РЕШЕНИЕ
№ 288
гр. Бургас, 14.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Албена Янч. Зъбова Кочовска
Членове:Веселка Г. Узунова
Таня Д. Евтимова
при участието на секретаря Станка Д. Чавдарова
като разгледа докладваното от Албена Янч. Зъбова Кочовска Въззивно
гражданско дело № 20252100500384 по описа за 2025 година
Производството по делото е въззивно, по реда на чл.258 и сл. от ГПК, образувано по
жалбата на „Ахелос“ ЕООД, ЕИК *********,със седалище и адрес на управление: гр. Бургас,ж.к.
Меден рудник, бл. 109, вх.З, е:тЛ, an.2, представлявано от управителя Баньо Вълков Гайдарджиев
чрез пълномощник адв. Л. Георгиева - АК – Бургас, със съдебен адрес: гр. Бургас, ул. Княз Борис I "
№ 2, ет. 1, офис 6 - адв. Л. Георгиева, против Решение № 2622, постановено на 09.12.2024г. по гр.
дело № 4744 по описа на БРС за 2024г., с което е отхвърлен искът на „Ахелос " ЕООД против
„Караиванов 89“ЕООД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление в с.Генерал Инзово,
община Тунджа, област Ямбол, ул.“Иван Вазов“№7, с управител Станка Караиванова, за заплащане
на сумата от 4400лв., представляваща дължима главница по фактура №**********/08.02.24г., както
и за неустойка в размер от 880 лв. на осн. чл.2, ал.2 в размер на 1% съгласно подписан между
страните договор от 07.02.24г., ведно със законната лихва върху всяка от сумите, считано от
подаването на исковата молба на 10.07.24г., до окончателното изплащане на дължимите суми.
В жалбата решението на първата инстанция се сочи за неправилно и незаконосъобразно.
Моли се да бъде отменено и да бъде постановено ново решение по същността на спора, с което
претенциите бъдат изцяло уважени.
Съображенията за това са следните:
Неправилно съставът на РС е приел, че само стоката по втората фактура на стойност
4400лв. от сключения между страните договор за продажбата на движими вещи на обща стойност
8800 лева не е получена, поради което е отхвърлил иска, без да изследва и съобрази
обстоятелството, че се касае не за две, а за една продажба, за която са издадени две фактури,поради
1
уговорка за плащане на цената на две равни вноски. Страните са подписали и нарочен договор, в
който са приели, че уговарят една продажба, едно предаване на стоки, но две частични плащания,
всяко от които е обвързано с отделен платежен документ, като са се съгласили второто плащане да
не е в момента на получаване на стоката, а след това. Волята на страните била изрична и писмено
съгласувана, поради което страната намира аргумента , че стоката, описана формално във втората
фактура не е получена, не отговаря на действителната уговорка и цели единствено избягване на
плащането.
Поддържа се, че показанията на свидетеля Биволаров са доказали предаването на стоката
изцяло и наведнъж, а не частично, поради което сключеният в границите на чл. 9 от ЗЗД договор
обвързва страните със силата на закон съгласно чл. 20а, ал. 1 от ЗЗД и изисква от всяка от тях точно
и добросъвестно изпълнение на поетите задължения по смисъла на чл. 63, ал. 1 от ЗЗД, без да се
пречи на другата страна да изпълнява своите задължения по същия начин. С оглед горното,
въззивникът счита, че другата страна му дължи заплащане на уговорените с договора суми.
Не се ангажират нови доказателства и се дирят направените съдебно - деловодни разноски в
две инстанции.
С отговора на въззивната жалба , подаден от въззиваемия ответник, тя се сочи за изцяло
неоснователна.Доводът, че сделката е единна според страната не може да бъде споделен. Поддържа
се, че стоките, посочени в двете фактури са индивидуализирани по вид и количество.Макар да
няма документи, дружеството купувач действително било получило част от стоките, описани в
първата фактура, поради което и отразената в нея сума е надлежно заплатена. Обаче стоките по
втората фактура не били доставени и в производството нямало доказателства за обратното. Ищецът
не бил доказал доставката по договор - воденият от него свидетел е заявил само, че е доставял
разнообразни стоки в определен търговски обект, но не е установил нито количеството им, нито ги
е идентифицирал, нито е посочил кой ги е приел и от чие име, въз основа на какви документи е
станало това и дали доставените стоки кореспондират с тези, описани в процесните фактури. По
делото не било станало ясно каква е връзката на тези счетоводни документи с договора за покупко-
продажба, в който движимите вещи не били конкретизирани. Липсвали приемо-предавателни
протоколи, счетоводни записи, оборотни ведомости и др. необходими за доказване на претенциите
документи.
