№ 17749
гр. С., 03.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря М. АТ. ДРАГАНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20231110103482 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба на „Интернешънъл Асет Банк” АД срещу С. К. К., с
която е предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК.
Ищецът твърди, че с решение № 178031/17.08.2020 г. по гр. д. № 75420/2019 г. по
описа на CPC, III Гражданско отделение, 113 състав, потвърдено с решение №
260739/28.02.2022 г. по гр. д. № 10826/2020 г. по описа на СГС, Гражданско отделение, IV-Г
въззивен състав, на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е признато за незаконно и отменено
уволнението на ответника по настоящия иск, извършено със Заповед № 678/20.11.2019 г. на
И.А.Б.“ АД, а на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ, банката е
осъдена да му заплати сумата от 9 120 лв., представляваща обезщетение за времето от
22.11.2019 г. до 22.05.2020 г., през което е останал без работа поради незаконно уволнение,
ведно със законната лихва, считано от 30.12.2019 г. до окончателно изплащане на сумата,
както и адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния му представител в размер на
560 лв. Посочва, че искът с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, във връзка с чл. 225,
ал. 1 КТ за разликата над 9 120 лв. до пълния предявен размер от 10 944 лв. е отхвърлен като
погасен чрез прихващане с вземане на „И.А.Б.“ АД в размер на 1 824 лв. за изплатено на
ответника по настоящия иск обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ. Твърди, че въз основа на
изпълнителен лист от 11.03.2022 г., по молба на ответника е образувано изпълнително дело
№ 20227830401947 по описа на ЧСИ И.Ч., с peг. № 783 на КЧСИ. С покана за доброволно
изпълнение изх. № 04703/16.12.2022 г. ищецът е поканен да заплати по изпълнителното дело
сумата от 14 756,54 лв., от които главница в размер на 9 120 лв., ведно със законна лихва
1
върху главницата в размер на 2 766,40 лв., дължима за периода от 30.12.2019 г. до 26.12.2022
г., деловодни разноски в размер на 560 лв., 1 000 лв. - разноски по изпълнителното дело,
както и такси по Тарифата към ЗЧСИ в размер от 1 310,14 лв. Ищецът навежда погасяващи
възражения, че вземанията по изпълнителния лист не се дължат поради прихващане и
плащане, след влизане в сила на решението по иска по чл. 344 КТ, които погасяват правото
на принудително изпълнение. Твърди, че с платежно нареждане peг. №
BORD00505503/29.11.2019 г. и справка за внесени осигуровки в полза на ответника е
изплатено обезщетение по чл. 220 КТ - за неспазено предизвестие, определено в брутен
размер на 1 824 лв., като основанието за това вземане е отпаднало с влизане в сила на
решението по исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ, от която дата вземането е станало
изискуемо. Ищецът твърди, че отправил до ответника изявление за извънсъдебно
прихващане с вземането по чл. 225, ал. 1 КТ на 11.11.2022 г. Счита, че възражението за
прихващане е породило действие от влизането в сила на решение № 178031/17.08.2020 г. по
гр. д. № 75420/2019 г. по описа на СРС, 113 състав, а в условията на евентуалност заявява
съдебно прихващане на вземането на банката към ответника за сумата от 1 497,46 лв. -
представляваща нетен размер на полученото от ответника на отпаднало правно основание
обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ - за неспазено предизвестие, с присъденото обезщетение по
чл. 225, ал. 1 КТ - за незаконно уволнение в размер на 9 120 лв. Посочва, че съгласно чл. 42,
ал. 5 от Закона за данъците върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ), от брутния
размер на обезщетенията по чл. 220, ал. 1 КТ и чл. 225, ал. 1 КТ авансово е удържан данък в
размер на 10 %, с оглед което на 11.11.2022 г., преди получаване на поканата за доброволно
изпълнение, банката е наредила плащане по сметка на ответника на следните суми: 6 710,54
лв. - обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ след удържане на дължимия данък върху доходите на
физическите лица върху сумата от 9 120 лв. и извършено прихващане със сумата от 1 497,46
лв.; 2 655,15 лв. - законна лихва върху присъденото обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за
периода от 30.12.2019 г. до 11.11.2022 г. (датата на изплащане на сумата); 1 920 лв. -
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред трите съдебни
инстанции, от които 560 лв. за производството пред Софийски районен съд, 650 лв. за
производството пред Софийски градски съд и 710 лв. за производството пред Върховния
касационен съд. С оглед гореизложеното, моли съда да постанови решение, с което да
признае за установено по отношение на ответника, че ищецът не му дължи поради пълно,
точно и навременно изпълнение претендираните от него вземания за: главница в размер на 9
120 лв., законна лихва върху главницата в размер на 2 766,40 лв. за периода от 30.12.2019 г.
до 26.12.2022 г. и разноски в размер на 560 лв., за които суми е издаден изпълнителен лист
от 11.03.2022 г., поради прихващане с насрещно изискуемо и ликвидно вземане по чл. 220
КТ и поради плащане. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който оспорва предявения
иск като недопустим и неоснователен. Счита, че е недопустимо да се прави отново
възражение за прихващане, което вече е било уважено и за него има сила на пресъдено нещо
съгласно чл. 298, ал. 4 ГПК. Сочи, че не се касае за факт, настъпил след съдебното дирене по
смисъла на чл. 439, ал. 2 ГПК и възражението за прихващане е преклудирано, съответно
2
искът е недопустим. Оспорва твърдените за извършени плащания на суми в исковата молба
да са действително получени от ответника. Твърди, че представеното от ищеца платежно
нареждане няма връзка с настоящото дело. Моли за отхвърляне на предявения иск и за
присъждане на сторените по делото разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по
делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
С доклада по делото, приет без оспорване от страните, са отделени като безспорни и
ненуждаещи се от доказване на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК обстоятелствата, че с
решение № 178031/17.08.2020 г. по гр. д. № 75420/2019 г. по описа на CPC, III Гражданско
отделение, 113 състав, потвърдено с решение № 260739/28.02.2022 г. по гр. д. № 10826/2020
г. по описа на СГС, Гражданско отделение, IV-Г въззивен състав, на основание чл. 344, ал. 1,
т. 1 КТ е признато за незаконно и отменено уволнението на ответника по настоящия иск,
извършено със Заповед № 678/20.11.2019 г. на И.А.Б.“ АД, а на основание чл. 344, ал. 1, т. 3
КТ, във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ, банката е осъдена да му заплати сумата от 9 120 лв.,
представляваща обезщетение за времето от 22.11.2019 г. до 22.05.2020 г., през което е
останал без работа поради незаконното уволнение, ведно със законната лихва, считано от
30.12.2019 г. до окончателно изплащане на сумата, както и адвокатско възнаграждение в
размер на 560 лв., както и че с изпълнителен лист от 11.03.2022 г., издаден от СГС,
Гражданско отделение, IV-E въззивен състав И.А.Б.“ АД е осъдено да заплати на С. К. К.
сумата от 9 120 лв., представляваща обезщетение за времето от 22.11.2019 г. до 22.05.2020 г.,
през което е останал без работа поради незаконно уволнение, ведно със законна лихва,
считано от 30.12.2019 г. до окончателно изплащане на сумата, както и адвокатско
възнаграждение в размер на 560 лв., по който изпълнителен лист е образувано изпълнително
дело № 20227830401947 по описа на ЧСИ И.Ч., с peг. № 783 на КЧСИ.
От приложените за послужване дела - гр. д. № 75420/2019 г. по описа на CPC, III
Гражданско отделение, 113 състав и гр. д. № 10826/2020 г. по описа на СГС, Гражданско
отделение, IV-Г въззивен състав, се установява, че по искова молба с вх. №
2033919/30.12.2019 г. на С. К. К. срещу „И. А.Б.“АД са предявени кумулативно обективно
съединени искове както следва: 1) за признаване за незаконно на уволнението му, извършено
със Заповед № 678/20.11.2019 г. на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ и неговата отмяна – с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ; 2) за възстановяване на заеманата преди
уволнението длъжност „юрисконсулт“ в Дирекция „Проблемни кредити“ при ответника – с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ; 3) за заплащане на парично обезщетение за 6
месеца, следващи уволнението, през които не е полагал труд по трудово правоотношение, а
именно за периода от 22.11.2019 г. до 22.05.2020 г. общо в размер на сумата от 10 944 лв. – с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ, ведно със законната
лихва върху главницата от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на
сумата, за което е образувано гр. д. № 75420/2019 г. по описа на СРС, III Гражданско
отделение, 113 състав.
3
С отговор с вх. № 5032394/24.02.2020 г., депозиран в срока по чл. 131 ГПК,
ответникът е оспорил предявените искове, евентуално е направил възражение за прихващане
с изплатеното в полза на ищеца обезщетение за оставане без работа за един месец – с правно
основание чл. 222, ал. 1 КТ за периода от 21.11.2019 г. до 20.12.2019 г. в размер на 1 824 лв.
Изложени са съображения, че в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е
разпоредено на основание чл. 224, ал. 1 КТ на служителя да бъде изплатено и обезщетение
за неизползван годишен отпуск и на основание чл. 220, ал. 1 КТ – обезщетение в размер на
пълен размер за неспазен срок на предизвестие.
С решение № 178031/17.08.2020 г. по гр. д. № 75420/2019 г. по описа на CPC, III
Гражданско отделение, 113 състав е признато за незаконно и отменено на основание чл. 344,
ал. 1, т. 1 КТ уволнението на С. К. К., ЕГН **********, от длъжността „юрисконсулт“ в
Дирекция „Проблемни кредити“ при И.А.Б.“ АД, ЕИК *******, извършено със Заповед №
678/20.11.2019 г. на А.Ц. – главен изпълнителен директори и Р.С. – изпълнителен директор;
възстановен е на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ С. К. К. на длъжността „юрисконсулт“ в
Дирекция „Проблемни кредити“ при И.А.Б.“ АД; осъдено е И.А.Б.“ АД да заплати на С. К.
К. на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ сумата от 9 120 лв.,
представляваща обезщетение за времето от 22.11.2019 г. до 22.05.2020 г., през което е
останал без работа поради незаконно уволнение, ведно със законната лихва, считано от
30.12.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, а на основание чл. 78, ал. 2 ГПК и
сумата от 560 лв., представляваща възнаграждение за един адвокат, като е отхвърлен искът с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ за разликата над 9 120
лв. до пълния предявен размер от 10 944 лв., като погасен чрез прихващане с вземане на
И.А.Б.“ АД в размер на 1 824 лв. за изплатено на ищеца обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ.
Ответникът е осъден да заплати по сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от
597,76 лв. – държавна такса.
С решение № 260739/28.02.2022 г. по гр. д. № 10826/2020 г. по описа на СГС,
Гражданско отделение, IV-Г въззивен състав, е потвърдено решение № 178031/17.08.2020 г.
по гр. д. № 75420/2019 г. по описа на CPC, III Гражданско отделение, 113 състав, в
обжалваната му част – с която са уважени исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2
и т. 3 КТ, във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ и в частта относно присъдените за
първоинстанционното производство разноски и И.А.Б.“ АД е осъдено да заплати на С. К. К.
сумата от 650 лв. – разноски за въззивното производство, на основание чл. 273 ГПК, вр. чл.
78, ал. 3 ГПК.
С молба с вх. № 273189/08.03.2022 г. ищецът С. К. К. е поискал издаване на
изпълнителен лист за присъдените с решенията суми, като с разпореждане на въззивния
съдия от 10.03.2022 г. е разпоредено да се издаде изпълнителен лист – въз основа на
невлязлото в сила въззивно решение на СГС, за присъдените му суми, без разноските за
въззивното производство. Видно от отбелязването на гърба на въззивното решение
изпълнителният лист е издаден на 11.03.2022 г. (за сумите от 9 120 лв. и 560 лв.) и получен
от молителя на 21.03.2022 г.
4
С определение № 152/15.04.2022 г. по ч. гр. д. № 1434/2022 г. по описа на ВКС, III
Гражданско отделение, по реда на чл. 282 ГПК е спряно изпълнението на въззивното
решение в частта по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, с която И.А.Б.“ АД е осъдено да заплати на С. К.
К. обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в размер на 9 120 лв., ведно със законната лихва, считано
от 30.12.2019 г., като е оставено без уважение искането на ответника за спиране на
изпълнението на невлязлото в сила въззивно решение в останалата му част.
С определение № 50810/07.11.2022 г. по гр. д. № 2187/2022 г. по описа на ВКС, III
Гражданско отделение, в производство по чл. 288 ГПК не е допуснато касационно
обжалване на въззивно решение № 260739/28.02.2022 г. по гр. д. № 10826/2020 г. по описа на
СГС, Гражданско отделение, IV-Г въззивен състав и И.А.Б.“ АД е осъдено да заплати на С.
К. К. деловодните разноски, сторени пред касационната инстанция в размер на 710 лв.
Въз основа на издадения изпълнителен лист от 11.03.2022 г. по молба на ответника в
настоящото производство е образувано изпълнително дело № 20227830401947 по описа на
ЧСИ И.Ч., рег. № 783 на КЧСИ, с район на действие СГС с постановление от 05.12.2022 г.
С покана за доброволно изпълнение с изх. № 2774/12.12.2022 г. (получена с вх. № 04-
703/16.12.2022 г. от банката, на основание чл. 428, ал. 1 ГПК, ЧСИ е поканил банката в
двуседмичен срок от получаване на поканата да заплати доброволно по изпълнителното дело
сумата от 9 120 лв., ведно със законната лихва в размер на 2 766,40 лв., дължима за периода
от 30.12.2019 г. до 26.12.2022 г., присъдени деловодни разноски в размер на 560 лв., 1 000 лв.
– разноски по изпълнителното дело, както и такси по Тарифата към ЗЧСИ в общ размер на 1
310,14 лв., дължими към 26.12.2022 г.
С отговор с изх. № 13-703/29.12.2022 г. (вх. № 00005/03.01.2023 г.) банката е
възразила относно дължимостта на сумите, посочени в поканата за доброволно изпълнение,
с доводи, че същите са заплатени преди образуване на изпълнителното производство.
Направено е искане за прекратяване на изпълнителното производство съгласно чл. 433, ал. 1,
т. 1 ГПК.
Установява се, че по молба с изх. № 13-704/30.12.2022 г. на банката по чл. 390 ГПК е
постановено определение № 35631/30.12.2022 г. по ч. гр. д. № 70899/2022 г. по описа на СРС,
72 състав, с което е допуснато обезпечение на бъдещи искове, предявими от банката с
правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че банката не дължи на
ответника вземанията, за които е издаден изпълнителен лист от 11.03.2022 г., а именно: 9 120
лв., законна лихва върху главницата в размер на 2 766,40 лв. за периода от 30.12.2019 г. до
26.12.2022 г. и разноски в размер на 560 лв., чрез налагане на обезпечителна мярка „спиране
на изпълнението“ по изпълнително дело № 20227830401947 по описа на ЧСИ И.Ч. при
гаранция в размер на 1 250 лв., за което е издадена обезпечителна заповед № 8/05.01.2023 г.
С постановление от 09.01.2023 г. изпълнителното дело е спряно на основание чл. 432,
ал. 1, т. 1 ГПК, вр. чл. 397, ал. 1, т. 3 ГПК.
Видно от фиш за работна заплата за м. 11.2019 г., платежно нареждане рег. №
ВОRD00505503/29.11.2019 г. и справка за внесени осигуровки в полза на ответника е
5
начислено и изплатено обезщетение по чл. 220 КТ – за неспазено предизвестие, определено
в брутен размер на 1 824 лв.
С писмо с изх. № 13-616/11.11.2022 г., отправено до С. К. К., банката е направила
изявление за прихващане на нетния размер на обезщетението по чл. 220 КТ – 1 497,46 лв. с
нетния размер на присъденото в полза на ответника обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ;
указано е, че данък в размер на 10 % е начислен на основание чл. 42, ал. 5 ЗДДФЛ, като са
посочени и конкретните суми, подлежащи на изплащане след прихващане и начисляване на
данък (6 710,54 лв. – обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ след удържане на дължимия данък
върху доходите на физическите лица и извършено прихващане; 2 655,15 лв. – законна лихва
върху присъденото обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за периода от 30.12.2019 г. до 11.11.2022
г. и 1 920 лв. – разноски за три инстанции). Видно от отбелязването в писмото, на 23.11.2022
г. в Централата на банката в гр. С., бул. „Т.А.“ № 81-83, С. В. – юрисконсулт в Дирекция
„Правна“ в присъствието на И. К., директор на Дирекция „Управление на човешките
ресурси“ са направили опит да връчат писмото на К., както и са разяснили съдържанието му,
но ответникът е отказал да получи оригинал срещу подпис. Отказът е удостоверен с
подписите на С. В. и И. К..
По делото е представена и товарителница № 1209990, видно от която на 14.11.2022 г.
до адреса на ответника е изпратено посоченото по-горе писмо, което е върнато като
непотърсено на 18.11.2022 г.
По делото са представени платежни нареждания, от които се установява, че на
11.11.2022 г. банката е заплатила в полза на ответника следните суми: 6 710,54 лв. –
обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ след удържане на дължимия данък върху доходите на
физическите лица върху сумата от 9 120 лв. и извършено прихващане със сумата от 1 497,96
лв.; 2 655,15 лв. – законна лихва върху присъденото обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за
периода от 30.12.2019 г. до 11.11.2022 г.; 1 920 лв., от които 560 лв. – разноски пред СРС, 650
лв. – разноски пред СГС и 710 лв. – разноски пред ВКС.
По делото е изслушано и заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което съдът
кредитира по реда на чл. 202 ГПК като обосновано и компетентно изготвено. От същото се
установява, че съгласно фиш за заплати за м. 11.2019 г. И.А.Б.“ АД е начислило брутно
трудово възнаграждение на С. К. К. за м. 11.2019 г. в размер на 3 263,92 лв., в т. ч.
обезщетение за неспазено предизвестие по чл. 220 КТ в брутен размер на 1 824 лв.
Дължимият данък по ЗДДФЛ – 10 % върху сумата от 1 824 лв. е в размер на 182,40 лв., или
нетната стойност на обезщетението по чл. 220 КТ е в размер на 1 641,60 лв. Съгласно
платежно нареждане за кредитен превод от 29.11.2019 г. и банково извлечение от 29.11.2019
г. И.А.Б.“ АД е превело от банковата си сметка с IBAN: BG281ABG94701000000102 по
банковата сметка на С. К. К. с IBAN: BG31IABG80981001308100 сумата в размер на 2 266,20
лв., с основание: заплата ноември 2019 г., в стойността на която влиза и нетната стойност на
обезщетението по чл. 220 КТ в размер на 1 641,60 лв. Вещото лице е посочило, че съгласно
чл. 24, ал. 1 ЗДДФЛ облагаемият доход от трудови правоотношения е трудовото
възнаграждение и всички други плащания в пари и/или в натура от работодателя или за
6
сметка на работодателя, с изключение на доходите, посочени в ал. 2. Сумата на
обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ подлежи на облагане с данък по чл. 42, ал. 4 ЗДДФЛ, като
размерът на дължимия данък по чл. 42, ал. 4 ЗДДФЛ върху размера на признатото
обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в размер на 9 120 лв. е 912 лв. Нетната стойност на
признатото обезщетение по чл. 225 КТ е в размер на 8 208 лв. Експертът е изчислил и
разликата между нетната стойност на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ и нетната стойност
на обезщетението по чл. 220 КТ – 6 566,40 лв. Размерът на законната лихва върху сумата от
6 566,40 лв. за периода от 30.12.2019 г. до 11.11.2022 г. включително, е 1 687,20 лв.
Според вещото лице съгласно банково бордеро от 14.11.2022 г. (вальор от 11.11.2022
г.) и банково извлечение от 14.11.2022 г. И.А.Б.“ АД е превело от банковата си сметка с
IBAN: BG55IABG94701000000101 по банковата сметка на С. К. К. с IBAN:
BG31IABG80981001308100 сумата в размер на 6 710,54 лв. с основание: обезщетение чл.
225 КТ, прихващане с обезщетение чл. 220 КТ и чл. 222 КТ и ДДФЛ; съгласно платежно
нареждане за кредитен превод от 11.11.2022 г. и банково извлечение от 11.11.2022 г. И.А.Б.“
АД е превело от банковата си сметка с IBAN: BG55IABG94701000000101 по банковата
сметка на С. К. К. с IBAN: BG31IABG80981001308100 сумата в размер на 2 655,15 лв. с
основание: законна лихва обезщетение чл. 225 КТ, за периода 30.12.2019 г. – 11.11.2022 г.;
съгласно платежно нареждане за кредитен превод от 11.11.2022 г. и банково извлечение от
11.11.2022 г. И.А.Б.“ АД е превело от банковата си сметка с IBAN:
BG55IABG94701000000101 по банковата сметка на С. К. К. с IBAN:
BG31IABG80981001308100 сумата в размер на 1 920 лв. с основание: адвокатско
възнаграждение – три инстанции.
По делото е изготвено и допълнително заключение на съдебно-счетоводна
експертиза, което съдът кредитира като компетентно изготвено и обосновано, от което се
установява, че признатото обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ, дължимо от И.А.Б.“ АД на С. К.
К. за периода от 22.11.2019 г. до 22.05.2020 г. е в брутен размер от 9 120 лв., като размерът
на законната лихва върху този размер за периода от 30.12.2019 г. до 11.11.2022 г.
включително е 2 343,33 лв. Размерът на законната лихва върху нетната стойност на
обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ – 8 208 лв., за периода от 30.12.2019 г. до 11.11.2022 г.
включително е 2 109 лв.
При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните
правни изводи:
Предявен е установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК.
По предявения установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК в доказателствена
тежест на ищеца е да докаже наличието на правен интерес от исковата защита, както и
положителните факти, от които черпи изгодни за себе си правни последици, а именно: 1/. че
кредитор на вземанията, за които е издаден изпълнителният лист и са предмет на
принудително изпълнение, е ответникът; 2/. погасяване на част от вземанията поради
извършено прихващане с насрещни, ликвидни и изискуеми вземания между страните, в
частност с вземане на ищеца за обезщетение по чл. 220 КТ, станало изискуемо след
7
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание; 3/. погасяване на останалата част от вземанията по изпълнителния лист чрез
плащане, извършено преди образуване на изпълнителното производство.
В тежест на ответника е да докаже своите възражения и положителните факти, на
които основава изгодни за себе си последици, включително че разполага с вземане за сумите
в претендирания размер, което подлежи на принудително изпълнение.
Разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда правото на длъжника в изпълнителното
производство да оспори вземането по изпълнението. Процесуално легитимирани страни в
производството по иска с правно основание чл. 439 ГПК са страните в изпълнителното
производство – ищец е длъжникът, който твърди пълно или частично погасяване на
вземането, чийто носител е ответникът – взискател. По своя характер искът по чл. 439 ГПК е
отрицателен установителен и се основава на твърденията на ищеца, че не дължи
престацията, за която е осъден с влязъл в сила съдебен акт. Този иск е средство за защита на
длъжника в хода на висящ изпълнителен процес срещу материалната незаконосъобразност
на принудителното изпълнение, но при конкретно посочени от закона предпоставки.
Оспорването на изпълняемото право от длъжника може да се основава само на факти,
настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание, респ. настъпили след изтичането на срока за подаване на
възражение по чл. 414 ГПК.
Предмет на предявения отрицателен установителен иск е единствено вземането по
изпълнителното основание, което установява правото към момента на приключване на
съдебното дирене в исковото производство и се ползва със сила на пресъдено нещо между
страните. Съгласно чл. 439, ал. 2 ГПК претенцията на длъжника може да се основава само на
факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е
издадено изпълнителното основание, като така формулираното от законодателя изискване е
критерий за допустимостта на ищцовата претенция. Следователно това правило се отнася за
случаите, в които вземането по изпълнителното основание е установено със сила на
пресъдено към момента на приключване на съдебното дирене в исковото производство,
респ. арбитражното производство, тъй като в този случай настъпва преклузия по отношение
на фактите, възникнали преди приключване на съдебното дирене. Преклудиращото действие
на силата на пресъдено нещо (както се извежда от чл. 235, ал. 3 ГПК и чл. 439, ал. 2 ГПК) се
отнася до фактите, които са релевантни за съществуването, изискуемостта, принадлежността
или размера на съдебно признатото вземане, независимо дали те са били известни на
страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици. Преклудирани са фактите,
представляващи основания за нищожност на правните сделки, за погасяване на вземанията
или пораждащи права за унищожаване или разваляне на сделки, на които се основава
съдебно признатото право. Поради това новите факти, твърдени от ищеца в производството
по чл. 439 ГПК следва да са настъпили след влизане в сила на решението, което се
изпълнява.
Длъжникът може да се брани срещу материалната незаконосъобразност на
8
принудителното изпълнение, изразяваща се в липсата на изпълняемо право поради
погасяването му (напр. поради изтекла давност, плащане, прихващане и др.) с отрицателния
установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК, който се предявява срещу взискателя (с иска
по чл. 439 ГПК длъжникът оспорва изпълнението, за да създаде основание за прекратяване
на изпълнителното дело – чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК); достатъчен е и безспорният интерес на
ищеца от осуетяване възможността за иницииране на ново изпълнително производство,
независимо че и в хода на същото би могъл да предяви иска си – в този смисъл определение
№ 513/24.11.2016 г. по ч. т. д. № 1660/2016 г. по описа на ВКС, I т. о.). Преценката за правния
интерес от предявяването на иска е конкретна и се определя от твърденията на ищеца в
исковата молба. Същевременно правният интерес от търсената искова защита следва да е
налице и към момента на приключване на устните състезания по делото, като настъпването
на факти и обстоятелства, имащи значение за извършването на тази преценка, следва да бъде
съобразено от съда - съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК.
В случая ищецът поддържа, че след издаването на изпълнителния лист на 11.03.2022
г. и преди образуването на изпълнително дело № 20227830401947 по описа на ЧСИ И.Ч., peг.
№ 783 с район на действие СРС (на 05.12.2022 г.) - на 11.11.2022 г., вземането по листа е
било погасено от банката чрез плащане и прихващане с насрещно вземане на банката за
изплатено на ответника обезщетение по чл. 220 КТ. При предявен отрицателен
установителен иск по чл. 439 ГПК доказването на факта на съществуване на вземане в
определен размер е на ответника. Ищецът следва да установи твърденията си, че вземането
е погасено чрез плащане и прихващане.
При наведени в обстоятелствената част на исковата молба твърдения за настъпили
след влизане в сила на изпълнителното основание факти, с които се свързва недължимост на
претендираното от ответника, конституиран като взискател, вземане, предявеният от ищеца
иск по чл. 439 ГПК се явява допустим, тъй като установяването на тези факти е в състояние
да рефлектира върху дължимостта на процесното вземане. В случая ищецът извежда
правния си интерес от предявяване на претенцията си от обстоятелството, че на 11.11.2022 г.
– след влизане в сила на изпълнителното основание, е извършил плащане и прихващане с
твърдяното от него вземане за обезщетение по чл. 220 КТ (за част от главницата по чл. 225,
ал. 1 КТ), в който момент е настъпил и погасителният ефект за задължението му към
взискателя по образуваното изпълнително дело, т. е. искът е основан именно на факти,
настъпили след приключване на производството, по което е издадено изпълнителното
основание. Прихващането е материалноправна възможност за защита на длъжника и
упражняването й не е ограничено със срок. Правото на прихващане не се преклудира и губи,
и може да бъде упражнено от длъжника във всеки един момент.
В съдебната практика се приема, че за да е допустим искът с правно основание чл.
439, ал. 1 ГПК в тази хипотеза, изявлението за прихващане, на което се позовава длъжникът,
следва да е извършено след приключване на съдебното дирене в производството по
постановяване на съдебно решение относно пасивното вземане (вземането, което се
изпълнява принудително). В мотивите на ТР № 2/18.03.2022 г. по т. д. № 2/2020 г. по описа
9
на ОСГТК, ВКС е прието, че институтът на прихващането е уреден в чл. 103 – чл. 105 ЗЗД.
Изисква насрещни вземания за пари или еднородни заместими вещи. Необходимо е
вземането на прихващащия (активното вземане) да е изискуемо. Задължението на
прихващащия (пасивното вземане) може да не е изискуемо. Достатъчно е да е изпълняемо.
След като по правило длъжникът може да изпълни преди срока (чл. 70, ал. 2 ЗЗД), той може
и да прихване преди срока. Другата предпоставка е ликвидността. Тя е изискване само към
активното вземане. Аргументът е от буквалния прочит на чл. 103, ал. 1 ЗЗД, но и логически.
Потестативното право на прихващане се осъществява чрез изявление на прихващащия. За да
породи предвидения в закона ефект – погасяване на насрещните вземания до размера на
по-малкото, изявлението трябва да съдържа белезите, които индивидуализират всяко едно от
тях по страни, основание и размер. Извършено извън процеса, т. нар. в практиката и
доктрината „извънсъдебно прихващане“, изявлението е безусловно. За да породи действие,
трябва да достигне до адресата. Извършено в процеса, т. нар. „съдебно прихващане“,
изявлението е под условие, че предявеното с иска вземане ще бъде уважено. Действието на
прихващането, изразено в погасяване на насрещните вземания до размера на по-малкото от
тях, винаги настъпва с обратна сила – от първия ден, в който прихващането е могло да се
извърши, т. е. когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо.
Кога е настъпила ликвидността на вземането на прихващащия – в процеса или извън него, е
без значение за обратното действие на погасителния способ.
Съгласно формираната практика на ВКС след постановяване на посоченото
тълкувателно решение - решение № 50160/24.11.2022 г. по т. д. № 2248/2019 г. по описа на
ВКС, І т. о., решение № 50068/05.07.2024 г. по т. д. № 618/2022 г. по описа на ВКС, II т. о.,
решение № 50126/18.10.2022 г. по т. д. № 2078/2020 г. по описа на ВКС, II т. о., наличието
или липсата на ликвидност на активното вземане се проверява в производството по чл. 439
ГПК, като при постановено в друго производство влязло в сила съдебно решение, с което се
установява съществуването на активното вземане, решаващият съд следва да зачете силата
на пресъдено нещо на това решение. Независимо от начина на установяване на
съществуването на активното вземане и на начина на осъществяване на правото
на прихващане – извън процеса или в процеса, правният ефект на изявлението
за прихващане настъпва с обратно действие от момента, когато прихващането е могло да се
извърши – когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо.
За да е налице прихващане е необходимо наличието на насрещно, изискуемо и
ликвидно вземане и изявление до другата страна за извършване на прихващане. За да се
приеме, че то се явява нов факт по смисъла на чл. 439, ал. 2 ГПК е необходимо тези
предпоставки за компенсация, и в частност изискуемостта на вземането на прихващащия, да
не са били налице до приключване на устните състезания, след които силата на присъдено
нещо се е породила. Така, ако вземането е станало изискуемо след този момент,
възражението за прихващане не се преклудира и може да бъде противопоставено от
длъжника по реда на чл. 439 ГПК.
Съгласно константната съдебна практика съдебният изпълнител няма правомощие да
10
се произнася по извънсъдебно заявено от длъжника възражение за прихващане, още повече
по възражение за прихващане с неликвидно вземане. Такова възражение длъжникът може да
заяви чрез иск по чл. 439, ал. 1 ГПК, позовавайки се на прихващане - факт, настъпил след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание, погасяващ правото на принудително изпълнение. Съдебният изпълнител
осъществява принудителното изпълнение до пълното удовлетворяване на
материализираното в изпълнителния лист притезание, приключвайки изпълнението само на
посочените в чл. 433, ал. 1 и, ал. 2 ГПК основания, в т. ч. при представено влязло в сила
решение по чл. 439 ГПК, с което е формирана сила на пресъдено нещо по отношение
възражение за прихващане с вземането по изпълнителния лист (така определение №
368/22.04.2019 г. по гр. д. № 4596/2018 г. по описа на ВКС, ІV г. о.).
При съобразяване на цитираната съдебна практика и с оглед обстоятелството, че
изявлението за прихващане на ищеца с твърдяното от него вземане за обезщетение за
неспазено предизвестие по чл. 220 КТ е направено на 11.11.2022 г., т. е. след влизане в сила
на съдебното решение относно пасивното вземане (това на С. К. К. към банката с
постановяване на определение по чл. 288 ГПК на 07.11.2022 г.), както и че изискуемостта на
активното вземане по чл. 220 КТ, с което се прихваща, е настъпила след влизане в сила на
това решение, то предявеният иск по чл. 439, ал. 1 ГПК е допустим и следва да бъде
разгледан по същество. Следва да се посочи, че вземането по чл. 220 КТ не е обхванато от
силата на пресъдено нещо на решението (чл. 298, ал. 4 ГПК), с което са уважени исковете по
чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ, тъй като съдебно прихващане е заявено с вземане по чл. 222 КТ, а
не с вземане по чл. 220 КТ, поради което искът не е недопустим на това основание. В случая
доколкото активното вземане се оспорва и неговата изискуемост е настъпила след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание, то съдът счита за неоснователно възражението на ответната страна за
преклудиране на възраженията на ищеца. Право на кредитора е да преценява кога да
упражни право на прихващане като начин за погасяване на задължението му. Вземането по
чл. 220 КТ може да се претендира в отделно производството с иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД,
поради което съдът приема, че непредявяването му като възражение в приключилото
производство не преклудира възможността за прихващане с вземането по чл. 225 КТ.
