Р Е Ш Е Н И Е
№….........../13.05.2021 г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 51-ви състав,
в открито съдебно заседание, проведено на деветнадесети април през две хиляди двадесет
и първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: АНТОНИЯ СВЕТЛИНОВА
при участието на
секретаря Дияна Димитрова,
като разгледа
докладваното от съдията
гражданско дело № 8340 по описа на съда за 2020 година,
за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на Глава XIII от ГПК.
Образувано е по предявени по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК от „Ю.“ ЕООД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление:***, срещу И.Ц.И., ЕГН **********, с настоящ адрес: ***, обективно кумулативно съединени положителни
установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 342, ал. 1 ТЗ
за приемане за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на
ищеца следните суми: сумата от 28,77
лв., представляваща главница за стойността на незаплатените за периода от
25.11.2017 г. до 24.02.2018 г. три броя месечни абонаментни такси по тарифен
план „Интернет“ за мобилен номер ***по договор за мобилни услуги от 24.07.2017
г., сключен между „Т.Б.“ ЕАД и ответника, сумата
от 62,50 лв., представляваща незаплатени четири броя падежирали за периода
от 25.11.2017 г. до 24.03.2018 г. лизингови вноски по договор за лизинг от
24.07.2017 г., сключен между „Т.Б.“ ЕАД и ответника, за предоставено мобилно
устройството TABLET LENOVO YOGA 3 10 4G Х50М, три от които вноски в размер на
по 16,59 лв. и една в размер на 12,73 лв., както и сумата от 248,85 лв., представляваща незаплатени петнадесет броя
лизингови вноски за периода от м.04.2018 г. до м. 07.2019 г. по същия договор
за лизинг от 24.07.2017 г., четиринадесет от които вноски в общ размер на
232,26 лв. предсрочно изискуеми и една допълнителна вноска в размер на 16,59
лв. за придобиване на собствеността върху лизинговата вещ, които вземания са
прехвърлени от „Т.Б.“ ЕАД на „И.ф.“ ООД с договор за цесия от 12.07.2019 г. и
от „И.ф.“ ООД на ищеца „Ю.“ ЕООД с договор за цесия от 29.11.2019 г. и за които
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 1833/2020 г. по описа на Районен съд – Варна.
В
исковата молба ищецът твърди, че между „Т.Б.” ЕАД и ответника били сключени следните договори: 1.) договор за мобилни услуги с индивидуален клиентски номер
*** от дата 24.07.2017 г. за мобилен
номер ***при избран тарифен план
„Интернет“ с месечна абонаментна такса от 10.99 лв. с
ДДС и срок от 24 месеца; 2.) договор
за лизинг от 24.07.2017 г., с който
било предоставено мобилно устройството
TABLET LENOVO YOGA 3 10 4G Х50М срещу обща лизингова цена от 381,57 лв. с ДДС,
платима на 23 месечни лизингови вноски, всяка от които в размер на 16.59 лв. с
ДДС, съобразно обективирания в договора погасителен
план.
Ищецът излага, че съгласно чл. 26 от
Общите условия на мобилния оператор заплащането на ползваните услуги по
индивидуален договор се извършва въз основа на ежемесечно издавани фактури,
като неполучаването им от потребителя не го освобождава от задължението да
плати тяхната стойност. Според чл. 27 от ОУ плащането по фактурата следвало да
се извърши в указания в същата срок, но не по-късно от 18 дни след датата на
издаването й.
Поддържа, че за отчетния период от
25.11.2017 г. до 24.02.2018 г. били издадени три броя фактури с №
**********/25.12.2017 г.,
№ **********/25.01.2018 г. и № **********/25.02.2018
г., в които били фактурирани дължимите за този период 3 бр. месечни абонаментни
такси за избрания тарифен план „Интернет“ по договора за мобилни услуги от
24.07.2017 г. в общ размер на 28,77 лв. без ДДС и три броя лизингови вноски (6-та, 7-ма и 8-ма) по договора за лизинг от
24.07.2017 г., всяка от които в размер на 16,59 лв., или общо 49,77 лв. Твърди, че било издадено и кредитно известие № **********/25.03.2018 г. за следващия
отчетен период от 25.02.2018 г. до 24.03.2018 г., с което била сторнирана сума в размер на 3,86 лв. от дължимата 9-та
лизингова вноска в размер на 16,59 лв., респ. неизплатен останал остатък от
вноската в размер на 12,73 лв.
