Р Е Ш Е Н И Е
№.............
Гр. София, 23.04.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-Д въззивен състав в публично заседание на
двадесет и шести март през две хиляди и деветнадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
БОРЯНА ПЕТРОВА
при секретаря Поля Георгиева като разгледа
докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 8034 по описа за 2018
година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 385454
от 16.04.2018 г. по гр.д.№ 36595/2017 г. на СРС, ІІ ГО, 77 състав, съдът е
осъдил „Ч.Р.Б.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** да
заплати на „П.М“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***
сумата от 11 523,10 лв., платена на отпаднало основание цена за достъп до
електроразпределителната мрежа по фактури, както следва: фактура № **********/31.10.2012
г. за сумата от 591,14 лв., по фактура № **********/30.11.2012 г. за сумата от
688,57 лв., по фактура № **********/31.12.2012 г. за сумата от 535,91 лв., по
фактура № **********/31.01.2013 г. за сумата от 625,13 лв., по фактура №
**********/28.02.2013 г. за сумата от 500,50 лв., по фактура № **********/31.03.2013 г. за сумата от 867,88
лв., по фактура № **********/30.04.2013 г. за сумата от 1174,34 лв., по фактура
№ **********/31.05.2013 г. за сумата от 1323,61 лв., по фактура №
**********/30.06.2013 г. за сумата
от 1260,17 лв., по фактура № **********/31.07.2013 г. за сумата от 1368,08 лв., по фактура № **********/31.08.2013 г.
за сумата от 1363,56 лв. и по фактура № **********/30.09.2013 г. за сумата от
1244,03 лв., ведно със законната лихва, считано от подаване на заявлението по
чл. 410 ГПК - 17.03.2017 г. до окончателното изплащане, за която сума е
издадена Заповед за изпълнение от 27.03.2013 г. по ч.гр.д. № 16711/2017 г. на
СРС, 77 състав, като е отхвърлил иска над уважения до предявения размер от 11 542,92
лв., както и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 1 104,39 лв. за
направени в исковото производство разноски и сумата от 230,86 лв. за направени
в заповедното производство разноски.
Срещу решението е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „Ч.Р.Б.“ АД при твърдения, че решението е неправилно,
необосновано, незаконосъобразно по подробно изложени в въззивната жалба
съображения. По-конкретно поддържа, че СРС е приел, че ищецът се ползва от съдебната отмяна на
решението на ДЕКВР от 14.09.2012 г. и по отношение на него е отпаднало
основанието за заплащане на временна цена за достъп. Поддържа, че е неправилен
изводът на СРС, че съдебното решение за отмяна на административен акт
разпростира действието си и в отношенията между ищеца и ответника. Освен това,
правоотношението между страните било възмездно, поради което не може да се
сподели изводът, че плащането на таксата за достъп е на отпаднало основание.
Поддържа още, че основанието за заплащане на претендираната от ищеца сума бил
сключеният между страните договор за използване на разпределителната мрежа и
правилата, установени в закона. Счита, че отмяната на съответната част от
решението на ДКЕВР не се отразява на валидността на съществуващото облигационно
правоотношение и не можела да промени характера му от възмездно в безвъзмездно.
Изводът е обоснован с твърдението, че основанието за размяна на престации между
страните по договора бил именно договорът и законоустановеното задължение за
плащане на цена на достъп. В този смисъл не можело да се приеме, че такова
основание представлява решението на ДКЕВР. Отношенията между страните били
уредени със ЗЕ и Правилата за търговия, а не с акт на изпълнителната власт.
Търговските сделки били възмездни и правата на изправната страна не можело да
се влияят от незаконосъобразни действия на трети лица. Изводите на СРС
противоречали на чл. 81 и 82 от ЗЗД, според които разпоредби дори и при
неизпълнение на договорно задължение, имуществена отговорност можела да
възникне само при виновно поведение. В случая договорът между страните не бил
развален, поради което не можело да се претендира връщане на дадено в изпълнение
на договорно задължение по облигационна връзка, която продължавала да обвързва
страните. Поддържа още неправилност на изводът на СРС, че цената може да бъде
определена само от ДКЕВР. Договорите между производител и оператор се сключвали свободно, а
цените можели да бъдат както договорени, така и регулирани - арг. § 197 от ЗИД
на ЗЕ., чл. 31, чл. 32, ал. 1 и, ал. 2 и чл. 36, ал. 1 от ЗЕ. С оглед
изложеното моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете - отхвърлени.
