Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
02.07.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на осми май две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ПАВЕЛ ПАНОВ
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 11806 по
описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 414867 от 25.05.2018г. по гр.д. № 8299/2018г.
Софийски районен съд, 125 състав признал за установено по предявения от Б.Г.И.,
ЕГН **********, срещу „С.В.” АД, ЕИК*******, отрицателен установителен иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че ищецът не дължи на ответника чрез
принудително изпълнение сумата 752.04 лв., начислена за периода 01.02.2011г. -
01.02.2012г. за питейна вода за абонат с клиентски номер **********, договорна
сметка **********, за адрес гр. Нови Искър, ул. „*******“ № **. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 52.40 лв. – разноски по
делото, а на основание чл. 38, ал. 2 ЗА - да заплати на пълномощника на ищеца
сумата 300 лв. – адвокатско възнаграждение.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „С.В.” АД, който го
обжалва изцяло при твърдения за неправилност, като постановено при съществено
нарушение на съдопроиозводствените правила и необосновано. Неправилен бил решаващият
извод на СРС за уважаване на иска – че макар процесното вземане да било
отписано от ответника, това обстоятелство не било сведено до знанието на ищеца
към момента на завеждане на исковата молба, поради което за ищеца била налице
някаква несигурност. По делото се установило от приетото заключение на ССЕ, че
процесните задължения са изцяло отписани от счетоводството на въззивника по
реда на чл. 37 ЗКПО, съответно същият не претендирал заплащането им от ищеца.
Действително, към завеждане на исковата молба отписването не било още
извършено, което можело да обуслови наличие на правен интерес за ищеца към този
момент. Още с отговора на исковата молба обаче ответникът изрично заявил, че не
претендира нищо от ищеца за процесния период. При преценка основателността на
иска районният съд следвало да съобрази всички факти от значение за спорното
право, съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК. Такъв факт било отписването на процесното
вземане. Към приключване на устните състезания такова вземане не съществувало,
поради което искът бил неоснователен. Неправилно СРС възприел и събрания
доказателствен материал. Съдът приел, че година след извършеното отписване
ответното дружество с писмо заявило, че давността не се прилага служебно, което
поведение дало повод на ищеца за завеждане на иска. Цитираното писмо обаче било
от м. 11.2016г., а отписването на процесните задължения било извършено през
2017г. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо него
постанови друго, с което да отхвърли иска. Претендира разноски и юрисконсултско
възнаграждение. Прави евентуално възражение за прекомерност на претендирано от
насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна Б.Г.И. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Преитендира
присъждане на адвокатско възнаграждение на пълномощника му на основание чл. 38,
ал. 2 ЗА, съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите от страните доводи, при което намира
за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с отрицателен установителен иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за сумата 752.04 лв., начислена от
ответника за предоставени В и К услуги в периода 01.02.2011г. - 01.02.2012г. в
имот на адрес: гр. Нови Искър, ул. „*******“
№ **, клиентски номер **********. Ищецът е твърдял, че с ответника не са в
облигационно отношение по доставка на В и К услуги, евентуално – че не дължи
сума в претендирания размер, тъй като не е извършено отчитане на водомера по
установения ред, и евентуално – че вземането е погасено с кратката тригодишна
давност.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявения иск с възражение, че през 2017г. дружеството отписало
вземанията по партидата на ищеца до края на м. 02.2012г. по реда на чл. 37 ЗКПО, както и за по-късен период – въз основа на влязло в сила съдебно решение.
Така най-старото задължение, което претендирал от ищеца, било от 24.05.2014г. Искал
е от съда да отхвърли предявения иск.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, но въззивният съд го намира за недопустимо
по следните съображения:
За да е допустим установителен иск с правно основание чл.
124, ал. 1 ГПК за установяване съществуването или несъществуването на едно
право или правоотношение, за ищеца следва да е налице правен интерес от
исканото установяване. Наличието на правен интерес от иска е положителна
процесуална предпоставка от категорията на абсолютните – за които съдът е
длъжен да следи служебно, вкл. като извърши преценка за наличието й преди да
постанови крайния си съдебен акт. По арг. и от разясненията, дадени с Тълкувателно решение
№ 8/27.11.2013г. по тълк.д. № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС, при предявен
отрицателен установителен иск ищецът следва да докаже фактите, с които
обосновава правния си интерес от иска, в противен случай производството се прекратява.
Обратното би означавало да се защитава право, което изобщо може и да не
съществува.
Неотносими за преценката за допустимостта на иска са доводите в отговора на
въззивната жалба - дали между страните е налице облигационно правоотношение
/който факт изрично е признат от ищеца в приетото и неоспорено възражение от
23.06.2015г./, както и дали вземането за процесния период е правилно начислено.
Между страните няма спор и че вземанията за процесния период са погасени по
давност.
Релевантният въпрос е налице ли е правен интерес от иска за ищеца предвид
установеното от заключението на ССЕ, че на 28.05.2017г., преди завеждане на
исковата молба в съда на 05.02.2018г., по реда на чл. 37 ЗКПО в ответното
дружество са извършени отписвания по партидата на ищеца, съгласно които
вземането в общ размер 752.04 лв. /от
които 705.96 лв. главница и 46.08 лв. – лихви за забава/, са отбелязани като
недължими и не се претендират от абоната.