Поддържа, че според константната съдебна практика (вж. Решение № 20 от 25.03.2013 г. на
ВКС по т.д. № 206/2012 г. на І т.о.ТК) предаването на вещта и плащането на цената по договора за
покупко-продажба, който е консенсуален не са елементи от фактическия състав на търговската
продажба, а са относими към изпълнението по сделката, като чл.327, ал.1 от ТЗ поставя плащането
в зависимост от предаването на стоката. Данни обаче за предаването на стоката по втората фактура
нямало. Уговорката била втората партида от стоки да бъде предадена след промяната на статута на
едно помещение, което не се е случило.
Предвид изложеното се моли за потвърждаване на обжалваното решение, като
законосъобразно и правилно.
Не се ангажират нови доказателства и се дирят деловодни разноски за въззивното
производство.
Проверката на БОС по чл. 267 от ГПК е посочила въззивната жалба за редовна и
допустима, а служебната такава по чл.269 от ГПК определя като валидно и допустимо
обжалваното съдебно решение на първата инстанция.
2
По съществото на спора, предвид въведените оплаквания за неправилност на
първоинстанционното решение, при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и в
приложение на закона, съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Производството е било образувано пред РС-Бургас по искова молба, подадена от „Ахелос“
ЕООД против „Караиванов 89“ ЕООД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от
4400 лева, представляваща дължима главница по фактура №**********/08.02.2024 г., както и
неустойка в размер на 880,00 лева на основание чл.2, ал.2 в размер на 1% съгласно подписан между
страните договор от 07.02.2024 г., ведно със законната лихва върху всяка от сумите, считано от
подаване на исковата молба до окончателното изплащане на дължимата сума.
В исковата молба се е твърдяло, че между страните има подписан договор за покупко-
продажба от 07.02.2024 г., по който ищецът е продавач, ответникът- купувач, а предмет на сделката
били движими вещи на обща стойност 8800 лева. Страните се договорили плащането да се
извърши на две вноски, всяка на стойност 4400 лева, платими по банков път, като първата следвало
да бъде преведена в деня на подписване на договора, а втората най-късно до 15.05.2024г. Страните
договорили и неустойка за забава в размер на 1% от неплатената сума за всеки просрочен ден, но не
повече от 20 %. Ищецът се е сочил за изправна страна, доставила стоката на ответника, за което
издала две фактури: №**********/07.02.2024 г. и №**********/08.02.2024 г., надлежно подписани
и получени от ответника купувач. Ищецът признава, че на 09.02.2024 г. е получил от ответника
сумата от 4400 лева, но твърди, че последният не му е платил по втората издадена фактура сумата
от 4400лв., която претендира ведно с договорената неустойка. Ангажирал е доказателства и е дирил
разноски.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът е депозирал писмен отговор на исковата молба, в
който оспорва иска като неоснователен. Признава за съществувалите между страните търговски
отношения, но твърди, че са създадени по повод сключен помежду им договор за наем на търговско
помещение, по който ищецът има качеството на наемодател, а ответникът- на наемател. По същия
договор ищецът бил поел задължение да извърши промяна в статута на наетия обект от заведение
за обществено хранене- в магазин, за какъвто щял да се ползва. Признава сключването на договора
за покупко-продажба с ищеца, както и че е получил и заплатил стоката, обективирана във фактура
№1/07.02.2024г., но твърди, че поради неизпълнение на поетото от ищеца задължение да промени
статута на търговското помещение, не успял да започне дейност по реализация на закупените стоки
и напуснал обекта без да получи стоката по фактура №2.
Твърди, че поради неизпълнението на задължението на ищеца за промяна в статута на
търговския обект и поради недоставяне на стоката по втората фактура, развалил както наемния,
така и договора за продажба(прави изрично изявление за разваляне на последния и с отговора на
исковата молба). Уговорката била стоката по втората фактура да бъде доставена след промяната на
статута на наетото търговско помещение, което така и не се е случило. С оглед това е молил за
отхвърлянето на заявената претенция като неоснователна и недоказана.Дирил е и деловодни
разноски за производството. Ангажирал е доказателства.
Предвид изразените от страните становища и след съвкупна преценка на събраните по
делото доказателства, БРС е постановил решение, с което отхвърля заявената претенция,като
неоснователна, присъждайки и деловодни разноски в полза на ответника.
За да постанови този правен извод, съдът е приел, че страните са сключили договор за
търговска продажба по чл.318 от ТЗ на движими вещи, част от които обаче не са реално доставени
3
на купувача, поради което той не дължи заплащане на цената им, респективно не дължи и
неустойка за забавеното й плащане.
Въззивният съд споделя този краен правен извод, като изтъква в подкрепа на това и в
отговор на въведените оплаквания следните съображения:
Правната квалификация на обективно съединените по делото искове е по чл.327, вр. чл.318
от ТЗ, вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД за този, дирещ заплащане на цената, уговорена по сделката покупко-
продажба на движими вещи от 07.02.24г. и по чл.92 от ЗЗД- за търсената неустойка, обезщетяваща
забавеното изпълнение за плащане.
Безспорен по делото е фактът, че страните са сключили на 07.02.24г. договор за продажба на
движими вещи на обща стойност от 8800лв., като са договорили плащането по него да се извърши
на две части от по 4400лв., при падеж на първата – датата на сключването на сделката и няма спор,
че за сумата има издадена двустранно подписана фактура №**********/07.02.24г., както и че
стоката, описана в нея е доставена на купувача и е заплатена от него. За това е представен и
платежен документ(нареждане-л.18- дело РС) от 09.02.24г.
Втората част от цената подлежи на заплащане според уговореното в договора в срок до
15.05.24г., но е безспорно, че изпълнение няма.
Въззивникът ищец развива пред БОС тезата,че сумата му се дължи,т.к. договорът е единен,
съдът следвало да прецени правното значение на частичното изпълнение по него като признание за
дълга и в останалата му част, освен това се позовава на достатъчност на събраните доказателства,
че стоката е изцяло реално доставена от продавача на купувача.
Възражението на въззиваемата ответна страна срещу претендираното плащане на остатъка
от цената, поддържано пред въззивния съд, е липсата на реална доставка на останалата част от
стоката, предпоставена от неизпълнението на уговорката извършването й да се осъществи едва
след промяна в статута на търговския обект, който ответникът наел от трето за делото лице.
Така от фактическа страна пред БОС следва да се счете за пренесен само спорът за
това дали действително е осъществена реална доставка на движимите вещи по фактура
№**********/08.02.24г.
Видно от данните по делото е, че писмени доказателства в тази връзка няма- липсват
приемо–предавателни протоколи или др. документи, които да установят предаването на вещите,
описани във фактура №2 /08.02.24г. от продавача на купувача.
Свидетелските показания(св. С.Б.) са неконкретни досежно момента на доставката на
стоките, вида им, тяхното количество, включително съдържат само предположения, че движимите
вещи, разтоварени в обекта за домашни потреби в ж.к. „М.рудник“,бл.321, управляван от работещо
за ищеца лице(дъщеря на представителя на търговеца) е била предназначена за продажба на
ответника. Извън горното съдът съобразява също, че след като една доставка на стоки е била
безспорно осъществена, от свидетелството не става ясно дали установява нея или реално
изпълнение по процесната втора фактура.
Следва да се съобрази и че макар процесната фактура №2 да е двустранно подписана,
съгласно трайно установената съдебна практика, сама по себе си тя не е достатъчно доказателство
за осъществено реално изпълнение от страна на продавача, дължащ на купувача доставка на
движимите вещи, предмет на продажбата.
Правно значимо е и успешното насрещно доказване от ответната страна, чийто свидетел,
4
ангажиран с търговската й дейност, отрича да е получавал стоката, описана по процесната фактура
№2/08.02.24г., както и самата фактура да е била осчетоводена от дружеството-купувач.Независимо
от личната заинтересованост на свидетеля от изхода на делото като син на представителя на
ответното дружество, съдът преценява, че в процеса няма доказателства, които да противоречат
или да опровергават изявленията му, поради което последните следва да се счетат за
достоверни.
Така поради липсата на достатъчно данни, от които да се заключи, че реалната доставка на
стоката, описана във фактура №2 се е осъществила, БОС приема този факт за недоказан.
След като реалното изпълнение на доставката ползва ищеца-продавач, именно той носи
тежестта да го установи според чл.154,ал.1 от ГПК, при условие на пълно и главно доказване, но не
го е сторил.За това носи и негативните последици от недоказването на този полезен за правната му
теза факт.
С оглед горното, БОС обосновава следните правни изводи:
Сключената между страните продажба е търговска сделка, съгласно чл. 318 ТЗ, т.к.
договарящите са търговци и доставката е за стока, касаеща стопанската им дейност.
С оглед правната си природа договорът за търговска продажба е двустранен, възмезден,
консенсуален, комутативен(страните са наясно с насрещните си задължения още към момента на
сключването на сделката) и има облигационно-вещно действие.
Сключването му предпоставя постигане на съгласие между страните - продавач и купувач,
относно съществените елементи от съдържанието на сделката, а такива са вещта /стоката/, обект на
продажба и цената. С постигането на съгласие, принципно за купувача възниква задължението да
заплати уговорената цена. Поради консенсуалния характер на сделката, предаването на вещта и
плащането на цената не са елемент от фактическия състав на търговската продажба, а са
задължения, произтичащи от договора, като при липса на други договорености, чл. 327, ал. 1 ТЗ
поставя плащането в зависимост от предаването на стоката.
В случая от съдържанието на договора е видно, че плащането на втората част от доставката
е уговорено в срок до 15.05.24г., но липсва посочване на срок или начин на доставката на стоката, а
договорът не съдържа и изричното й описание като вид,количество, качество и единична стойност
на отделните вещи.
По тази причина настоящият съд приема, че конкретизацията на продаваемите вещи е
осъществено едва с двете издадени фактури от 07.02.24г. и от 08.02.24г., определящи както
горепосочените параметри на доставката, т.е. прехвърляните вещи, така и общата им стойност в
рамките на всеки от документите.
Съобразявайки горното, БОС се съгласява с довода на въззивника, че в случая се касае до
една единна сделка, но не възприема за основателен извода от това, че след като плащане по едната
фактура е осъществено, то следва да се прецени правно като признание на дълга за пълната цена по
договора,т.е. и за сумата по втората фактура, предмет на делото. Това е така, защото продажбата не
е за индивидуално определени вещи, собствеността на които преминава по силата на самото
договаряне, от което следва и задължението да се плати цената им, а за родово определени такива,
при това описани не в самия договор, а в издадените на тази база две фактури-явяващи се негови
приложения. Собствеността на родово определените вещи преминава върху купувача едва след
отделянето им от вида и предаването им от продавача, поради което и задължението за
заплащането на цената им възниква именно тогава, още повече, че в този смисъл е и възприетото
5
от приложимото в случая правило на чл.327 от ТЗ, сочещ, че купувачът е длъжен да плати цената
при предаване на стоката или на документите, които му дават право да я получи, щом друго не е
било уговорено между страните. В обследвания договор уговорки, дерогиращи цитираната
разпоредба,няма.
Ето защо, след като реална доставка на описаната в процесната фактура №2 стока не е
установена, не следва да се счете възникнало и задължението за насрещната престация на
купувача- да плати цената за нея.
Горните разсъждения сочат претенцията на ищеца за заплащане на цената на стоката по
фактура №2 за неоснователна.
Уважаването на иска за реално изпълнение- плащане на цената- по сключен договор за
покупко-продажба на движими вещи от купувача, е от значение за произнасянето по втората
заявена претенция- за неустойка поради закъсняло изпълнение на същото плащане, доколкото
недължимостта на последното има за последица неоснователност и на вземането за обезщетение за
забава.
Изводимо от горното и с оглед констатацията на съда за неоснователност на иска за
заплащане на цена по втората фактура, издадена във връзка със сделката, следва да се приеме за
неоснователна и претенцията за заплащане на уговорената от страните неустойка за забава на
горното изпълнение в размер на по 1% на ден върху неплатеното, но не повече от 20%, съгласно
чл.2,ал.2 от договора за покупко- продажба.
В този смисъл се е произнесъл по двете претенции и първоинстанционният съд с
обжалваното съдебно решение.
С оглед съвпадението на крайните правни изводи на двете съдилища по спора, обжалваният
акт следва да бъде потвърден изцяло.
Според този изход от делото и на основание чл.78, ал.3 от ГПК, въззиваемият ответник има
право на всички сторени в настоящото производство разноски, представляващи уговорено и
платено за процесуалното представителство на страната по ВГД 384/25г. по описа на БОС
възнаграждение от 800лв. за един адвокат.
Мотивиран от горното, Бургаски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение№2622/09.12.24г. по гр.д.№4744/24г. по описа на РС-Бургас.
ОСЪЖДА „Ахелос“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление в гр.Бургас, к-
с „Меден Рудник“, бл.109, вх.3, ет.1, ап.2, представлявано от Управителя Баньо Вълков
Гайдарджиев, да заплати на „Караиванов 89“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление в с.Генерал Инзово, област Ямбол, ул.“Иван Вазов“ №7, представлявано от Управителя
Станка Панайотова Караиванова, сумата от 800лв.(осемстотин лева), представляваща направени по
ВГД 384/25г. по описа на БОС разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на осн. чл.280,ал.3, т.1 от
ГПК.
6
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7