Претендира и присъждане на направените по делото разноски и на двете инстанции.
Ответникът по жалбата „П.М “ ЕООД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено по съображения изложени в писмения
му отговор от 11.06.2018 г. Претендира и присъждането на разноски.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само
в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял
(решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от
16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д.
№ 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV
г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се
произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа
на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността
само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените
фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
Предявени са за разглеждане установителни
искове при квалификацията
на чл. 422 ГПК, вр. чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и вр.чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Производството се развива след
постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „П.М”
ЕООД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството
се явява процесуално допустимо.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав
препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с
доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от "П.М" ЕООД с искова молба
срещу "Ч.Р.Б." АД, с която бил предявен установителен иск по чл. 422 ГПК, вр. чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД и вр. чл.
79 ЗЗД, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от общо 11 542,92 лв.,
представляваща заплатена на отпаднало основание по 12 бр. фактури цена за достъп до електроразпределителната мрежа в
периода 18.09.2012 г. – 30.09.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК – 17.03.2017 г. до
окончателното изплащане, за която
сума е издадена Заповед за изпълнение от 27.03.2017 г. по ч.гр.д. № 16711/2017
на СРС, 77 с-в.
В исковата молба се твърди, че
ищецът е бил в договорни отношения с ответника по Договор за присъединяване на
обект на производител на електрическа енергия към електроразпределителната
мрежа на „Ч.Р.Б.“ АД с № ********** от 07.06.2012 г., SAP №
IB-32-12-40185, като собственик на присъединена към ЕРМ централа и производител
на енергия. Твърди, че е заплащал цени за достъп на фотовалтаични централи по
цени, определени по Решение Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР,
което е отменено в тази част от съда с Решение № 4071 от 22.03.2013 г. по адм.д. №
13918/2012 г. на ВАС, потвърдено изцяло е Решение № 12500 от 30.09.2013 г. по адм.д. № 6472/2013 г. на ВАС - петчленен състав.
Счита, че с това с обратна сила е отпаднало задължението му към ответника да
заплаща цена за достъп и претендира връщане на заплатените на отпаднало
основание суми по посочените в исковата молба 12 бр. фактури, издадени от ответника за обща сума в размер на
11 542,92 лв.
Ответното дружество "Ч.Р.Б." АД е оспорило иска с възражения, че ищецът
дължи заплащане на цени за достъп по сключения договор, по силата на нормативни
актове и с посоченото решение се определят временни цени до сключване на
договор. Сочи, че предоставената от него услуга е възмездна, а задължението на
ищеца да заплаща цената й е уговорено в договора между тях. Счита, че при всички положения ищецът
дължи заплащане на цена за предоставената услуга и същата е възмездна.
Посоченото решение, намира, че има относимост единствено към размера на тази
услуга. Счита, че отношенията са регулирани от договора, сключен между страните
и нормативната уредба, разменени са насрещни престации по него и не се касае до
института на неоснователното обогатяване поради отпаднало основание. Направил е възражение за погасяване
на вземанията по давност.
Според правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищеца е било да установи
при условията на пълно и главно доказване, че е заплатил на ответника
процесната сума, а ответникът да докаже наличието на основание за нейното
задържане.
Между страните по делото не са спорни следните обстоятелства: че са в
облигационни правоотношения, основани на Договор за присъединяване на обект на
производител на електрическа енергия към електроразпределителната мрежа на Ч.Р.Б.“
АД с № ********** от 07.06.2012г., SAP № IB-32-12-40185; че ищецът има
качеството на производител на електрическа енергия от възобновяеми енергийни
източници чрез фотоволтаична електроцентрала върху двускатни покриви на
съществуващи сгради с мощност 30 kW в парцел 1-3288 от кв. 197 по плана на гр.