Излага, че така фактурираните суми не
били заплатени на уговорения падеж, поради което и на основание т. 11 от договора във вр. чл. 75 от Общите условия, мобилният оператор прекратил
едностранно договора за мобилни услуги с ответника и издал крайна фактура № **********/25.04.2018 г., в която били начислени
задълженията от предходните отчетни периоди в общ размер на 91,27 лв. (28,77 лв. за месечни абонаментни
такси и 62,50 лв. за лизингови вноски).
Поддържа, че предвид предсрочното
прекратяване на индивидуалния абонамент за ползвания мобилен номер, във връзка
с който било предоставено мобилно устройство на лизинг, на основание чл. 12,
ал. 2 от ОУ към договора за лизинг, неизплатените лизингови вноски след м.
04.2018 г. до края на погасителния план станали предсрочно изискуеми. За
периода от м.04.2018 г. до м. 07.2019 г. същите възлизали на 232,26 лв. (14 бр.
по 16,59 лв.), като освен тях на основание чл. 1, ал. 2 от договора за лизинг и
чл. 7 от ОУ към него се дължала и една допълнителна вноска от 16,59 лв. за
придобиване собствеността върху лизинговата вещ, която не била върната. Така
дължимите 15 бр. лизингови вноски на обща стойност 248,85 лв. били включени в издадената крайна фактура, наред със
стойността на незаплатените мобилни услуги. Твърди, че същите не били
заплатени.
Излага, че придобил вземанията с
договор за цесия от 29.11.2019 г., сключен с цедента
„И.ф.“ ООД, който от своя страна бил техен титуляр по силата на договор за
цесия от 12.07.2019 г., сключен с „Т.Б.“ ЕАД.
Твърди,
че за дължимите суми по договорите се снабдил със заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК, срещу която ответникът възразил.
По
изложените аргументи моли за уважаване на предявените установителни искове и
претендира разноски по делото, вкл. адвокатско възнаграждение.
В открито съдебно заседание ищецът не изпраща представител.
Предварително депозира молба, с която поддържа исковата молба и обективираното
в нея искане и представя списък на разноските по чл. 80 ГПК.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът депозира отговор
на исковата молба, в който оспорва предявените искове като неоснователни.
Поддържа, че ищецът нямал материалноправна
легитимация за предявяване на исковете, тъй като ответникът нямал сключен
договор с него. Отделно оспорва сключените договори за цесия с твърдения, че
прехвърляните с тях вземания не били достатъчно индивидуализирани, не било
извършено плащане на уговорената цена, потвърждението за извършена цесия било
подписано от лице без представителна власт по отношение на „Т.Б.“ ЕАД и не бил
уведомен за прехвърлянето. Оспорва действителността на договора за лизинг, тъй
като шрифтът му не отговарял на условията на чл. 5, ал. 4 ЗПК. Отделно възразява,
че липсвал посочен падеж на лизинговите вноски. По отношение на договора за
мобилни услуги твърди, че не бил подписвал Общи условия към него.
С тези съображения моли за отхвърляне на
предявените искове.
Аналогични доводи за недължимост
на претендираните вземания са обективирани и в депозираното от длъжника възражение
по чл. 414 ГПК пред заповедния съд. Направено е и възражение за прекомерност на
претендираното от заявителя адвокатско възнаграждение.
В открито съдебно заседание ответникът се
явява лично, като поддържа депозирания отговор. Не оспорва, че е сключил
процесните договори с мобилния оператор, че е ползвал избрания тарифен план
„Интернет“ за мобилен номер ***през отчетния период 25.11.2017 г. – 24.02.2018
г., че е получил предоставеното му на лизинг мобилно устройство TABLET LENOVO YOGA 3 10 4G Х50М, както и че не
е върнал същото. Не оспорва също и размера на исковите претенции. Прави
възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско
възнаграждение.
