№ 3515
гр. София, 05.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова
като разгледа докладваното от ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ Въззивно гражданско
дело № 20231100511224 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258– 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 191882/05.07.2023 г., подадена от „Първа
инвестиционна банка“ АД – ищец по гр. дело № 43047/2021 г., по описа на Софийски
районен съд, 171 състав срещу постановеното по него Решение № 8243/19.05.2023 г., в
частта, с която е отхвърлен предявения от „Първа инвестиционна банка“ АД срещу Т. С. Т.
иск с правно основание чл. 86, ал. 1 Закон за задълженията и договорите /ЗЗД/ за признаване
за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 1 023, 35 евро, представляваща
просрочена наказателна лихва за периода 15.01.2016 г. – 15.01.2019 г., дължима по Договор
за банков кредит № 006LD-R-004592/14.08.2013 г. Със същото решение ищецът е осъден да
заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 287, 92 лв., представляваща
сторените по делото разноски.
В жалбата се твърди, че решението в обжалваната му част е неправилно поради
нарушение на материалния закон. Счита се, че характерът на разпоредбата на т. 10 от
договора има същността на неустоечна клауза. В клаузата е посочено, че при забава
подлежат на олихвяване само части от вноски, представляващи главница като върху тези
забавени вноски след пропускане на падежа се начислявала договорна лихва и наказателна
надбавка в размер на законната лихва. При забавено плащане на главницата по вноски с
пропуснат падеж, които не били предвидени като неплатен остатък за следващия месец,
нямало да бъдат олихвени по общия ред и за тях следвало да се извърши отделно
начисляване на договорната лихва като възнаграждение поради продължаващо ползване на
тези непланирани средства от кредитополучателя. Поддържа се, че в този случай, макара да
била включена в наказателната лихва върху неолихвените по плана части се начислявала
всъщност текуща възнаградителна лихва по прилагания лихвен процент. Поради това
обезщетителен характер имала надбавката над него. И размерът на това допълнително
обезщетение за вреди от забава не надхвърлял законната лихва и съответно валидността на
това основание за начисление на задължение по кредита. Ето защо характер на обезщетение
1
има единствено надбавката, чийто размер е фиксиран към размера на законната лихва и в
този смисъл не влизал в противоречие с разпоредбата на чл. 33 ЗПК. Начинът на формиране
на наказателната лихва в договорната разпоредба предвижда начисляване на законна лихва.
В случая следва да бъде присъдена законната лихва, която според чл. 33, ал. 2 ЗПК
съответства на процесния случай.
Въз основа на изложеното е поискана отмяна на решението в обжалваната му част и
постановяване на ново, с което предявеният иск в отхвърлената му част да бъде уважен. В
условията на евентуалност се претендира наказателна надбавка в размер на законната лихва.
Иска присъждане на разноски.
Въззиваемата страна-ответник Т. С. Т. оспорва основателността на подадената въззивна
жалба. Счита, че жалбоподателят тълкува превратно клаузата на т. 10 от договора, тъй като
освен уговорената възнаградителна лихва в размер на 7, 99 %, увеличена с надбавка от 10
пункта, в договора се съдържа уговорка за заплащане и на наказателна лихва. По този начин
ищецът начислявал лихва, която се формирала от два компонента: размер на договорения
лихвен процент и наказателна надбавка в размер на законната лихва. Формирана по този
начин, лихвата влизала в противоречие с чл. 33 Закон за потребителския кредит ЗПК/. Това
представлявало анотизъм – олихвяване на лихви, което било забранено от закона. При
евентуална квалификация от съда на спорната клауза като своеобразна неустойка, то
въззиваемата страна-ответник счита същата за прекомерна, тъй като претенцията за лихва се
доближава до размера на главницата. Като неравноправна следвало да се приеме клаузата на
т. 10, тъй като същата задължава длъжникът да заплати обезщетение за забава над размера
на законната лихва. Прави възражение за настъпила погасителна давност. Иска отхвърляне
на въззивната жалба.
От фактическа страна съдът намира следното:
Производството по гр. дело № 43047/2021 г., по описа на Софийски районен съд, 171
състав е образувано по искова молба с вх. № 31123/22.07.2021 г., подадена от „Първа
инвестиционна банка“ АД, в която се твърди, че на 14.08.2013 г. с ответницата Т. С. Т. е
сключен Договор за банков кредит № 006LD-R-004592, с който банката предоставя на
кредитополучателката заемна сума в размер на 1 885 евро На 14.08.2013 г. кредитът бил
усвоен от кредитополучателката. Крайният срок за издължаване бил 24.07.2017 г. Поради
непогасяване в срок на възникналото задължение банката подала заявление за издаване на
Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, което
било уважено с издаването на Заповед от 12.03.2019 г. за следните суми: 1 885 евро, заедно
със законна лихва от 11.02.2019 г. до изплащане на вземането; 634, 36 евро – договорна
лихва за периода 24.12.2013 г. – 24.07.2017 г.; 1 703, 79 евро наказателна лихва за периода
18.03.2013 г. – 14.01.2019 г.; 215, 19 лв. – разноски по делото. Въз основа на заповедта бил
издаден изпълнителен лист от 30.08.2019 г. и съобразно подадена до него молба от „Първа
инвестиционна банка“ АД ЧСИ с рег. № 844 с район на действие СГС образувал
изпълнително дело № 2021844040464. Срещу издадената заповед за изпълнение било
подадено възражение, което обусловило правния интерес на ищеца да предяви искове, с
които да бъде признато за установено, че ответницата дължи на ищеца следните суми: 1 885
евро, заедно със законна лихва от 11.02.2019 г. до изплащане на вземането; 148, 05 евро –
договорна лихва за периода 24.12.2013 г. – 24.07.2017 г.; 1 023, 35 евро наказателна лихва за
периода 18.03.2013 г. – 14.01.2019 г.
Ответницата Т. С. Т. е оспорила иска по основание и размер. Направено е възражение за
нищожност на договора за потребителски кредит поради противоречието му със закона и в
условията на евентуалност за нищожност на клаузите по чл. 4 и чл. 10 от договора.
По делото е представен Договор за банков кредит № 006LD-R-004592/14.08.2013 г.,
сключен между кредиторът „Първа инвестиционна банка“ АД и кредитополучателката Т. С.
Н., с който на последната е представена в заем сумата от 1 885 евро със срок на погасяване
на кредита 24.07.2017 г. За срока на ползване на кредита кредитополучателят дължи
заплащане на годишна лихва в размер на базовия лихвен процент на банката за евро,
увеличен с надбавка от 10.01 пункта. Към датата на сключване на договора базовият лихвен
2
процент на банката в евро е в размер на 7, 99 %. Годишният процент на разходите е 22, 44
%, а общата дължима сума е 2 711, 77 евро. Плащанията, дължими, но неизвършени в срок
поради недостиг на авоар по разплащателната сметка, се отнасят към просрочие и се
олихвяват с договорения в раздел втори, т. 4 лихвен процент плюс наказателна надбавка в
размер на законната лихва, считано от деня, следващ датата на падежа и съответната вноска,
независимо от това дали падежът е в неработен ден.
По делото е изслушана и приета ССчЕ, в чието заключение е посочено, че просрочените
и непогасени задължения по договора за кредит са в следните размери: 1 8885 евро-
главница; 133, 89 евро – договорна лихва за периода 15.01.2016 г. – 24.07.2017 г., дължима на
основание т. 4 от договора; 973, 77 лв. – наказателна лихва за периода 15.01.2016 г. –
15.01.2019 г., дължима на основание чл. 10 от договора. Същата е изчислена от вещото лице
в размер на 28 % съгласно договорената от страните в посочената разпоредба формула.
В своето решение районният съд е приел, че страните са обвързани от валидно сключен
договор за предоставянето на кредит. Приел е, че възнаградителната лихва е с ясно
определени правила, които не влизат в противоречие с нормативните изисквания за защита
на потребителите. По отношение на наказателната лихва в т. 10 от договора е приел, че
същата противоречи на чл. 33, ал. 1 ЗПК, предвид начина за формиране на това обезщетение.
По тези съображения съдът е постановил своето решение.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Разгледано по
същество е и правилно, поради което на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща
към мотивите на първоинстанционния съд.
