Решение по дело №16408/2017 на Софийски градски съд

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

гр. София, 20.11.2018 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-В състав в открито заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и осемнадесетата година, в състав:

 

                                                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлин Михайлов

                Членове: Пепа Тонева

                    Марина Гюрова

 

при секретаря Антоанета Луканова………….……………………………… и с участието на прокурора ……....…………………………………………………… като разгледа докладваното от ……………….съдия Михайлов ………...…в.гр.дело № 16 408.по описа

за 2017 г.,     и за да се произнесе, съдът взе предвид:

                        Производството е по реда на чл.258 от ГПК.

Производството е образувано по повод постъпила въззивна жалба от  К. И.Д., с която обжалва решение № 192 358 от 11.08.2017 г., постановено по гр.д .№ 13 365/16 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 48 състав в частта, в която съдът е отхвърлил предявеният иск за обезщетение. В жалбата се твърди, че съдът неправилно е приел, че прилагането на СРС в периода 21.11.2013 г. до 19.01.2014 г. е законосъобразно, с оглед извършването на проверка на информацията за подготвяно тежко умишлено престъпление.  Твърди, че от събраните по делото доказателства се установява, че иницииращия се е позовал на анонимен сигнал до министъра на вътрешните работи. Твърди, че след извършената проверка е установено, че ОД на МВР не разполагат с такива информации. Твърди, че преди да се направи искането са използвани СРС по отношение на Г.С.и жената, с която живее М.Д., но от използването им не са установени факти. Инвокира доводи, че от тази фактическа обстановка, че не са били налице материалноправните условия за законосъобразното използване на СРС. Инвокира доводи, че съдът не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, както и не е обсъдил възражението, че искането за прилагане на СРС е незаконосъобразно, тъй като не отговаря на процедурните изисквания на НПК и ЗСРС. Твърди, че същото не отговаря на чл.14, ал.1 от ЗСРС, тъй като не е мотивирано и не са отразени извършените до момента действия спрямо другите два, за които са прилагани. Твърди, че искането не са приложени материали, на които се основава то. Моли съда да постанови решение, с което да отмени атакуваното в тази част и вместо него постанови ново, с което да уважи предявеният иск изцяло.

Ответникът по жалбата Г.Д.„П.“-МВР оспорва подадената жалба. Твърди, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно в тази част и моли същото да се потвърди.

С въззивна жалба ответникът Г.Д.„П.“-МВР оспорва решение № 192 358 от 11.08.2017 г., постановено по гр.д .№ 13 365/16 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 48 състав в частта, в която съдът е уважил предявеният иск. Твърди, че първоинстанционния съд неправилно е приел, че дирекцията следва да носи отговорност по смисъла на чл.2, ал.1, т.7 от ЗОДОВ. В тази връзка твърди, че длъжностните лица от дирекцията не попадат в хипотезата, тъй като не са разследващи органи. Инвокира доводи, че използването на СРС се осъществява по определен в закона ред и след разрешение на компетентния съд, като осигуряването и прилагането не се извършва от дирекцията. Твърди, че от друга страна НБКСРС е длъжно да осъществява контрол по разрешение, прилагане и използването, съхраняването и унищожаване на информацията, което задължение не е изпълнено. Прави тълкуване на т.7, на ал.1 на чл.2 от ЗОДОВ по отношение на използвания термин „незаконосъобразно използване на СРС“, като твърди, че това са нарушения при протичането на процедурата по активиране/задействане на СРС, които не попадат в приложното поле. В тази връзка цитира решение на КС №10 от 28.09.2010 г. по к.д. № 10/2010 г. и решение №1 от 10.02.1998 г. по к.д. № 17/1997 г. Твърди, че за втория период не са събрани доказателства,  СРС да не са използвани законосъобразно. В тази връзка твърди, че не са налице доказателства за причинените болки и страдания, с оглед самото твърдение на ищеца, за момента на узнаването за използването на СРС. Моли съда да постанови решение, с което да отмени атакуваното в тази част и вместо него постанови ново, с което да отхвърли претенцията, като претендира разноски.