След като съобрази доводите на страните
и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предмет на предявените по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК искове е установяване със сила на присъдено нещо съществуването на обективираните в издадената заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК вземания, поради което е необходимо предметът на исковите претенции да
съвпада с този на заповедното производство. В настоящия случай заповедта за
изпълнение по ч.гр.д. № 1833/2020 г. по описа на Районен съд – Варна, издадена в
полза нa ищеца „Ю.“ ЕООД срещу ответника И.И., е за сума в общ размер на 473,82 лв., от която: 91,27 лв. за потребени далекосъобщителни
услуги по договор *** от дата 24.07.2017 г. за мобилен номер ***по избран
тарифен план „Интернет“ за периода от дата 25.11.2017 г. до 24.03.2018 г., 248,85
лв. за незаплатен остатък от цената на устройството TABLET LENOVO Yoga 3 10 4G Х50М по договор за лизинг от дата 24.07.2017
г., представляващ сбор от 15 на брой лизингови вноски, 133,70 лв.
за неустойка за предсрочно прекратяване на договор *** от дата от дата
24.07.2017 г. и 75,30 лв. за лихва за забава за периода от 15.05.2018 г.
до 06.12.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на заявлението в съда – 18.12.2019 г., до окончателното изплащане
на сумата.
Предмет на исковото производство са само част
от тези суми, а именно сумата от 248,85 лв. за 15 бр. лизингови вноски и
сумата от 91,27 лв., която съгласно направените уточнения от ищеца
включва незаплатени
за периода
от 25.11.2017 г. до 24.02.2018 г. три броя месечни абонаментни такси по тарифен
план „Интернет“ за мобилен номер ***по договор за мобилни услуги от 24.07.2017
г. в размер 28,77 лв., и
незаплатени 4 бр. падежирали за периода от 25.11.2017 г. до 24.03.2018 г.
лизингови вноски по договор за лизинг от 24.07.2017 г. в размер на 62,50 лв. За последното вземане заповед
за изпълнение не е издавана (сумата е включена във вземане с различно основание
- договор за далекосъобщителни услуги вместо договор за лизинг), поради което предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
установителен иск за лизингови вноски по договор за лизинг от 24.07.2017 г. в
размер на 62,50 лв. е недопустим и производството по делото следва да бъде
прекратено в тази му част.
По отношение на останалите установителни
искове за месечни абонаментни такси по договор за мобилни услуги от 24.07.2017
г. в размер 28,77 лв. и лизингови вноски по договор за лизинг от дата
24.07.2017 г. в размер на 248,85 лв. са налице общите
предпоставки за съществуването и надлежно упражняване на правото на иск, както
и специалните такива, свързани с реда за търсената защита по чл. 422, ал. 1 ГПК (съгласно т.
10а от Тълкувателно решение по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС), поради което исковият
процес е допустим и посочените претенции следва да бъдат разгледани по
същество.
Основателността на тези установителни
искове с правно основание
чл.
79, ал. 1 ЗЗД и чл. 342, ал. 1 ТЗ е обусловена от следните кумулативни материалноправни предпоставки, а именно: 1.) наличието на
валидно възникнали между ответника и мобилния оператор „Т.Б.“ ЕАД облигационни
правоотношения по сключените между тях договори – договор за мобилни услуги и
договор за лизинг; 2.) предоставянето на твърдените мобилни услуги в съответния
отчетен период; 3.) предоставянето на лизинговата вещ; 4.) наличието на
предвидените в договора за лизинг и ОУ към него предпоставки за настъпване
предсрочната изискуемост на лизинговите вноски, както и за изискуемост на
допълнителната една лизингова вноска за придобиване на собствеността върху
лизинговата вещ, както и 5.) прехвърлянето на вземанията по договорите в полза
на ищеца и уведомяването на ответника за това. Съгласно правилата за
разпределение на доказателствената тежест в процеса, обективирани в
разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да проведе пълно и
главно доказване на положителните факти, пораждащи съдебно предявените
вземания, както и размера на исковите претенции. По отношение на
неизпълнението, което като отрицателен факт от действителността, е достатъчно
твърдението на ищеца, като ответната страна носи доказателствената тежест да
установи положителния факт, който го изключва, а именно точно изпълнение.
С изготвения и обявен за окончателен доклад по делото като безспорни и
ненуждаещи се от доказване по делото са отделени обстоятелствата, че между „Т.Б.“
ЕАД и ответника са сключени процесните договори, а именно: договор за мобилни
услуги от 24.07.2017 г. за мобилен номер ***с тарифен план „Интернет“, както и
договор за лизинг от 24.07.2017 г. Същите се потвърждават и от съдържанието на
представените договори (л. 31 и л. 33-гръб). Следователно са налице валидно
възникнали облигационни правоотношения между посочените страни.
По силата на договора за мобилни услуги мобилният оператор се е задължил да
предостави на ответника уговорените далекосъобщителни услуги за избрания мобилен
номер, а ответникът - да заплати тяхната цена (месечна абонаментна такса) в
уговорения в чл. 27 ОУ срок, указан в издаваната на 25-то число месечна
фактура, но но
не по-късно от 18 дни след
датата на издаването й.
Въз основа на договора за лизинг ищецът се е задължил да предостави на
ответника посоченото мобилно устройство TABLET LENOVO YOGA 3 10
4G Х50М срещу насрещното задължение на ответника да заплати неговата цена от
381,57 лв. с вкл. ДДС на 23 бр. месечни вноски от по 16,59 лв. всяка от тях.
Макар в погасителния план, обективиран в договора, да не е посочен конкретен
падеж на вноските, в чл. 3, ал. 2 от договора изрично е предвидено, че същите
се фактурират от лизингодателя и заплащат от лизингополучателя съгласно сроковете, условията и начина,
уговорени по сключения между същите страни договор за мобилни услуги и ОУ на
мобилния оператор. При това положение дължимите месечни лизингови вноски се
фактурират заедно с потребените мобилни услуги в
отчетния период, респ. се заплащат в същия срок по чл. 27 ОУ. Затова и
възражението на ответника за недействителност на лизинговия договор поради
липса на посочен падеж на вноските е неоснователно. Такова е и възражението му
за неспазен размер на шрифта на договора, доколкото подобно изискване е регламентирано
изрично само за договора за потребителски кредит (чл. 10, ал. 1 ЗПК), какъвто
обсъжданият не е.
Според чл. 1, ал. 2 от договора за лизинг лизингополучателят
има право да придобие собствеността върху предоставеното за ползване
устройство, като подпише договор за изкупуване на устройството с лизингодателя най-малко десет дни преди изтичането на срока
на договора за лизинг, след изпълнение на условията за придобиване по Общите
условия и след като заплати допълнителна сума в размер на 16,59 лв. В чл. 1,
ал. 3 е уговорено, че ако лизингополучателят не
упражни правото на изкупуване чрез сключване на отделен договор за това, той
следва да върне устройството в едномесечен срок след изтичане срока на договора
за лизинг, а ако не стори това и не заяви изрично и в писмена форма, че желае
да върне устройството, отново дължи допълнителната сума за изкупуване. Според
чл. 2 от договора срокът му е 23-месечен, считано от датата на подписването. В
чл. 12, ал. 2 от Общите условия към договора за лизинг е предвидено, че
месечните вноски и други дължими плащания стават предсрочно изискуеми в случай
на прекратяване на договора за мобилни услуги, сключен с лизингополучателя,
както и в случай на забава в плащанията по лизинговия договор.
Безспорно между страните е, че мобилният оператор е
изпълнил точно задълженията си по договорите, като е предоставил реално
процесните далекосъобщителни услуги по договора за мобилни услуги и е предал на
ответника мобилното устройство – предмет на договора за лизинг.
Падежът на задълженията за заплащане на месечните абонаментни такси за
избрания тарифен план „Интернет“ за отчетния период от 25.11.2017 г. до
24.02.2018 г. е настъпил след изтичане на уговорения в ОУ срок от издаване на
съответните фактури, а именно: фактура № **********/25.12.2017 г. (л. 36),
фактура № **********/25.01.2018 г. (л. 37), фактура № **********/25.02.2018 г.
(л. 38) и фактура № ********** от 25.03.2018 г. (л. 39). Не е спорно, а се
установява и от съдържанието на счетоводните документи, че размерът на
фактурираните абонаментни такси възлиза на претендираната сума от 28,77 лв.
Тогава е настъпил падежът и на начислените във фактурите лизингови вноски за
същия период, като няма спор, че дължимите суми не са заплатени от ответника.
Предвид забавата му, на основание чл. 12, ал. 2 от ОУ е настъпила изискуемостта
и на останалите 14 бр. лизингови вноски в общ размер на 232,26 лв., дължими за
периода от м.04.2018 г. до м. 07.2019 г. Отделно от това, крайният 23-месечен
срок на лизинговия договор е изтекъл на 24.07.2019 г., която дата също предхожда
сезирането на заповедния съд с подаденото на 17.12.2019 г. заявление.
Страните не спорят, че ответникът не е върнал предоставеното му мобилно
устройство в уговорения едномесечен срок след изтичане на крайния срок на
договора за лизинг (нито след това). При това положение и доколкото няма данни
да са сключени изрични договори за изкупуване на вещта, нито ответникът да е
заявил изрично и в уговорената писмена форма, че не желае да закупи същата,
приложение намира уговорената в чл. 1, ал. 3 от договора фикция за изкупуване,
съответно за ответника е възникнало и станало изискуемо и задължението за
заплащане на още една допълнителна лизингова вноска за придобиването на
устройството в размер на 16,59 лв. Така общият размер на задължението по
лизинговия договор за процесния период от м.04.2018 г. до м. 07.2019 г. възлиза
на 248,85 лв.
Правният спор се съсредоточава върху валидността
на сключените договори за цесия, от които ищецът черпи активната си материалноправна легитимация, респ. действието на
прехвърлянето по отношение на ответника.
От представения договор № PLA 16528 за прехвърляне на вземания от
12.07.2019 г. (л. 9 – 23) и потвърждение за прехвърляне на вземане, подписано
от представител на мобилния оператор (л. 25) се изяснява, че „Т.Б.“ ЕАД е
прехвърлило в полза на „И.ф.“ ЕООД
вземанията, описани в анекс № 2 към договора, сред които и вземания към И.Ц.
Иванов в общ размер на 473,82 лв. Възраженията на ответника, че потвърждението за извършена цесия било подписано от лице без
представителна власт по отношение на „Т.Б.“ ЕАД, касаят
представителството на юридическото
лице и само то е субектът, които може да се
позове на този факт. В този смисъл – решение № 291/02.08.2011 г. по гр.д. № 959/2010 г. на ВКС,
IV г.о., в което е прието, че когато между представляван и представител няма спорове относно предмета и обема на представителната власт, то насрещната
страна по договора или трето
лице, не може да предизвиква
такива спорове, като черпи права
за себе си.
Видно от приложеното
пълномощно (л. 29), „Т.Б.“ ЕАД е упълномощило цесионера да уведоми от негово
име длъжниците за цедираните вземания.
От приетия договор за цесия от
29.11.2019 г. (л. 26) и извлечение от приложение № 1 към него (л. 28) се
изяснява, че „И.ф.“ ООД на свой ред е
прехвърлил придобитите вземания срещу ответника в полза на ищцовото
дружество „Ю.“ ЕООД.
Ангажирано от ищеца и е
уведомление за цесия от „И.ф.“ ЕООД, действащо в качеството му на пълномощник
на мобилния оператор – цедент по договора за цесия от 12.07.2019 г., и в качеството му на цедент по
последващия договор за цесия от 29.11.2019 г., което уведомление е адресирано
до длъжника И.И. и съдържа съобщение за двете прехвърляния.
Съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД прехвърлянето има действие по отношение на
длъжника от деня, когато то му бъде съобщено от предишния кредитор. Според разпоредбата
на чл. 99, ал. 3 ЗЗД и съдебната практика по нейното приложение, която
настоящият съдебен състав напълно споделя (напр. решение № 137 от 02.06.2015
год. по гр.д. № 5759/2014 год., III г.о. на ВКС), уведомяването на длъжника
следва да се осъществи от цедента, като няма пречка същият да упълномощи
изрично цесионера за това действие. Освен това, доколкото законът не поставя
специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено
уведомлението, получаването на същото в рамките на съдебното производство по
предявен иск с предмет прехвърленото вземане не може да бъде игнорирано, а
следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил
след предявяване на иска, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК (в този смисъл -
решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т.д. № 12/2009 год., II т. о., ТК,
решение № 3 от 16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. на ВКС и др.).
В конкретния случай мобилният оператор - първоначален кредитор на
ответника, е упълномощил изрично цесионера „И.ф.“ ООД
да уведоми длъжника за извършената цесия. Реализирайки така предоставената му
представителна власт, от една страна, и действайки в качеството му на цедент по
втората цесия, посоченото дружество е адресирало до ответника уведомително писмо
за извършените цесии, което няма данни да е връчено преди
завеждане на делото. Поради това и с оглед цитираната по-горе съдебна практика,
съдът намира, че уведомяването е надлежно осъществено в хода на процеса, с
получаването на препис от исковата молба, ведно с приложеното към нея
уведомление, тоест на 10.10.2020 г. (л. 75).
Отделно от гореизложените съображения, според съдебната практика
длъжникът може да възразява успешно за липсата на уведомяване само ако
едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или на овластено от този кредитор лице до момента на
уведомлението. Подобни твърдения не са наведени от ответника, нито са
представени доказателства в тази насока, поради което съдът счита за
неоснователни възраженията му за ненадлежно уведомяване за сключените договори
за цесия.
Посочените аргументи налагат извод, че прехвърлянето на вземанията –
предмет на производството, е породило действие по отношение на длъжника
(настоящ ответник), на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД, и последният цесионер (сега ищец) се явява негов кредитор и активно
легитимирана надлежна страна в процеса.
С оглед на гореизложеното, разглежданите по същество установителни искове
са доказани по основание и размер, поради което следва да бъдат изцяло уважени.
По разноските:
На основание чл.
78, ал. 1 ГПК, с оглед изхода на делото и предвид направеното искане, в полза
на ищеца следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство
разноски. Такива се претендират за довнесена държавна такса в размер на 75 лв. и
адвокатско възнаграждение от 360 лв., доказателства за заплащането на което са
представени по делото – договор за правна защита и съдействие от 10.07.2020 г.,
съдържащ отбелязване, че уговореното възнаграждение е изплатено изцяло в брой.
Срещу размера на
възнаграждението ответникът е релевирал своевременно възражение за прекомерност
по чл. 78, ал. 5 ГПК. Съдът намира същото за основателно, предвид фактическата
и правна сложност на делото, извършените от процесуалния представител на ищеца
действия по делото и нормативно установения минимален размер на
възнаграждението от 100 лв., определен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения
(ред. ДВ, бр. 45 от 2020 г., в
сила от 15.05.2020 г., действаща към момента на сключване на договора за правна
защита и съдействие). Затова и възнаграждението следва да бъде редуцирано до
минимума от 100 лв. Така сторените от ищеца разноски възлизат в общ размер на
175 лв., от които в полза на ищеца следва да бъде присъдена сумата от 142,84 лв., съразмерно с уважената част
от исковите претенции (при общ материален интерес от 340,12 лв.).
Съгласно
задължителните указания, дадени в т. 12 на Тълкувателно решение № 4/2013 г.,
ОСГТК на ВКС, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК,
следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство. Такива са присъдени в полза на ищеца с издадената заповед за
изпълнение в общ размер на 385 лв., от които 25 лв. за държавна такса и 360 лв.
с ДДС за адвокатско възнаграждение, чието реално заплащане е установено с
представения договор за правна защита и съдействие от 06.12.2019 г. (л. 9 от
гр.д. № 73548/2019 г. на СРС).
Съдът намира
възражението за прекомерност, направено от длъжника във възражението, за
неоснователно, доколкото минималният размер на възнаграждението, до което би
могло да бъде редуцирано то по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, определено по реда на
чл. 7, ал. 7 във вр. ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от
9.07.2004 г. (ред. ДВ, бр. 7 от 22.01.2019 г.),
възлиза на претендираната сума от 300 лв. без ДДС, респ. 360 лв. с ДДС. Съразмерно
с уважената част от исковете, в тежест на ответника следва да бъде възложена сумата от 225,58 лв. за разноски по
заповедното производство (при общ материален интерес от 473,82 лв.).
Ответникът не е
претендирал разноски по делото, поради което такива не следва да му бъдат
присъждани.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 8340/2020 г. по описа на
Районен съд – Варна, 51-ви състав, В
ЧАСТТА по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Ю.“ ЕООД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление:***, срещу
И.Ц.И., ЕГН **********, с настоящ адрес: ***, установителен иск с правно основание чл. 342, ал. 1 ТЗ
за приемане за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 62,50 лв. (шестдесет
и два лева и петдесет стотинки), представляваща незаплатени четири броя
лизингови вноски за периода от 25.11.2017 г. до 24.03.2018 г. за мобилно
устройството TABLET LENOVO YOGA 3 10 4G Х50М по договор за лизинг от 24.07.2017
г., сключен между „Т.Б.“ ЕАД и ответника, което вземане е прехвърлено от „Т.Б.“
ЕАД на „И.ф.“ ООД с договор за цесия от 12.07.2019 г. и от „И.ф.“ ООД на ищеца
„Ю.“ ЕООД с договор за цесия от 29.11.2019 г., като недопустимо.
ПРИЕМА ЗА
УСТАНОВЕНО в отношенията между страните по
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителни искове, че ответникът И.Ц.И., ЕГН **********, с
настоящ адрес: ***, ДЪЛЖИ на ищеца „Ю.“
ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес
на управление:***, следните суми: сумата
от 28,77 лв. (двадесет и осем лева и седемдесет и седем стотинки),
представляваща главница за стойността на незаплатените за периода от 25.11.2017
г. до 24.02.2018 г. три броя месечни абонаментни такси по тарифен план
„Интернет“ за мобилен номер ***по договор за мобилни услуги от 24.07.2017 г.,
сключен между „Т.Б.“ ЕАД и ответника, както
и сумата от 248,85 лв. (двеста четиридесет и осем лева и осемдесет и пет
стотинки), представляваща незаплатени лизингови вноски за периода от м.04.2018
г. до м. 07.2019 г. за предоставено мобилно устройството TABLET LENOVO YOGA 3
10 4G Х50М по договор за лизинг от 24.07.2017 г., сключен между „Т.Б.“ ЕАД и
ответника, включващи и една допълнителна вноска за придобиване на собствеността
върху лизинговата вещ, които вземания са прехвърлени от „Т.Б.“ ЕАД на „И.ф.“
ООД с договор за цесия от 12.07.2019 г. и от „И.ф.“ ООД на ищеца „Ю.“ ЕООД с
договор за цесия от 29.11.2019 г. и за които е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 1833/2020 г. по описа на
Районен съд – Варна.
ОСЪЖДА И.Ц.И., ЕГН **********, с настоящ адрес: ***, ДА ЗАПЛАТИ на „Ю.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***, сумата от 142,84 лв. (сто четиридесет и
два лева и осемдесет и четири стотинки) за сторените в исковото производство
разноски, съразмерно с уважената част от исковите претенции, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 5 ГПК.
ОСЪЖДА И.Ц.И.,
ЕГН **********, с настоящ адрес: ***,
ДА ЗАПЛАТИ на „Ю.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***5,58 лв. (двеста двадесет и пет лева и
петдесет и осем стотинки) за сторените в заповедното производство разноски,
съразмерно с уважената част от исковите претенции, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Решението подлежи на обжалване
пред Окръжен съд - Варна в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: