РЕШЕНИЕ
№ 191
гр. гр. Добрич, 11.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в публично заседание на дванадесети юни
през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Диана Г. Дякова
Членове:Галина Д. Жечева
Анна Великова
при участието на секретаря Румяна Ив. Радева
като разгледа докладваното от Анна Великова Въззивно гражданско дело №
20243200500261 по описа за 2024 година
и, за да се произнесе, съобрази следното:
Производството по делото е образувано по реда на глава XX от ГПК по
повод въззивна жалба с вх. № 7175 от 05.04.2024г. по регистъра на Районен
съд – Добрич, подадена от В. К. С. с ЕГН ********** от с. Б., общ. Д., ул.
„***“ № 26, чрез особения му представител адвокат Д. Т., срещу решение №
254 от 21.03.2024г. по гр.д.№ 3219/2022г. по описа на Районен съд – Добрич в
частта, с която са уважени предявените от „Банка ДСК“ АД, ЕИК *********,
гр. София, ул. „Московска“ №19, установителни искове и е признато за
установено в отношенията между страните съществуването на вземанията на
ищеца, предмет на издадената заповед № 1102/20.09.2021г. за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д.
2925/2021г. по описа на ДРС, а именно: - 14 211,51 лева - неиздължена
главница по договор за кредит за текущо потребление от 06.03.2019г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 25.06.2021г. до
окончателното й изплащане; - 1 535,89 лева - договорна възнаградителна
лихва, начислена за периода 05.12.2019г. - 31.05.2021г.; - 109,68 лева -
обезщетение за забава за периода от 05.12.2019г. до 31.05.2021г.; - 90,80 лева –
обезщетение за забава за периода от 01.06.2021г. до 24.06.2021г. , на основание
чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1, т.2 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. първо от
ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ и чл. 9 от ЗПК и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД,
съответно жалбоподателят е осъден да плати на ищеца съдебно-деловодни
1
разноски по заповедното производство в размер на 368,96 лева и съдебно-
деловодни разноски в исковото производство в общ размер на 2 255,92 лева, на
основание чл. 78, ал. 1 вр. ал. 8 от ГПК, чл. 37 от ЗПрП вр. чл. 25, ал. 1 от
Наредбата за заплащане на правната помощ.
Въззивникът намира решението в обжалваните части за неправилно и
необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и
процесуалните правила. По делото било доказано, че длъжникът не е
уведомен от кредитора по надлежния ред, респективно не е настъпила
предсрочната изискуемост на кредита към момента на подаване на заявление
за издаване на заповед за изпълнение и не е налице основание за ищеца да
обяви кредита за предрочно изискуем. В този случай предявеният
установителен иск следвало да бъде отхвърлен и да бъде разгледан
предявеният като евентуален осъдителен иск. Това не било сторено от съда,
като било постановено решение по установителния иск, в противоречие с ТР
№ 4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Дори да се приемело, че е налице предсрочна
изискуемост, то посочените в исковата молба дати на нейното настъпване не
били съотносими с приетото от районния съд, че предсрочната изискуемост е
настъпила от връчване на книжата по делото на особения представител. С
оглед извода на съда за момента на настъпване на предсрочната изискуемост,
неправилно било приетото относно размера на присъдените суми. В жалбата
се поддържа и довод, че районният съд не е разгледал възраженията на
ответника за неравноправност по смисъла на чл. 143 от ЗПП на клаузи в
договора за кредит и общите условия към него, които ответникът обосновал с
доводи, че промяната на лихвения процент е предоставена изцяло на
преценката на банката, без да е посочена методика за промяната му; както и
неправилно счел за неоснователно ответниковото възражение за
недействителност на договора, обосновано с липсата на представена методика
за определяне на референтния лихвен процент. Във въззивната жалба
възражението за недействителност на договора за кредит съгласно чл. 22 от
ЗПК поради липса на информация по т. 9а, т. 13, т. 14, т. 15 на чл. 10 от ЗПК,
направено с отговора на исковата молба, е уточнено с посочване на
законовите текстове на чл. 11, ал. 1, т. 9а, т. 13, т. 14, т. 15 от ЗПК и е
допълнено с твърдение за липса на информация по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Според въззивника, в конкретния случай начинът на изчисляване на ГПР не
бил посочен ясно и точно, от което следвал извод, че е налице пълна
недействителност на договора за кредит по чл. 22 от ЗПК поради нарушение
на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В жалбата се изтъква също, че тъй като ищецът не
ангажирал доказателства за противното, оспорените клаузи в общите условия
не са индивидуално уговорени - изготвени са предварително, представянето
им на кредиполучателя от страна на кредитора е формално и
кредотополучателят като потребител не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им. Въззивникът счита, че решението е неправилно и следва да
бъде отменено, а исковете като недоказани и неоснователни по основание и
размер да бъдат редуцирани, поради нарушени норми на ЗЗП и частична
2
нищожност на договора за кредит.
В отговора на жалбата въззиваемата страна оспорва същата и настоява
да не бъде уважавана. С подробни съображение счита за неоснователни
доводите срещу приетото от районния съд за настъпила предсрочна
изискуемост на кредита, както и за неоснователни възраженията за
неравноправност на чл. 7.1. и сл. от ОУ към договора за кредит и за
недействителност на договора за кредит по чл. 22 от ЗПК поради непосочване
в същия на методика за определяне на лихвения процент. Излага становище по
заявеното във въззивната жалба възражение за недействителност на договора
за кредит съгласно чл. 22 от ЗПК поради нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 10, т. 13,
т. 14 и т. 15 от ЗПК - счита същото за недопустимо, като преклудирано,
евентуално неоснователно. Твърдяните нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 10, т. 13,
т. 14 от ЗПК намира за неотносими, а във връзка с нарушението по чл. 11, т. 15
от ЗПК посочва, че в чл. 18.1 и чл. 18.2. от ОУ е разписано в какви случаи и
как се начислява обезщетение за забава, което отговаряло на изискванията на
ЗПК и било прилагано, според експертизата по делото. Навежда твърдения
във връзка с позоваването на нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, че в
погасителния план са посочени всички компоненти на дълга по ясен и
разбираем начин, като наред с това в чл. 9.1.- чл. 9.4. от Общите условия е
посочено кои разходи се включват при формирането на ГПР по кредита и е
направено препращане към погасителния план. Настоява за потвърждаване на
решението и присъждане на разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Като постави на разглеждане въззивната жалба, Окръжен съд – Добрич
установи следното:
Жалбата е подадена от страна в първоинстанционното производство с
правен интерес от оспорване на неблагоприятното за нея решение, чрез
надлежен процесуален представител, в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК (с начало
25.03.2024г. и край 09.04.2023г.), и е допустима.
Добричкият окръжен съд разгледа съдържащите се в нея оплаквания,
становището на противната страна и с оглед на тях и събраните по делото
доказателства, в рамките на правомощията си по чл. 269 от ГПК провери
обжалваното решение и основателността на исковете, като приема за
установено следното:
Първоинстанционното решение е валидно като постановено от законен
състав на районния съд в рамките на правомощията му, в изискуемата форма,
мотивирано и разбираемо. Същото е допустимо в обжалваната част като
постановено по предявените допустими установителни искове, по
съображения, изложени по-долу.
Производството по гр.д.№ 3219/2022г. по описа на Районен съд – Добрич
е образувано по повод искова молба, подадена от „Банка ДСК“ ЕАД, с ЕИК
*********, с която срещу В. К. С. с ЕГН ********** от с. Б., общ. Д., ул.
„***“ № 26, са предявени обективно кумулативно съединени установителни
искове по чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от
3
ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ за признаване за установено
съществуването на вземанията на ищеца по договор за кредит за текущо
потребление от 06.03.2019г., за които е издадена заповед по чл. 417 от ГПК №
1102 от 20.09.2021г. по ч.гр.д. № 2925/2021г. по описа на ДРС, а именно: -
14 211,51 лева - неиздължена главница, ведно с обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху главницата, считано от 25.06.2021г. до
окончателното й изплащане; - 1 535,89 лева - договорна възнаградителна
лихва за периода 05.12.2019г. - 31.05.2021г.; - 109,68 лева – лихвена надбавка
за забава за периода 05.11.2019г. - 31.05.2021г.; - 90,80 лева – обезщетение за
забава в размер на законната лихва за периода 01.06.2021г. - 24.06.2021г. В
условията на евентуалност – при отхвърляне на установителните искове,
обосновани с твърдения за сключения договор за банков кредит за текущо
потребление от 06.03.2019г., липсата на плащания от страна на ответника-
кредитополучател от 01.01.2020г., с което е налице забава в плащането на
главница и/или лихва по кредита над 90 дни, отправено изявление за
обявяване на кредита за предсрочно изискуем с исковата молба, ищецът е
предявил осъдителни искове за сумите в същите размери, на основание чл. 79,
ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ.
