Р Е
Ш Е Н
И Е
№…………./……...06.2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично
съдебно заседание, проведено на петнадесети май през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИН МАРИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА СТОЯНОВА
ЕЛИНА КАРАГЬОЗОВА
при участието на секретаря Христина
Атанасова,
като разгледа докладваното от съдия Карагьозова,
в.т.д. № 305/2019 г., по описа на ВОС, ТО,
за да се произнесе взе пред вид следното:
Производството по делото е
по реда на чл.258 ГПК.
Производството по
делото е образувано по постъпила въззивна жалба вх.№ 81612/10.12.2018г.,
подадена от „Лоджистик груп“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. Варна, ул. „Граф Игнатиев“, № 17, срещу решение
№4740/22.11.2018г., постановено по гр.д. № 2178/2018г. на РС-Варна, в частта, с
която частично са уважени предявените срещу въззивника от „Спед-консулт“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Варна, бул. „Приморски“
19, ап. 1, установителни искове с правно основание чл. 415 ГПК, вр. чл. 573 ТЗ, вр. чл. 104 и сл. ЗМ
/отм/ и осъдителни искове с правно основание чл.86 от ЗЗД.
В жалбата са
наведени доводи за недопустимост на решението, тъй като искът е основан на
твърдения за сключен чрез конклудентни действия договор за наем, а не договор
за влог в митнически склад, както е приел съдът. От друга страна съдът се е
произнесъл, че тъй като ответникът няма качеството влогодотател, задължението
му за плащане на възнаграждението, произтича не от договора за влог, а от друго
правоотношение, което не е конкретизирано в мотивите, а не е и въведено като
твърдение в исковата молба. Като се е произнесъл по незаявено от ищеца
обстоятелство, съдът е разширил недопустимо основанието на предявения иск. В
условията на евентуалност се поддържат доводи за неправилност на решението
поради допуснати процесуални нарушения, изразяващи се в недопускане на относими
и допустими доказателства, необоснованост поради избирателен доказателствен
анализ и незаконосъобразност поради противоречие с материалния закон. Поддържа
се, че ответникът е единствено декларатор в митническата декларация и е
действал в качеството си на представител на получателя на стоката, поради което
не е активно материално легитимиран по предявения иск. Качеството на влогодател
по договора за митнически внос по смисъла на чл.105, ал.3 от ЗМ (отм.) има
трето за спора лице, посочено в представените по делото официални и изходящи от
ищеца документи като получател на стоката, което именно се легитимира като
титуляр на режима „митническо складиране“. Съдът се е ограничил да посочи в
мотивите си дадената на ответника представителна власт от получателя на стоката
с представеното на л.164 от делото пълномощно, без да се произнесе по
направеното възражение за евентуално сключен договор за влог между получателя
на стоката, чрез ответника и складодържателя. Доколкото ответникът изобщо не
може да бъде страна по договор за влог в митнически склад, сключеният от него
договор би бил нищожен поради противоречие с императивна правна норма.
Следователно правилото на чл.293, ал.3 от ТЗ е неприложимо в разглеждания
случай, тъй като действието му е ограничено до липсата на форма като основание
за нищожност. По тези съображения допуснатото поради грешка осчетоводяване на
част от процесните фактури не представлява признание на вземането, нито пречка
за позоваване на нищожността на сделката. Фактурите са насочвани към
счетоводната кантора, обслужваща ответното дружество, без да се подлагат на
преценка от управителя, предвид трайните търговски отношения между страните.
Отделно от това разпоредбата на чл.293, ал.3 от ТЗ ограничава само страните по
договора, а не третите за договора лица, каквото се явява ответникът по
отношение на договора за влог. Ответникът не е приемал изпълнение по договор за
влог в митнически склад. По делото не е установено, че представените по делото
фактури касаят именно стоката по процесната митническа декларация. Дори да се
приеме, че с осчетоводяване на издадените фактури е възникнало задължение за
заплащане на посочените в тях суми, искът е следвало да бъде уважен само за
осчетоводената част от тях. Претенцията за заплащане на банкова гаранция е
неоснователна на самостоятелно основание поради липса на представени
доказателства за наличието на предоставена такава в полза на ищеца през
процесния период, доколкото по делото са представени доказателства, че същата е
изтекла на 24.10.2011г.
В срока по
чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата
страна, в който оспорва жалбата като неоснователна. Поддържа, че фактическата
обстановка е правилно възприета в обжалваното решение. Установен е фактът на сключен на 18.03.2013г. договор за наем на
митнически склад, за което в периода 29.03.2013г. – 31.01.2014г. и 30.04.2014г.
– 30.06.2014г. ежемесечно са издавани данъчни фактури, които са осчетоводени
при ответника с основание „наем склад“ и е ползван данъчен кредит. По тези
фактури е налице плащане от ответника, което установява, че същият е приел изпълнението
на договора, като от своя страна също е изпълнявал насрещните си задължения.
Установено е също така влагането на стоките по процесната митническа декларация
в склада на ищцовото дружество, видно от представените справки за наличности и
протокол за извършена митническа проверка.
За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд
съобрази следното:
Съдът е сезиран с кумулалтивно
съединени искове с правно основание чл. 415 ГПК, вр. чл. 573 ТЗ, вр. чл. 104 и сл. ЗМ /отм/, чл. 266 ЗЗД, предявени от „Спед-консулт“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. Варна, бул. „Приморски“ 19, ап. 1, за приемане за установено, че
„Лоджистик груп“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
Варна, ул. „Граф Игнатиев“, № 17, дължи сумите, за които е издадена заповед №
9539/21.11.2017г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.
№ 16801/2017г., по описа на ВРС, 48 състав, както следва: сумата от 4356.00
лева, представляваща сбор от дължимото за периода от 28.02.2014г. до
29.09.2017г. възнаграждение по договор за складиране от 18.03.2013г. на 650
броя чували съдържащи минерален неорганичен продукт, природен калцие карбонат –
варовик под формата на фин, смлян прах, които стоки са поставени под режим „митническо складиране“ и за които са
издадени 33 бр. фактури в периода 28.02.2014г. - 29.09.2017 г. на
стойност 132 лева всяка от тях; сумата от 2336.00 лева, представляваща сбор от
дължимата за периода от 28.02.2014г. до 29.09.2017г. такса по повод банкова
гаранция, дадена от ищеца в качеството му на складодържател по повод вложената
стока под режим „митническо складиране“, за които са издадени 33 бр. фактури,
от които с № 10000002025/31.07.2014г. и № 10000002061/29.08.2014г. за сумата от
123 лева, а останалите на стойност 73 лева всяка от тях; сумата от 24.00 лева,
представляваща възнаграждение за изготвена митническа декларация, по фактура №
10000002926/31.08.2016г. и сумата от 350.00 лева, представляваща сбор от
дължимите такси по повод банкова гаранция, дадена от ищеца за поставяне на
стоки под режим „транзит“, за които са издадени фактури, както следва: фактура
№ 10000002025/31.07.2014г.; фактура № 10000002061/ 29.08.2014г.; фактура №
10000002588/29.10.2015г., фактура № 10000002927/ 31.08.2016г. и фактура №
10000003463/29.09.2017г., ведно със законната лихва върху всяка една от
главниците, считано от датата на депозиране на заявлението в съда –
01.11.2017г. до окончателното погасяване на задължението, както и с осъдителни
искове с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца обезщетение
за забава в размер на законната лихва върху горните главници за периода от
падежа на всяко едно задължение по издадените фактури – 30 дни след датата на
издаване на фактурата до 01.11.2017г. в размери както следва: 828.90 лева,
върху главниците в общ размер на 4356.00 лева; 460.04 лева, върху главницие в
общ размер на 2336.00 лева; 2.66 лева, върху главницата от 24.00 лева; 52.85
лева, върху главниците в общ размер на 350.00 лева.
