№ 11613
гр. София, 04.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 57 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи април през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:МИХАИЛ ДР. ДРАГНЕВ
при участието на секретаря ВЕСЕЛА М. МАРИНОВА
като разгледа докладваното от МИХАИЛ ДР. ДРАГНЕВ Гражданско дело №
20211110129731 по описа за 2021 година
Предявени са от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД
/понастоящем „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД/ срещу М. Л. Р.
обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл.422 ГПК
вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, вр чл. 92 ЗЗД, за признаване за установено съществуването на вземания на ищеца
за сумата от 457,52 лв., представляваща главница; 34,58лв., представляваща договорна лихва
за периода от 30.07.2018г. до 17.12.2018г.; 180,42 лв., представляваща неустойка; 9 лв.
разходи и такси за извънсъдебно събиране и 40,42 лв., представляваща мораторна лихва за
периода 18.12.2018г. до 24.09.2019г., дължимо по Договор за паричен заем № 3272655 от
13.07.2018 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, вземането по който е прехвърлено на
ищеца по силата на Приложение към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения
от 30.01.2017г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
ч.гр.д. № 55837/2019 г. по описа на СРС, 57 състав. Претендират се сторените по делото
разноски.
Ищецът твърди, че между ответника и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен
договор за паричен заем № 3272655 от 13.07.2018 г., по силата на който на ответника е
отпуснат кредит в размер на 500 лв., като заемателят се е задължил да върне заемната сума
съгласно условията на сключения договор, като заплати сума в размер на 541,31 лв., ведно с
договорната лихва на 11 месечни погасителни вноски. Твърди, че по силата на Приложение
към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения от 30.01.2017г. вземанията на
„Изи Асет Мениджмънт“ АД срещу ответника М. Л. Р., произтичащи от процесния договор
за заем, са му прехвърлени. Поддържа, че за прехвърлянето ответникът се уведомява с
1
исковата молба, към която са приложени копие от уведомлението за извършената цесия от
„Изи Асет Мениджмънт“ АД. Ищецът сочи, че сумата, която е погасена от ответника по
договора, е в размер от 104 лв. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на исковата молба от ответника М.
Л. Р. чрез особения представител В. К., с който предявените искове се оспорват изцяло.
Навеждат се възражения за нищожност на договора и отделни негови клаузи като
неравноправни. По изложените съображения се прави искане за отхвърляне на предявените
искове. Претендира разноски.
Съдът обсъди доводите на страните и като прецени събраните по делото
доказателства, приема за установено следното:
За да бъдат уважени исковете ищецът следва да установи при условията на пълно и
главно доказване сключването на валиден договор за цесия, по силата на който цедентът е
прехвърлил на цесионера вземането си към ответника, за което длъжникът е надлежно
уведомен, както и че между цедента и ответника е възникнало валидно облигационно
правоотношение по процесния договор за паричен заем с № 3272655 от 13.07.2018 г., в
изпълнение на който кредиторът е предоставил на ответника посочената заемна сума, а
последният се е задължил да я върне в уговорения срок; че е настъпил уговореният падеж на
неплатените вноски и изтичането на срока на договора; наличието на валидно постигната
договореност между страните за връщане на кредита с надбавка (лихва), както и че в
договора е уговорена неустойка за неизпълнение на договорно задължение, като установи
вземанията си и по размер, както и размера на обезщетението за забава за процесния период.
Договорът за потребителски кредит е формален /изискуемата форма за
действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК/; реален или консенсуален, в зависимост
от това дали той се сключва с предаването на паричните средства, предмет на кредита или с
постигането на съгласието за предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9 ЗПК;
възмезден и комутативен, като за заемодателят възниква притезателното право да иска от
заемателя връщане на дадената сума – в същата валута и размер. Тази двустранна сделка е
възмездна, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му
годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, включващ в
себе си разходите, които потребителят се е задължил да заплати във връзка с предоставяне
на кредита и уговорената възнаградителна лихва – арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Възнаградителната
лихва представлява по своето правно естество възнаграждение, което длъжникът на пари
или на други заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото са му предоставени
за разпореждане.
В настоящият случай е представен писмен договор за паричен заем от 13.07.2018г.,
сключен между М. Л. Р. в качеството на кредитополучател и „Изи Асет Мениджмънт“ АД
2
в качеството на кредитор. Съгласно текста на същия „Изи Асет Мениджмънт“ АД
предоставя на кредитополучателя кредит в размер на 500 лв. при Годишния лихвен процент
от 35,00% и ГПР – 40,01% Съгласно чл. 4 от договора кредитополучателя се задължава да
предостави едно от изброените обезпечения, като при неизпълнение на това задължение е
уговорена неустойка в размер на 199,21лв., разсрочена с вноските по кредита.
По кредита са били направени плащания от страна на длъжника в размер на общо 104
лв., което обстоятелство се признава от ищеца и се установява от изготвената ССчЕ.
От заключението на вещото лице по изготвената ССчЕ и чл. 3 от договора се
извежда, че кредитът е бил усвоен по следния начин: Погасена е сумата от 268 лв., дължима
по договор за паричен заем № 3163061, докато остатъкът е предаден на кредитополучателя,
като договорът служи за разписка в тази му част.
С Приложение № 1 към рамков договор за прехвърляне на парични задължения от
30.01.2017г. „Изи Асет Мениджмънт“ АД цедира на „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕООД вземанията по договор за паричен заем от 13.07.2018г. срещу М. Л. Р..
Съгласно константната съдебна практика сраната се счита уведомена за цесията най-късно с
получаване на препис от исковата молба за отговор.
Относно неустойката за неизпълнение на договорно задължение/ иск с пр. осн. чл. 92
ЗЗД/:
Правоотношенията между страните по спора се уреждат от норми от императивен
порядък, които са установени в публичен /обществен/ интерес с оглед целта на закона - да
осигури защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на
потребителски кредит, както и чрез насърчаване на отговорно поведение от страна на
кредиторите при предоставянето на потребителски кредит /чл. 2 ЗПК/.
Съдът следи служебно и може да се произнесе по действителността на договора или
отделни негови клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26 ЗЗД е императивна /ТР №
1/27.04.2022 по т.д. № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС/, а когато се касае за потребителски спор,
съдът следи служебно на осн. чл.7, ал. 3 ГПК и за наличието на неравноправни клаузи по
смисъла на чл. 143 ЗЗП, които също са нищожни ex lege, освен ако не са индивидуално
уговорени – арг. чл.146, ал. 1 ЗЗП./ в този см. т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
Настоящият съдебен състав намира, че предвидената в чл. 4 от договора клауза за
неустойка при непредоставяне на обезпечение, противоречи на добрите нрави като
критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка,
се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно -
такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните
за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени
3
критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение
на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата
уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между
размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /в този смисъл
решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./. Освен обезпечителна и
обезщетителна, по волята на страните неустойката може да изпълнява и наказателна
функция. В случая обаче страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя, в
тридневен срок да предостави обезпечение по начина и реда, описан в договора и
отговарящо на условията по чл.4 ал.1 от договора. В чл. 4, ал. 2 от договора изрично е
посочено, че при неизпълнение на задължението от страна на заемополучателя същия ще
причини на кредитора вреди, за които се дължи неустойка като обезщетение, размерът на
тази неустойка е определен в размер на 199,21 лв., която се събира разсрочено ежеседмично.
Основното задължение на заемателя по договор за паричен заем, е да върне на падежа
заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на
кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем.
Претендира се неустойка за неизпълнение, но не на главното задължение на заемателя – да
върне заетата сума на падежа, а на задължението в 3 дневен срок от подписване на договора,
да представи обезпечение за кредитора. Неизпълнението на това задължение е
санкционирано с неустойка. При преценка на тези обстоятелства и съобразно критериите на
ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, съдът намира, че така
уговорената неустойка излиза извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната
функции, противоречи на добрите нрави и е нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД.
Уговорена е компенсаторна неустойка за неизпълнение на задължение различно от главното,
като начинът по който е уговорена сочи, че заемателят всякога ще дължи неустойка в размер
повече от една четвърт от заетата сума, ако в краткия тридневен срок от подписване на
договора, не осигури обезпечение дори и когато той е изправна страна по отношение на
основното си задължение – да връща на падежа главницата ведно с възнаградителната
лихва. Следователно, дори и интересът на кредитора по договора за заем да е удовлетворен
– в срок да получава главницата и възнаграждението си, той ще има право да получи и
допълнително неустойка, която не е свързана с неизпълнение на същественото задължение
по договора за заем. Отделно от това, в хипотеза в която заемателят изпълнява
задълженията си за връщане на заетата сума, кредиторът няма интерес от обезпечение на
това задължение, тъй като то се изпълнява, но и при този случай, уговорената неустойка за
непредставяне на обезпечение ще се дължи, макар и кредиторът реално да не търпи вреди от
това и да не му е необходимо обезпечение. По тези съображения съдът приема, че
претенцията на заявителя за неустойката противоречи на добрите нрави, за което съдът
следи служебно и с оглед постановките на ТР № 1/27.04.2022 по т.д. № 1/2020г. на ОСГТК
на ВКС.
Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още
4
при сключването на договора, то следва изводът, че в конкретния случай не е налице
валидно неустоечно съглашение и в тази си част договорът изобщо не поражда правно
действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка.
С оглед горното искът с пр. осн. чл. 92 ЗЗД за сумата от 180,42 лв., представляваща
неустойка по договора, следва да бъде отхвърлен.
Относно таксата за извънсъдебно събиране на вземането:
Съдът намира, че искането за сумата от 9 лв., представляваща разходи и такси за
извънсъдебно събиране на просрочените задължения съгласно тарифа на заемодателя е
неоснователно. На първо място в процесния договор не е уговорено такова задължение,
което да препраща към въпросната тарифа. Това противоречи на изискването на чл. 10а
ЗПК, съгласно което видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или
комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит.
Още повече, дори да беше уговорено, клауза, предвиждаща задължение за заплащане на
такси за събиране на вземането, би била нищожна, тъй като преследва забранената от закона
цел да се присъди още едно обезщетение за забава. Това е така, тъй като срещу тази такса не
се дължи никакво поведение, а напротив – изискуемостта на това вземане следва
автоматично от момента на изпадане на длъжника в забава. Следователно, не става въпрос за
никаква такса, защото не се дължи заради извършени разходи, а самото наименование
прикрива неистинската цел на клаузата да служи за обезщетение за вреди от забавата.
Съгласно императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК при забава на потребителя
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.
Ето защо, посочената клауза би била в колизия с императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1
ЗПК и следва да бъде приета за нищожна. Тази наказателна клауза е в пряко противоречие
на забраната за неоснователно обогатяване, като в същността си представлява неустойка,
излизаща извън присъщите ѝ от закона функции, което също влече нищожността ѝ.
Относно действителността на договора за паричен заем:
Съдът констатира, че ГПР не съответства на изискванията на ЗПК. В настоящия
случай посоченият фиксиран годишен лихвен процент по договора е 35,00%, а годишният
процент на разходите – 40,01%. В чл. 4 от договора се предвижда заплащането на неустойка,
ако в тридневен срок заемополучателят не предостави обезпечение чрез банкова гаранция
или двама поръчители, отговарящи на условията на същия член. От друга страна в чл. 4, ал.
2 от договора е описано, че неустойката в размер на 199,21 лв. се разсрочва заедно с всяка от
погасителните вноски, т.е. е с един и същи падеж, като към определените седмични вноски
се добавят суми за неплатена неустойка. С тази клауза кредитодателят реално уговаря
допълнителна печалба за себе си, която се равнява на повече от 1/3 от чистата стойност на
5
кредита (500 лв.) и очевидно няма характера на неустойка/обезщетение, макар и в договора
да е записана като такава. Изискванията за предоставяне на посочените обезпечения след
сключване на договора и начисляване на неустойка при непредставянето им всъщност
размества финансовия риск, като го прехвърля върху заемополучателя. Кредитора, тъй като
предоставя такъв вид услуги, е длъжен или да провери предварително имущественото
състояние на длъжника си, или да отчете риска от невъзможност за погасяване на кредита,
като го добави в общия размер на разходите чрез уговаряне на по-висока лихва или друго
плащане. Неоправдано е да се прехвърля риска от неизвършване на проверка на
имуществото на кредитополучателя върху него с помощта на този вид неустоечни клаузи,
които не са били отчетени при определяне на ГПР. Освен това тази неустойка е разсрочена
на погасителни вноски едновременно с останалите видове плащания по договора за заем, от
което следва изводът, че това всъщност представлява прикрита договорна лихва в полза на
заемодателя. Поради тези съображения същата е трябвало да бъде включена в калкулациите
на ГПР. Налице е нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което, на основание чл. 22 ЗПК, води
до недействителност на целия договор за потребителски кредит, като в този случай на
кредитодателя търговец се дължи само чистата сума по заема на основание чл. 23 ЗПК.
Тъй като е налице плащане по договора в размер на 104 лв., същата сума следва да се
приспадне от дължимата чиста стойност по кредита в размер на 500 лв. или остава да се
дължи сумата от 396 лв., до която следва да бъде уважен искът с пр. осн. чл. 240, ал. 1 от
ЗЗД.
Относно исковете с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл.86 ал.1 от ЗЗД.
Обезщетението за несвоевременно изпълнение на парично задължение има акцесорен
характер и възниква от момента на изпадане на длъжника в забава по отношение на
главното му задължение.
Съгласно разпоредбата на чл. 84, ал.2 ЗЗД, когато няма определен срок за
изпълнение, какъвто е и даденият казус, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен
от кредитора. В хипотезата на чл. 23 ГПК, която е проявление на принципа заложен в чл. 59,
ал.1 ЗЗД, вземането е изискуемо от деня на разместване на благата, тъй като
неоснователността на преминаване на благата съществува при самото преминаване, а не в
някой последващ момент, като същото не е обвързано със срок, поради което съгласно чл.
69, ал.1 ЗЗД кредиторът може да иска изпълнението му веднага. Вземането за обезщетение
за мораторна лихва при този състав, както и при общия на неоснователно обогатяване
възниква от деня на забавата на длъжника, която при липсата на определен срок настъпва
след покана на кредитора. Поканата за заплащане на обезщетение има значение за
определяне на началния момент, от който длъжникът изпада в забава и ще дължи
обезщетение по чл. 86, ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва върху сумата, с която
неоснователно се е обогатил /в посочения смисъл е и задължителната съдебна практика,
6
обективирана в решение № 394/27.11.2015 г. по гр.д.№ 3 034/2015 г. на ВКС, IV ГО;
решение № 218/29. 12.2015 г. по гр.д.№ 7310/2014 г. на ВКС, I ГО; решение № 48/10.09.2012
г. по т.д.№ 237/ 2011 г. на ВКС, II ТО; решение № 706/30.12.2010 г. по гр.д.№ 1769/2009 г.
на ВКС, III ГО; решение № 113/29.08.2012 г. по т.д.№ 396/2011 г. на ВКС, II ТО,
постановени по реда на чл. 290 ГПК и др./
По делото не са представени доказателства за изпратена и съответно получена от
длъжника покана за плащане. Следователно, не може да се приеме, че е настъпила забава на
длъжника преди депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. По тези
съображения искът, с който се претендира обезщетение за забавено изпълнение, следва да
бъде отхвърлен.
Като се спомена по-горе, не се дължи договорна лихва, а единствено чистата
стойност на кредита - главницата, при положение, че договорът е обявен от съда за
недействителен на осн. чл. 23 ЗПК. По тези съображения искът, с който се претендира
договорна лихва, следва да бъде отхвърлен.
Относно разноските:
С оглед изхода на делото, разпоредбата на чл.78 ал.1 от ГПК и направеното
своевременно изявление от страна на ищеца, част разноските направени в настоящото
производство следва да му бъдат присъдени в размер съответен на уважената част от
исковете, а именно: от общо направени 935 лв. /175 лв. – внесена държавна такса, 300 лв.-
възнаграждение за вещо лице; 360 лв.- депозит за особен представител и 100 лв.
юрисконсултско възнаграждение, определено от съда на осн. чл. 25 НЗПП/, от които
ответника съобразно уважената част от исковете следва да заплати 512,87 лв.
С оглед ТР 4/2013г. от 18.06.2014г. – т.12 разноските по гр.д. № ч.гр.д. №
55837/2019г. по описа на СРС, ІІ г.о., 57-ми състав., за които отговаря ответника от общо 75
лв. са 41,14 лв. и следва да бъдат присъдени с осъдителен диспозитив в настоящото
производство.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
7
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл.422 от ГПК спрямо М. Л. Р. с ЕГН:
********** и с адрес: гр. София, ж.к. „Люлин 6“, бл. 620, вх. А, ет. 3, ап. 18, че дължи на
„АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ АД с ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов“ № 29, ет. 3,
заплащането на сумите по заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК
от 31.10.2019г. по ч.гр.д. № 55837/2019г. по описа на СРС, ІІ г.о., 57-ми състав, както
следва:
-на основание чл.240 ал.1 от ЗЗД, вр. чл.9 ал.1 от ЗПК сумата от 396 лв.,
представляваща непогасена главница по договор за паричен заем № 3272655 от 13.07.2018
г., ведно със законната лихва върху главницата считано от 01.10.2019г. до окончателното й
изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 396 лв. до пълния предявен размер от
457,52 лв., като неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ
ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ АД с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ул. „Панайот Волов“ № 29, ет. 3, искове за признаване за установено спрямо М. Л. Р. с ЕГН:
********** и с адрес: гр. София, ж.к. „Люлин 6“, бл. 620, вх. А, ет. 3, ап. 18, че дължи
заплащането на сумите по заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК
от 31.10.2019г. по ч.гр.д. № 55837/2019г. по описа на СРС, ІІ г.о., 57-ми състав, както
следва:
-на основание чл.240 ал.2 от ЗЗД сумата от 34,58 лв., представляваща договорна
лихва за периода от 30.07.2018г. до 17.12.2018г., като неоснователен;
-на основание чл.86 ал.1 от ЗЗД сумата от 40,42 лв., представляваща обезщетение за
забава за периода от 18.12.2018г. до 24.09.2019г., като неоснователен;
-на основание чл.92 ал.1 от ЗЗД сумата от 180,42 лв., представляваща неустойка за
неизпълнение на задължение по чл. 4 от договор за паричен заем № 3272655 от 13.07.2018 г.,
като неоснователен;
-на основание чл.10а ал.1 от ЗЗП сумата от 9,00 лв., представляваща разходи и такси
за извънсъдебно събиране на просрочено задължение по договор за паричен заем № 3272655
от 13.07.2018 г., като неоснователен;
8
ОСЪЖДА М. Л. Р. с ЕГН: ********** и с адрес: гр. София, ж.к. „Люлин 6“, бл. 620,
вх. А, ет. 3, ап. 18, да заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ
ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ АД с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ул. „Панайот Волов“ № 29, ет. 3, на основание чл.78 ал.1 от ГПК, както следва:
-разноските по настоящото производство в размер на 512,87 лв.;
-разноските по ч.гр.д. № 55837/2019г. по описа на СРС, ІІ г.о., 57- ми състав в размер
на 41,14 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването
му на страните пред Софийски градски съд.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9