Р Е Ш Е Н И Е
№ І- 33
23.04.2019 година, гр.Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
Бургаският окръжен съд, гражданско
отделение, в публичното заседание на двадесет
и седми март през две хиляди и
деветнадесета година, в открито
заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Мариана Карастанчева
ЧЛЕНОВЕ: 1. Пламена
Върбанова
2.мл.с. Марина Мавродиева
Прокурора………….
При
секретаря Ани Цветанова,
като
разгледа докладваното от съдия Пламена Върбанова въззивно гражданско дело № 244 по описа за 2019 година на
Бургаски Окръжен съд, за да се произнесе , взе предвид следното:
Производството
по делото е с правно основание чл.258 ГПК и е образувано по въззивната жалба на
М.Д.П. с ЕГН ********** с постоянен адрес:***, предявена
чрез адвокат Георги Костов от АК-Бургас,
със съдебен адрес: гр. Бургас, ул. “Пиротска“ № 13,
ет. 2, Адвокатско дружество „Костов Стойков и Ко“, против Решение №
2291/13.11.2018г., постановено по гр.д.№ 3897/2018г. по описа на РС-Бургас. Със
същото решение е отхвърлена исковата претенция на ищцата-въззивница М.П. срещу ответника „Евелин Р“ ЕООД за осъждането му да й заплати сумата от 3000
лева обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие ПТП, настъпило
на 27.04.2018г. около 09,15 часа,малко след българо-сръбската граница на
магистрала Ниш-Белград, ведно със законната лихва върху главницата от 3000
лева, начиная от датата на увреждането на 27.04.2018г. до окончателното й
изплащане. За да отхвърли иска районният съд е счел, че
отговорност спрямо ищцата носи не ответното дружество, а
дружеството-превозвач „Евелин Р- Транс“ ООД, на което
ответникът „Евелин Р“ ЕООД възложил превоза на пътниците по
организирана от „Евелин Р“ ЕООД
екскурзия.
Във въззивната жалба се
твърди, че обжалваното решение е неправилно, необосновано, постановено в противоречие
на материалния закон и трайната съдебна практика. На първо място
се сочи, че дружеството-превозвач нямало каквито и да било отношения с
туристите, тъй като наетият превозвач се явявал само обикновен изпълнител на
превоза, който му бил възложен от туроператора „Евелин Р“ ЕООД, за което се
цитира и т. 3 от Постановление №17/18.11.1963г. на Пленума на
Върховния съд. Твърди се, че по делото
било безспорно установено, че представител на туроператора пътувал заедно с
туристите и след настъпване на ПТП-то е организирал настаняване на пострадалите
в болнични заведения, превоза на пострадалите до съседния град, настаняването
им в хотел, като е организирал продължаване
на екскурзията на следващия ден. Изтъквайки
тези обстоятелства въззивницата извежда извода, че организацията на работата,
ръководството и контролът по изпълнението й било на туроператора „Евелин Р“
ЕООД , ответник по делото. В
твърдяната от въззивницата насока е цитирана и
съдебна практика на ВКС. Моли се отмяна
на обжалваното решение и постановяване на друго такова, с което предявения иск
бъде уважен. Моли се и присъждане на направените по делото
разноски. В проведеното пред БОС открито съдебно заседание въззивницата П. се
явява лично и с процесуален представител адвокат Костов, който поддържа
въззивната жалба и моли уважаването й, за което излага съображения; моли
присъждане на съдебно-деловодни разноски; представя писмена защита.
Препис от въззивната жалба е
изпратен за писмен отговор на въззиваемото дружество „Евелин Р“ ЕООД, което в
законоустановения срок не е депозирал такъв по делото.
Разгледаният иск е с правно основание чл. 49 във вр. с чл.45 от ЗЗД.
Обжалваното решение е валидно,
процесуално допустимо и правилно, поради което следва да бъде потвърдено, като
въззивният съд изцяло препраща към мотивите на първоинстанционния съд, като по
този начин ги прави свои мотиви, без да е нужно да ги преповтаря - съгласно
процесуалната възможност за това, изрично установена с разпоредбата на чл.272 ГПК във вр. с чл.235 от ГПК.
В допълнение към тях и в отговор
на доводите на жалбоподателя, въззивния съд намира за необходимо да изложи само
следното:
Неоснователни са твърденията на
жалбоподателя за неправилност и необоснованост на съдебното решение, както и за
противоречието му с материалния закон и трайната съдебна практика на ВКС.
Съгласно чл. 45 ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите,
които виновно е причинил другиму. Това означава, че причинителят на вредите
отговаря само за онези вреди, които са в причинна връзка с неговото виновно
поведение. Този принцип е прокаран в цялата глава за непозволеното увреждане на
същия закон. Отговорност за непозволено увреждане по чл. 45 от ЗЗД носят само физическите лица,
причинили вреда със свои виновни действия или бездействия. Отговорността на
юридическите лица може да бъде ангажирана само по реда на чл. 49
и чл.
50 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата
на чл. 49, ал. 1 ЗЗД за вредите, причинени при или по повод изпълнението на
определена работа, отговаря този, който я е възложил на извършителя. Отговорността по чл. 49 от ЗЗД е безвиновна и възниква тогава,
когато лицето, на което е възложена определена работа, е причинило непозволено
увреждане при и по повод извършването на последната.
За да е налице деликтната отговорност, е
необходимо деяние /действие или
бездействие/, което да е противоправно, да е извършено виновно, да причинява
вреда другиму, както и да има причинна връзка между извършеното деяние и
претърпените вреди. Противоправността означава, че деецът с действие или
бездействие засяга чужди субективни права, а причинната връзка е необходимо
закономерно следствие, на конкретното деяние с вредоносен резултат.
Отговорността по чл. 49 от ЗЗД не е
отговорност за лични действия, а гаранционно-обезпечителна. Тя е отговорност на
възложителя на работа на друго лице. Възлагането на работата може да се
осъществи, както от физическо лице, така и от ЮЛ. Отговорността на ЮЛ -
възложител на работата, произтича от вината на натовареното с изпълнението й
лице, а не се обуславя от вина на възложителя. Отговорност по чл. 49 от ЗЗД носят както ФЛ, така и ЮЛ.
Възлагането на работата може да е по трудов или по граждански договор, или дори
като услуга. Без значение за тази отговорност е дали работата е извършена срещу
заплащане или безвъзмездно.
В случая районният съд правилно се е
позовал на разясненията, дадени с т. 3 на Постановление № 17 от 18.11.1963 г. на
ПВС за определяне на отговорността от
непозволено увреждане, когато по договор
между две предприятия едното е възложило на другото определена работа, при
извършването на която настъпят вреди, е от значение да се изясни същността на
сключения договор. Ако съгласно договора едното предприятие дължи на другото
извършването на определена работа със свои работници, при негов контрол и
организация на работата, отговорността за вредите от непозволено увреждане е в
тежест на това предприятие. В този случай е без значение, че се извършва работа
на първото предприятие. Ако обаче организацията на работата, ръководството и
контролът й принадлежи на предприятието, чиято работа се извършва от
работниците на друго предприятие, то отговорността за непозволеното увреждане е
на предприятието, чиято работа се извършва.
Предвид приетото в
посоченото Постановление на ВС, определящо за отговорността по чл. 49 от ЗЗД е обстоятелството кое предприятие осъществява контрол и организация
върху дейността или работата, от която са произтекли вредите. От приложения по
делото договор за организирано туристическо пътуване е видно, че туроператора –
ответник се е задължил да подготви, обезпечи и осъществи туристическото пътуване
за което е сключен контракта. От събраните по делото доказателства е видно, че
той е изпълнил това свое задължение. В договора липсват клаузи, с които
ответникът да се е задължил да извърши всички поети задължение със свои сили и
средства, или да отговаря за действия на трети лица. С оглед на поетите
задължения той извършил необходимата подготовка, като включително е сключил
договор за превоз.
От приложения по
делото договор за извършване на транспортни услуги, сключен на 01.01.2015 г.
между ответника и трето лице превозвач - „Евелин Р – Транс“ ООД, се установява,
че превозвача се задължава да осигури
правоспособен водач и безпрепятствен превоз на пътниците с технически изправен
автобус, както и всички изискуеми документи, необходими за осъществяване на
превоза, включително застраховка на автобуса и местата в него.
В чл. 3, ал. 7 от цитирания договор изрично е договорено, че
за всички нарушения, включително неспазване на правилата за движение и времето
за почивка, причинени от виновно поведение на водачите, отговорност носи
превозвача.
От посочените
договорености е видно, че превозвача дължи извършването на определена работа
със свои работници, при негов контрол и организация на работата, поради което отговорността за вредите от непозволено увреждане
е в негова тежест. Той е следвало да ръководи и контролира дейността по превоза
на туристите. По време на злополуката прекия причинител на вредине - шофьора
на автобуса, е изпълнявал работа, възложена му не от ответника, а от трето лице,
чиято е гаранционно- обзпечителната отговорност. В този случай и по изложените съображения е без правно значение обстоятелството, че се извършваният
превоз е възложен от ответника.
Предвид изложеното не е налице
твърдяното от въззивника противоречие на първоинстанционното решение с
посоченото Постановление № 17 от 18.11.1963 г. на ПВС. Атакувания акт не е в
противоречие и със сочената от жалбоподателя практика на ВКС /Решение № 611
от 19.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 945/2008 г., IV г. о., ГК; Решение № 290 от 7.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 920/2008 г., IV г. о., ГК/, тъй като цитираните решения са
постановени при различна фактическа обстановка, при която ответник е именно
работодател, който е възложил на работник изпълнението на определена работа, от
която са възникнали вреди. В Решение № 639 от 2.07.2009 г. на ВКС по гр. д.
№ 2398/2008 г., I г. о., ГК е разгледан случай, в който на лице на което по
закон са възложени функции ги е делигирало на свое предприятие, за което
носи отговорност, т.е. налице е частен случай,
при делигиране на правомощия на подчинен на възложителя субект, а не са
налице договорни отношения.
По
изложените съображения и препращайки към мотивите на първоинстанционния съд на
основание чл.272 ГПК настоящият съдебен състав намира въззивната жалба за
неоснователна, което налага потвърждаване на решението на първоинстанционния
съд.
На основание чл. 81 ГПК и с
оглед изхода на спора по делото, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на въззивника
би следвало да се възложат направените в производството разноски, но тъй като
такива не са поискани и не са представени доказателства да са направени,съдът
не ги присъжда.
Мотивиран от изложеното
Бургаският Окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 2291/13.11.2018г., постановено по гр.д.№ 3897/2018г. по описа на
РС-Бургас.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Членове:1/
2/мл.с.