Спорът по делото е концентриран върху въпроса дали сумите по изпълнителния лист
са били заплатени на 11.11.2022 г., съответно налице ли са предпоставките за прихващане на
насрещни парични вземания на страните преди образуване на изпълнителното дело.
Според чл. 103, ал. 1 ЗЗД, когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни и
заместими вещи, всяко едно от тях, ако вземането му е изискуемо и ликвидно, може да го
прихване срещу задължението си. Според единствената алинея на чл. 105 от същия закон не
могат да се прихващат без съгласието на кредитора вземания, върху които не се допуска
принудително изпълнение, вземания, породени от умишлени непозволени деяния, и
вземания за данъци, каквато не е настоящата хипотеза.
Несъмнено е, че с влязлото в сила на 07.11.2022 г. решение уволнението на С. К. К. е
11
било признато за незаконно и отменено, и И.А.Б.“ АД е осъдено да му заплати на основание
чл. 225, ал. 1 ГПК обезщетение за оставане без работа в размер на 9 120 лв. (след съдебно
прихващане със заплатеното от банката обезщетение по чл. 222 КТ). Т. е., между страните не
е спорно и от представените писмени доказателства се установява, че пасивното вземане на
ответника е ликвидно, изискуемо и е предмет на изпълнително дело № 20227830401947 по
описа на ЧСИ И.Ч. с рег. № 783 на КЧСИ.
Съдът приема, че действително по делото не е доказано, че претендираното от ищеца
активно вземане по чл. 220 КТ е било установено със сила на пресъдено нещо, но с оглед
изложеното по-горе няма пречка съществуването или липсата му да бъде установена в
настоящото производство по чл. 439 ГПК.
По делото се установи от приетия фиш за работна заплата за м. 11.2019 г. и от
приетата ССчЕ, че на ответника е начислено обезщетение по чл. 220 КТ за неспазено
предизвестие в брутен размер на 1 824 лв. и изплатено в нетен размер от 1 641,60 лв. на
29.11.2019 г. Съгласно решение № 178/09.11.2017 г. по гр. д. № 375/2017 г. по описа на ВКС,
III г. о., и цитираната в него съдебна практика, обезщетението по чл. 220, ал. 1 КТ, изплатено
за неспазен срок на предизвестие, подлежи на прихващане от размера на предявеното с иск
по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ. Двете вземания обезщетяват една
и съща по естеството си вреда на уволнения - оставането му без работа. Обезщетенията
по чл. 220, ал. 1 КТ и чл. 222, ал. 1 КТ подлежат на прихващане от размера на предявеното с
иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ, тъй като първите две се
следват при правомерно упражняване на правото на уволнение и след като такова не е
налице (уволнението е незаконно) следва да бъдат върнати като получени на отпаднало
основание – така и решение № 156/12.08.2022 г. по гр. д. № 3388/2021 г. по описа на ВКС, ІV
г. о. и др. При последващо отпадане на основанието за получаване на обезщетение по
трудово правоотношение работникът или служителят не се освобождава от задължението за
връщането му. В случая получената от ответника сума като обезщетение по чл. 220 КТ е
изплатена с оглед прекратеното трудово правоотношение между страните, но след отмяната
на уволнението основанието за изплащането й отпада и в полза на работодателя възниква
правото да иска възстановяването й. Съгласно константната съдебна практика,
обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ няма санкционна, а чисто репаративна функция, да
възстанови в патримониума на работника вредите (пропуснати ползи), понесени от
оставането му без работа вследствие уволнението. Затова обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ
не може да се кумулира с това по чл. 220, ал. 1 КТ, тъй като противното би довело до двойно
обезщетяване на работника за едни и същи вреди - тези от оставането му без работа през
периода след уволнението, покрит от горните обезщетения. Съобразявайки тази съдебна
практика, настоящият съдебен състав приема, че с отмяната на уволнението на ответника в
настоящото производство е отпаднало основанието за изплащането на С. К. К. на
обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ и се дължи връщането му на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3
ЗЗД. От съдебно-счетоводната експертиза безспорно се установи, че в полза на ответника е
било изплатено от страна на банката на 29.11.2019 г. обезщетение по чл. 220 КТ в размер на
12
1 641,60 лв., което няма данни да е било възстановено от ответника или да се задържа на
годно правно основание. Ето защо, към датата на извънсъдебното изявление за
прихващане за банката е съществувало валидно вземане за сумата в размер на 1 641,60 лв.
(нетна стойност) – обезщетение по чл. 220 КТ към ответника/работника. При разглеждане на
останалите предпоставки за твърдяното прихващане съдът следва да съобрази размера на
вземането, посочен от ищеца, с който прихваща – 1 497,46 лв., който размер е заявен в
процеса и е по-нисък от вземането на ищеца към ответника.
Вземането на банката за обезщетение по чл. 220 КТ е станало изискуемо на
07.11.2022 г., когато е влязло в сила решението за отмяна на уволнението на ответника,
съответно от тази дата основанието за плащането на това обезщетение е отпаднало.
Вземанията за връщане на платена сума на отпаднало основание стават изискуеми от
момента на отпадане на основанието за плащането им (т. 7 от ППВС № 1/28.05.1979
г.). Налице са две насрещни парични задължения, идентичност на субектите по двете
правоотношения, изискуемост на вземанията, считано от 07.11.2022 г. с постановяване
на определение № 50810/07.11.2022 г. по гр. д. № 2187/2022 г. по описа на ВКС, III г. о.,
което е окончателно и не подлежи на обжалване, и с което пасивното вземане (вземането на
ответника към банката) е станало ликвидно и изпълняемо. Ликвидността на активното
вземане на И.А.Б.“ АД е установена по безспорен начин в настоящото производство и е
настъпила след постановяване на изпълнителното основание, установяващо пасивното
вземане – вземането на длъжника. С оглед разясненията, дадени в посоченото тълкувателно
решение, съгласно което действието на прихващането (и извънсъдебното, и съдебното) като
погасителен способ винаги е обратно, т. е от първия ден, в който прихващането е могло да се
извърши, т. е. когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното - поне изпълняемо, е
ирелевантно в конкретния случай дали към момента на отправяне на изявлението за
прихващане до ответника през месец ноември 2022 г. активното вземане е било ликвидно.