В исковата молба ищецът е обосновал наличието на правен интерес от иска с
твърдения, че ответното дружество претендира от него исковата сума, като му
изпраща фактури и с писма претендира същата, вкл. като твърди, че ще я събере
по съдебен ред. За доказване на тези твърдения е представил писмо на ответното
дружество до ищеца от 24.11.2016г. и приложена към него справка, както и
заповед по чл. 410 ГПК, издадена по гр.д. № 15**7/2016г. на СРС, 26 състав,
впоследствие обезсилена с определение по същото дело, видно от които към края
на 2016г. ответното дружество е претендирало от ищеца вземанията за процесния
период.
С оглед установеното от заключението на ССЕ обаче отписване на процесните вземания
по реда на чл. 37 ЗКПО, които вземания не се претендират от ответника и са
записани счетоводно като недължими, съдът намира, че по делото е установено по
безспорен начин, че между страните към завеждане на исковата молба в съда и
понастоящем не е налице правен спор относно недължимостта на исковата сума, а
следователно за ищеца не е налице правен интерес от предявения отрицателен
установителен иск.
При изслушване на заключението на ССЕ в открито съдебно заседание вещото
лице е посочило, че е изготвило заключението на база екранна справка и
счетоводна справка от системата на ответника, в която е записано срещу всяка
фактура за процесния период, че към момента вземанията по нея са недължими и че
не се претендират.
В откритото съдебно заседание вещото лице е допълнило, че ответникът е
следвало да издаде кредитни известия, но такива не са предоставени за работа по
експертизата.
Основавайки се на това допълнение на заключението, районният съд е приел,
че доколкото ответникът не е представил кредитни известия, с които действително
сторнира сумата, както и че не е представил такива и за работа на вещото лице,
то не се доказва твърдението на ответника, че вземането действително е
сторнирано.
Този извод въззивният съд намира за неправилен. В тази част заключението на
ССЕ не следва да се кредитира като некомпетентно. Съгласно чл. 115 ЗДДС, доставчикът
е длъжен да издаде кредитно или дебитно известие към фактурата само при
изменение на данъчната основа на доставка или при развалянето на доставка, за
която е издадена фактура. В случай на погасяване по давност на вземания по
фактури, доставчикът няма такова задължение – в този случай нито се намалява
данъчната основа на доставката, нито същата се разваля. За целите на данъчното
облагане доставчикът само отписва погасените по давност вземания по реда на чл.
37, ал. 1, т. 1 ЗКПО, което в случая се установява по безспорен начин, че
ответникът е направил.
По изложените съображения въззивнният съд намира, че атакуваното решение в
частта, с която е уважен недопустим отрицателен установителен иск, е
недопустимо и на основание чл. 270, ал. 3 ГПК следва да бъде обезсилено, а
производството по делото – прекратено.
Решението обаче следва да бъде потвърдено в частта за разноските. Липсват доказателства, а и твърдения
от ответника преди завеждане на исковата молба в съда да е уведомил ищеца за
извършеното на 28.05.2017г. отписване, поради което с извънпроцесуалното си
поведение същият е дал повод за образуване на делото и на основание чл. 78 ГПК
дължи на ищеца направените в първата инстанция разноски.
По разноските за въззивното производство: При този изход
и изричната претенция, разноски за настоящата инстанция се следват на въззивника.
На основание чл. 78 ГПК въззиваемият следва да бъде осъден да му заплати
разноски в размер на 25 лв. – за държавна такса, и юрисконсултско
възнаграждение, което по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК (ред. ДВ бр.
8/24.01.2017г.) вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП
вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ (обн. ДВ бр.
5/17.01.2006г.), съобразявайки извършената от упълномощения от въззивника
дейност, съдът определя на 80 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 414867 от 25.05.2018г., постановено по гр.д. № 8299/2018г. на
Софийски районен съд, 125 състав в
частта, с която по предявения от Б.Г.И., ЕГН **********, срещу „С.В.” АД, ЕИК*******,
отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК е признато за установено, че ищецът не
дължи на ответника чрез принудително изпълнение сумата 752.04 лв., начислена за
периода 01.02.2011г. - 01.02.2012г. за питейна вода за абонат с клиентски номер
**********, договорна сметка **********, за адрес гр. Нови Искър, ул. „*******“
№ **, и ПРЕКРАТЯВА производството по
делото, като недопустимо.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 414867 от 25.05.2018г., постановено по гр.д. № 8299/2018г. на
Софийски районен съд, 125 състав в
частта, имаща характер на определение, с която „С.В.” АД, ЕИК*******, е
осъдено да заплати на Б.Г.И., ЕГН **********, на основание чл. 78 ГПК сумата
52.40 лв. – разноски по делото, както и
в частта, с която „С.В.” АД, ЕИК*******, е осъдено да заплати на адв. В.В.Т.на
основание чл. 38, ал. 2 ЗА сумата 300 лв. – адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА Б.Г.И., ЕГН **********,***, да
заплати на „С.В.” АД, ЕИК*******, на основание чл. 78 ГПК сумата 105.00 лв. /сто и пет лева/,
представляваща разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.