№ 6670
гр. София, 04.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Георги Кацаров
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова
като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело №
20231100508612 по описа за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК .
С решение № 10996 от 26.06.2023 год. постановено по гр.дело № 12793/2023 г. на
СРС, ІІ Г.О., 74 състав, е осъдена Агенция „Пътна инфраструктура“, с БУЛСТАТ
******* и седалище и адрес на управление гр.София, бул.„*******, да заплати на
„ЗАД А.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление в гр.София, ул.
„*******, на основание чл.410, ал.1 КЗ, вр. чл.49, вр. чл.45, ал.1 ЗЗД сумата в размер
на 3028,25 лева, представляваща регресно вземане за платено от ищеца
застрахователно обезщетение по имуществена застраховка „Каско“ и ликвидационни
разноски за вреди на МПС „Ленд Роувър Рейндж Роувър“ с рег.№ *******, причинени
при ПТП, настъпило на 17.08.2018 г. в гр.София на Околовръстен път поради попадане
на автомобила в необезопасена и несигнализирана дупка на пътното платно, ведно със
законната лихва от 10.03.2023 г. до окончателното плащане, както и на основание чл.
78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 681,13 лева - разноски по делото.
Срещу решението на СРС, 74 с-в е постъпила въззивна жалба от Агенция „Пътна
инфраструктура“, гр.София, подадена чрез юрк.Г.Н. с искане същото да бъде отменено
изцяло и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлен
1
предявения осъдителен иск. Твърди се, че решението е неправилно и
незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалноправните разпоредби на
закона, по съображения изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени
разноски по делото.
Въззиваемата страна- ищец „Застрахователно акционерно дружество А.“ АД,
гр.София, чрез процесуалния си представител юрк.Ц.Р. оспорва жалбата, като
неоснователна, по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен
отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде
отхвърлена, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и
законосъобразно.Претендира присъждане на направените по делото разноски.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка
се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата
въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от
ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва
да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа
обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК
2
въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи
окончателен извод за основателност на предявения от ищеца- ЗАД „А.“ АД, гр.София
срещу ответника Агенция „Пътна инфраструктура“, гр.София, осъдителен иск с правно
основание чл.410, ал.1 КЗ, вр. чл.49 ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 3028,25
лева, представляваща регресно вземане за платено от ищеца застрахователно
обезщетение по имуществена застраховка „Каско“ и ликвидационни разноски за вреди
на МПС „Ленд Роувър Рейндж Роувър“ с рег.№ *******, причинени при ПТП,
настъпило на 17.08.2018 г. в гр.София на Околовръстен път поради попадане на
автомобила в необезопасена и несигнализирана дупка на пътното платно, ведно със
законната лихва от 10.03.2023 г. до окончателното плащане. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и
съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Фактическите и правни
констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания
съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни.
Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и
следното:
Съгласно разпоредбата на чл.410, ал.1, т.2 от КЗ/ приложим към датата на
настъпване на процесното ПТП/, с плащането на застрахователното обезщетение
застрахователят встъпва в правата на застрахования до размера на платеното
обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне срещу
възложителя за възложената от него на трето лице работа, при или по повод на която
са възникнали вреди по чл.49 от ЗЗД. В случая регресното право срещу ответника
/въззивник/ се основава на чл.49 от ЗЗД, регламентиращ отговорността на възложителя
за вредите, причинени при или по повод изпълнението на възложена работа. Видно от
законовата разпоредба предпоставките за предвидената суброгация са: 1/ да е бил
сключен договор за имуществено застраховане, в изпълнение на който 2/
застрахователят да е изплатил на застрахования застрахователното обезщетение.
Съдът приема, че за уважаване на предявения осъдителен иск по чл.410, ал.1,
т.2 от КЗ, вр. чл.49 ЗЗД и респективно за ангажиране гаранционно- обезпечителната
отговорност на ответника, ищецът следва да докаже по безспорен начин
съществуването на валидно застрахователно правоотношение с увреденото лице и
заплащането на застрахователно обезщетение на същото /настъпване на суброгацията
по чл.410, ал.1 от КЗ/, както и наличие на визираните в разпоредбата на чл.49 ЗЗД
предпоставки по отношение на ответника: противоправно поведение на лица
3
/изпълнители на работа/ при или по повод изпълнението на възложена от ответника
работа /без да се установява конкретното лице- изпълнител/, настъпили вреди и
причинна връзка между противоправното поведение и вредите. Съгласно разпоредбата
на чл.45, ал.2 ЗЗД доказване на виновно поведение не е необходимо.
В настоящия случай посочените предпоставки са налице. Не се спори между
страните, а и видно от представените по делото доказателства, за претърпените
имуществени вреди ищецът е заплатил на 12.11.2018 г. застрахователно обезщетение в
размер на сумата от 3018,25 лв., като за факта, удостоверяващ извършеното плащане е
прието като доказателство по делото преводно нареждане за кредитен превод от
12.11.2018 год. Следователно съгласно чл.410, ал.1 от КЗ, ищецът е встъпил в правата
на застрахования срещу причинителя на вредите от процесното ПТП, респективно
срещу ответника по делото.
В настоящия случай, съвкупната преценка на събраните по делото
доказателства- писмени и гласни доказателства /свидетелски показания на разпитания
по делото свидетел, дадени под страх от наказателна отговорност /чл.290 НК/, които
правилно са били взети предвид от СРС/, и заключение на вещо лице по допусната
съдебно- автотехническа експертиза, обосновава извод на въззивния съд за доказаност
на твърдяния от ищеца механизъм на ПТП и начина на причиняване на вредите по
застрахования при него лек автомобил. Приетите от първоинстанционният съд в тази
насока изводи, които са правилни, се основават не само на приетите по делото
писмени доказателства, а и на кореспондиращите им свидетелски показания.
Предвид възникването на вземане по чл.49 вр. чл.45, ал.1 ЗЗД на увредения
/собственик на застрахованото МПС/ срещу ответника и настъпилата след
извършеното на 12.11.2018 г. плащане на застрахователно обезщетение за
причинените имуществени вреди суброгация, за застрахователя- ищец е възникнало
регресно право срещу деликвента, респективно срещу ответната агенция, управляваща
пътищата, поради неизпълнение на задължението й за ремонт и поддържане на
републикански път- изключителна държавна собственост /арг. чл.3, ал.2, пр.1; чл.8,
ал.2; чл.19, ал.1, т.1 вр. ал.2, т.1 и т.3; чл.29; чл.30, ал.1 от Закона за пътищата /ЗП/; &
1, т.13 и т.14 от ДР на ЗП/.
В настоящия случай, съдът намира, че са налице предпоставките за ангажиране
отговорността на ответника, който управлява пътищата, поради неизпълнение на
задължението му за ремонт и поддържане на републикански път- изключителна
държавна собственост, задължение, което се извежда от нормите на чл.3, ал.2, пр.1;
чл.8, ал.2 ; чл.19, ал.1, т.1 вр. ал.2, т.1 и т.3; чл.29; чл.30, ал.1 от Закона за пътищата
/ЗП/; & 1, т.13 и т.14 от ДР на ЗП. Според цитираните законови норми ответникът е
длъжен да управлява републиканските пътища /включително републиканския път,
където е станало процесното ПТП/ и да осъществява дейностите по изграждането,
4
ремонта и поддържането им, като ирелевантно в случая е дали изпълнява тези
нормативно установени задължения чрез възлагането на определени дейности на трети
лица. Тъй като в случая е установено настъпването на вреди по застрахования при
ищеца автомобил от нарушената цялост на пътното платно, каквато представляват
дупките на пътя, е установено и бездействие от страна на компетентните служби на
ответната административна структура /АПИ/ за ремонт и поддържане на пътя, както и
за сигнализиране на препятствия на пътя /чл.167, ал.1 ЗДвП/, от което са причинени
вредите по автомобила. Налице е следователно противоправно бездействие, което е
основание за ангажиране отговорността на ответника- възложител на работата при
условията на чл.49 ЗЗД, като съгласно разпоредбата на чл.45, ал.2 от ЗЗД доказване на
виновно поведение не е необходимо.
Размерът на дължимото регресно обезщетение е обусловен от стойността на
вредите по средната им пазарна стойност към момента на настъпването им, което
обстоятелство е доказано с приетото, като неоспорено от страните заключение по
изслушаната в първоинстанционното производство съдебно-автотехническа
експертиза.
Съдът приема, че изплатеното от ищеца застрахователно обезщетение в размер
на сумата от 3018,25 лв. покрива действителните имуществени вреди, понесени от
застрахованото лице, и предвид настъпилата съобразно чл.410, ал.1 КЗ суброгация
подлежат на възстановяване в този претендиран по делото размер. Към тази сума
следва да бъде добавено и дължимото на основание чл.411 КЗ обезщетение за
направените обичайни разходи във връзка с щетата, като съдът намира, че
претендираната сума от 10 лева е в обичайния размер за такива. Ето защо общият
дължим от ответника размер възлиза на сумата от 3028,25 лева, в какъвто размер е и
претенцията на ищеца. С оглед на което, предявеният от ищеца осъдителен иск се
явява основателен и доказан за сумата от 3028,25, и като такъв правилно е бил уважен
от първоинстанционният съд.
С оглед на изложеното и поради съвпадане на приетите от двете инстанции
изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а
обжалваното с нея решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде
потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение на разноските за въззивното производство.
При този изход на спора на въззивника- ответник, разноски за въззивното
производство не се дължат. С оглед изхода на спора на основание чл.273 от ГПК във
вр. с чл.78, ал.8 от ГПК на въззиваемата страна- ищец следва да се присъдят
своевременно поисканите и дължими разноски за юрисконсултско възнаграждение за
въззивната инстанция. Искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на
въззиваемата страна- ищец съдът намира за основателно. Досежно размера на
5
дължимото юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата страна - ищец, съдът
намира, че към момента на постановяване на настоящия съдебен акт, е в сила
изменение на разпоредбата на чл.78 ал.8 от ГПК /ДВ бр.8/24.01.17 г./ Според новата
редакция на текста, която настоящата въззивна инстанция, с оглед висящността на
делото, следва да съобрази, размерът на възнаграждението, което следва да се
присъди, когато юридическо лице е било защитавано от юрисконсулт, се определя от
съда и не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело определен
по реда на чл.37 от ЗПП. И тъй като чл.37 от ЗПП препраща към Наредбата за
заплащането на правната помощ, в случая следва да намери приложение разпоредбата
на чл.25, ал.1 от Наредбата, като дължимото от въззивника- ответник в полза на
въззиваемата страна- ищец юрисконсултско възнагражение следва да се определи от
съда в размер на 100 лв. за въззивната инстанция/.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 10996 от 26.06.2023 год. постановено по гр.дело
№ 12793/2023 г. на СРС, ІІ Г.О., 74 състав.
ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура“, ЕИК *******, с адрес: гр.София,
бул.“*******, да заплати на ЗАД“ А.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.“*******, на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК във вр. с
чл.273 от ГПК, сумата от 100 лв. /сто лева/, представляваща направените пред
въззивната инстанция разноски /юрисконсултско възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на
чл.280, ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6