№ 1389
гр. Велико Търново, 28.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, VI СЪСТАВ, в публично
заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Г. Г.
при участието на секретаря М.А ИВ. РАДКОВА
като разгледа докладваното от Г. Г. Гражданско дело № 20244110100718 по
описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на М. Т. Р. срещу „С. К.”
АД, с която се моли за осъждането на ответника за сумата от 25.00 лева –
частичен иск от обща претенция в размер на 180.00 лева, представляваща
недължимо платена сума по договор за потребителски кредит от 20.2.2022 г.,
ведно със законната лихва от подаване на исковата молба.
Ищцата твърди, че на 20.2.2022 г. между страните е сключен договор за
потребителски кредит, съгласно който е получила сумата от 300.00 лева, а е
извършила плащания в общ размер от 480.00 лева. Счита, че договорът е
нищожен, на основание чл. 22 от ЗПК, тъй като същият противоречи на чл. 10,
ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Счита, че сумите за начислените неустойка и
вноска за удължаване с един лихвен период са недължимо платени, а
разпоредбите, установяващи въпросните задължения – нищожни. Предвид на
горното и съгласно чл. 23 от ЗПК, счита, че дължи само чистата стойност на
кредита, като разликата от 180.00 лева е платена без основание.
Ответникът оспорва предявения иск. Заявява, че неустойка за
непредставяне на обезпечение не е начислявана и събирана, макар да счита, че
клаузата, която я урежда, е валидна, развивайки подробни съображения в тази
насока.
1
В проведените открити заседания ищцата не се явява и не изпраща
представител, като с писмени молби пълномощникът й поддържа предявения
иск. Прави изменение на иска чрез увеличаване на неговия размер до сумата
от 128.50 лева.
Ответникът не изпраща представител, като с писмени молби
пълномощникът му поддържа заявеното оспорване на иска.
Великотърновският районен съд, като взе предвид събраните
доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
По делото не се спори, а и от представените писмени доказателства се
установява, че на 20.2.2022 г. между М. Т. Р. и „С. К.” АД е сключен договор за
потребителски кредит под формата на кредитна линия, предоставен от
разстояние, по силата на който на ищцата е отпусната сумата от 300.00 лева,
която последната се е задължила да върне на една месечна вноска в срок до
22.3.2023 г. при фиксирана лихва в размер от 36.00 % и годишен процент на
разходите в размер от 42.58 %. Съгласно чл. 19 от договора, в случай че
страните са договорили обезпечение, кредитополучателят следва в 3-дневен
срок да предостави на кредитора банкова гаранция или да осигури поръчител.
В случай, че в посочения срок кредитополучателят не предостави съответното
обезпечение на кредита, същият дължи на кредитора неустойка в размер от 0.9
% от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е представено
обезпечение, платима заедно с всяка отделна погасителна вноска /чл. 29/.
Съгласно чл. 30 от договора при неизпълнение на което и да е свое
задължения по договора кредитополучателят дължи и неустойка в размер на 1
% от размера на просрочената сума на ден.
Според представения по делото погасителен план по договора е начислена
неустойка в размер на 81.00 лева и такса за удължаване срока на кредита в
размер на 90.00 лева, платими с погасителната вноска.
Според заключението по изготвената счетоводна експертиза в изпълнение
на задължението си по договора на 20.2.2022 г. ответникът е превел по сметка
на ищцата сумата от 300.00 лева. Вещото лице е посочило, че в периода от
1.4.2022 г. до 20.4.2022 г. ищцата е извършила погашения в общ размер от
428.50 лева, като със същите е погасена 300.00 лева от главницата, 9.00 лева
2
от договорната лихва, 81.00 лева от начислената неустойка, 3.50 лева от
начислената наказателна лихва и 35.00 лева за уведомителни СМС-си.
Заключва се, че всички задължения на ищцата по договора за кредит са
погасени. В заключението е посочено също, че ако при изчисляване на ГПР се
вземе в предвид размерът на всички дължими от ищцата суми по договора, то
същият /ГПР/ е размер на 2 229.81 %.
Предвид събраните писмени доказателства, съдът приема, че между
страните е бил сключен договор за потребителски кредит от разстояние, по
силата на който ответникът „С. К.” АД е предоставил на ищцата М. Т. Р.
сумата от 300.00 лева.
