Решение по дело №431/2021 на Окръжен съд - Пловдив

гр.Пловдив, 27.04.2021 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, Х-ти състав, в публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и първа година, в състав 

 

                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:  ПЛАМЕН ЧАКАЛОВ

ЧЛЕНОВЕ: РУМЯНА АНДРЕЕВА

БРАНИМИР ВАСИЛЕВ 

 

при секретаря Бояна Дамбулева,  като разгледа докладваното от председателя в.гр.дело № 431/2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258  и  сл.  от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от П.И.П. с ЕГН **********, с адрес *** чрез процесуалния му представител адв.М.Г. против решение № 261734/16.12.2020 г., постановено по гр.д. № 2714/2020 г. на Районен съд - Пловдив, Х гр. състав, с което е признато за установено съществуването на вземането на Л.Н.З. с ЕГН **********, с адрес *** против него за сумата от 5300лв., дадена в заем на 29.05.2015г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 23.12.2019г. до окончателното заплащане, за което е издадена заповед за изпълнение № 11521 от 27.12.2019г. по ч.гр.д.№ 21167/2019 г. на районен съд - Пловдив. Във въззивната жалба се излагат оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на решението. Жалбоподателят моли да се отмени решението и да се постанови друго решение, с което да искът да се отхвърли.  Претендира разноски.

Въззиваемият Л.Н.З. чрез адв. Д.Б. оспорва жалбата като неоснователна. Моли за потвърждаване на първоинстанционното решение.  Претендира разноски за инстанцията.

Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно правомощията си по чл. 269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и  обсъди възраженията и доводите на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното: 

    Жалбата  изхожда от надлежна страна, насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт, постъпила е в срока по чл. 259, ал.1 ГПК, съдържанието и отговаря на изискванията на закона и съдът я намира за процесуално допустима. 

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по следните съображения:

 Искът е основан на твърденията, че на 29.05.2015 г. между страните  е бил сключен устен договор за заем, по силата на който ищецът Л.Н.З.  е предоставил на ответника П.И.П. сумата от  5300 лв., а последният поел  задължението да  върне  на ищеца тази сума до 31.12.2015 г. Тъй като ответникът не изпълнил задължението си за връщане на дадената му в заем сума, ищецът се снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, издадена по ч.гр.д.№ 21167/2019 г. по описа на ПРС за сумата от 5300 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението пред съда -  23.12.2019 г. до окончателното изплащане. Искането е за установяване на посочените вземания.  

В срока по чл.131 от ГПК с отговора на исковата молба  ответникът е оспорил иска като неоснователен, без да изложи конкретни възражения.

Видно от приложеното ч.гр.д.№ 21167/2019г.  на ПРС, за процесното  вземание ищецът Л.Н.З.  се е снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, срещу която от страна на ответника П.И.П. е подадено възражение по чл.414 от ГПК. Предявеният тук установителен иск е постъпил в съда в срока по чл. 415 от ГПК, поради което същият е процесуално допустим.

Видно от приетото по делото пред ПРС копие на  прокурорска преписка  № 416/2017 г.,  по същата е приложена разпечатка за извършени от ищеца Л.З. банкови преводи, като от същата е видно, че на 29.05.2015г. ищецът е превел по сметка на ответника П.П. сумата от 5300 лв. 

 Видно от дадено от ответника П.И.П.  обяснение на 14.05.2017г.,  носещо неговия подпис и имащо характера на писмено признание на неизгодни за него факти, ответникът признава, че на 29.05.2015г. е получил от ищеца сумата от 5300 лв. Твърдял е, че е върнал тази сума през 2015 г., но без присъствието на свидетели и без да са съставени документи като доказателство за връщането.

Въз основа на така събраните доказателства съдът приема за установено твърдението на ищеца да е сключил с ответника устен договор за заем, като му е предоставил на заем исковата сума от 5300 лв. Не се доказва по делото обстоятелството, че  след като е получил заема, ответникът е върнал същия на ищеца.

Ето защо  следва да се приеме, че предявеният иск е доказан по основание и размер и следва да се уважи, като се установи, че ответникът дължи на ищеца  главницата от 5300 лв. ведно с обезщетение за забавеното и плащане в размер на законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане на сумата.

Първоинстанционното решение се явява правилно и като такова следва да бъде потвърдено.

Предвид неоснователността на въззивната жалба, жалбоподателят ще бъде осъден да заплати на въззиваемата страна разноски за въззивното производство, изразяващи се в адвокатско възнаграждение за оказаната му от адвокат Д.Б. безплатна правна помощ, което на осн. чл.38, ал.2 ЗАдв. се определя в размер на 498 лв.

По изложените съображения съдът 

 

Р Е Ш И: 

 

ПОТВЪРЖДАВА  решение № 261734/16.12.2020 г., постановено по гр.д. № 2714/2020 г. на Районен съд - Пловдив, Х гр. състав.

ОСЪЖДА П.И.П. с ЕГН **********, с адрес *** да заплати на адвокат Д.Б. с адрес: ***, на осн. чл.38, ал.2 ЗАдв. сумата от 498 лв. /четиристотин деветдесет и осем/ лв. възнаграждение за въззивното производство за оказана безплатна правна помощ.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                    ЧЛЕНОВЕ: