Р Е Ш
Е Н И Е №
Гр. Разград, 04. 02. 2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
РАЗГРАДСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД в публично заседание на двадесети януари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Анелия Йорданова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Ирина Ганева
2. Атанас Христов
при секретаря Н. Р. разгледа докладваното от съдията
Анелия Йорданова в. гр. дело № 355 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от М.С.Х. и В.С.Г.
чрез пълномощник против Решение № 178 от 10. 10. 2019 г. по гр. д. № 230/19 г. по описа на РС Кубрат в частта, с която е прието за установено по отношение на въззивниците,
че М.М.П. е собственик на 1/3 ид.
част от поземлен имот – нива с площ от 25, 327 дка, трета категория, находящ се в землището на с. Острово, общ. Завет
в м. „ Кършията“, съставляващ
имот № 033001
по плана за земеразделяне, по наследство от нейния баща М.М.К.. Решението се обжалва и в частта, с която е отменен на осн. чл.
537, ал. 2 ГПК НА № 85, т. Vрег.
№ 683, нот. Д. № 335/ 1999 г. по описа на нотариус С. Садък, издаден в полза на В.М.К., поч. на 28. 11. 2016 г. , относно собствената на М.М.П.
1/3 ид. част от поземлен имот
– нива с площ от 25, 327 дка,
трета категория, находящ се
в землището на с. Острово,
общ. Завет в м. „ Кършията“, съставляващ
имот № 033001 по плана за земеразделяне. В жалбата се излагат доводи, че решението в обжалваната част е
недопустимо и алтернативно необосновано
и незаконосъобразно, тъй като е постановено в противоречие
на материалния и на процесуалния
закон. Молят решението да бъде
обезсилено в обжалваната
част и алтернативно да бъде
отменено и да бъде оставен без уважение предявения от ищцата иск.
Депозиран е писмен отговор на въззивната жалба от М.М.П. чрез пълномощник, в който излага становище за неоснователност
на жалбата.
Разградският
окръжен съд, като обсъди изложените доводи и становища на страните и след
проверка на обжалвания съдебен акт, констатира следното:
Обжалваното
решение е валидно и допустимо, а жалбата депозирана срещу него, разгледана по
същество се явява неоснователна.
Делото е напълно изяснено от фактическа страна
и фактическите положения, приети за установени от районния съд се подкрепят от
събрания доказателствен материал и са основани на закона. Въззивната инстанция
изцяло споделя изложените мотиви към решението на първоинстанционния съд и
препраща към тях на осн. чл. 272 от ГПК, като се има предвид и следното:
От
събраните по делото писмени доказателства безспорно се установява, че М.М.К.,
починал на 08. 11. 1968 г. и Ц.Д.К., починала на 30. 10. 1978 г. имат родени
три деца: ищцата -въззиваема по
настоящото дело М.М.П., А.М.З., поч. на 05. 12. 2016 г. и В.М.К., починала на
28. 11. 2016 г. , която е наследодател на ответниците – въззивници В.С.Г. и М.С.Х..
От Акт за раждане № 6/ 17. 01. 1941 г. на Кметство с. Острово се установява, че
въззиваемата М. М.П. е рождено дете на М.М.К.
и Ц.Д.К., като в „Бележки“ е вписано осиновяването й. Според представеното
Определение № 122/ 10. 10. 1955 г. по ч. гр. д. № 1300/ 1955 г. на Исперихски
народен съд, е допуснато осиновяване на осн. чл. 79 от ЗЛС на М.П. от Г. Т., починал на
03.03.1961 г. и Т. Г., починала на 05. 09. 1981 г.
С влязло в
сила Решение № 94/О/11. 03. 1998 г. на
ПК Завет е възстановено правото на собственост на наследниците на М.М.К.,
съгласно плана за земеразделяне на с. Острово върху недвижим имот: Нива от 25,
327 дка, трета категория, в м. „Каршията“, съставлаваща имот № 033001 по плана
за земеразделяне. Наследодателката на въззивниците В. К. се е снабдила с
нотариален акт за собственост, възстановен по ЗСПЗЗ № 85,, дело № 335/ 1999 г.
от 19. 02. 1999 г. на КРС за същия имот.
Ответниците –
въззивници са представили Договори за
аренда, първият от които от
13.12.2007 г., подписан между В.М.К., като арендодател и Айдън Велиев, регистриран зем.производител от с. Острово, като арендатор, а вторият от
02.06.2017 г., подписан между ответниците, като наследници на Вела Колева в качеството на арендодатели и
„Агросем“ – ООД – с. Острово,
от които е видно, че процесните недвижими имоти са предоставяни на арендатора за
временно – 10 годишен срок ползване, срещу определено арендно плащане.
По делото
са разпитани като свидетели Г. Д. – син
на въззиваемата, А. Й. и М. Х. – съпруг
на въззивницата М.Х.. Св. Г. Д. и А. Й. дават показания, че от момента на
възстановяване на собствеността върху земеделските земи, М.М. е ползвала
правата си по отношение на възстановената на наследниците на рождения й баща
земеделски земи, а с управлението на собствеността и представителството на всички наследници
пред ПК – Завет и пред арендаторите се била ангажирала най-голямата сестра
Вела, към която племенника й и останалите сродници се обръщали с името Веса;
възстановените ниви винаги са били предоставени за обработка и ползване по
предназначение с договори за наем/ аренда от 3-ти лица – А. В. „Агросем“ – ООД,
управлявано и представлявано от него, като майката на ответниците – В., се е
грижила за сключването на договорите и за получаване на годишното
възнаграждение – плащаната от ползвателите рента, първоначално в натура и пари,
а по – късно само в пари, която впоследствие всяка година през есента разделяла
на 3 части, от които една част задържала за себе си, а втората и третата част
предавала на сестрите си М. и А.. Св. Г.
Д. твърди, че през предходните смъртта на леля му В. три години, т. е. за
периода от стопанската 2013/ 2014 до стопанската 2015/ 2016 г. той е присъствал
при предаването от В. на майка му на сумата 400.00 лева, съставляваща нейната част
от рентата за съответната стопанска година, плащана за ползването на
наследствените им от дядо му М. земеделски земи в землището на село Острово. В
този смисъл са и показанията на св. А. Й., който лично преди пет-шест години
назад, вероятно през 2014 или 2015 година,
е откарал ищцата – кака М. и съпругът й – бай Х. в гр. Разград, за да си
получи тя рентата от сестра си, която живеела в гр. Разград близо до „малката
джамия“. На връщане от гр. Разград, в негово и нейно присъствие, съпругът й се
шегувал, че „леля ти М. ще черпи, защото получи рента 400 лева“, от нивите,
останали от баща й в с. Острово.
От събраните по
инициатива на ответниците гласни доказателства – показанията на св. Митко
Ханчев се установява, че процесните имоти – около 30.00 дка, в землището на село Острово, тъща му – В. М.,
имала по наследство от баща си; нивите се обработвали в с. Острово в местната
кооперация; на свидетеля е известно, че тъща му има сестри, но също така знае,
че те са били осиновени; Вела М. имала документи - нотариални актове на свое
име и с тях сключвала договори за обработката на земята; тя получавала рентата
и парите и на свидетеля не му е известно тя да е предоставяла част от рентата
на сестрите си, защото пред него тя не е коментирала такива неща; признава, че
до смъртта си тъща му е поддържала контакти и с двете си сестри – с Ана
по-често, с М. по – рядко; Вела М. не е коментирала пред него отношенията със
сестрите си във връзка с възстановената собственост и евентуални техни
претенции по отношение на собствеността.
|
При тези фактически данни, следва да се приеме,
че въззивната жалба е неоснователна. Необоснован е изложеният довод във
въззивната жалба, че в обжалваната част решението е процесуално недопустимо,
като постановено „свръх петитум“. След снабдяването си със скица и данъчна
оценка на процесния имот- нива от 25, 327 дка, трета категория, в м.
„Каршията“, съставлаваща имот № 033001 по плана за земеразделяне на с.
Острово, ищцата е представила коригирана искова молба вх. № 1153/ 22. 04.
2019 г., съдържаща пълно описание на имота по площ и съседи, така че да го
индивидуализира и да приведе петитума в съответствие с доказателствата.
Претендирала е установяване правото й на собственост върху 1/ 3 идеална част
от така описания имот и районният съд по този начин е докладвал делото с
проекта за доклад по чл. 140 ГПК, в проведеното съдебно заседание, в което е
изготвил доклад по чл. 146 ГПК и е
разгледал така предявения иск. Безспорно е, видно от Акт за раждане № 6/ 17. 01. 1941
г. на Кметство с. Острово, че въззиваемата М.
М.П. е рождено дете на М.М.К. и Ц.Д.К.. Според представеното
Определение № 122/ 10. 10. 1955 г. по ч. гр. д. № 1300/ 1955 г. на Исперихски
народен съд, е допуснато осиновяване на М.П.
от Ганчо Тотев и Труфка Ганчева на осн. чл. 79 от ЗЛС. Определението,
като окончателно е влязло в сила на датата на постановяването му. Според
действалият към момента на акта на осиновяване на въззиваемата чл. 81, ал. 4
от ЗЛС, впоследствие изм. - Изв., бр. 50 от 1961 г., осиновеният
запазва всичките си права и задължения спрямо семейството, към което
принадлежи по рождение.
До изменението на чл. 81 ЗЛС
(отм.) през 1961 г. - Изв. бр. 50/1961 г. от 23. 06. 1961 г., българското
право познава само непълното осиновяване. След изменението на ЗЛС през 1961
г. с разпоредбата на чл. 81, ал. 2 ЗЛС (отм.) е установено правилото, че
съществуващата връзка на осиновеното лице с неговите родители по произход се
прекратява по силата на закона. Налице е законодателна промяна, която не само
действа занапред, но и пренормира с обратна сила съществуващите към този
момент осиновителни правоотношения, като за случаите на заварено непълно
осиновяване се прилага новото правило и те се считат за пълно осиновяване.
Заварено от изменението на чл. 81 ЗЛС
по смисъла на преходното правило е това осиновяване, при което осиновителите
и осиновеният са живи към датата на влизане в действие на закона от 1961 г.,
но не и тогава, когато било осиновеният, било някой от осиновителите не е
вече жив. В този смисъл Решение № 19 от 16.I.1992 г.
по гр. д. № 1134/91 г., I г. о.,Решение № 289 от 12.02.2018 г. на ВКС по гр.
д. № 359/2017 г., IV г. о., ГК, др. Видно
от у-ние за наследници /л. 80/, осиновителят Г. Т. Н. е починал на 03. 03.
1961 г. След като осиновителят е починал към момента на изменението на чл.
81, ал. 2 ЗЛС през 1961 г. , осиновяването на въззиваемата не е заварено към
момента на смъртта му, тъй като осиновителното правоотношение е било прекратено
и са настъпили последиците му. Предвид
изложеното, съдът приема, че правата и задълженията на осиновената спрямо
семейството, към което принадлежи по рождение, за запазени. От събраните по делото гласни и писмени доказателства се установява, че наследодателката
на ответниците – въззивници е отдавала процесния имот за ползването му под
аренда, срещу което получавала арендно заплащане и го разпределяла между нея
и двете си рождени сестри – М. и А. Безспорно се установява, че договорът за
аренда от 13. 12. 2007 г. е сключен от Вела М., като арендодател.
Неоснователен е изложеният довод от въззивниците, че това действие
представлява акт на разпореждане с имота, който сочи на намерението й за
неговото своене. Постоянна и трайна е установената съдебна практика / напр.Решение
№ 115 от 21.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 997/2017 г., I г. о., ГК и др./, че
отдаването на земеделска земя под аренда и събирането на граждански плодове
не обуславят наличието на намерение за своене, а само действие на управление на вещта. Още повече, че към
него момент при действалата редакция на чл. 3, ал.4 от ЗАЗ, договор за аренда
може да бъде сключен само от един от съсобствениците, независимо от размера
на дела му, като има действие и по отношение на останалите съсобственици, а
отношенията помежду им се уреждат съгласно чл. 30, ал. 3 ЗС, което също сочи, че договорът има
характеристики на договор за управление.Същото разрешение на въпроса е дадено
и в соченото от въззивниците Тълкувателно решение № 91 от 1.X.1974 г. по гр.
д. № 63/74 г., ОСГК , че с правни действия, които водят до прехвърляне, изменение,
ограничаване или прекратяване на вещното право, е налице разпореждане с
недвижимите и движимите вещи и правата върху вещи. Действията, които са
насочени към запазване и охраняване на правата, са действия на обикновено
управление. В чл. 69 ЗС
е установена презумпция, съгласно която се предполага, че владелецът държи
вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго, но ако имотът е
съсобствен и съсобствеността е възникнала по пътя на наследяването, за да
придобие някой от сънаследниците по давност правото на собственост върху
целия имот, следва да противопостави на останалите намерението си да владее
целия имот за себе си, тъй като всеки един от наследниците, който упражнява
фактическата власт върху наследствените имоти, владее своята придобита по
наследство идеална част от имота, а по отношение на частите на останалите
наследници упражнява фактическата власт като държател. В този случай
установената в чл. 69 ЗС
презумпция не намира приложение и намерението целият имот да се свои, както и
противопоставянето му на останалите сънаследници следва да бъде установено по
категоричен начин от лицето, което се позовава на придобивната давност, за да
се приеме, че се е осъществил фактическият състав на установеното в чл. 79 ЗС придобивно основание. С
влязло в сила Решение № 94/О/11. 03. 1998 г.
на ПК Завет е възстановено правото на собственост на наследниците на М.М.К.,
съгласно плана за земеразделяне на с. Острово върху процесния недвижим имот: Нива от 25, 327 дка, трета
категория, в м. „Каршията“. Решението на ПК Завет за възстановяване правото
на собственост с план за земеразделяне има конститутивно действие. Ето защо
сключеният преди това от Вела М. договора за доброволна делба сама със себе
си от 26. 07. 1995 г. , нот. заверен под № 31/ 27. 07. 1995 г. на Кмета на с. Острово е нищожен и не е
породил правни последици. По делото няма писмени данни от момента на
възстановяване правото на собственост с Решение № 94/О/11. 03. 1998 г. на ПК Завет до 13. 12. 2007 г., когато е
сключен договорът за аренда от Вела М., как е стопанисван имота, но до този
момент не е изтекъл 10-годишния давностен срок за придобиване му по давностно
владение, съгл. чл. 79, ал. 1 от ЗС. Снабдявено й с НА за собственост,
възстановен по ЗСПЗЗ № 85/ 19. 02. 1999 г., рег. № 683, дело 335 на КРС не
може да се приеме за правно релевантен израз на волята й за своене. Самото иницииране на
нотариалното производство за снабдяване с констативен нотариален акт не е
израз на намерението за своене, тъй като последното следва да бъде винаги
насочено и демонстрирано спрямо собственика на вещта, а не спрямо трети лица
и нотариуса. В този смисъл Решение № 204/2012 г. от 11.01.2013 г. по гр. д. № 272/12 г. на II
г. о. Според гласните доказателства,
плащаната от ползвателите рента, първоначално в натура и пари, а по – късно
само в пари, всяка година през есента Вела М. разделяла на 3 части, от които
една част задържала за себе си, а втората и третата част предавала на
сестрите си М. и Ана. Съдът кредитира като доказателство показанията дадени в
този смисъл на св. Галимир Димитров, тъй като са ясни, непротиворечиви и
последователни. Подкрепят се и от показанията на св. Атанас Йорданов.Предвид
изложеното, съдът приема, че имота не е изгубил сънаследствения си характер. По изложените съображения, въззивната жалба е
неоснователна. Оплакването за неправилна преценка на събраните
по делото доказателства, което според въззивниците
е довело районния съд до неправилни изводи, е необосновано, поради което в
това отношение не е налице порок на обжалваното решение. Районният съд е
извършил подробно обсъждане и преценка на всички събрани по делото
доказателства, въз основа, на което е стигнал до законосъобразни правни
изводи, поради това постановеното от него решение, като обосновано и законосъобразно, следва
да бъде потвърдено в обжалваната част. |
|||||
На осн.
чл. 78 от ГПК въззивниците следва да бъдат осъдени да заплатят на въззиваемата разноските по съдебното
производство пред въззивната инстанция в размер на 200 лева за заплатено
адвокатско възнаграждение.
Воден от изложеното,
Разградският окръжен съд на осн. чл. 272 от ГПК
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 178 от
10. 10. 2019 г. по гр. д. № 230/19 г. по описа на РС Кубрат в частта, с която е прието за установено по отношение на въззивниците,
че М.М.П. е собственик на 1/3 ид.
част от поземлен имот – нива с площ от 25, 327 дка, трета категория, находящ се в землището на с. Острово, общ. Завет в м. „ Кършията“,
съставляващ имот № 033001 по плана за земеразделяне,
по наследство от нейния баща
М.М.К., както и в частта, с която е отменен на осн. чл.
537, ал. 2 ГПК НА № 85, т. V, рег. № 683, нот. д. № 335/ 1999 г. по описа на нотариус С. Садък, издаден в полза на В.М.К., поч. на 28. 11. 2016 г. , относно собствената на М.М.П.
1/3 ид. част от поземлен имот
– нива с площ от 25, 327 дка,
трета категория, находящ се
в землището на с. Острово,
общ. Завет в м. „ Кършията“, съставляващ
имот № 033001 по плана за земеразделяне.
ОСЪЖДА В.С.Г., ЕГН
********** *** и М.С. *** да заплатят на М.М.П., ЕГН ********** *** сумата 200
лева разноски по делото пред въззивната инстанция.
В останалата част като необжалвано, решението е влязло в
сила.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на
страните с касационна жалба пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
НР