Ответникът по тази жалба К. И.Д. оспорва същата. Твърди, че действията извършени в стадия на предварителната проверка са дейности по разследването, като не е необходимо да е налице образувано досъдебно производство.Твърди, че в ЗСРС са използвани две понятия „използване“ и „прилагане“, като при наличието на хипотезата на отправено искане и дадено разрешение без да са налице всички предпоставки е налице незаконно използване.  Твърди, че полученият анонимен сигнал може да се приеме като получени данни, но не и като основание да се предполага. Развива доводи за липсата на предпоставките за отправяне на искането.. Твърди, че използването е незаконно и предвид факта, че след първите 60 дни, които не са Д.и резултат са поискани нови. По отношение на наведения довод за липсата на причинно следствена връзка твърди, че използването на СРС е огромна степен ограничава основните му конституционни права, както и го дискредитира като политик. Моли съда да постанови решение, с което да потвърди атакуваното в тази част.

Съдът след като се съобрази с доводите на страните и обсъди събраните по делото писмени доказателства, съобразно разпоредбата на чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

От фактическа страна:

Не се спори между страните, а се установява и от атакуваното решение № 192 358 от 11.08.2017 г., постановено по гр.д .№ 13 365/16 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 48 състав, че съдът е осъдил  Г.Д.„Национална П.“ да заплати на К.И.Д., на основание чл.2,ал.1, т.7 ЗОДОВ сумата от 3 500 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразно използване на специални разузнавателни средства в периода м.01.2014 г. - м.03.2014 г., като е отхвърлил иска до пълния предявен размер от 5 000 лв. и за периода м.09.2013 г. - м. 12.2013 г., осъдил е Г.Д.„Национална П.“ да заплати на основание чл.78,ал.1 ГПК на К.И.Д. разноски в размер от 7 лв. и е осъдил К.И.Д. да заплати на основание чл.78,ал.З ГПК на Г.Д.„Национална П.“ разноски в размер от 70 лв.

Не се спори, а се установява от изисканите по делото материали от МВР и приобщения доклад на председателя на националното бюро за контрол за специалните разузнавателни средства, че на 02.10.2013 г. в Министерство на вътрешните работи е постъпил анонимен сигнал, в който се твърди, че в проведена среща в Р Турция е обсъдено и решено физическото ликвидиране на две физически лица - лидер на политическа партия и депутат. В сигнала е посочено, че срещата е организирана от лице, който е верен човек на ищеца.

Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че Министърът на вътрешните работи е разпоредил проверка по сигнала и същият е изпратен на ДАНС и НСО за сведение, след което сигналът е разпределен за проверка в сектор „Отвличания“, където е образувана преписка, по която са проведени оперативно - издирвателни мероприятия. Изготвена е докладна записка до директора на ГДНП относно необходимостта за използване на СРС спрямо лицето, за което се твърди в сигнала да е доверен човек на ищеца К.Д..

Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че по образуваната преписка е изготвена докладна записка от 21.11.2013 г., в която е посочено, че е необходимо използването на СРС по смисъла на чл.5,6 и 7 ЗСРС спрямо К.Д.. Докладната записка е утвърдена от директора на ГДНП и е изготвено искане за използване на СРС от 21.11.2013 г., за което е получено разрешение от СГС от 21.11.2013 г. за срок от 60 дни, считано от 21.11.2013 г., за престъпление по чл.117,ал.1 НК. За резултатите от прилагането на СРС са изготвяни ежемесечни аналитични справки.

Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че спрямо ищеца е изготвено ново искане за използване на СРС от 22.01.2014 г., в което не е посочено, че спрямо лицето вече са използвани СРС, което не е Д.о никакъв резултат. Софийски градски съд е д. разрешение за използване на СРС с разрешение от 22.01.2014 г. за срок от 60 дни. Прилагането на СРС е приключило на 24.03.2014 г., като не са изготвени ВДС. За използваните СРС е изготвена обща аналитична справка, в която липсва информация, потвърждаваща данните от анонимния сигнал.

           От правна страна:

           При така установената фактическа обстановка съдът направи  следните правни изводи:

           Предявен е иск, с правно основание чл. 2, ал.1, т.7 ЗОДОВ, за сумата от 5 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на незаконосъобразно използване на СРС.

С атакуваното решение № 192 358 от 11.08.2017 г., постановено по гр.д .№ 13 365/16 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 48 състав, че съдът е осъдил  Г.Д.„Национална П.“ да заплати на К.И.Д., на основание чл.2,ал.1, т.7 ЗОДОВ сумата от 3 500 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразно използване на специални разузнавателни средства в периода м.01.2014 г. - м.03.2014 г., като е отхвърлил иска до пълния предявен размер от 5 000 лв. и за периода м.09.2013 г. - м. 12.2013 г., осъдил е Г.Д.„Национална П.“ да заплати на основание чл.78,ал.1 ГПК на К.И.Д. разноски в размер от 7 лв. и е осъдил К.И.Д. да заплати на основание чл.78,ал.З ГПК на Г.Д.„Национална П.“ разноски в размер от 70 лв.

           По допустимостта и основателността на подадените въззивни жалби:

           По отношение на така подадената жалба съдът намира, че същата е подадена, в установения от закона срок и от лица, които са легитимирани да обжалват атакувания акт. Предвид задължителните за съдилищата, указания по тълкуването и прилагането на процесуалния закон, дадени с т. 18 от тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по т. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, съобразно които подадената въззивна жалба, с която се обжалва само част от мотивите към осъдителното първоинстанционно решение по делото, без да се изразява по какъвто и да било начин несъгласие с крайния резултат, постановен с него (с диспозитива му), и без да се иска неговата отмяна и постановяване на отхвърлително въззивно решение, е процесуално недопустима. С оглед обаче отправеното искане до съда да отмени атакуваното решение в отхвърлителната част, съдът намира, че същата е процесуално допустима.

Релевираните от ищеца в първоинстанционното производство доводи за незаконосъобразност на атакуваното решение са свързани с твърдения, че съдът неправилно е възприел, че не е налице незаконосъобразно използване на СРС по отношение на първия период, в които същите са използвани. В случая е предявен един иск за обезщетение и с въззивната жалба се обжалва първоинстанционното решение само по отношение на мотивите на първоинстанцинното решение, свързани със законосъобразността на използването на СРС през първия период, което след съвещание, настоящият съдебен състав приема, че са наведени доводи, че съдът неправилно е определил размера на претендираното обезщетение.

По отношение на така подадената жалба съдът намира, че същата е подадена, в установения от закона срок и от лица, които са легитимирани да обжалват атакувания акт, поради което следва да се приеме, че същата е процесуално допустима.

     Релевираните от ответника в първоинстанционното производство доводи за незаконосъобразност на атакуваното решение са свързани с твърдения, че съдът неправилно е възприел, че е налице незаконосъобразно използване на СРС по отношение на втория период, в които същите са използвани, както и се оспорва легитимацията да отговаря по този иск.

Държавата отговоря за вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като обезщетението за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, обезщетението се определя глобално по справедливост (чл. 52 ЗЗД), като се вземат предвид броя на деянията, за които е прието, че са незаконосъобразни. В т. 11 на Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС и прието, че размера на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно. То е свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат под внимание при определяне на размера, след като обуславят вредите. При определянето на размера на обезщетението съдът се ръководи от принципа на справедливост. С оглед това разбиране, при определяне на този размер съдът следва да вземе предвид всички обстоятелства, които имат отношение към твърдените от ищеца неимуществени вреди. С оглед на това спорно пред настоящата инстанция са изводите на съда по отношение на законосъобразността на използването на СРС през два периода период.