Обосноваващите възникването и съществуването на претендираните
вземания обстоятелства, изложени в исковата молба, се свеждат до твърдения
за инициирано заповедно производство по ч. гр. д. № 2925/2021г. по описа на
ДРС, приключило с издаване в полза на заявителя-ищец на заповед за
изпълнение по чл. 417 от ГПК № 1102 от 20.09.2021г. на парични задължения,
произтичащи от договор за кредит за текущо потребление от 06.03.2019г.,
сключен между „Банка ДСК“ ЕАД в качеството на кредитор и В. К. С. като
кредитополучател. Съгласно договора банката отпуснала на
кредитополучателя сумата 15 000 лева под формата на кредит за текущо
потребление. Срокът на издължаване на кредита бил 120 месеца, считано от
датата на неговото усвояване. В т. 8 от договора за кредит бил уговорен
размера и начина, по който се определя дължимата от кредитополучателя
лихва - променлив лихвен процент в размер на 7,30% годишно, формиран от
стойността на референтен лихвен процент (РЛП) представляващ индикатор
„среден лихвен процент по салда по срочни депозити в лева на домакинства,
със срок над 1 до 2 години“, който към подписването на договора имал
стойност 0,180% и фиксирана преференциална надбавка в размер на 7,120%,
при изпълнение на Условията по програма „ДСК Практика“, подробно
описани в Приложение № 2 към договора. При нарушаване на Условията
кредитополучателят губел правото си да ползва преференциите изцяло или
частично и приложимият лихвен процент се увеличавал чрез увеличаване на
надбавката съгласно Условията. Падежната дата за издължаване на месечните
вноски била 5-то число на месеца. Кредитът следвало да се погасява и при
всички останали клаузи на договора за кредит, общите условия към него и
промоционалните условия. „Банка ДСК“ изпълнила задължението си по
договора - кредитът бил усвоен от кредитополучателя В. К. С. на 06.03.2019г.
4
безкасово - по разплащателната сметка посочена в т. 4 от договора. По същата
разплащателна сметка на кредитополучателя следвало да се извършва и
обслужването на кредита (погасяването на дължимите вноски). От
01.01.2020г. нататък нямало плащания, т.е. имало забава от над 90 дни при
плащането на суми по кредита. Банката направила безуспешни опити за
осъществяване на контакт с кредитополучателя c цел разрешаване на въпроса
със забавата в изплащането на кредита. Поради неплащане на вноските така,
както било уговорено в договора и съгласно погасителния план, кредитът
натрупал просрочени суми. На основание чл. 18.2. от Общите условия за
предоставяне на кредити за текущо потребление банката предприела действия
по обявяване предсрочна изискуемост на кредита, като изпратила до В. С.
покана-уведомление, връчено от ЧСИ Н.Г. на пълнолетен член на
домакинството на 25.04.2021г., с която покана било направено изявление, че
целият остатък по кредита е обявен за предсрочно изискуем. След
получаването на уведомлението за обявяване на предсрочната изискуемост на
кредита В. С. не бил изпълнил своето задължение към „Банка ДСК“.
В писмения отговор по исковата молба, подаден в срока по чл. 131, ал.1
от ГПК, особеният представител на ответника, назначен по реда на чл. 47, ал.
6 от ГПК, е изразил становище, че исковете са допустими, но неоснователни.
Оспорил е обявяването на кредита за предрочно изискуем поради липсата на
надлежно връчено уведомление за това на длъжника. Обосновал е
възражението с това, че в представената в заповедното производство покана-
уведомление бил записан като постоянен адрес на лицето село Г.К., община
В.д., като този адрес не бил нито настоящ, нито постоянен адрес на длъжника
(съгласно справките в НБД), нито посочен от него като адрес за
кореспонденция в договора. Като неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП
и неиндивидуално уговорени, респективно нищожни съгласно чл. 146, ал. 1 от
ЗЗП, ответникът е оспорил клаузите на т.7.1. и сл. от Общите условия на
договора, уреждащи олихвяването на кредита с променлив лихвен процент,
който се променял от кредитора два пъти в годината. Промяната на лихвения
процент била предоставена изцяло на преценката на банката, без посочена
методика за извършването й, с която да може да се аргументира основателна
причина по чл. 144, ал. 2, т. 1 от ЗЗП или зависимост от външни фактори
съгласно чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП, поради което по отношение на тези клаузи
посочените изключения не били приложими. Нито от договора, нито от
общите условия можело да се направи обосновано предположение от
кредитополучателя какви биха били промените, които кредиторът би
извършил през време на действие на договора. На следващо место в договора
за кредит липсвала методика за прилагане на референтния лихвен процент,
изискуема от чл. 33а от ЗПК, като по отношение на лихвения процент се
препращало към общите условия - поради липсата на информация по т. 9а, т.
13, т. 14, т. 15 на чл. 10 от ЗПК, договорът бил недействителен на основание
чл. 22 от ЗПК. Клаузата за възнаградителна лихва била нищожна поради
накърняване на добрите нрави, тъй като не била ясно и разбираемо уговорена,
5
което в резултат на особения начин на връщане на кредита водело до
неоснователно обогатяване на кредитора. Лихвата не била изчислена
правилно - посочен бил период от 05.12.2019г., като според извлечението по
сметката на ответника плащане било извършено и на 27.12.2019г. и на
01.01.2020г. Оспорен е също размерът на вземанията.
Правната квалификация на предявените главни установителни искове
като такива по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК вр. чл. 430 от ТЗ вр.
чл. 79, ал. 1, чл. 92 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, почива на изложените от ищеца
фактическите обстоятелства, обуславящи интереса от установителен иск и
заявения установителен петитум – иск на кредитор срещу длъжник за
установяване съществуване на вземане, предмет на издадена заповед за
изпълнение по чл. 417 от ГПК за вземания по договор за банков кредит за
главница, договорна възнаградителна лихва, договорно обезщетение за забава
и обезщетение за забава в размер на законната лихва. Допустимостта и
основателността на евентуалните осъдителни искове подлежи на преценка при
отхвърлянето на главните такива.
Установява се от приложеното по делото ч.гр.д.№ 2925/2021г. по описа
на ДРС, че от ищцовото търговско дружество е подадено заявление с вх. рег.№
2448/25.06.2021г. пред РС – Девня, изпратено по правилата на местната
подсъдност за разглеждане от РС – Добрич, за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 417 от ГПК за парични вземания въз основа извлечение от
счетоводни книги на банката по договор за кредит за текущо потребление от
06.03.2019г., а именно: 14 211,51 лева главница, ведно със законна лихва от
24.06.2021г.; 1 533,89 лева възнаградителна лихва от 05.12.2019г. до
31.05.2021г.; 109,68 лева обезщетение за забава (лихвена надбавка за забава) за
периода от 05.11.2019г. до 31.05.2021г.; 90,80 лева обезщетение за забава за
периода 01.06.2021г. – 24.06.2021г.; 120 лева разходи при изискуем кредит.
Заповед е издадена, съответно на поисканото със заявлението, освен за сумата
от 120 лева разходи при изискуем кредит, в която част то е отхвърлено. Със
заповедта са присъдени и разноски в размери 318,96 лева държавна такса и 50
лева юрисконсултско възнаграждение. Районният съд с разпореждане №
5345/21.09.2022г., като установил връчването на заповедта на длъжника при
условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК на неговите постоянен и настоящ адрес,
както и липсата на действащ трудов договор, сключен от длъжника, на
основание чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК указал на заявителя в едномесечен срок да
предяви иск относно съществуване на вземането си и на основание чл. 415, ал.
2 от ГПК спрял принудителното изпълнение по издадения изпълнителен лист.
Съобщение с указанието на съда е връчено на заявителя на дата 06.10.2022г. и
той в срок – на 07.11.2022г. (последният ден от срока е в неработен ден –
неделя, поради което срокът е изтекъл в първия следващ работен ден –
понеделник, 07.11.2022г.) е депозирал искова молба с вх.№ 19293/07.11.2022г.
Въз основа тази искова молба е образувано гр.д. № 3219/2022г. по описа
на Районен съд – Добрич. Исковете са предявени като установителни в
изпълнение на дадено указание по чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК, в определения на
6
заявителя едномесечен срок и предметът им е идентичен с предмета на
издадената заповед за изпълнение въз основа подаденото заявление по чл. 417
от ГПК. При преценката на допустимостта на исковете, която исковият съд
дължи, независимо от преценката, направена от съда в заповедното
производство при даване на указанието за предявяване на иск (така в т. 10а от
Тълкувателно решение от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на
ВКС), следва да се съобрази не само пълната идентичност на предмета на
заповедното и исковото производство, но и това, дали издадената заповед за
изпълнение не е влязла в сила, т.е. дали за ищеца е налице правен интерес от
установяването със сила на пресъдено нещо съществуването на вземанията.
Специалните положителни предпоставки за допустимост на иска по чл. 415,
ал. 1, т. 2 вр. чл. 422 от ГПК са: наличие на издадена заповед за изпълнение;
връчване на заповедта за изпълнение при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК при
удостоверяване, че длъжникът не живее на адреса; спазване на срока за
предявяване на установителния иск за съществуване на вземането по чл. 415,
ал. 4 от ГПК. Съдът в заповедното производство е приел за редовно
връчването на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист по реда на чл.
47, ал. 5 от ГПК, както и, че това е достатъчно, за да даде на основание чл.
415, ал. 1, т. 2 от ГПК /изм. ДВ, бр. 86/2017г./ указание на заявителя да
предяви иск. Действащата още към момента на образуване на делото
разпоредба на чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК, след доп. – ДВ, бр. 100 от 2019г.,
изисква като предпоставки за даване на указание на заявителя не само
връчване на длъжника на заповедта за изпълнение при условията на чл. 47, ал.
5 от ГПК, но и връчителят да е събрал данни, че длъжникът не живее на
адреса, след справка от управителя на етажната собственост, от кмета на
съответното населено място или по друг начин и е удостоверил това с
посочване на източника на тези данни в съобщението. Установява се от
материалите по ч.гр.д.№ 2925/2021г. по описа на РС - Добрич, че връчването
на книжата е възложено от ЧСИ, пред когото е образувано изпълнителното
производство, на кмета на с. Б., в което населено място са настоящият и
постоянният адреси на длъжника. Според приложените уведомления, на дата
26.11.2021г. (петък) кметът и служителят АФО в кметството залепили
уведомление на входната врата на ул. *** № 26 (постоянен адрес) и на
входната врата на ул. Седемнадесета № 24 (настоящ адрес), като тук бил
пуснат и екземпляр в пощенската кутия, според което в двуседмичен срок
адресатът следва да се яви в канцеларията на ЧСИ за получаване на книжата.
За тази дата е налице удостоверяване, че лицето не е намерено на посочените
два адреса. Отразено е също, че при посещение на 04.12.2021г. (събота)
лицето пак не е открито на адреса, както и, че на 10.12.2021г. (следващия
петък) лицето не е открито на адреса. На 13.12.2021г. двете уведомления са
оформени с тази дата и подписи на съставителите. Така, според
удостоверителните изявления на връчителите, лицето не е намерено на двата
адреса (постоянен и настоящ) при направени посещения на три дати (втората в
събота – неприсъствен ден), без изискуемия интервал от поне една седмица
7
между второто и третото посещение, като двете последни посещения са
извършени след като вече уведомлението е било залепено още при първото
посещение – при неспазване на изискването по чл. 47, ал. 1, изр. 3 от ГПК.
При това няма в уведомленията удостоверяване от връчителите (в случая
самите те кмет и служител АФО), че лицето не живее на адреса, както изисква
чл. 47, ал. 1, изр. последно от ГПК. Щом такива данни (че лицето не живее на
адреса) липсват отразени в изготвените уведомления, връчването е следвало
да се извърши по реда на чл. 47, ал. 1, изр. 3 от ГПК, който обаче не е стриктно
спазен. Последното определя връчването като нередовно (при редовно
връчване, с изтичането на двуседмичния срок от залепване на уведомлението
съобщението се счита връчено, респективно с неподаването на възражение в
едномесечен срок заповедта за изпълнение би влязла в сила). Поради
нередовното връчване в случая обаче не е налице влязла в сила заповед за
изпълнение и от провеждане на исковото съдебно производство за проверка
дължимостта на сумите, за които има издадена заповед за изпълнение, за
кредитора е налице правен интерес. Действително, констатацията на районния
съд в заповедното производство, направена с разпореждане №
5345/21.09.2022г., за връчване на заповедта на длъжника при условията на чл.
47, ал. 5 от ГПК не почива на данните по делото, а и тя сама по себе си не е
достатъчна, за да обоснове даването на заявителя на указание по чл. 415, ал. 1,
т. 2 от ГПК, защото последната разпоредба изисква не само редовно връчване
по чл. 47, ал. 5 от ГПК, но и надлежно събрани от връчителя данни, че
длъжникът не живее на адреса. Сама по себе си неправилната констатация на
съда в заповедното производство за наличие на необходимите предпоставки за
даване на указание на заявителя за предявяване на иск не е задължителна за
съда, който разглежда установителните искове и който дължи самостоятелна
преценка на допустимостта на процеса. Данни за това, че длъжникът не живее
на постоянния и на регистрирания си настоящ адрес обаче са събрани в хода
на образуваното първоинстанционно исково производство – в съобщението на
л. 25 и на л. 38 (на постоянния адрес) и на л. 32 (на настоящия адрес)
връчителите - кмет и служител АФО в кметството, са удостоверили, че лицето
има адреси в селото, но не живее на тях. Извършените справки в НБД показват
непроменени постоянен и настоящ адрес, а тези за трудови договори – че
такива за лицето няма. Доколкото по силата на чл. 422, ал. 1 от ГПК искът се
смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение, при надлежното удостоверяване в хода на исковото
производство на връчване по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК и надлежно събрани
данни, че лицето не живее на адреса, поради което и му е назначен особен
представител на основание чл. 47, ал. 6 от ГПК, следва да се приеме, че са
налице предпоставките по чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК за допустимост на
исковете. По тези съображения постановеното решение по същество на спора
е допустим съдебен акт.
По правилността на решението, с оглед изложените в жалбата
оплаквания, становището и доводите на въззиваемата страна в отговора, и въз
8
основа на събраните по делото доказателства, съдът намира следното:
На дата 06.03.2019г. между страните е бил сключен договор за кредит за
текущо потребление в размер на 15 000 лева, със срок на издължаване от 120
месеца, считано от датата на неговото усвояване, с падежна дата на месечните
вноски на 5-то число на месеца. Усвояването е уговорено като еднократно - до
30 дни от сключването на договора чрез посочена разплащателна сметка на В.
К. С., открита в Банка ДСК. Страните са договорили олихвяване на кредита с
променлив лихвен процент в размер на 7,30% годишно или 0,02% на ден,
формиран от стойността на референтен лихвен процент (РЛП), представляващ
индикатор „среден лихвен процент по салда по срочни депозити в лева на
домакинства, със срок над 1 до 2 години“, който към подписването на
договора е имал стойност 0,180% и при отрицателна стойност се приема за
стойност нула, и фиксирана преференциална надбавка в размер на 7,120%, при
изпълнение на Условията по програма „ДСК Практика“, подробно описани в
Приложение № 2 към договора. При нарушаване на Условията
кредитополучателят губи правото си да ползва преференциите изцяло или
частично и приложимият лихвен процент се увеличава чрез увеличаване на
надбавката съгласно Условията. Максималният размер, който може да
достигне лихвеният процент в резултат от неизпълнение на условията, е
променливият лихвен процент, приложим по стандартни потребителски
кредити. Годишният процент на разходите (ГПР) е определен като 8,33% и
според чл. 9 от договора може да бъде променян при предпоставките,
предвидени в Общите условия (ОУ). Съгласно чл. 18.1 от ОУ, при забава на
плащането на месечната вноска от деня, следващ падежната дата, опредЕ. в
договора, частта от вноската, представляваща главница, се олихвява с
договорения лихвен процент, увеличен с надбавка за забава в размер на 10
процентни пункта. Съгласно чл. 18.2. от ОУ, при допусната забава в
плащанията на главница и/или на лихва над 90 дни, целият непогасен остатък
от главницата става предсрочно изискуем и се олихвява с договорения лихвен
процент и с надбавка за забава в размер на 10 процентни пункта. Уговорено е
автоматично настъпване на предсрочната изискуемост, а ако законът го
изисква – след уведомление до клиента, изпратено на последния посочен от
него адрес за кореспонденция. След предявяване на вземането по съдебен ред
остатъкът от главницата се олихвява със законната лихва по чл. 86 от ЗЗД. В
договора е посочен като постоянен, настоящ и адрес за кореспонденция на
кредитополучателя този в с. Б., ул. *** № 26. Неразделна част от договора са
Общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление на
физически лица, които кредитополучателят е получил и приел с подписване на
договора, удостоверено и с подписи на самите ОУ. За неуредените въпроси с
договора и ОУ се прилагат разпоредбите на Закона за кредитните
институции и наредбите за прилагането му и други относими нормативни
актове. Съгласно раздел ІІІ т. 7.1. от ОУ, кредитът се олихвява с променлив
лихвен процент, който е зависим от стойността на референтен лихвен процент,
посочен в договора или определен в случаите и по реда у предвидени в т. 7.2.3.
9
Референтният лихвен процент представлява лихвен бенчмарк или индекс
и/или индикатор, публикуван официално на интернет страницата на БНБ, или
комбинация от такива индекси и/или индикатори. Съгласно т. 7.3.1. от ОУ
кредиторът оповестява на интернет страницата си и в търговските си
помещения стойностите на референтния лихвен процент и неговите
компоненти. Към договора има изготвен погасителен план и ГПР от дата
06.03.2019г., условия по кредитна програма „ДСК Практика“, заявка за
ползване на преференциален лихвен процент, такси по кредити за текущо
потребление (последните приложени към ч.гр.д.№ 754/2021г. на РС – Девня).
В приложеното към подаденото от банката на 25.06.2021г. заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист
срещу длъжника извлечение от счетоводни книги, като основание за
настъпване на предсрочната изискуемост на дата 01.06.2021г. е посочена
забавата в плащанията на сума по лихва и /или главница в общ размер от
3 174,66 лева, съответно дължими 18 месечни вноски от 05.01.2020г. до
06.06.2021г. За доказване упражняването на правото на банката да превърне в
предсрочно изискуем кредита е представена покана - уведомление до
длъжника В. К. С. с посочен постоянен адрес с. Г.К., 9142, общ. В.д.,
съдържаща изявлението на кредитора, че обявява общо четири кредита, сред
които и този по договора от 06.03.2019г., отчитан по посочената в
извлечението сметка (неправилно записан като да е в размер на 15 300 лева),
за предсрочно изискуеми. Във въззивното производство не са въведени
оплаквания срещу приетото от районния съд, че връчването на поканата-
уведомление не е редовно по изложенито в решението съображения. Изводът
на районния съд се споделя от настоящия състав. Поканата-уведомление е
изпратена до длъжника на адрес, който не е негов постоянен, настоящ или
посочен в договора адрес за кореспонденция. При липса на други
отбелязвания от връчителя, следва са се приеме, че връчването е извършено на
записания в поканата адрес, а не на друг. Получателят на поканата-
уведомление, макар и да е посочено да е майка на длъжника, не е лице по чл.
46, ал. 1 вр. ал. 2 от ГПК, щом връчването е извършено на адрес, който не е
адресът на длъжника, при липса на отразяване той да живее там и при заявено
оспорване от ответника по делото. Независимо от липсата на редовно връчено
на длъжника изявление от банката за предсрочна изискуемост на кредита,
както правилно районният съд е приел, това свое право кредиторът може да
упражни и в хода на съдебното производство по иска по чл. 422 от ГПК -
когато в исковата молба се съдържа изявление за това и в този случай правната
последица настъпва от момента на получаването й, вкл. и когато това става
чрез връчване на съобщението по чл. 131 от ГПК с приложен към него препис
от исковата молба на особения му представител по чл. 47, ал. 6 от ГПК.
Оплакването във въззивната жалба срещу така приетото от районния съд е
неоснователно.
Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 18 от
Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на
10
ВКС, ОСГТК, в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК за
вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият
кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой
вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането
си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или
настъпването на предвидените обстоятелства и след като банката е упражнила
правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника
предсрочната му изискуемост. Правото на банката да обяви кредита за
предсрочно изискуем следва да е упражнено преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение. Наред с това, както е прието с решение №
77 от 10.05.2016г. по т. д. № 3247/2014г. на ВКС, IІ т.о., решение № 161 от
08.02.2016г. по т.д. № 1153/2014г. на ВКС, ІI т.о., предсрочната изискуемост на
вземането има действие от получаването от длъжника на изявлението на
банката, че прави кредита предсрочно изискуем, ако към този момент са
настъпили уговорените в договора за банков кредит предпоставки,
обуславящи настъпването й. Заявлението за издаване на заповед за
изпълнение не представлява уведомяване на длъжника за предсрочна
изискуемост на кредита, тъй като същото не се връчва на длъжника и до
произнасяне от съда заповедното производство е едностранно. Връчването на
издадената заповед за изпълнение на длъжника също няма характер на
уведомяване на длъжника за обявяване на предсрочна изискуемост на
кредита, защото заповедта за изпълнение не изхожда от кредитора и в нея не
се съдържа волеизявление в посочения смисъл. Същото разрешение е
възприето и в последователната практика на ВКС по приложението на
разпоредбите на чл. 422 от ГПК и чл. 417 от ГПК - решение № 40 от
17.06.2015г. по т.д. № 601/2014г. на ВКС, I т.о., решение № 132 от 13.01.2021г.
по т. д. № 2195/2019г. на ВКС, I т.о., решение № 64 от 09.02.2015г. по гр. д. №
5796/2014г. на ВКС, ІV г.о.
Но, при извод, че вземането не е станало предсрочно изискуемо преди
подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК, искът може да бъде уважен за
вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено
нещо. В този смисъл са разрешенията в Тълкувателно решение № 8 от
02.04.2019г. по тълк. дело № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС (което не разглежда
хипотезата, когато предсрочната изискуемост е обявена на длъжника в хода на
исковото производство) и решение № 10/25.02.2020г. по т. д. № 16/2019г. на
ВКС, ІІ т.о., решение № 147 от 26.01.2021г. по т. д. № 2256/2019г. на ВКС, II
т.о., решение № 60162 от 26.01.2022г. по т. д. № 2482/2018г. на ВКС, II т.о.,
решение № 50292 от 20.03.2023г. по гр. д. № 73/2022г. на ВКС, IV г.о., според
които, без значение дали предявеният иск е установителен или осъдителен,
ако изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е
инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен като
приложение към нея, изявлението поражда правни последици с връчването на
препис от исковата молба с приложенията на ответника – кредитополучател,
ако са налице предвидените в договора за кредит обективни предпоставки.
11
Обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото производство
представлява правнорелевантен факт, който трябва да бъде съобразен от съда
на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК в рамките на претендираните суми.
Последицата настъпва и когато ответникът в исковото производство е
представляван от особен представител, назначен от съда по реда на чл. 47, ал.
6 от ГПК и нему е връчен преписът от исковата молба с изявлението за
предсрочна изискуемост на кредита - в този смисъл решение № 139 от
05.11.2014г. по т.д. № 57/2012г. на ВКС, I т.о., решение № 114/07.09.2016г. по
т.д. № 362/2015г. на ВКС, II т.о., решение № 198/18.01.2019г. по т.д. №
193/2018г. на ВКС, I т.о., решение № 10/25.02.2020г. по т. дело № 16/2019г. на
ВКС, II т.о., решение № 86/27.10.2020г. по т.д. № 2118/2019г. на ВКС, I т.о. и
др.
Като се съобразят разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение
№ 8 от 02.04.2019г. по тълк. дело № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС и в т. 11б от
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на
ОСГТК, следва, че предсрочната изискуемост на вземането по договора за
кредит променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на
изпълнение преди настъпването й, като няма за последица изменение на
основанието, от което произтича вземането, тъй като вноските с падеж преди
датата на настъпване на предсрочната изискуемост и вноските, станали
предсрочно изискуеми, са възникнали на едно и също основание - договора за
кредит. В този смисъл - решение № 100 от 31.07.2017г. по т. д. № 1357/2016г.
на ВКС, I т.о., решение № 190 от 14.12.2016г. по т. д. 2349/2015г. на ВКС, I
т.о., решение № 103 от 07.08.2017г. по т. д. № 851/2016г. на ВКС, I т.о.,
решение № 153 от 19.10.2017г. по т. д. № 2869/2015г. на ВКС, II т.о.
Позоваването на предсрочната изискуемост не е определящо за основанието
на иска, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, поради което при невлязла
в сила заповед за изпълнение и предявен установителен иск, предявени
евентуални осъдителни искове на същото основание, за същите суми и
периоди биха били недопустими, доколкото имат същото основание и страни
като предявените главни установителни искове. Поддържаното в подадената
въззивна жалба становище, че липсата на обявена предсрочна изискуемост на
кредита преди подаването на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение следва да обуслови уважаване на установителните искове само
досежно падежиралите към приключване на съдебното дирене вноски, а за
другите установителните искове следва да бъдат отхвърлени, респективно да
бъдат уважени осъдителните такива, предвид изложените по-горе
съображения, не може да бъде споделено. Напротив, при подобно произнасяне
районният съд би разгледал осъдителен иск, интерес от предявяването на
който кредиторът няма, респективно би постановил отчасти неправилен (по
установителния иск) и отчасти недопустим (по осъдителния иск) съдебен акт.
Целта на осъдителния иск е освен да бъде установено вземането, ищецът да се
снабди с изпълнителен лист срещу ответника. С проведеното заповедно
производство тази цел е постигната, поради което кредиторът би имал интерес
12
от предявяване на осъдителен иск само в случаите, в които заповедта за
изпълнение е обезсилена или се търси разликата между размера на вземането,
за което е издадена заповедта за изпълнение и пълния размер на същото или
при въвеждане на основание за вземането, различно от това, на което е
издадена заповедта за изпълнение. В последните два случая осъдителният иск
може да се предяви заедно с установителния по чл. 422 от ГПК в условията на
кумулативност или на евентуалност (така определение № 547 от 09.03.2024г.
по т. д. № 556/2023г. на ВКС, ІІ т.о.). Предвид наличието на невлязла в сила
заповед за изпълнение, в настоящия случай, щом уведомлението на банката,
съдържащо се в исковата молба, е връчено на особения представител на
ответника с получаване на съдебните книжа със съобщението по чл. 131 от
ГПК на дата 04.08.2023г., това е датата, от която правните последици
настъпват, ако условията за това са налице – ако е допусната забава от
длъжника над 90 дни.
Няма спор по делото относно изпълнението на банката на задължението
й да предостави на кредитополучателя уговорената сума от 15 000 лева в заем.
Сумата е усвоена от ответника, според заключението на вещото лице, прието
от районния съд и неоспорено от страните, безкасово по посочената от него
разплащателна сметка на 06.03.2019г., като след плащане на сума от 100 лева
такса за разглеждане и одобряване на кредит, сумата от 14 900 лева е
изтеглена касово на 08.03.2019г. Вещото лице е установило, че изцяло
погасени чрез плащане (макар със забава) са всички вноски с падежи от
05.04.2019г. до 05.12.2019г. вкл.; че последното извършено от длъжника
плащане по договора е от дата 01.01.2020г., както и, че към три момента:
25.04.2021г. (връчване на поканата-уведомление от ЧСИ), 25.06.2021г.
(подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК) и 07.11.2022г. (постъпване на
исковата молба в съда) забавата на длъжника е съответно с 476 дни, 535 дни и
670 дни. Обоснован е следователно изводът на районния съд, че обективната
предпоставка за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е налице –
забава в плащанията на главница и/или лихва повече от 90 дни, както и, че
правото си кредиторът е упражнил с изявление в исковата молба, респективно
последицата е настъпила с достигането му до особения представител на
ответника при получаване на преписа от искова молба на дата 04.08.2023г. – в
хода на настоящото исково производство.
Относно размера на дълга от заключението на вещото лице се
установява следното: - неплатената главница по договора (общо по
просрочени и предсрочно изискуеми вноски) възлиза на 14 211,51 лева, след
констатацията за последно платена вноска с падеж 05.12.2019г.; - неплатената
договорна лихва за относимия по спора период, очертан от ищеца при
подаване на заявлението и исковата молба – от 05.12.2019г. до 31.05.2021г.,
възлиза на 1 535,89 лева (табл. 3, колона 11 от първото заключение – само
месечно дължими договорни лихви); - неплатената лихвена надбавка за забава
върху само просрочени главници по месечни вноски за периода от 05.11.2019г.
до 31.05.2021г. (също съответно на претенцията) възлиза на 109,68 лева (табл.
13
4, колона 12 от първото заключение) – само върху текущо забавените вноски,
а не върху предсрочно изискуемата главница и без начисления в периода на
извънредно положение (т. 9 от първото заключение на вещото лице); -
законната лихва за забава за периода от 01.06.2021г. до 24.06.2021г., начислена
от банката върху главница от 14 211,51 лева (считана от банката за предсрочно
изискуема от 01.06.2021г., според извлечението от счетоводни книги) е в
размер на 90,80 лева.
Възраженията на ответника за недействителност на клаузи от договора
са намерени за неоснователни от районния съд, срещу което във въззивната
жалба са изложени съображения.
Първото релевирано възражение е за нищожност на клаузите на т.7.1. и
сл. от Общите условия на договора, уреждащи олихвяването на кредита с
променлив лихвен процент, който се променя от кредитора два пъти в
годината, като при определяне на нов референтен лихвен процент кредиторът
уведомява кредитополучателя за настъпилите промени, изготвя и връчва на
същия актуализиран погасителен план, поради тяхната неравноправност по
смисъла на чл. 143 от ЗЗП и доколкото същите не са индивидуално уговорени,
съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Твърдението на ответника е, че промяната на
лихвения процент е предоставена изцяло на преценката на банката, без
посочена методика за извършването й, поради което нито от договора, нито от
общите условия кредитополучателят има възможност кредитополучателят да
направи обосновано предположение какви биха били промените, които
кредиторът би извършил през време на действие на договора. Наред с това
клаузата за възнаградителна лихва се оспорва като нищожна поради
накърняване на добрите нрави, тъй като не е ясно и разбираемо уговорена,
което в резултат на особения начин на връщане на кредита води до
неоснователно обогатяване на кредитора.
Доколкото друго не е доказано от ищеца, клаузите, които се сочат от
ответника, не са индивидуално уговорени, без това само по себе си да
означава, че те са неравноправни. Неравноправни са клаузите, които
притежават някоя от характеристиките по чл. 143 от ЗЗП, а онези
неравноправни клаузи, които не са и индивидуално уговорени, са нищожни,
съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Уговорките, които определят основния предмет
на договора и не са индивидуално договорени, не могат да бъдат преценени
като неравноправни, ако са ясни и разбираеми – чл. 145, ал. 2 от ЗЗП.
Съобразно правилото на чл. 146, ал. 5 от ЗЗП, наличието на неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако
договорът може да се прилага без тези клаузи.
В т. 8 от договора за кредит между страните е договорено, че кредитът се
олихвява с променлив годишен лихвен процент от 7,3% върху усвоената и
непогасена част от кредита, формиран от стойността на референтен лихвен
процент (РЛП), представляващ индикатор „среден лихвен процент по салда по
срочни депозити в лева на домакинства със срок над 1 ден до 2 години“,
14
публикуван на интернет страницата на БНБ, който към датата на сключване на
договора е 0,18%, а при отрицателна стойност се приема със стойност нула, и
фиксирана преференциална надбавка 7,120% при изпълнение на условията по
програма ДСК „Практика“. Съгласно т. 8.1 от договора и т. 7.2.1 от ОУ,
променливият лихвен процент е зависещ от РЛП-индикатор – динамична
величина, чийто размер не се определя едностранно от волята на кредитор, а
от БНБ. Договорната клауза съдържа необходимата яснота и по разбираем
начин определя как се формира възнаградителната лихва по кредита.
Посочени са датите за актуализация - лихвеният процент се променя с
промяната на референтния лихвен процент два пъти в годината на 15 януари и
на 15 юли. Методологията за образуването на референтния лихвен процент,
както и източниците, от където се взимат стойностите на индикаторите не е
променяна едностранно от банката. Договорът и Общите условия дават
достатъчно конкретна информация за начина на формиране на лихвения
процент като цена на финансова услуга, начина, по който банката може
едностранно да промени лихвеният процент и за последиците от промяната -
нов размер на вноските, нов погасителен план, начина на определяне на
наказателната лихва, с която информация последният е имал възможност да се
запознае преди сключването на договора, при което банката не може да се
счита за недобросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна
клауза по чл. 143 от ЗЗП.
Клаузата за възнаграждението на кредитодателя е съществен елемент на
договора за кредит и изискването за яснота и разбираемост се счита за
изпълнено, не само ако цената е посочена ясно от граматическа гледна точка,
но и ако от съдържанието й може точно да бъде разбран обхватът на поетото
задължението, и средният потребител, относително осведомен и в разумна
степен наблюдателен и съобразителен, да разбере икономическите последици
от сключването на договора. Методът на изчисляване на съответния лихвен
процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна
процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната
тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или
индикатори. Съобразно правната природа на договора за банков кредит е
необходимо между страните да е постигнато съгласие за начина на формиране
на възнаграждението на кредитодателя. Само когато потребителят не е
получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, метода,
по който кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената
му финансова услуга, както и когато методологията, създадена от банката-
кредитор, например с нейни вътрешни правила, не е част от договора за
кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на общата
дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143 от ЗЗП, за да е приложимо
правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП. В този случай клаузата е нищожна
съгласно чл. 146 от ЗЗП, но само в частта, даваща право на банката-кредитор
да променя едностранно лихвата, не и в частта, определяща дължимата към
момента на сключване на договора лихва, а, както вече се посочи, съгласно чл.
15
146, ал. 5 от ЗЗП наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се
прилага без тези клаузи. Трайна е практиката на ВКС, съобразена с практиката
на СЕС и с разпоредбата на чл. 6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО, че с
разпоредбата на чл. 146, ал. 5 от ЗЗП се цели не обявяване недействителност
на целия договор, съдържащ неравноправни клаузи, а замяна на формалното
равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на
съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови
равенството между тях, като се прави уточнението, че по принцип
съответният договор трябва да продължи да се изпълнява без друго
изменение, освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи.
В този смисъл - решение № 92/09.09.2019г. по т.д.№ 2481/2017г. на ВКС, II т.о.
При нищожност на клаузата, даваща право на банката-кредитор да променя
едностранно лихвата, съгласно чл. 146 от ЗЗП, в частта, определяща
дължимата към момента на сключване на договора лихва, клаузата е
действителна и не е налице нищожност на целия договор, тъй като той би
могъл да бъде сключен и без отделната недействителна клауза за едностранно
изменение на договорния лихвен процент (така решение № 170/16.03.2021г. по
т.д.№ 1901/2019г. на ВКС, II т.о.).
Според уговореното между страните, кредитът се олихвява с променлив
лихвен процент, който към датата на сключване на договора за кредит е 7,30%
годишно или 0,02% на ден, който банката не е увеличавала. Видно от т. 5 от
първото заключение на вещото лице, възнаградителната лихва за целия период
на договора - от сключването му до датата на подаване на заявлението, както и
до датата на подаване на исковата молба, не е увеличавана, а напротив –
намалявана е в размерите, посочени в т. 4 от заключението, като е прилагана
промяната на РЛП-индикатора – „среден лихвен процент по салда по срочни
депозити в лева на домакинства със срок над 1 ден до 2 години“, който се
променя два пъти в годината – на 15 януари и 15 юли, съгласно обявените
стойности на индикатора на страницата на БНБ два дни преди 15 януари и 15
юли в секцията „Лихвена статистика“, раздел „Домакинства и НТООД,
таблица „Лихвени проценти и обеми по салда по срочни депозити на сектор
Домакинства“. Експертизата е установила, след проверка на интернет
страницата на БНБ, че банката е прилагала точно договора - променливият
годишен лихвен процент за олихвяване по процесния кредит е съответен на
прилагания от банката. Месечната вноска по първоначалния погасителен план
не е увеличавана, а възнаградителната лихва е намалявана съответно на
промяната на определящия РЛП-индикатор. Като резултат претендираната
възнаградителна лихва е в по-нисък размер от уговорения при сключването на
договора – последният, прилаган от 15.01.2021г. до смятаната за дата на
предсрочна изискуемост на кредита, е 7,23%, вместо договорения
първоначално от 7,30% годишно. Следователно, от прилагането на клаузата за
едностранна промяна на възнаградителната лихва за кредитополучателят не е
произтекла вреда, защото банката не претендира по-високо възнаграждение, а
16
по-ниско. Дължимата договорна лихва, изчислена по първоначално
уговорения размер от 7,30% годишно, би била в по-голям размер от този,
който банката претендира, изчислен от стойност на 7,23% (така т. 4 от първото
заключение на вещото лице). По тези съображения не може да се приеме, че
по наведеното възражение от ответника, възнаградителната лихва не е
дължима.
Пред районния съд ответникът е поддържал възражение и, че в договора
за кредит липсва методика за прилагане на референтния лихвен процент,
изискуема от чл. 33а от ЗПК, като по отношение на лихвения процент се
препращало към общите условия - поради липсата на информация по т. 9а, т.
13, т. 14, т. 15 на чл. 11 от ЗПК (по уточнение във въззивната жалба, съответно
и на разгледаното от районния съд), договорът бил недействителен на
основание чл. 22 от ЗПК. С въззивната жалба допълнително е въведено и
възражението за липса на информация по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК
(допустимо, като направено от потребител по договор за кредит, за чиято
валидност съдът и служебно следи), като в конкретния случай начинът на
изчисляване на ГПР не бил посочен ясно и точно, от което следвал извод, че е
налице пълна недействителност на договора за кредит по чл. 22 от ЗПК.
Договорът за кредит за текущо потребление попада под дефиницията на
чл. 9 от ЗПК и той следва да се подчинява на установените от него правила за
потребителска защита на кредитополучателите. С оглед датата на
сключването му, приложима е редакцията на ЗПК, обн. ДВ, изм., бр. 17 от
26.02.2019г. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9а и т. 10 от ЗПК, договорът трябва да
съдържа методиката за изчисляване на референтния лихвен процент съгласно
чл. 33а от ЗПК; годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Процесният договор е писмен, съдържа общия размер на кредита и условията
за усвояването му; лихвения процент по кредита, условията за прилагането му
и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния
лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на
лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни
лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими
лихвени проценти; има посочване на методиката (чл. 8 от договора и чл. 7 от
ОУ) за изчисляване на референтния лихвен процент съгласно чл. 33а, както и
посочване на годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя. В т. 9 от договора е посочен ГПР в размер от 8,33%,
който може да бъде променян при предвидените в ОУ предпоставки. В т. 9.1.-
т. 9.4. от ОУ е посочено кои разходи се включват при формирането на ГПР по
кредита и е направено препращане към погасителния план. Ясно е уточнено,
че общата сума, дължима от кредитополучателя, посочена в погасителния
план, включва главницата на кредита и разходите по т. 9.1., като разходите по
т. 9.2. не са включени в ГПР. В изготвения погасителен план се съдържа ясна и
17
разбираема информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми, размера на главницата,
лихвата и таксата като части от всяка месечна вноска. Допълнителните
допускания, при които е изчислен ГПР, са изрично посочени като страница 3
от погасителния план. Чл. 11, ал. 1, т. 13 от ЗПК е неприложим за конкретния
договор за кредит, защото в него не е предвидено плащане на лихви или
разходи отделно от погасяване на главницата. Дължимите такси по кредита
банката е представила на кредитополучателя при сключването му във формата
на подписано от него приложение № 3 към договора, а другите изисквания на
чл. 11, ал. 1 т. 14 от ЗПК не са приложими към процесния договор. Договорът
е сключен при общи условия, в т. 18.1. от които е разписано, че при забава
плащането на месечната вноска от деня, следващ падежната дата, опредЕ. в
договора, частта от вноската, представляваща главница, се олихвява с
догорения лихвен процент, увеличен с надбавка за забава от 10%, която не се
прилага при плащане на дължимата месечна вноска до седмия ден след
падежната дата. Според т. 18.2. от ОУ, при забава повече от 90 дни, банката
продължава да начислява надбавката за забава в размер на 10 процентни
пункта (очевидно годишно), а след предявяване на молба за събиране на
вземането по съдебен ред главницата се олихвява със законната лихва по чл.
86 от ЗЗД. С това изискуемото съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 15 от ЗПК е
установено по делото. Няма нарушение и на чл. 33, ал. 2 от ЗПК, според който,
когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита,
обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Тази
наказателна надбавка има характер на неустойка за забавено изпълнение с
обезпечително, обезщетително и санкционно действие и според
формулировката на клаузата се начислява като 10% годишно върху
просрочената главница от съответната забавена вноска, която не е и
необосновано висока (равнява се на законната лихва, при ОЛП от 0,00% за
целия исков период).
По изложените съображения договорът за кредит е валиден, банката с
основание е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем в
хода на исковото производство и ответникът дължи заплащане на неплатената
главница, възнаградителна лихва и лихвена надбавка за забава.
При установеното настъпване на предсрочна изискуемост, дължимата
по договора главница е сборът между падежиралата главница до датата на
настъпване на предсрочната изискуемост и предсрочно изискуемата главница.
Срокът за изпълнение на договореното е винаги несъществен елемент на
правоотношението, чиято промяна нито изменя, нито допълва основанието
му. Вноските с падеж преди датата на настъпване на предсрочната
изискуемост и вноските, станали предсрочно изискуеми, са вземания,
възникнали на основание договора за кредит. Следователно по делото се
установява, че дължимата главница е в размер на 14 211,51 лева. Липсват
твърдения и доказателства за погасяване на суми по договора след това.
18
Претенцията за главница е основателна в пълния предявен размер, като
поддържаното възражение по начина на формиране на задължението от
въззивника не е основателно. Като законна последица, върху главницата е
дължима законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение до окончателното изплащане.
Правилно и при съблюдаване разясненията, дадени с Тълкувателно
решение № 3 от 27.03.2019г. по тълк.дело № 3/2017г. на ОСГТК на ВКС,
районният съд е приел, че договорната лихва се дължи до датата на обявяване
на кредита за предсрочно изискуем. Тъй като предсрочната изискуемост е
обявена в хода на процеса с връчване на препис от исковата молба на
04.08.2023г., възнаградителната лихва е дължима за претендирания от ищеца
период от 05.12.2019г. до 31.05.2021г., вкл., като от заключението на вещото
лице се доказва размера на вземането за този период – 1 535,89 лева (табл. 3,
колона 11 от първото заключение). Възражението на въззивника за неправилно
определен размер на вземането не е основателно.
Според т. 18.1 от ОУ, при забава на плащането на месечна вноска, от
деня, следващ падежната дата, частта от вноската, представляваща главница,
се олихвява с договорения лихвен процент и с надбавка за забава в размер на
10 /десет/ процентни пункта, с характер на неустойка за забава. Вещото лице е
установило, че лихвената надбавка се начислява само върху просрочената
главница по месечни вноски. Размерът й от 05.11.2019г. до 31.05.2021г.
възлиза на 109,68 лева (табл. 4, колона 12 от първото заключение). Районният
съд е приел, че искът е основателен за периода от 05.12.2019г. до 31.05.2021г.,
за който период е уважил иска, но за сума в размер на 109,68 лева, като е
постановил отхвърляне за периода от 05.11.2019г. до 05.12.2019г., без посочен
размер. В отхвърлителната част решението не е обжалвано от ищеца.
Обжалвано е от ответника в частта на уважаване на иска, вкл. с доводи за
неправилно определен размер на присъдените вземания. От данните в таблица
4, колона 12 от първото заключение на вещото лице се установява, че за
периода 05.11. – 05.12.2019г. лихвената надбавка е в размер от 0,73 лева. След
като е приел, че лихвената надбавка е дължима за периода 05.12.2019г. до
31.05.2021г. (при установено от заключението забавено плащане и основание
за дължимост на мораторното обезщетение), районният съд неправилно е
присъдил цялата претендирана сума за по-кратък от исковия период,
включваща и 0,73 лева за периода 05.11. – 05.12.2019г., за който период е
посочил, че обезщетение не е дължимо и искът следва да се отхвърли. Само за
сумата от 0,73 лева решението следва да бъде отменено и искът отхвърлен за
тази сума за периода от 05.12.2019г. до 31.05.2021г. (както искът е уважен). В
другата част – за сумата от 108,95 лева (109,68 лева за целия период – 0,73
лева за периода от 05.11.2019г. до 05.12.2019г.), решението следва да бъде
потвърдено.
С решението районният съд е признал дължимостта и на
претендираното от ищеца вземане в размер на 90,80 лева, съставляващо
обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86 от ЗЗД за периода
19
от 01.06.2021г. до 24.06.2021г. От заключението на вещото лице се установява,
че сумата от 90,80 лева е начислена от банката за забава в плащането на
цялата, считана от нея за предсрочно изискуема, главница в размер на
14 211,51 лева. По приетото от съда, че кредитът е обявен за предсрочно
изискуем на дата 04.08.2023г. (в хода на настоящото производство), не е
налице основание за плащане на обезщетение по чл. 86 от ЗЗД (законна лихва)
за забава върху вноските, които не са с настъпил падеж преди предявяване на
иска, а за забавата в плащането на падежиралите вноски банката има право на
договореното мораторно обезщетение по т. 18.1 от ОУ на договора, при това
само върху просрочената главница. Не на това основание обаче искът е
предявен (договорена лихвена надбавка за забава), а щом кредитът не е обявен
за предсрочно изискуем към този момент и договорът предвижда уговорено
мораторно обезщетение, банката няма право на претендираното от нея
обезщетение в размер на законната лихва (без значение, че по размер двете
вземания съвпадат, щом произтичат от различно основание) за период преди
подаване на исковата молба, поради което претенцията следва да се отхвърли,
след отмяна на първоинстанционното решение в тази част.
Като резултат, обжалваното решение следва да бъде отменено само в
частта на уважения иск за сума от 0,73 лева - лихвената надбавка за забава
(обезщетение за забава) за периода 05.12.2019г. до 31.05.2021г. и в частта на
уважения иск за сумата от 90,80 лева - обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от 01.06.2021г. до 24.06.2021г. В останалата част
решението е правилно и следва да бъде потвърдено.
При отхвърляне изцяло на единия от установителните исковете настъпва
вътрешното процесуално условие за поставяне на разглеждане от въззивния
съд (съгласно чл. 271, ал. 2 от ГПК) на предявения като евентуален
осъдителен иск за сумата от 90,80 лева, съставляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва за периода от 01.06.2021г. до 24.06.2021г. Той обаче
не е допустим, следва да бъде оставен без разглеждане и по него съдебното
производство следва да бъде прекратено. При издадена заповед за
изпълнение, която не е влязла в сила, за кредитора е налице правен интерес от
предявяване на само установителни искове по чл. 422 от ГПК, но не и на
осъдителни такива, освен ако те са обосновани с други правопораждащи
факти. Не е такъв настъпилата в хода на делото предсрочна изискуемост,
защото, както вече се посочи, срокът за изпълнение на договореното е винаги
несъществен елемент на правоотношението, чиято промяна нито изменя, нито
допълва основанието му. Според разясненията в Тълкувателно решение № 4
от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, в производството
по иска, предявен по реда на чл. 422 от ГПК въвеждането на друго основание,
от което произтича вземането, различно от това въз основа на което е издадена
заповедта за изпълнение по чл. 410 или чл. 417 от ГПК, може да се заяви чрез
предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност. Такъв
осъдителен иск, при условията на чл. 210, ал. 1 от ГПК, може да се предяви в
същото производство и за разликата между размера на вземането, предмет на
20
издадената заповед за изпълнение и пълния размер на вземането. В същото
време целта на осъдителния иск е, освен да бъде установено вземането,
ищецът да се снабди с изпълнителен лист срещу ответника. С проведеното
заповедно производство тази цел е постигната, поради което кредиторът би
имал интерес от предявяване на осъдителен иск само в случаите, в които
заповедта за изпълнение е обезсилена или се търси разликата между размера
на вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение и пълния размер на
същото или при въвеждане на основание за вземането, различно от това, на
което е издадена заповедта за изпълнение. В тези случаи осъдителният иск
може да се предяви заедно с установителния по чл. 422 от ГПК в условията на
евентуалност. (определение № 547 от 09.03.2024г. по т. д. № 556/2023г. на
ВКС, ІІ т.о.). Като се съобразят разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно
решение № 8 от 02.04.2019г. по тълк. дело № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС и в т.
11б от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на
ОСГТК, следва, че предсрочната изискуемост на вземането по договора за
кредит променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на
изпълнение преди настъпването й, като няма за последица изменение на
основанието, от което произтича вземането, тъй като вноските с падеж преди
датата на настъпване на предсрочната изискуемост и вноските, станали
предсрочно изискуеми, са възникнали на едно и също основание - договора за
кредит. Позоваването на предсрочната изискуемост не е определящо за
основанието на иска, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, поради което
предявените евентуални осъдителни искове на същото основание, за същите
суми и периоди са недопустими, доколкото имат същото основание и страни
като предявените главни установителни искове. Липсата на правен интерес от
предявяване на осъдителен иск, обоснован със същите правопораждащи
обстоятелства и съдържащ същото искане като тези, очертаващи предмета на
предявения вече установителен иск, определя недопустимост на осъдителния
иск. По тези съображения производството по делото следва да се прекрати, с
оставяне без разглеждане на предявения осъдителен иск за сумата от 90,80
лева – претендирано обезщетение за забава върху главница от 14 211,51 лева в
размер на законната лихва за периода от 01.06.2021г. до 24.06.2021г.
Следствие на частичната отмяна на първоинстанционното решение
същото следва да се отмени отчасти и досежно присъдените разноски, а
именно в частта на присъдените такива за заповедното производство – над
367,13 лева (50 лева юрисконсултско възнаграждение и 317,13 лева държавна
такса) до присъдените 368,90 лева и за исковото производство в ***та
инстанция – над 2 243,83 лева (150 лева юрисконсултско възнаграждение и
2 093,83 лева разноски) до присъдените 2 255,92 лева.
Съответно на изхода от спора пред въззивната инстанция въззиваемата
страна има право на юрисконсултско възнаграждение за осъщественото
процесуално представителство в размер на 150 лева, както и на сумата от
911,74 лева от внесения депозит за възнаграждение на особения представител
на въззивника.
21
Съобразно постановките на т. 7 от Тълкувателно решение от 06.11.2013г.
по тълк. дело № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, държавна такса не се внася от
особения представител на страната. С оглед изхода на спора и на основание
чл. 77 от ГПК, от въззивника следва да бъдат събрани дължимите държавни
такси в общ размер на 339,78 лева (284,23 лева по иска с цена 14 211,51 лева,
30,72 лева по иска с цена 1 535,89 лева, 24,83 лева по иска с цена 109,68 лева)
за разглеждане на въззивната жалба, подадена от него чрез назначения му
особен представител; въззиваемата страна следва да внесе съответната част от
дължимата държавна такса, съобразно уважаването на жалбата, а именно
25,17 лева (0,17 лева за иска с цена 109,68 лева и 25 лева по иска с цена 90,80
лева).
Водим от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 254 от 21.03.2024г. по гр.д.№ 3219/2022г. по описа
на Районен съд – Добрич в частите, с които е признато за установено в
отношенията между ищеца „Банка ДСК“ АД, ЕИК *********, гр. София, ул.
„Московска“ № 19 и ответника В. К. С. с ЕГН ********** от с. Б., общ. Д., ул.
„***“ № 26, съществуването на вземанията на ищеца „Банка ДСК“ АД срещу
ответника В. К. С. по договор за кредит за текущо потребление от 06.03.2019г.,
предмет на издадената заповед № 1102/20.09.2021г. за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. 2925/2021г. по
описа на ДРС, а именно: - 0,73 лева, представляващи обезщетение за забава
(лихвена надбавка за забава върху просрочена главница) за периода от
05.12.2019г. до 31.05.2021г. (горницата над 108,95 лева до 109,68 лева); - 90,80
лева, представляващи обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху главница от 14 211,51 лева за периода от 01.06.2021г. до 24.06.2021г.,
както и в частта, с която в полза на „Банка ДСК“ АД са присъдени разноски: –
за заповедното производство над 367,13 лева до 368,90 лева и за исковото
производство в ***та инстанция – над 2 243,83 лева до 2 255,92 лева, като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Банка ДСК“ АД, ЕИК *********, гр.
София, ул. „Московска“ № 19 срещу В. К. С. с ЕГН ********** от с. Б., общ.
Д., ул. „***“ № 26, искове за установяване съществуването на вземанията на
ищеца „Банка ДСК“ АД срещу ответника В. К. С. по договор за кредит за
текущо потребление от 06.03.2019г., предмет на издадената заповед №
1102/20.09.2021г. за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. 2925/2021г. по описа на ДРС, а именно: -
0,73 лева (горницата над 108,95 лева до 109,68 лева), представляващи
обезщетение за забава (лихвена надбавка за забава върху просрочена
главница) за периода от 05.12.2019г. до 31.05.2021г.; - 90,80 лева,
представляващи обезщетение за забава върху главница от 14 211,51 лева в
размер на законната лихва за периода от 01.06.2021г. до 24.06.2021г.
22
ПОТВЪРЖДАВА решение № 254 от 21.03.2024г. по гр.д.№ 3219/2022г.
по описа на Районен съд – Добрич в останалата обжалвана част, с която е
признато за установено в отношенията между ищеца „Банка ДСК“ АД, ЕИК
*********, гр. София, ул. „Московска“ № 19 и ответника В. К. С. с ЕГН
********** от с. Б., общ. Д., ул. „***“ № 26, съществуването на вземанията на
ищеца „Банка ДСК“ АД срещу ответника В. К. С. по договор за кредит за
текущо потребление от 06.03.2019г., предмет на издадената заповед №
1102/20.09.2021г. за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. 2925/2021г. по описа на ДРС, а именно: -
14 211,51 лева - неиздължена главница по договор за кредит за текущо
потребление от 06.03.2019г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 25.06.2021г. до окончателното й изплащане; - 1 535,89 лева -
договорна възнаградителна лихва, начислена за периода 05.12.2019г. -
31.05.2021г.; - 108,95 лева - обезщетение за забава (лихвена надбавка за забава
върху просрочена главница) за периода от 05.12.2019г. до 31.05.2021г., както и
в частта на присъдените в полза на „Банка ДСК“ АД разноски: – за
заповедното производство в размер на 367,13 лева и за исковото производство
в ***та инстанция в размер на 2 243,83 лева.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявения от „Банка ДСК“ АД, ЕИК
*********, гр. София, ул. „Московска“ № 19 срещу В. К. С. с ЕГН **********
от с. Б., общ. Д., ул. „***“ № 26, иск за осъждане на ответника В. К. С. да
плати на ищеца „Банка ДСК“ АД сумата от 90,80 лева, представляващи
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главница от
14 211,51 лева за периода от 01.06.2021г. до 24.06.2021г. по договор за кредит
за текущо потребление от 06.03.2019г. и ПРЕКРАТЯВА производството по
делото по този иск.
ОСЪЖДА В. К. С. с ЕГН ********** от с. Б., общ. Д., ул. „***“ № 26, да
плати на „Банка ДСК“ АД, ЕИК *********, гр. София, ул. „Московска“ № 19,
разноски за въззивното производство в размер на 911,74 лева внесен депозит
за възнаграждение на особения му представител и юрисконсултско
възнаграждение в размер на 150 лева.
ОСЪЖДА В. К. С. с ЕГН ********** от с. Б., общ. Д., ул. „***“ № 26, да
плати по сметка на Окръжен съд – Добрич държавна такса за въззивното
обжалване в размер на 339,78 лева.
ОСЪЖДА „Банка ДСК“ АД, ЕИК *********, гр. София, ул.
„Московска“ № 19, да плати по сметка на Окръжен съд – Добрич държавна
такса за въззивното обжалване в размер на 25,17 лева.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
връчването му на страните пред Върховния касационен съд на Република
България при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 от ГПК.
Председател: _______________________
23
Членове:
1._______________________
2._______________________
24