизпълнение от
страна на кредитополучателя на задълженията му да заплаща месечните си вноски за
главница и лихва по кредиа. От това следва, че при присъждане на цялата чиста
стойност на главницата по кредита по реда на чл. 23 ЗПК би могло да се стигне до
неоснователно обогатяване на кредитополучателя. Предвид изложеното, така
заявеното искане е неоснователно.
По разноските:
С оглед изхода на спора по делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на
разноски има ищцовата страна, но не се установява ищцата реално да е сторила такива.
В полза на процесуалния представител, обаче, следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение в размер на 480,00 лева, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., за
безплатно оказана правна помощ и съдействие.
В тежест на ответника и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответното дружество
следва да бъде осъдено да заплати по сметка Софийски районен съд дължимата по
делото държавна такса в размер на 60,00 лева.
По изложените съображения, Софийски районен съд, Първо гражданско
отделение, 47-ми състав,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл.
22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 ЗПК и чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, Договор за
потребителски кредит № **/15.05.2023 г., сключен между „*******, ЕИК: ***, и Ц.
Ц. С., ЕГН: **********.
ОСЪЖДА „*******, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление гр. ***, да
заплати на адвокат П. Х., ЕГН: **********, САК, с адрес гр. ***, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., сумата от 480,00 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение за безплатно оказана правна защита и съдействие на
7
ищеца.
ОСЪЖДА „*******, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление гр. ***, да
заплати по сметка на Софийски районен съд, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК,
сумата от 60,00 лева, представляваща дължимата по делото държавна такса.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8