    По отношение на наведеният довод от ответника, че съдът неправилно е приел, че следва да се ангажира отговорността на ответника, предвид изричната разпоредба на чл.2, ал.1, т.7 от ЗСРС, в която изрично са посочени органите, за чиито действия държавата носи отговорност, съдът в настоящия си състав намира за неоснователни. Съгласно разпоредбата на чл.74 от действащата към момента на отправеното искане за използване на СРС ППЗМВР Г.Д."Национална П." е национална специализирана оперативно-издирвателна, охранителна и контролна структура за превенция, предотвратяване, пресичане, разследване и разкриване на престъпления, с изключение на свързаните с организирана престъпна дейност, и за опазване на обществения ред. За изпълнение на тези дейности органите на ГДНП участват в предотвратяването, пресичането, разкриването и разследването на престъпления. Съгласно разпоредбата на чл.76а от същият правилник Г.Д."Национална П." за изпълнение на задачата по разследване на престъпления извършва дейности по разследване на престъпления в съответствие с Наказателно-процесуалния кодекс. Не на последно място в чл.58 от ЗМВР (отм) на полицейските органи е вменено задължението да предотвратяват, пресичат, разследват и разкриват престъпления. С оглед на изложеното по-горе и данните по делото, от които безспорно се установява, че са извършвани действия по разследване, вкл.издирване и установяване на телефонни номера, контакти и свързани лица органите на ГДНП, съдът в настоящия си състав намира, че направеното възражение за липса на пасивна легитимация от страна на ответника е неоснователно. Логическото тълкуване на посочените по-горе разпоредби, дава основание да се приеме, че ГДНП и нейните служители,извършващи дейности по разкриването и разследването на престъпления се включват от специалния закон (ЗСРС) като разследващи органи, поради което държавата носи отговорност за вредите, причинени на гражданите.

            По отношение на наведените доводи, свързани с наличието и липсата на материално правните предпоставки за законосъобразно използване на СРС от страните съдът намира същите за частично основателни. Съгласно чл. 3, ал.1 ЗСРС специалните разузнавателни средства се използват, когато това се налага за предотвратяване и разкриване на тежки умишлени престъпления, подробно изброени, когато необходимите данни не могат да бъдат събрани по друг начин или събирането им е свързано с изключителни трудности. Съгласно чл. 12,ал.1, т.1 ЗСРС Специалните разузнавателни средства се използват по отношение на лица, за които са получени данни и има основание да се предполага, че подготвят, извършват или са извършили тежко умишлено престъпление от изброените по чл. 3, ал. 1. В конкретния случай искането е отправено от правоимащ орган по чл. 13,ал.1 ЗСРС до компетентен орган - председателя на СГС /чл.15 ЗСРС/, като разрешението е дадено в рамките на срока по чл.21,ал.1, т.З ЗСРС /два месеца/ за периода 21.11.2013 г. - 19.01.2013 г. по отношение на първото и за периода от 22.01.2014 г. - 24.03.2014 г.

                       Основателни са наведените доводи от ищеца, че не са налице материалноправните предпоставки за отправяне на искане за използване на СРС. Отговорността на съответния правозащитен орган по чл.2,ал.1, т.7 ЗОДОВ следва да се ангажира само в случаите, в които използването на СРС спрямо съответно лице е бил нарушение на действащата към момента нормативна уредба, но не и във всеки случай, в който не се установи съпричастност на лицето към деянието, за което се извършва проверката и се прилагат СРС. Съгласно разпоредбата на чл.12, ал.1 от ЗСРС СРС се използват по отношение на лица за които са получени данни и има основание да се предполага, че подготвят, извършват или са извършили тежко умишлено престъпление. Така цитираната разпоредба предпоставя комулативност на двете предпоставки. В конкретния случай, видно от доказателствата по делото исканията за използване на СРС се базират единствено и само на постъпили при министъра анонимен сигнал. За да се поиска разрешаването на използването на СРС е необходимо да са извършени други предхождащи оперативни действия, които да не са Д.и резултат. Представеният по делото план за работата по сигнала след образуването на ДОО сочи, че единствените действия, извършени до момента на отправянето на искането са свързани само с изпращането на писма, с искане да се отговори дали съществуват данни от ОД на МВР, както и установяването на номерата на мобилните телефони, използвани от посочените в анонимния сигнал лица и номерата на ползваните от тях автомобили. Ето защо настоящият съдебен състав намира, че е налице нарушение на действащата нормативна уредба.  От събраните по делото доказателства не се установява наличието на втората предпоставка „основание да се предполага“, че ищецът подготвя извършването на престъпление. Видно от самия сигнал до министъра на вътрешните работи, в него се „обосновава“ твърдението за участие в подготвянето престъпление от ищеца, с факта, че Садък е „верен човек в партиинете и финансовите дела“ на ищеца.

    Основателно и наведеното твърдение, че отправеното искане не отговаря на изискванията на закона. Съгласно разпоредбата на чл.14 от ЗСРС в искането следва да съдържа пълно и изчерпателно посочване на фактите и обстоятелствата, даващи основание да се предполага, че се подготвя, извършва или е извършено тежко умишлено престъпление от изброените по чл. 3, ал. 1, които налагат използването им, пълно описание на извършените до момента действия и резултатите от предварителната проверка или разследването, установъчни данни на лицата или обектите, спрямо които ще се използват, срока, за който се иска ползването, и мотиви, които да обосновават продължителността му, оперативните способи, които следва да се приложат, оправомощеното длъжностно лице, което да бъде уведомявано за получените резултати и  мотиви за невъзможността необходимите данни да бъдат събрани по друг начин или описание на изключителните трудности, с които е свързано събирането им. Видно от приложените по делото доказателства в същите липсват пълно описание на извършените до момента действия и резултатите от предварителната проверка или разследването и мотиви за невъзможността необходимите данни да бъдат събрани по друг начин. Ето защо настоящият съдебен състав намира, че не следва да се споделят изводите на първоинстанционния съд по отношение на законосъобразността на искането в първия период. В останалата част следва да се споделят мотивите на първоинстанционния съд като правилни и законосъобразни.

По изложените съображения съдът намира, че при претендирана отговорност на държавата за вредите, причинени на граждани от действията на правозащитните органи, в тежест на пострадалия е да докаже засягането на съответното благо /засягането на правото на личен живот, на чест, достойнство, свобода и др./ и с това, ако са доказани останалите елементи от фактическия състав на този вид отговорност, искът за обезщетение е доказан в своето основание. Не е в тежест на пострадалия да докаже всяко свое негативно изживяване, изразило се в душевно страдание, неудобство, безпокойство, срам, както и подобни изживявания, произтекли от причинени или свързани със съответните ограничения физически страдания. След като искът е доказан в своето основание, искът не може да бъде отхвърлен като неоснователен поради липсата на доказателства за неговия размер, а съобразно правилото на чл. 162 от ГПК, съдът следва да определи размера по своя преценка. В конктерния случай и предвид изложеното по-горе, представляващо константна съдебна практика, следва да се приеме, че са неоснователни наведените от въззивника ответник доводи за незаконосъобразност на атакуваното решение и недоказаност на претерпените вреди. Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя на първо място според вида и характера на упражнената процесуална принуда. При определяне на размера на обезщетението, следва да се има предвид, че използваните СРС ограничават основните права и свободи на ищеца. С оглед на изложеното и предвид изхода на спора пред настоящата инстанция, съдът в настоящия си състав намира, че първоинстанционния съд неправилно е определил размера на претендираното обезщетение. Справедливия размер на обезщетението е в размер на 5 000 лв., поради което атакуваното решение следва да се отмени в отхвърлителната част и вместо него се постанови ново, с което да се уважи претенцията в пълен размер.

Водим от гореизложеното Софийски градски съд

 

 

 

Р   Е   Ш   И:

 

 

ОТМЕНЯ  решение № 192 358 от 11.08.2017 г., постановено по гр.д .№ 13 365/16 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 48 състав, в частта в която съдът е отхвърлил предявеният от К. И.Дал срещу  Г.Д.„Национална П.“ и с правно основание чл.2,ал.1, т.7 ЗОДОВ сумата над 3 500 лв. до пълния предявен размер, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразно използване на специални разузнавателни средства в периода м.09.2013 г. - м. 12.2013 г., и в частта,в която е осъдил К.И.Дал да заплати на основание чл.78,ал.З ГПК на Г.Д.„Национална П.“ разноски в размер от 70 лв., като незаконосъобразно и неправилно и вместо него постановява:

ОСЪЖДА Г.Д.„Национална П.“-МВР, гр.София, ж.к. „*******да заплати на К. И.Дал, ЕГН: ********** сумата от 1 500 (хиляда и петстотин) лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразно използване на специални разузнавателни средства в периода м.09.2013 г. - м. 12.2013 г.

                        Решението  не подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.3 от ГПК.

 

            Председател:                                                            Членове: 1.                         

 

 

 

                                                                                                                      2.