Сключеният между М. Т. Р. и „С. К.” АД договор е потребителски, поради
което същият намира своята правна регламентация в Закона за потребителския
кредит /ЗПК/, с оглед на което преценката относно действителността на
договора следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД,
така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на който е сключен
договорът.
В случая от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства не
може да се приеме, че процесният договор отговаря изцяло на изискванията,
съдържащи се в разпоредбите на чл. 9 – 11 от ЗПК.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в Приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
В случая в договора за потребителски кредит е посочен процент на ГПР
42.58 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
като този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Въпросният
3
размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от
разходите за кредита, а именно начислените неустойка и такса за удължаване
срока на кредита, които се включват в общите разходи по кредита по смисъла
на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, общ разход по
кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. В случая посочените вземания са разходи,
свързани с предмета и с управлението на договора, като същите на практика
водят до оскъпяването на кредита и представляват скрита възнаградителна
лихва.
Така, въз основа на ангажираните доказателства, съдът приема, че
уговорените неустойка за непредставяне на обезпечение и такса за удължаване
срока на кредита представляват разход по договора, който е следвало да бъде
включен при изчисляването на ГПР като индикатор за общото му оскъпяване
– аргумент от чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК. Съобразно императивната норма
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
определена с постановление на Министерски съвет на Република България,
което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50
% от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4
размери, са нищожни /арг. от чл. 19, ал. 5 от ЗПК/. В настоящия случай сумата
по договора е в размер на 300.00 лева, като в заключението на счетоводната
експертиза е посочено, че ако при изчисляване на ГПР се вземе в предвид
размерът на всички дължими от ищцата суми, то същият /ГПР/ е размер на
2 229.81 %. Както вече беше посочено, така уговорените неустойка и такса
имат характер на скрита възнаградителна лихва, която не е включена в
оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на
императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Това, от своя страна, обуславя
нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение /арг. от чл. 19,
4
ал. 5 от ЗПК/ и липса на основание за дължимост на вземането.
С оглед гореизложеното, макар формално договорът за кредит да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 от ЗПК, вписаните в него параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишният процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от
сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като
целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие
или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят
урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето - чл. 22 от ЗПК. В този смисъл като не е оповестил
действителния размер на ГПР в договора за кредит, кредиторът е нарушил
изискванията на закона и не може да се ползва от сключена сделка, което
обосновава извод за недействителност на договора за кредит, на основание чл.
22 от ЗПК, поради неспазването изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК.
Поради установената недействителност на договора, на основание чл. 23
от ЗПК ищцата дължи само чистата стойност на предоставения финансов
ресурс.
В случая по делото са представени доказателства, че за погасяване на
задълженията си по договора ищцата е платила сума в общ размер от 428.50
лева, което прави основателен предявения иск, тъй като разликата от 128.50
лева над дължимата сума за главница от 300.00 лева е платена без основание.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищцата следва да се присъдят
сторените разноски за депозит за вещо лице в размер на 300.00 лева.
На основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв, ответникът следва да заплати на адв. Г. Ч.
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, което съдът
определя в размер на 400.00 лева.
Тъй като съдът е пропуснал да събере дължимата държавна такса за
производството, следва да стори това с настоящото решение, като осъди
ответника да заплати сумата от 50.00 лева в полза на бюджета на съдебната
5
власт.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, „С. К.“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ №
13 Б, представлявано от Стефан Николаев Топузаков – изпълнителен
директор, да заплати на М. Т. Р., ЕГН ********** сумата от 128.50 лева като
недължимо платена сума по договор за потребителски кредит под формата на
кредитна линия, предоставен от разстояние № 794723 от 20.2.2022 г., ведно
със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда – 9.5.2023 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, „С. К.“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13 Б,
представлявано от Стефан Николаев Топузаков – изпълнителен директор, да
заплати на М. Т. Р., ЕГН ********** сумата от 300.00 лева, представляваща
направените по делото разноски.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв, „С. К.“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13 Б,
представлявано от Стефан Николаев Топузаков – изпълнителен директор, да
заплати на адв. Г. Г. Ч., член на САК, сумата от 400.00 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ.
ОСЪЖДА, на основание чл. 77 ГПК, „С. К.“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13 Б,
представлявано от Стефан Николаев Топузаков – изпълнителен директор, да
заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд –
Велико Търново сумата от 50.00 лева, представляваща държавна такса за
производството.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Велико
Търново в двуседмичен срок от връчването му на страните.
6
Съдия при Районен съд – Велико Търново: _______________________
7