По възраженията във въззивната жалба на ищеца „Първа инвестиционна банка“ АД
следва да се добави следното:
В раздел II, т. 10 от договора за кредит страните са уговорили дължимите, но
неизвършени в срок плащания на кредитополучателите да се олихвяват с договорения в
раздел II, т. 4 лихвен процент плюс наказателна надбавка в размер на законната лихва,
считано от деня, следващ падежа на съответната вноска. Цитираната договорна клауза,
доколкото представлява отнапред уговорено от страните обезщетение при неточно във
времево отношение изпълнение на задълженията на кредитополучателя, има характер на
уговорка за дължимост на мораторна неустойка. При тълкуване на волята на страните следва
да се приеме, че предвидената с нея неустойка има за цел да обезпечи точното изпълнение
както на задължението за погасяване в срок на дължимите месечни вноски от главницата,
така и на това за заплащане на възнаградителна лихва, чиято дължимост е уговорена в
договора. Този извод се налага при съобразяване на обстоятелството, че в текста на клаузата
е посочено, че неустойката се дължи при неизпълнение на което и да е задължение по
договора, както и че тя се начислява върху непогасената част от предоставения заем и
натрупалата се до момента договорна лихва и за времето от падежа на задължението за
главница и/ или на задължението за лихва и се дължи до тяхното окончателно погасяване, т.
е. обезпечава вредите от забавата при изпълнението от заемателя на конкретно предвидените
в тази клауза задължения, които са тези за заплащане на главницата на месечни вноски, и за
заплащане на възнаградителна лихва. Следва да бъде отбелязано, че подобна уговорка не
противоречи на нормата на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, с която е въведен принципът, че олихвяването
3
на вече изтекли лихви, т. нар. анатоцизъм, е допустим само в изрично предвидените в закон
или в подзаконов акт на БНБ случаи, тъй като уговореното в раздел II, т. 10 от договора за
кредит вземане по своя характер не е лихва. То представлява задължение за неустойка, което
има за цел да обезщети вредите, причинени на кредитора, от забавеното изпълнение на
възникнало в тежест на длъжника парично задължение. Ето защо и с уговорката за
дължимост на неустойка за забавено плащане на задължението за възнаградителна лихва не
се стига до олихвяване на вече изтекли лихви, което чл. 10, ал. 3 ЗЗД забранява.
Видно от приетото по делото заключение по ССчЕ начислената наказателна лихва е
определена в размер на 28 % /договорения лихвен процент на възнаградителната лихва от
16, 50% + 10%-наказателна надбавка в размер на законната лихва/. Същевременно в
разпоредбата на чл. 33, ал. 2 от Закона за потребителския кредит е предвиден максимално
допустим размер на наказателната лихва. Съгласно чл. 33, ал. 2 от ЗПК когато потребителят
забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да
надвишава законната лихва. Доколкото в настоящия случай уговореният размер на
вземането за забава надвишава максимално допустимия съгласно закона, то клаузата, която
го предвижда се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, като противоречаща
на закона, а претендираната сума-недължима.
При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции
изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а
съдебното решение, включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно
следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал.1 ГПК, в обжалваната част.
При този изход на делото право на разноски има въззиваемата страна-ответник Т. С. Т.,
която претендира разноски в размер на 600 лв., представляващи адвокатско възнаграждение
за процесуално представителство пред Софийски градски съд. Въззивникът-ищец „Първа
инвестиционна банка“ АД е направил възражение за прекомерност. Като основателно следва
да се прецени направеното възражение за прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК. Съдът
намира, че в процесния случай съгласно решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-
438/22 и определение № 343/15.02.2024 г. по т.дело № 1990/2023 г. по описа на ВКС, II т.о.,
минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/2004 г.,
нямат задължителна сила за съда. Въззивамета страна-ответник е подала писмен отговор на
депозираната въззивна жалба, не е изпратила представител за разглеждане на делото в
открито съдебно заседание, пред въззивната инстанция не са събирани доказателства, поради
което адвокатското възнаграждение следва да бъде намалено на 400 лв., за която сума
въззивникът-ищец следва да бъде осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на
ответницата.
Воден от горното Софийски градски съд, Г.О., III-В състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 8243/19.05.2023 г постановено по гр. дело № 43047/2021 г.,
по описа на Софийски районен съд, 171 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК ********* да заплати на Т. С. Т., ЕГН
********** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 400 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство пред Софийски градски съд.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
4
1._______________________
2._______________________
5