Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 03.07.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV Б въззивен
състав, в публичното заседание, проведено на тринадесети юни през две хиляди и
деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СТАНИМИРА ИВАНОВА
Мл.с.СВЕТЛАНА АТАНАСОВА
при секретаря Капка
Лозева, като разгледа докладваното от мл. съдия Атанасова в.гр. дело № 3818 по
описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение №
522931/01.11.2018г. постановено по гр.д.№ 39308/2018г. по описа на Софийски
районен съд, 164ти състав, поправено по реда на чл. 247 от ГПК с решение №11548
от 15.05.2019г. по гр.д. № 39308/2018г. по описа на Софийски районен съд, 164ти
състав, „П.и.“ АД (в несъстоятелност), представлявано от синдика Д.Г., е
осъдено да заплати на И.Г.М. на основание чл. 128, т. 2 от КТ – 29 253
лева – брутен размер на неплатени трудови възнаграждения за периода от
01.02.2014г. до 28.03.2018г., съгласно трудово договор № 1/04.10.2011г., като
искът е отхвърлен в частта относно допълнителното възнаграждение за прослужено
време в размер на 8094 лева или по 1 %
за всяка прослужена година.
В срока по чл.
259, ал. 1 от ГПК е депозирана въззивна жалба от името на „П.и.“ АД (в несъстоятелност), чрез синдика Д.Г., срещу
решението на първоинстанционния съд в частта, с която дружеството е осъдено да
заплати сума в размер на 29 253 лева. Излагат се съображения, че Софийски
районен съд не е съобразил релевираното още в отговора на исковата молба
възражение, че ищецът не е полагал труд през исковия период, като в тази насока
от страна на М. не били представени доказателства. Подчертава се, че
презумпцията по чл. 8, ал. 2 от КТ се отнася единствено до това дали
работникът/служителят е изпълнявал трудовите си задължения добросъвестно, но не
и че същият е полагал труд. Поради това се посочва, че първоинстанционният съд
е приложил презумпцията по чл. 8, ал. 2 от КТ неправилно. Въззивникът поддържа
и че с обжалваното решение неправилно е било присъдено трудовото възнаграждение
l брутен размер, тъй като в тази сума се включват
дължимите от работника данъци и осигуровки, които работодателят дължи да
изпълни към фиска, а работникът следвало да получи само нетното възнаграждение.
Като допълнителен аргумент е посочено, че при влизане в сила на обжалваното
решение и издаден изпълнителен лист за сумата от 29 253 лева синдикът и съдът
по несъстоятелността няма да могат да коригират присъдената вече сума, като
удържат дължимите данъци и осигуровки от работника. Сочи се, че Софийски
районен съд не е съобразил възражението на ответника, че е настъпило погасяване
на претенцията на ищеца на основание чл. 739, ал. 1 от ТЗ, поради това, че не е
предявена в производството по несъстоятелност. С оглед изложеното се моли
решението в обжалваната му част да бъде отменено, като вместо това бъде
постановено друго, с което искът на М. да бъде отхвърлен.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба, наименуван „насрещна
въззивна жалба” от И.М., наименуван насрещна въззивна жалба, с който се оспорва
въззивната жалба като неоснователна. Ищецът поддържа, че на 20.11.2018г. му е
издаден изпълнителен лист за процесната сума, който е предявил по чл. 688, ал.
1 от ТЗ пред съда по несъстоятелност. Това вземане, съгласно посоченото от
въззиваемия, е било включено в допълнителен списък № 3/29.11.2018г. на приетите
от синдиката вземания на кредиторите на „П.и.“ АД (в несъстоятелност), като
същият списък е бил публикуван по партидата на длъжника в Търговски регистър и
одобрен с определение № 4542/20.12.2018г. на Окръжен съд – Варна. Предвид
изложеното се моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение като
неоснователна, а решението в обжалваната му част – потвърдено.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 128,
т. 2 от КТ.
От събраните по делото писмени доказателства, преценени поотделно и в
тяхната съвкупност, се установява следното:
Пред въззивната инстанция между страните е безспорно, че между И. М.Г. и
ответното дружество през исковия период 01.02.2014г. – 28.02.2018г. е
съществувало валидно трудово правоотношение с договорено основно трудово
възнаграждение в размер на 597 лева, като това обстоятелство се установява от
представения към исковата молба трудов договор № 1 от 04.10.2011г., сключен между
страните по делото, неоспорен от насрещната страна, и регистриран в НАП, видно
от представената справка за актуалното състояние на всички трудови договори на
ищеца. Същевременно от страните не са ангажирани доказателства и не са
релевирани твърдения, че преди 28.02.2018г. трудовият договор е бил прекратен.
По делото е безспорно и че с решение № 271 от 18.04.2017г. по т.д. № 615/2016г.
по описа на Окръжен съд – Варна, е открито производство по несъстоятелност по
отношение на ответника „П.и.“
АД (в несъстоятелност). Това се установява както от извършена служебна справка
в търговския регистър, както и от представените по делото документи.
Въпреки че по делото е установено, че по отношение на ответника е открито
производство по несъстоятелност преди датата на подаване на исковата молба, не
може да се приеме за основателна поддържаното от въззивника възражение, че
досежно вземането следва да се приложи разпоредбата на чл. 739, ал. 1 от ТЗ.
Съгласно разпоредбата на чл. 637, ал. 1 от ТЗ в действителност след откриване
на производство по несъстоятелност е недопустимо да се образуват нови
производства по съдебни и арбитражни дела. От така установения в закона принцип
обаче е предвидено изключение за трудови спорове, какъвто е този по иск по чл.
128, т. 2 от КТ, а именно че трудовите спорове подлежат на разглеждане и след
откриване на производство по несъстоятелност, като дори в чл. 637, ал. 6 от ТЗ
изрично е посочено, че е допустимо да се образуват и нови трудови дела при
съществуващо производство по несъстоятелност. Ето защо не намира законово
основание тезата на въззивника, че се погасяват непредявените от работника или
служителя права в производството по несъстоятелност, доколкото от една страна
законодателят е предвидил изрична възможност тези вземания да се предявят по
общия исков ред, а от друга страна в чл. 687, ал. 1 от ТЗ е уредено
задължението на синдика служебно да впише вземане на работник или служител,
произтичащо от трудово правоотношение, в списъка на приетите вземания. Именно
поради наличието на така посочените законови разпоредби съгласно константната
съдебна практика, обективирана в определение № 185/16.03.2018г. по гр.д.№
3492/2017г. на ВКС III г.о, решение № 2052 от 06.01.2006г. на ВКС, III г.о, е прието,
че по трудови спорове не намира приложение разпоредбата на чл. 739 от ТЗ.
Същевременно с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК въззивният съд е
длъжен да съобрази и настъпилите след постановяване на обжалваното решение
факт. Именно наличието на новонастъпили обстоятелства се установява от
представените с отговора на въззивната жалба допълнителен списък № 3 на
приетите от синдика вземания на кредиторите на „П.и.” АД ***, в която под
номер 1 е включена сумата от 29 253 лева – трудово възнаграждение за
периода от 01.02.2014г. до 28.02.2018г. с посочен като кредитор именно ищеца И.Г.М.,
и определение № 4542 от 20.12.2018г. по т.д. № 615/2016г. на Окръжен съд –
Варна, с което съдът по несъстоятелността е одобрил. Видно от същите на 05.12.2018г.
този списък на приетите вземания е бил публикуван в търговски регистър, воден
от Агенция по вписванията. Доколкото размерът (29 253 лева), периодът
(01.02.2014г. – 28.02.2018г.) и основанието (трудово възнаграждение) на
приетото съгласно допълнителен списък № 3 вземане съответстват на уважената от
Софийски районен съд претенция, предмет на настоящото производство пред
Софийски градски съд, следва да се приеме, че претендираното от ищеца в
настоящото производство вземане е било прието в производството по
несъстоятелността на „П.и.” АД (в несъстоятелност).
Същевременно по
делото от страна на въззивника не са ангажирани доказателства като липсват и
изложени твърдения включеното по отношение на допълнителен списък № 3 на
приетите вземания някой кредитор или длъжникът да са упражнили правата си по
чл. 690 от ТЗ. Съгласно разпоредбата на чл. 690 от ТЗ длъжникът или всеки един от кредиторите могат в седемдневен срок от
обявяване на списъка на приетите вземания в търговския регистър да направят
възражение срещу прието вземане. При наличие на подобно възражение, по аргумент
от чл. 692, ал. 4 от ТЗ, съдът по несъстоятелността може да измени списъка,
преди да преди да го одобри окончателно. Законодателят в чл. 694, ал. 1 от ТЗ е
предвидил и възможност длъжникът или кредитор, направил възражение, да предявят
иск, за да бъде установено несъществуването на приетото вземане. Следователно,
ако приетото вземане не бъде оспорено или ако оспорването не бъде уважено, или
ако не бъде уважен искът за несъществуване на вземането, списъкът с приетите
вземания влиза в сила и приетото вземане се превръща в безспорно по отношение
на всички участници в производството по несъстоятелност и подлежи на
удовлетворяване при осребряване на имуществото на длъжника съобразно чл. 722,
ал. 1, т. 4 от ТЗ.
Възможността, която законодателят е предвидил по отношение на трудовите
спорове, а именно да не се спират при откриване на производство по
несъстоятелност и дори могат да се
образуват нови дела след откриване на производството – чл. 637, ал. 5, т. 2 от ТЗ има за цел да даде предварително защита със сила на пресъдено нещо на
претенциите на работниците и служителите на длъжника, за да се предотврати
евентуално бъдещо оспорване на техните вземания по посочения по-горе ред. Така
съдебното решение по един такъв трудов спор ще има установително действие по
отношение на всички участници в производството по несъстоятелност за
съществуването и размера на вземането на работника или служителя, предмет на
трудовия спор. Този извод може да се направи от разпоредбите на чл. 637, ал. 3
и ал. 4 от ТЗ, които предвиждат точно такова действие на решението, когато се
възобнови спряно производство по имуществен спор в случай на неприемане или
оспорване на вземането по него. Това е същото действие, което има и решението
по исковете по чл. 694, ал. 1 от ТЗ, но при трудовите спорове е дадена
възможност за предварително получаване на тази безспорност на вземането, което
е оправдано и с оглед на служебното приемане на тези вземания от синдика (чл.
687, ал. 3 от ТЗ).
Съобразявайки
това въззивният съд намира, че ако включването на вземането на работника или
служителя в списъка на приетите вземания и неговото стабилизиране при липса на
оспорване на това вземане предшестват влизането в сила на решението по трудовия
спор, то за ищеца - работник или служител - отпада правният интерес от водене
на съдебно производство за установяване на вземането му, което вече е станало
безспорно. В този случай по аналогия следва да се приложи хипотезата на чл.
637, ал. 2 от ТЗ и производството по делото, макар и да не е спирано, да бъде
прекратено, тъй като вземането на работника или служителя е прието и поради
това е безспорно – чл. 693 от ТЗ. Наличието на спор за правото, предмет на
делото, е основна предпоставка за наличието на правен интерес от предявяване на
иска. При липса на спор, делото следва да се прекрати, а постановеното
първоинстанционно решение да се обезсили. В този смисъл е и последователната
съдебна практика, обективирана в решение № 93 от 30.05.2016г. по гр.д. №
5661/2015г. на ВКС IV г.о, определение № 363 от
19.06.2009 г. на ВКС по ч. т. д. № 344/2009 г., I т. о., и определение № 1 от
11.01.2010 г. на ВКС по т. д. № 459/2008 г., I т. о. Ето защо след като в рамките на производството по несъстоятелност на „П.и.”
АД (в
несъстоятелност) вземането на И.Г.М., предмет на настоящото производство, е
прието за безспорно в одобрения от съда списък на приетите вземания, то по
отношение на това вземане от 29253 лева – трудово възнаграждение за периода от
01.02.2014г. до 28.02.2018г. липсва правен спор, а следователно и правен
интерес от предявяване на иск за защита на това право. По тези съображения
производството по делото следва да бъде прекратено, а в обжалваната част
първоинстанционното решение – обезсилено.
В допълнение въззивният
съд следва да отбележи, че в решение №11548 от 15.05.2019г. по гр.д. №
39308/2018г. по описа на Софийски районен съд, 164ти състав, с което по реда на
чл. 247 от ГПК е отстранена очевидна фактическа грешка, отново е допусната
очевидна фактическа грешка. Съгласно посоченото в мотивите на решението, Софийски
районен съд е приел, че очевидната фактическа грешка се изразява в това, че е
пропуснато в диспизитива на решение № 522931/01.11.2018г. постановено по гр.д.№
39308/2018г. по описа на Софийски районен съд, 164ти състав, да постанови
отхвърляне на предявения иск за сумата от 8094 лева. Въпреки това с решение
№11548 от 15.05.2019г. по гр.д. № 39308/2018г. по описа на Софийски районен
съд, 164ти състав, първоинстанционният съд е допусна поправка на очевидна фактическа
грешка, като вместо само да допълни диспозитива на основното решение, като
отхвърли искът по чл. 128, т. 2 от КТ за сумата от 8094 лева, го е допълнил с
още един диспозитив, с който повторно е осъдил ответника да заплати сумата от
29 253 лева. Това несъответствие в формираната в мотивите на решение
№11548 от 15.05.2019г. по гр.д. № 39308/2018г. по описа на Софийски районен
съд, 164ти състав воля на съда и тази намерила израз в диспозитива на същото
решение, представлява очевидна фактическа грешка, която компетентен да поправи
е първоинстанционният съд.
По разноските:
Предвид изхода
на спора право на разноски на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, вр. с чл. 273 от ГПК в настоящото производство има ответника, доколкото въззивната жалба е
подадена от него. Същият обаче не е направил искане за присъждане на сторените
по делото разноски, поради което съдът не следва да се произнася.
По аргумент от
чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК настоящият съдебен акт може да бъде обжалван пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение №
522931/01.11.2018г. постановено по гр.д.№ 39308/2018г. по описа на Софийски
районен съд, 164ти състав, поправено по реда на чл. 247 от ГПК с решение №11548
от 15.05.2019г. по гр.д. № 39308/2018г. по описа на Софийски районен съд, 164ти
състав, с което „П.и.“ АД (в несъстоятелност), представлявано от синдика Д.Г., с
ЕИК ********, е осъдено да заплати на И.Г.М., с ЕГН**********, на основание чл.
128, т. 2 от КТ – 29 253 лева – брутен размер на неплатени трудови
възнаграждения за периода от 01.02.2014г. до 28.03.2018г., съгласно трудово
договор № 1/04.10.2011г., като искът е отхвърлен в частта относно допълнителното
възнаграждение за прослужено време в размер на 8094 лева или по 1 % за всяка прослужена година.
ПРЕКРАТЯВА производството по делото по иска.
Решението може
да бъде обжалвано в едномесечен срок от връчването му на страните пред
Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.