Гоце Делчев и като такъв е сключил с неучастващо по делото лице - „ЧЕЗ Електро
България“ АД договор за изкупуване на електрическа енергия; че с решение №
Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР са определени, считано от 18.09.2012 г., временни
цени за достъп до електропреносната и електроразпределителна мрежа на „Ч.Р.Б.“
ЕАД, които да се заплащат ежемесечно /по силата на допуснато предварително
изпълнение на решението/, като цената е определена съобразно инсталираната
мощност, както и че по цитираните 12 броя фактури, издадени от ответника през
периода от 31.10.2012 г. до 30.09.2013 г., ищецът заплатил на ответника общо суми в размер на 11 542,92 лв.
Безспорно е и че с решение на ВАС № 4659/03.04.2013 г. по адм. дело
№ 13239/2012 г., потвърдено с решение № 8733/17.06.2013 г. по адм.дело
№ 6086/2013 г. на V-членен състав на ВАС, раздел III, т.10 от решението на ДКЕВР е било
отменено. По делото страните са постигнали
и съгласие, че част от процесната сума е върната на ищеца по издадени кредитни
известия, а именно сумата от 19,82 лв.
С последващо решение № Ц-6 от 13.03.2014 г. на ДКЕВР, което е служебно
известно на съда, са били утвърдени, считано от 13.03.2014 г. окончателни цени
за достъп до електропреносната мрежа на "Електроенергиен системен
оператор" ЕАД, дължими от производителите на електрическа енергия,
произведена от слънчева или вятърна енергия, която се изкупува на
преференциални цени, а именно 2,45 лв./МВтч, без ДДС, която цена се дължи от
производителите, независимо от мястото на присъединяване, а тези присъединени
към разпределителните мрежи заплащат цените на операторите на
електроразпределителните мрежи, които ги превеждат на горепосоченото дружество.
В решението е предвидено, че производителите на електрическа енергия,
произведена от възобновяеми източници, различни от слънце и вятър, която се
изкупува по преференциални цени, не дължат цена за достъп до електропреносната
мрежа на "Електроенергиен системен оператор" ЕАД - тя е определена в
размер на 0,00 лв./МВтч, както и че не се дължи цена за достъп до
разпределителните мрежи на "Ч.Р.Б." АД - т.е., тя е 0,00 лв./МВтч, от
всички производители на електрическа енергия, произведена от възобновяеми
източници.
С решение № КМ-1 от 13.03.2014 г. на ДКЕВР на основание чл. 32, ал. 4 ЗЕ са били приети
компенсаторни мерки, предвиждащи задължение на операторите на мрежи да
възстановяват на производителите заплатените суми по временните цени за
разликата, с която надвишават окончателните цени, както и обратно задължение на
производителите да заплатят на операторите на мрежи сумите по окончателните
цени, ако те са по-големи от временните цени. Предвидено е, че посочените
компенсаторни мерки са приложими само по отношение на производителите на
електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия, които не са оспорили
решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР, както и за тези, по
отношение на които към датата на постановяване на решение № Ц-6 от 13.03.2014 г. на ДКЕВР няма влезли в
сила съдебни решения за отмяна на решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР. В
мотивите на решението е посочено, че съдебната отмяна на решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. има обратно действие, поради което за обвързаните от
съдебните решения страни временните цени следва да се приемат за изначално
несъществуващи, и за тях компенсирането следва да се извърши по
реда на гражданското право чрез института на неоснователното обогатяване.
Основният спорен по делото въпрос е свързан с това дали след отмяната на
решението на ДКЕВР е отпаднало с обратна сила основанието за заплащане на
процесната сума, респ. кое е основанието за нейното заплащане - решението на ДКЕВР или сключеният между страните договор.
Дейността на електроразпределителните предприятия /оператори на
електроразпределителни мрежи - § 1, т. 34б от ДР на ЗЕ/ е предмет на цялостно
административно регулиране, доколкото те упражняват "естествен
монопол" върху електроразпределението - чл. 43, ал. 2, т. 1 ЗЕ, част от
което е и регулирането на цените /възнаграждението/ за присъединяване към
електроразпределителната мрежа, достъп до мрежата и за пренос на електрическа
енергия през мрежата. Изключително правомощие за определяне на тези цени е
предоставено на регулаторния орган ДКЕВР /сега КЕВР/ - чл. 30, ал. 1, т. 10, 11
и 13 ЗЕ, който с решение определя конкретния им размер - чл. 34, ал. 1 от
Наредба за регулиране на цените на електрическата енергия /ДВ, бр. 17 от
02.03.2004 г., отм., бр. 38 от 23.04.2013 г., в сила от 05.04.2013 г. / и чл.
51, ал. 1 от Наредба № 1 от 18.03.2013 г. за регулиране на цените на
електрическата енергия /обн., ДВ, бр. 33 от 05.04.2013 г., в сила от 05.04.2013
г. /. Съгласно разпоредбата на чл. 32, ал. 4 ЗЕ, освен окончателни цени ДКЕВР
може да определя и временни цени за достъп, пренос и разпределение, както и да
вземе решение относно подходящи компенсаторни мерки, в случай че окончателните
цени се отклоняват от временните цени. Същевременно съгласно чл. 31, ал.
1 и 2 от Закона за енергията от възобновяеми източници /в редакцията им към
2012 г./, производителите на електрическа енергия следва да сключат с
обществения доставчик, съответно с крайните снабдители, дългосрочни договори за
изкупуване на електрическа енергия по определена от ДКЕВР преференциална цена,
действаща към датата на въвеждане в експлоатация на съответния енергиен обект. За да бъде заплащана
продажната цена по прехвърляне на правото на собственост върху произведената
електрическа енергия чрез нейното предаване на лицензирания краен снабдител
/арг. чл. 84, ал. 3 ЗЕ/, по силата на чл. 84, ал. 2 ЗЕ вр. с чл. 104 ЗЕ
производителите на електрическа енергия са длъжни да сключат договори за достъп
с оператора на електропреносната и/или с оператора на електроразпределителната
мрежа, в който се уреждат правата и задълженията на страните във връзка с
диспечирането, предоставянето на студен резерв и допълнителни услуги. Редът,
условията и съотношението в заплащането на цените по тези договори от
ползвателите на съответните мрежи обаче се определят с правилата за търговия с
електрическа енергия - чл. 104, ал. 3 ЗЕ. Следователно цените за достъп и пренос
по чл. 10, т. 13 ЗЕ са административно регулирани от държавата /чрез КЕВР/ с
императивни правни норми и не могат да бъдат предмет на свободно договаряне -
арг. и от чл. 30, ал. 2 /преди, ал. 4/ ЗЕ. Всяка уговорка на страните по
договорите за достъп до мрежата за дължимост на цена /възнаграждение/ по вид и
размер, различни от тези, които държавният енергиен регулатор е установил,
както и при липса на решение на ДКЕВР, би била нищожна поради противоречие с
повелителни правила на закона /чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, виж и чл. 9, ал. 1 ЗЗД/. Определената от ДКЕВР цена за достъп/пренос става част от съдържанието на
договорното отношение и нейното заплащане е дължимо на договорно основание. В
този смисъл задължението на
производителите на електрическа енергия възниква от смесен фактически състав,
включващ частноправен елемент - договор за достъп и пренос и
административноправен елемент - решение на ДКЕВР за определяне на временна или
окончателна цена за достъп. Ако ДКЕВР е упражнила правомощието си да
регулира съответните цени, то нейното решение има конститутивно действие спрямо
прилагането на тези цени от мрежовия оператор в отношенията му с ползвателите
на мрежата - това решение е обявено изрично от закона за индивидуален
административен акт - чл. 36а, ал. 2 вр. с чл. 36а, ал. 1 ЗЕ. Липсата на административноправния елемент означава и липса на основание за
начисляване от ищеца на цена за достъп/пренос. Т.е. настоящият въззивен състав
приема, че само едновременно проявление на двата елемента от горепосочения фактически
състав поражда валидното и ликвидно задължение за имуществената престация на
ищеца, респ. представлява правното основание за начисляване на цената за
достъп/пренос. В този смисъл неоснователно е възражението на ответника, че
сключеният между страните договор е достатъчно основание за определяне на вида
и размера на дължимата от ползвателя на мрежата парична престация. В процесния
договор няма уговорено задължение за заплащане на цена за достъп. Предвид
изложеното вече по-горе конкретният размер на тази цена не зависи от волята на
страните по договора, а от решението на компетентния регулаторен орган, което
съответно изключва в частност и приложението на нормата на чл. 326, ал. 2 ТЗ /в
т.ч. и по аналогия/. Основанието за дължимост на процесната цена за достъп не
произтича и от чл. 84, ал. 2 и 3, чл. 104 ЗЕ и § 197 от ЗИДЗЕ от 2012 г., тъй
като посочените разпоредби не предвиждат задължение за заплащане на цена за
достъп, а такова за сключване на договор за достъп. В случая
задължението на ищеца за заплащането на цена за достъп на ответника е
възникнало с издаването на решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР, което е
подлежало на изпълнение, независимо от това дали срещу него е упражнено право
на жалба - чл. 13, ал. 7 ЗЕ. Това задължение обаче е отпаднало с влизането в
сила на решение № 6473/13.05.2013 г. по АХД № 1232/2013 г. на ВАС, V отд., с
което е отменено решението на ДКЕВР за определянето на временни цени по чл. 32,
ал. 4 ЗЕ, в частта по раздел ІІ, т. 2. С оглед правилата, установени в чл. 177,
ал. 1, изр. 2 и чл. 183 АПК, съдебното решение, с което оспореният акт е
отменен, има действие спрямо всички лица, независимо от това дали те са
участвали в съдебното производство. Отмяната има обратно действие в случаите на
индивидуален административен акт, какъвто е именно и процесният - аргумент за
противното от чл. 195, ал. 1 АПК. Това води до отпадане с обратна сила на
основанието за дължимост на заплатената от ищеца цена за достъп през исковия
период. Поради това и същият се легитимира като кредитор на претендираното
вземане за реституция за процесната сума, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед по чл. 410 ГПК до окончателното й изплащане. По делото не е спорно
обстоятелството, че исковата сума е заплатена от ищеца. Ответникът не установи
по реда на пълното и главно доказване наличието на основание да задържи
получената престация, поради което предявеният от ищеца иск по чл. 55, ал. 1,
предл. 3 от ЗЗД се явява изцяло основателен, заедно с претендираната законна
лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед по чл. 410 ГПК до
окончателното изплащане.
По изложените съображения въззивната
жалба се явява неоснователна, а първоинстанционното решение като правилно
следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
При този изход на спора въззиваемата страна има право на разноски. Той претендира разноски за платено адвокатско
възнаграждение от 2 000 лв. Въззивника прави възражение за прекомерност, което
съда намира за основателно. Делото не се отличава с фактическа и правна
сложност, нито са извършени от адвоката процесуални действия, обосноваваши
размер на възнаграждение над минимално установеното в Наредба № 1/2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения – 875,70 лв. До този размер
следва да се намали адвокатското възнаграждение.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 385454 от 16.04.2018 г., постановено по гр. д. № 36595/2017 г. по описа на
СРС, ІІ ГО, 77 с-в.
ОСЪЖДА "Ч.Р.Б." АД, ЕИК *******
със седалище и адрес на управление:*** да заплати на основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК на „П.М“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***
сумата от 875,70 лв. представляваща разноски за адвокатски хонорар.
Решението не подлежи на обжалване пред ВКС на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1 2.