В исковата си молба и уточняващите молби от 01.03.2018г.,
16.03.2018г., 20.03.2018г. и
27.03.2019г., ищецът твърди, че между страните е налице облигационна връзка,
въз основа на сключен договор от 18.03.2018г., по силата на който ответното
дружество като декларатор по митническа декларация А/BG00200J0002041/18.03.2013г. е предало на ищеца, в
качеството му на лице, получило разрешение за откриване и управление на склад
под митнически контрол тип А – обществен, находящ се в с. Тополи, за складиране
на стоки под режим „митническо складиране“ – 650 торби полиетилен с висока
плътност, като след извършени проби от страна на митническите служители е
установено, че стоката представлява минерален неорганичен продукт, природен
калциев карбонат – варовик под формата на фин, смлян прах. Твърди се, че
ответното дружество е поело задължение ежемесечно да заплаща сума в размер на
132 лева за влагането в склад и сума от 73 лева за обслужване на банкова
гаранция – 1% от митните сборове, възлизащи на стойност 7335.35 лева.
Последната твърди да е дадена от ищеца в качеството му на складодържател по
повод даване на направление за складиране на стоките по митническата
декларация. Твърди и че към датата на сезиране на съда стоките поставени под
режим „митническо складиране“ не са получавали ново допустимо митническо
направление и се намират в склада на ищеца. Излага, че първоначално ответното
дружество е изпълнявало поетите по договора задължения, но впоследствие е преустановило
плащанията, поради което за периода от 28.02.2014г. до 29.09.2017г. дължи суми
в посочените и фактурирани размери, включително и 24.00 лева за изготвяне на
митническа декларация от 31.08.2016г. Ответникът дължи и сумата от 350.00 лева,
представляваща такси за обслужване на банкова гаранция на стоки, поставени под
режим „транзит“, отговорно лице по който е ищцовото дружество, по подадени от
ответника искания, както следва: от 24.07.2014г. и издадена банкова гаранция за
транзит от 25.07.2014г., от 04.08.2014г. и издадена банкова гаранция за
транзит от 15.08.2014г., от
01.10.2015г. и издадена банкова гаранция за транзит от 12.10.2015г., от
01.08.2016г. и издадена банкова гаранция за транзит от 02.08.2016г. и от
03.08.2017г. и издадена банкова гаранция за транзит от 04.08.2014г. Поради
изпадането в забава на ответника ищецът се е снабдил със Заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 от ГПК, като с оглед депозираното от него
възражение обективира искане за съдебно установяване на вземането и за присъждане
на мораторна лихва за забава върху съответните главници от датата на падежа на
всяко едно задължение по
издадените фактури – 30 дни след датата на издаване на фактурата, до
01.11.2017г.
В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество в писмен отговор оспорва предявените искове. Оспорва между страните да е било налице валидно облигационно правоотношение по повод влагането в склада на ищеца на стоките по митническа декларация А/BG00200J0002041/18.03.2013г. Твърди, че страните не са подписвали писмен договор за митническо складиране, каквото е изискването на чл. 574 ТЗ. От друга страна твърди, че вложител на стоките не е ответното дружество, тъй като получателят на стоката, посочен в горната декларация, е Инвестмънт Трейдинг КФТ, гр. Будапеща, Унгария. Именно това дружество е посочено като вложител на стоките в представените от ищеца формуляр за даване допустимо ново митническо направление на стоките, поставени под режим митническо складиране, изготвената от „Спед консулт“ справка за наличности в митнически склад, протокол за извършване на митническа проверка, протокол за взети проби, решение от 18.03.2013г., като ответното дружество е подписвало документи единствено като представител на Инвестмънт Трейдинг КФТ. Осъществените от „Лоджистик груп“ ООД плащания са извършени погрешка, без знание, че се касае за стоки, описани в процесната митническа декларация. В евентуалност, в случай, че се установи твърдяното правоотношение, оспорва страните да са уговаряли възнаграждение в посочения от ищеца размер. Прави възражение за погасяване по давност за вземанията за периода от 28.02.2014г. до 01.11.2014г. Оспорва да е поемал допълнително задължение за такса за банкова гаранция, както и наличие на предоставено от ищеца обезпечение. Счита и че страна по договор за банкова гаранция може да бъде само банка, като ищецът няма качество на кредитна институция. По отношение на претендираните такси за обезпечаване на стоки поставени под режим „транзит“, освен оспорването, че такова обезпечение не е предоставяно от ищеца, твърди, че стоките по представените митнически декларации са с получател лице, различно от ответното дружество. Оспорва дружеството да е възлагало на ищеца изготвянето на митническа декларация на 31.08.2016г. Твърди, че такава не е изготвяна, евентуално, че действителният размер на възнаграждението не е този, посочен от ищеца. Оспорват се и акцесорните искове поради неоснователност на главните, а евентуално се твърди, че ответникът не е изпаднал в забава, поради липса на отправена покана от страна на кредитора за заплащане на главните задължения. Поради погасяване по давност на главните задължения, погасени се явяват и акцесорните такива.
Съдът, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата
и отговора, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата,
инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно
легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което
е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част. По отношение на правилността на
първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл.269, ал.1, изр.
второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
В обхвата на
така посочените въззивни предели, ВОС намира обжалваното решение за валидно и
допустимо. Наведените
в исковата молба фактически твърдения относно съдържанието на процесния
договор, уточнени във въззивното производство след указания на съда, обуславят
квалифициране на твърдяния източник на облигационното правоотношение като
договор за митническо складиране. Видът на договора е въпрос на правна
квалификация, която се определя от съда въз основа на наведените твърдения за
неговия предмет, а не въз основа на наименованието, използвано от страните в
хода на изпълнението му. В този смисъл посочената в заявлението по чл.410 от ГПК различна квалификация на договора, не накърнява изискването за идентичност
в предмета на исковото и заповедното производство. В случая идентичността в
предмета се установява от съвпадението в изброените в заявлението и исковата
молба фактури, съдържащи точна индивидуализация на вземанията по размер и
период. Налага се извод за допустимост на предявените установителни искове.
Очертаните параметри
на исковата претенция обуславят квалификация на предявените установителни искове
по чл. 415 ГПК, вр. чл. 573 ТЗ, вр. чл. 104 и сл. ЗМ /отм/.
Основателността им се предпоставя от безспорната установеност
на факта на сключен между страните валиден договор за митническо
складиране при твърдяните параметри, изправност на ищеца по договора, както и
наличието на изискуемо парично вземане на въведеното основание и в
претендирания размер.
Договорът за
митническо складиране е вид договор за влог в публичен склад по смисъла на чл.
573 и сл. ТЗ, по силата на който влогоприемателят приема срещу възнаграждение
определени в чл. 104, ал. 1 ЗМ /отм., в редакцията му ДВ, бр. 15 от 15.02.2013г./ стоки,
които се намират под режим „митническо складиране“, със задължение да ги пази и
върне на влогодателя. Договорът за
влог в публичен склад е формален, като в чл.574, ал.1 от ТЗ е предвидена
обикновена писмена форма за действителност.
В отношенията
между търговци липсата на форма не е абсолютно основание за нищожност. Съгласно
чл.293, ал.3 от ТЗ страната не може да се позовава на нищожност на договора
поради липса на форма, ако от поведението й може да се заключи, че не е
оспорвала действителността на изявлението. Забраната за позоваване на
нищожността на договора е по отношение на страната, която с поведението си е
демонстрирала зачитане на действието на изявленията по сделката. Такова
поведение, от което може да се направи извод, че липсва оспорване, е приемането
на изпълнението на насрещната страна по договора и изпълнението по него.
В случая претенцията е основана на издадени от
ищеца данъчни фактури с получател ответника, в които са материализирани
съществените елементи на сделката - страни, основание и уговорено
възнаграждение с ДДС. Връзката на издадените фактури с вложената стока по
процесната митническа декларация не е оспорена изрично от ответника в срока по
чл.131 от ГПК, поради което същата следва да се приеме за установена,
независимо от неконкретната индивидуализация на данъчното събитие във
фактурите. Предприетото за първи път във въззивната жалба оспорване в този
смисъл е несвоевременно, а и неоснователно предвид липсата на наведени
твърдения и представени доказателства процесните фактури да са издадени във
връзка с конкретно друго правоотношение между страните. От ССЕ се установява, че ответникът е
осчетоводил 67 бр. от издадените от ищеца общо 98 бр. фактури, като е извършил
плащане по първите 29 от тях. Осчетоводяването е извършвано избирателно, а не
хронологично, като първата осчетоводена от ответника фактура е от 29.03.2013 г.,
а най-късно издадената и осчетоводена фактура е от 30.12.2016г. Историята на
счетоводните записвания сочи, че в периода 29.03.2013 г. – 30.12.2016г.
ответникът не само, че не е оспорвал валидността на съглашението, но й
периодично го е потвърждавал, а до 30.06.2014г. и го е изпълнявал, поради което
по силата на чл.293, ал.3 от ТЗ не е легитимиран да се позовава на неспазена форма за
действителност. Липсата на
осчетоводяване на част от издадените междувременно фактури е ирелевантна,
доколкото се касае за договор с продължително изпълнение с предварително
определени и равни по размер платежи. Възражението, че осчетоводяването е
извършено поради грешка, не би могло да се приеме за основателно поради
значителния брой осчетоводени фактури в рамките на продължителен период от
време.
Възражението за
липса на пасивна материална легитимация също се преценява като неоснователно от
настоящата инстанция. Съгласно
легалната дефиниция на чл.104, ал.3 от ЗМ (отм.) вложител в склада е лицето,
отговорно по декларацията за поставяне на стоките под режим митническо
складиране, или лицето, на което
тези права и задължения са прехвърлени. Според пар.1, т. 16 от ДР на ЗМ "титуляр на режим" е лицето, за сметка на което е извършено декларирането, или лицето, на което са прехвърлени
правата и задълженията на първото лице относно митнически режим. В случая декларатор по процесната митническа
декларация с № 13BG002002J0002041 е ответникът. Видно от приложеното по делото
пълномощно, получателят на стоката - Инвестмънт трейдинг КФТ, Будапеща,
Унгария, е учредил на ответника пряко представителство пред митническите власти
относно манифестиране и поставяне на стоки под митнически режим, в това число и
митническо складиране. Следователно ответникът има качеството на лице, на което
са прехвърлени правата за поставяне на стоките под режим митническо складиране,
което го легитимира като вложител по сключения от него договор за влог и като титуляр
на митническия режим.
Ответникът, в чиято
тежест е било, не е представил доказателства, че договорът за митническо
складиране е сключен между складодържателя и получателя на стоката, поради
което не би могло да се обоснове качеството на Инвестмънт трейдинг КФТ на
страна по сделката. Качеството му на влогодател не би могло да се обоснове и от
представените доказателства за учредено пряко митническо представителство. По
делото не се установява при сключване на процесния договор ответникът да е
действал като пълномощник - от името и за сметка на получателя на стоката,
независимо, че е разполагал с представителна власт. Напротив всички фактически
действия по деклариране и влагане на стоката, осчетоводяване и плащане по
издадените от складодържателя фактури ответникът е извършил от свое име, поради
което следва да се приеме, че при
сключване на договора същият е действал като косвен представител.
За разлика от
пълномощника, който действа от името на представлявания и правните последици
настъпват пряко за последния, при косвеното представителство доверителят ги
получава след отчетната сделка от косвения представител, който сключва
изпълнителната сделка от свое име и съответно придобива правата и поема задълженията по нея. По
изпълнителната сделка страна е единствено косвеният представител, респективно
правата и задълженията възникват в неговата правна сфера. Резултатът от
изпълнителната сделка ще рефлектира в правната сфера на доверителя едва след
извършването на отчетната сделка, включително по отношение на сторените от
ответника разходи по повод изпълнението на поръчката, които същият ще може да
претендира от възложителя. В случая мандатното правоотношение между ответника и получателя на стоката е
съчетано с упълномощаване, но при сключване на изпълнителната сделка ответникът
не е упражнил представителната си власт, а е договарял от свое име, което
обуславя и качеството му на длъжник по отношение на поетите с договора
задължения.
Наличието на мандатно
правоотношение се установява от събраните доказателства, че ответникът е
действал по възлагане на получателя на стоката. Дали се касае за комисионен
договор или за някоя от неговите разновидности – договор за митническо
представителство или спедиционен договор (с оглед твърденията на самия
ответник, че осъществява
основна дейност като спедитор при внос на стоки в страната) е без правно значение. Действително договор между ответника и третото за спора лице по делото не е
представен, за да бъде установено с категоричност неговото съдържание и вид, но
това не е и необходимо, тъй
като е въпрос на вътрешни отношения между страните по него. За целите на
доказването на пасивната легитимация по предявения иск е достатъчна безспорната
установеност, че ответникът е бил овластен да постави стоките под режим
митническо складиране.
Налага се извод, че страните са обвързани от
валиден договор за влог и дължат изпълнение по него. От представените
от ищеца справки за наличности в митнически склад се установява, че процесните
стоки за исковия период са се намирали в склада на ищеца. С оглед изложеното
следва да се приеме, че ищецът е изправна страна по отношение на задължението
си да съхранява и пази вложените вещи. Липсват данни за прекратяване на
договорните правоотношения между страните в рамките на процесния период. В този
смисъл и доколкото се касае за договор с периодично изпълнение, ответникът
дължи ежемесечно възнаграждение в уговорения размер за целия исков период,
независимо от това за колко от вноските са издадени, респективно получени и
осчетоводени данъчни фактури. Фактурирането има отношение към счетоводната
отчетност и данъчното облагане и представлява индиция за съществуването на правоотношението,
но негов източник е не данъчната фактура, а договорът. В този смисъл
ирелевантно е, че за част от месеците, включени в процесния период, не са
издавани данъчни фактури, още повече, че същите не са предмет на исковата
претенция.
С оглед липсата на
обективиран в писмена форма договор, в случая съдържанието му следва да се
извлече от извършените от страните счетоводни записвания. От същите се
установява, че наред с възнаграждението по договора за влог в размер на 132
лева месечно ответникът е поел задължение за заплащане на такса за осигурена
банкова гаранция в размер на 73 лева месечно (предвид осчетоводяването на 18
бр. от общо 33 бр. фактури с основание „обезпечение с банкова гаранция“). Режимът
„митническо складиране“ изисква обезпечение за осигуряване неотклоняване на стоките от
митнически надзор по време на тяхното съхраняване в митническия склад и за
изпълнение на задълженията, произтичащи от складирането на стоките /чл. 110
ЗМ/. Доколкото по делото липсва спор, че стоките по процесната митническа
декларация са поставени под режим „митническо складиране“ през целия процесен
период и не са получавали ново допустимо митническо направление по смисъла на §
1, т. 8 от ДР на ЗМ, следва да се приеме, че ищецът е учредил обезпечение в полза на
митническото учреждение, а по силата на договора за влог ответникът е поел
задължение за заплащане на такса за осигурената банкова гаранция.
Досежно претендираните такси по повод банкова
гаранция, дадена от ищеца за поставяне на стоки под режим „транзит“, начислени
с фактура № 10000002025/31.07.2014г., 10000002061/29.08.2014г. и 10000002927/ 31.08.2016г.
в общ размер на 200 лева, съдът намира исковата претенция за основателна,
предвид надлежното им осчетоводяване от страна на ответното дружество, което
представлява недвусмислено признание на задължението. Действително видно от
представените митнически декларации получатели на стоките под режим „транзит“
са трети
за спора лица, но осчетоводяването им от ответника е индиция, че същият е
действал по тяхно възлагане. Титуляр на
режима транзит е превозвачът/спедиторът на стоката и като титуляр същият отговаря
за непромененото състояние на стоката по време на превоза. С оглед
покриването на всички възможни финансови претенции от страна на митническата
администрация към отговорното лице по транзита последното следва да предостави
обезпечение, което може да бъде под формата на паричен депозит, банкова гаранция
и международни
гаранционни документи. С осчетоводяване
на процесните фактури ответникът е потвърдил качеството си на титуляр на режима
транзит и извършването на този разход от ищеца, поради което дължи заплащане на
разходите по осигуряване на обезпечение.
От своя страна
ответникът, в чиято тежест е било, не е представил доказателства за престиране
в уговорения срок на претендираните от ищеца възнаграждениия и такси за банкови
гаранции, поради което следва да се приеме, че е налице виновно неизпълнение на
договорно задължение от негова страна, което обуславя основателност на
предявените искове
С оглед развитието на спора по главните искове,
съдебният състав намира, че основателна се явява и претенцията за присъждане на
обезщетение за забава в размер на законната лихва, като по отношение на началния
момент на забавата и размера на обезщетението съдът препраща към мотивите на първоинстанционния
съд, на основание чл. 272 от ГПК с оглед съвпадението на крайните изводи на
двете инстанции и предвид липсата на въведени в жалбата оплаквания в тази
насока.
Мотивите на
първоинстанционния съд по основателността на обективираното от ответника
възражение за давност се споделят от настоящата инстанция, поради което не
следва да бъдат преповтаряни, доколкото това не би рефлектирало върху крайния
извод.
С оглед формирания извод за
основателност на предявените искове в обжалваната част, първоинстанционното
решение, с което същите са уважени следва да бъде потвърдено.
Предвид изхода от спора и на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, в полза на въззиваемия следва да бъдат присъдени разноски за въззивната
инстанция в размер на 950 лева, представляващи заплатено адвокатско
възнаграждение.
С оглед изложените
съображения, настоящият състав
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №4740/22.11.2018г., постановено по гр.д.
№ 2178/2018г. на РС-Варна, в частта, с която е прието за установено, че на основание чл. 415 ГПК, вр. чл.
573 ТЗ, вр. чл. 104 и сл. ЗМ /отм/ „Лоджистик груп“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. Варна, ул. „Граф Игнатиев“, № 17, дължи на
„Спед-консулт“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
Варна, бул. „Приморски“ 19, ап. 1, сумите, за които е издадена заповед №
9539/21.11.2017г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.
№ 16801/2017г., по описа на ВРС, 48 състав, както следва:
- 3696.00 лева, представляваща
сбор от дължимото за периода от 31.10.2014г. до 29.09.2017г. възнаграждение по
договор за складиране от 18.03.2013г. на 650 броя чували, съдържащи минерален
неорганичен продукт, природен калциев карбонат – варовик под формата на фин,
смлян прах, които стоки са поставени под режим „митническо складиране“ и за които са издадени фактури,
както следва: фактура №№ 10000002165/31.10.2014 г., 10000002213/
28.11.2014 г., 10000002246/29.12.2014 г., 10000002278/30.01.2015 г.,
10000002355/27.03.2015 г., 10000002382/29.04.2015 г., 10000002498/29.07.2015
г., 10000002529/27.08.2015 г., 10000002557/29.09.2015 г., 10000002586/
29.10.2015 г., 10000002633/30.11.2015 г., 10000002664/30.12.2015 г.,
10000002682/29.01.2016 г., 10000002720/29.02.2016 г., 10000002758/31.03.2016
г., 10000002783/28.04.2016 г., 10000002842/31.05.2016 г., 10000002880/
29.06.2016 г., 10000002913/30.07.2016 г., 10000002959/31.08.2016 г.,
10000002991/30.09.2016 г., 10000003027/31.10.2016 г., 10000003073/30.11.2016
г., 10000003102/30.12.2016 г., 10000003411/31.07.2017 г., 10000003447/
31.08.2017 г., 10000003485/29.09.2017 г.
- 1971.00 лева, представляваща
сбор от дължимата за периода от 31.10.2014г. до 29.09.2017г. такса по повод
банкова гаранция, дадена от ищеца в качеството му на складодържател по повод
вложената стока под режим „митническо складиране“, за които са издадени
фактури, както следва: фактура №№ 10000002166/31.10.2014 г.,
10000002214/28.11.2014 г., 10000002247/ 29.12.2014 г., 10000002279/30.01.2015
г., 10000002321/27.02.2015 г., 10000002356/27.03.2015 г.,
10000002383/29.04.2015 г., 10000002502/31.07.2015 г., 10000002530/27.08.2015
г., 10000002555/29.09.2015 г., 10000002587/ 29.10.2015 г.,
10000002634/30.11.2015 г., 10000002665/30.12.2015 г., 10000002683/29.01.2016
г., 10000002721/29.02.2016 г., 10000002759/31.03.2016 г.,
10000002784/28.04.2016 г., 10000002843/31.05.2016 г., 10000002881/ 29.06.2016
г., 10000002914/30.07.2016 г., 10000002960/31.08.2016 г.,
10000002992/30.09.2016 г., 10000003028/31.10.2016 г., 10000003074/30.11.2016
г., 10000003103/30.12.2016 г., 10000003412/31.07.2017 г., 10000003430/
31.08.2017 г., 10000003486/29.09.2017 г.
- 200.00 лева, представляваща
сбор от дължимите такси по повод банкова гаранция, дадена от ищеца за поставяне
на стоки под режим „транзит“, за които са издадени фактури, както следва:
фактура № 10000002025/31.07.2014г. за сумата от 123 лева, от която 50 лева
такса за обслужване на банкова гаранция транзит, по дадено от ищеца обезпечение
по повод искане на ответното дружество от 24.07.2014 г.; фактура №
10000002061/29.08.2014г. за сумата от 123 лева, от която 50 лева такса за
обслужване на банкова гаранция транзит, по дадено от ищеца обезпечение по повод
искане на ответното дружество от 04.08.2014 г. и фактура №
10000002927/31.08.2016г. за сумата от 100 лева по дадено от ищеца обезпечение
по повод искания на ответното дружество от 01.08.2016 г.,
- ведно със законната
лихва от датата на депозиране на заявлението в съда – 01.11.2017г. до
окончателното погасяване на задължението,
както и в частта,
с която „Лоджистик груп“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. Варна, ул. „Граф Игнатиев“ № 17, е осъден да заплати на „Спед-консулт“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Варна, бул.
„Приморски“ 19, ап. 1, по предявения иск с правно основание чл.86 от ЗЗД
сумите, както следва:
- 602.46 лева, представляваща
сбор от мораторната лихва начислена върху главницата за незаплатено
възнаграждение от 3696.00 лева по договор за складиране от 18.03.2013г., за
периода по фактури №№ 10000002165/ 31.10.2014г. 10000002213/28.11.2014г. и
10000002246/29.12.2014 г. – от 14.02.2015г. до 31.10.2017г., а по отношение на
задължението по фактурите, издадени в периода 30.01.2014г. до 29.09.2017г. –
лихва за периода от изтичане на 30 дни след датата на издаването на съответния
счетоводен документ до 31.10.2017г., включително;
- 332.69 лева, представляваща
сбор от мораторната лихва начислена върху главницата за незаплатена такси по
повод банкова гаранция, дадена от ищеца в качеството му на складодържател по
повод вложената стока под режим „митническо складиране“, за периода по фактури
№№ 10000002166/ 31.10.2014г., 10000002214/28.11.2014г. и 10000002247/
29.12.2014г. - от 14.02.2015г. до 31.10.2017г., а по отношение на задължението
по фактурите, издадени в периода 30.01.2014г. до 29.09.2017г. – лихва за
периода от изтичане на 30 дни след датата на издаването на съответния
счетоводен документ до 31.10.2017г., включително;
- 37.30 лева, представляваща
мораторната лихва върху главницата за незаплатена такси за банкова гаранция,
дадена от ищеца за поставяне на стоки под режим „транзит“, начислена за периода
от 14.02.2015г. до 31.10.2017г. по фактури №№ 10000002025/31.07.2014г. и
10000002061/29.08.2014г. и за периода 15.11.2016г. до 31.10.2017г. по фактура №
10000002927/31.08.2016г.
В
останалата част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА „Лоджистик груп“
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Варна, ул. „Граф
Игнатиев“, № 17, да заплати на „Спед-консулт“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. Варна, бул. „Приморски“ 19, ап. 1, сумата от 950 лева, представляваща сторени съдебно-деловодни разноски за въззивна инстанция, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Решението не подлежи на касационно обжалване, по аргумент на чл. 280,
ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.