Както се посочи, действието на прихващането се изразява в погасяване на
насрещните вземания до размера на по-малкото от тях. Това действие настъпва с обратна
сила - от първия ден, в който прихващането е могло да се извърши. Това е денят, в който
активното вземане – това на извършващия прихващането, е било изискуемо, а пасивното
вземане е било поне изпълняемо. Ликвидността на вземането на прихващащия – дали е
настъпила в хода на процеса или извън него - е без значение за обратното действие на
погасителния способ. Изводът, че действието на прихващането е винаги обратно, произтича
пряко от разпоредбата на чл. 104, ал. 2 ЗЗД, съгласно която двете насрещни вземания се
считат за погасени до размера на по-малкото от деня, в който прихващането е могло да се
извърши. Разпоредбата не разграничава извънсъдебното от съдебното прихващане. При така
изложеното съдът приема, че най-ранният момент, в който е могло да се извърши
прихващането между обезщетенията по чл. 225, ал. 1 КТ и чл. 220 КТ е моментът на
изискуемост на последното вземане, защото то е активното вземане, тоест от 07.11.2022 г.
Следващата предпоставка за пораждане действието на изявлението за прихващане е
достигането му до адресата. По делото е представено изявление от 11.11.2022 г., адресирано
13
до ответника, което съдържа всички индивидуализиращи белези както на активното, така и
на пасивното вземане. Това изявление представлява изявление за прихващане, като сочи
ясно насрещните вземания (основание и размер) на двете страни и размера, до който те се
погасяват, че се касае за парични вземания и същите могат да се прихванат. Съдът приема, че
изявлението на ищеца е валидно връчено на ответника на 23.11.2022 г. - при отказ, което е
удостоверено с подписа на двама служители на ищеца. В тази връзка недоказани са
възраженията на ответника, че писменият документ е изготвен единствено за целите на
процеса и няма достоверна дата, доколкото същата предхожда извършеното плащане.
Независимо от това, дори да се приеме, че изявлението не е било редовно връчено на
ответника преди образуване на настоящото производство, с исковата молба е направено
изявление за прихващане, връчено на ответника по реда на чл. 131 ГПК. Това дава
основание на съда да приеме, че погасителният ефект на прихващането е настъпил, тъй като
съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК решението на съда трябва да отразява правното положение
между страните по делото към момента на приключване на устните състезания, като се
вземат предвид новонастъпилите доказани факти, които са от значение за съществуване на
спорното право. Ето защо достигането до ответника на изричното изявление за прихващане,
като настъпил в хода на производството факт, съдът счита за доказан, вследствие на което
компенсаторното изявление е породило своя ефект и двете насрещни вземания са се
погасили до размера на по-малкото, считано от 07.11.2022 г., на основание чл. 104, ал. 2 ЗЗД.
Относно размера на вземанията:
Ответникът е данъчнозадължено лице по смисъла на чл. 3, т. 1 и чл. 6 ЗДДФЛ.
Съгласно разпоредбата на чл. 24, ал. 1 ЗДДФЛ облагаемият доход от трудови
правоотношения е трудовото възнаграждение и всички други плащания в пари и/или в
натура от работодателя или за сметка на работодателя, с изключение на доходите, посочени
в ал. 2. Обезщетенията по чл. 225, ал. 1 КТ и по чл. 220 КТ не попадат в изключенията по чл.
24, ал. 2 ЗДДФЛ и чл. 13 ЗДДФЛ, същите представляват облагаем доход от трудово
правоотношение за съответното физическо лице, с оглед на което подлежат на облагане с
данък върху общия доход в размер на 10 %, или сумата на
присъденото обезщетение подлежи на авансово и годишно облагане по реда и при
условията на ЗДДФЛ, установени за облагането на доходи от трудови правоотношения.
Съгласно чл. 42, ал. 2 ЗДДФЛ месечната данъчна основа се определя, като
облагаемият доход по чл. 24, начислен за съответния месец, се намалява с удържаните от
работодателя задължителни осигурителни вноски, които са за сметка на физическото лице,
по реда на Кодекса за социално осигуряване и Закона за здравното осигуряване или за
задължително осигуряване в чужбина. Съгласно чл. 42, ал. 4 ЗДДФЛ месечната данъчна
основа на самоосигуряващи се лица за доходи от трудови правоотношения по § 1, т. 26,
буква „и“ от допълнителните разпоредби се определя, като облагаемият доход по чл. 24,
начислен за съответния месец, се намалява с авансово внесените чрез дружеството
осигурителни вноски, които самоосигуряващото се лице е задължено да прави за своя сметка
по реда на Кодекса за социално осигуряване и Закона за здравното осигуряване. Размерът на
14
дължимия данък се определя, като месечната данъчна основа по ал. 3 се умножи по данъчна
ставка 10 на сто, а за доходите, придобити като морско лице - по данъчна ставка 1 на сто.
Съгласно чл. 42, ал. 5 ЗДДФЛ данъкът по ал. 4 се удържа от работодателя при окончателното
изплащане на облагаемия доход, начислен за съответния месец.
С решението по гр. д. № 75420/2019 г. по описа на СРС, 113 състав, обезщетението по
чл. 225 КТ е присъдено в брутен размер от 9 120 лв. (което е посочено както в мотивите на
решението, така и от вещото лице). Съгласно приложимите норми на ЗДДФЛ, КСО и ЗЗО
удръжките от трудовите възнаграждения за данъци и осигуровки се правят към момента на
изплащане на възнаграждението. Преди момента на реалното плащане на дължимото брутно
трудово възнаграждение задълженията за данъци и осигуровки не са възникнали, данъците и
осигуровките все още не са дължими, поради което и не следва да се вземат предвид от съда
и с тях не следва предварително да се намалява дължимата на работника или служителя
брутна сума - трудово възнаграждение. Към момента на плащането обаче ищецът е
приспаднал дължимите удръжки от обезщетенията, тъй като те не могат да бъде получени
от работника, в случая от ответника. Това е така, тъй като задължението на работодателя
към работника е за остатъка от чистата сума за получаване, след като от размера на брутното
трудово възнаграждение бъде приспаднат размерът на удръжките, които работодателят
следва да внесе за дължимия от работника или служителя данък върху общия доход и
осигурителните вноски. Съгласно практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК -
решение № 166/25.02.2010 г. по гр. д. № 220/2009 г. по описа на ВКС, ІІІ г. о., „по силата
на чл. 272, ал. 1, т. 3 и т. 4 КТ работодателят има задължение, предвидено в чл. 38, ал. 2
ЗОДФЛ (отм.), а впоследствие - в чл. 42, ал. 4 ЗДДФЛ, и задължение, предвидено в чл. 6
КСО, да удържа дължимите от работника или служителя данъци и осигурителни вноски,
като тези удръжки работодателят е задължен да направи и без съгласието на работника или
служителя, поради което и задължението му към последния е в размер на остатъка от
чистата сума за получаване“. Във всички случаи работникът или служителят не може да
получи частта от брутното трудово възнаграждение, представляваща дължимите от него
данък върху общия доход и осигурителни вноски. Това е така и в случая, когато се присъжда
брутното трудово възнаграждение, тъй като данъкът и осигурителните вноски са публични
държавни вземания (чл. 162, ал. 2, т. 1 ДОПК), а в изпълнителното производство Държавата
се смята винаги за присъединен взискател за дължимите й от длъжника публични вземания,
съгласно чл. 458 ГПК. Съдебният изпълнител при събиране на дължимото трудово
възнаграждение/обезщетение по трудово правоотношение е длъжен да отдели суми за
изплащане на тези задължения. Удръжките за данъци и осигурителни вноски, които са
дължими от служителя, следва да бъдат направени от работодателя и без негово съгласие
при получаване на обезщетението, когато именно възниква задължението му към фиска –
така решение № 166/25.02.2010 г. по гр. д. № 220/2009 г. по описа на ВКС, ІІІ г. о., решение
№ 154/24.06.2015 г. по гр. д. № 6134/2014 г. по описа на ВКС, ІІІ г. о., решение №
7140/27.12.2024 г. по в. гр. д. № 8162/2024 г. по описа на СГС, IV-В състав, решение №
3814/15.12.2022 г. по в. гр. д. № 9844/2022 г. по описа на СГС, IV-Б състав, решение №
1852/27.02.2015 г. по в. гр. д. № 6555/2014 г. по описа на СГС, IV-Б състав и др.
15
В съответствие с посочените разпоредби с извършеното доброволно плащане на
11.11.2022 г., което се установява несъмнено както от ССчЕ, така и от представените
преводни нареждания, работодателят е съобразил и удържал от брутния размер на
присъденото обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ дължимия данък и осигурителни вноски,
които при липса на доброволно изпълнение следва да се приспаднат от съдебния изпълнител
и не могат да се заплатят в полза на работника. Обстоятелството дали работодателят е
платил безкасово по сметка на НАП задължението за авансов данък по ЗДДФЛ не е
относимо към спора в какъв размер следва да бъдат заплатени сумите на ответника –
взискател (това касае отношенията между работодателя и публичния орган, не и тези между
работодателя и работника). От заключението на ССчЕ се установи, че нетната стойност на
обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ е в размер на 8 208 лв., а нетната стойност на
обезщетението по чл. 220 КТ е в размер на 1 641,60 лв. (по-голям от заявения за
прихващане). В този смисъл съдът приема, че са налице предпоставките за компенсация по
чл. 103 и чл. 104 ЗЗД, като вземането на ищеца в размер на 1 497,46 лв. (заявения в
настоящото производство размер) следва да се прихване с вземането на ответника в размер
на 8 208 лв. (след облагането с данък по чл. 42, ал. 4 ЗДДФЛ в размер на 10 % на брутната
стойност на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ), доколкото заявенето вземане, с което се
прихваща, е в размер след удържане на данъците, до размера на по-малкото от тях, или
вземането на ответника след прихващането е в размер на 6 710,54 лв.
За периода от 30.12.2019 г. до 11.11.2022 г. включително (датата на плащането)
ищецът (длъжник) дължи на ответника (взискател) законна лихва, която следва да се начисли
върху нетната стойност на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ – 8 208 лв., и съгласно
допълнителното заключение на ССчЕ е в размер на 2 109 лв. Видно от същото, както и от
приетите платежни нареждания, ищецът е заплатил на ответника на 11.11.2022 г. сумата от 6
710,54 лв. – обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ, прихванато с обезщетение по чл. 220 КТ и с
ДДФЛ, както и законна лихва в размер на 2 655,15 лв. за периода от 30.12.2019 г. до
11.11.2022 г. и разноски в общ размер на 1 920 лв. Заплатената от ищеца главница
съответства на признатата за дължима на ответника с настоящото решение, а заплатената
законна лихва е в по-висок размер, заплатена е и сумата от 560 лв. – съдебни разноски по
изпълнителния лист. Плащането е извършено преди образуване на изпълнителното дело на
05.12.2022 г.
Тъй като към датата на образуване на изпълнително дело № 20227830401947 по описа
на ЧСИ И.Ч. с рег. № 783 на КЧСИ (05.12.2022 г.) изпълняемото право, предмет на
издадения на 11.03.2022 г. в полза на С. К. изпълнителен лист, не е съществувало, поради
погасяването му чрез извършено на 11.11.2022 г. доброволно плащане и прихващане с
насрещно вземане на банката, то предявеният от И.А.Б.“ АД иск по чл. 439 ГПК е изцяло
основателен и следва да бъде уважен.
По разноските:
При този изход на спора разноски се дължат единствено на ищеца. Същият е сторил
16
разноски както следва: 525,45 лв. – държавна такса, 350 лв. – депозит за експертиза, и
претендира юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в размер на 100 лв.
съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащане на
правната помощ, при съобразяване на материалния интерес, фактическата и правната
сложност на делото и извършените в хода на същото процесуални действия от
пълномощника на страната. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на ответника следва да
се възложат разноски в общ размер на 975,45 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от И.А.Б.“ АД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Т.А.“ № 81-83, срещу С. К. К., ЕГН
**********, с адрес: гр. С., ул. „А. I“ № 75, ет. 1, ап. 1, иск с правно основание чл. 439, ал. 1
ГПК, че И.А.Б.“ АД не дължи на С. К. К., сумата от 9 120 лв., ведно със законна лихва в
размер на 2 766,40 лв. за периода от 30.12.2019 г. до 26.12.2022 г., както и разноски в размер
на 560 лв., за които суми въз основа на издаден в полза на С. К. К. изпълнителен лист от
11.03.2022 г. по в. гр. д. № 10826/2020 г. по описа на СГС, IV-E въззивен състав, е образувано
изпълнително дело № 20227830401947 по описа на ЧСИ И.Ч., с peг. № 783 на КЧСИ, поради
плащане и извършено прихващане с насрещно вземане на И.А.Б.“ АД към С. К. К. за
обезщетение за неспазено предизвестие по чл. 220 КТ в нетен размер на 1 497,46 лв.,
платено от И.А.Б.“ АД на С. К. К. на отпаднало основание вследствие на отмяната на
уволнението на С. К. К. с влязло в сила решение № 178031/17.08.2020 г. по гр. д. №
75420/2019 г. по описа на CPC, III Гражданско отделение, 113 състав, което вземане е
станало изискуемо, считано от 07.11.2022 г., с влизане в сила на решение №
178031/17.08.2020 г. по гр. д. № 75420/2019 г. по описа на CPC, III Гражданско отделение,
113 състав.
ОСЪЖДА С. К. К., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ул. „А. I“ № 75, ет. 1, ап. 1, да
заплати на И.А.Б.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Т.А.“
№ 81-83, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 975,45 лв. – разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
съобщаването му чрез връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
17