№ 3785
гр. София, 16.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Невена Чеуз
Членове:Наталия П. Лаловска
Добромир Ст. Стефанов
при участието на секретаря Екатерина К. Т.
като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско
дело № 20241100510414 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника А. К. Й. срещу решение №
10899/06.06.2024г., постановено по гр.д. № 12544/2023г. по описа на СРС, 39-и състав,
с което на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1, вр. чл. 9,
ал. 1 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е признато за установено, че
А. К. Й. дължи на ищеца „Сити Кеш” ООД, сумата 800 лева, представляваща главница
по договор за паричен заем № 478435/17.12.2020г., ведно със законната лихва от
18.03.2022г. до изплащане на вземането, сумата 117.29 лева – възнаградителна лихва,
начислена за периода от 17.12.2020г. до 17.08.2021г., сумата 71.97 лева – мораторна
лихва за периода от 01.04.2021г. до 01.03.2022г., за които вземания е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 09.05.2022г. по ч.гр.д. №
19916/2022г. по описа на СРС, 39-и състав.
Жалбоподателят е депозирал въззивната си жалба върху бланка на възражение
по чл. 414 ГПК, в което единствено посочил, че обжалва съдебното решение и не
дължи сумите. В изпълнение на указания на администриращия съд, в документ,
именован въззивна жалба, депозиран след срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, посочва, че
възнаградителната лихва по договора противоречала на чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. чл. 1
ПМС № 426/18.12.2014г. Прекомерна била и неустойката за непредоставено
обезпечение по кредита, като сумата от неустойката и лихвата надхвърляла
1
предоставената в заем сума. Договорът противоречал на добрите нрави и
добросъвестните търговски практики.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Сити Кеш” ООД депозира
писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Излага, че
сключването на договора между страните не било спорно. Същият бил сключен при
спазване на изискванията на ЗПК, ясни били параметрите му – излага подробни
съображения. И ГЛП и ГПР в случая били в рамките на закона, изпълнена била
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Моли въззивната жалба да бъде оставена без
уважение като неоснователна, а решението на първоинстанционния съд, като правилно
и законосъобразно в обжалваната част, да бъде потвърдено. Претендира разноски пред
въззивния съд.
Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за
валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за
правилността му единствено на въведените в жалбата основания.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав
намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
Единственото правомощие на въззивната инстанция при подадена бланкетна
въззивна жалба е да извърши, и без да е сезирана с конкретен довод, проверка
досежно правилното приложение от първоинстанционния съд на императивните
материалноправни норми, относими към сезиралия съда спор. С т. 1 от ТР
1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСТГК ВКС приема, че при проверка на
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи
императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено
като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е ограничена от посоченото
във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по
делото. В случая императивни материалноправни са нормите, уреждащи материята за
неравноправния характер на потребителския договор в ЗПК.
От представените по делото и неоспорени писмени доказателства – договор за
паричен заем № 478435/17.12.2020г., ведно с Общи условия (ОУ) и погасителен план
към същия се установява, че „Сити Кеш“ ООД и ответникът А. К. Й. сключили
договор за паричен заем, по силата на който „Сити Кеш“ ООД, като заемодател, поел
задължение да предостави на заемателя А. К. Й. заемната сума от 800 лева. Съобразно
текста на чл. 4, ал. 1 договорът има характер на разписка за предадена, съответно
получена заемна сума.
От приложения писмен договор за паричен заем от 17.12.2020г. и погасителен
план към същия се установява, че страните се съгласили погасяването на кредита да
стане на 8 месечни вноски – 2 броя по 26.70 лева и 6 бр.вноски по 149.33 лева.
Страните уговорили падежи на вноските, начиная от 18.01.2021г. до 17.08.2021г.,
2
годишен лихвен процент (ГЛП) – 40.05% и годишен процент на разходите (ГПР) –
48.29%. Конкретно в договора било посочено цялото задължение към кредитора в
абсолютна стойност, а именно 949.38 лева. С разпоредбата на чл. 8 от договора
страните уговорили неустойка в полза на заемодателя в случай на непредоставяне на
обезпечение в размер на 714.62 лева, платима разсрочено с 8-те месечни погасителни
вноски.
Видно от приложените по делото ОУ на ищеца, ответникът Й. положил подпис
за приемането на общите условия на ищеца, поради което съдът приема, че договорът
за заем от 17.12.2020г. бил сключен от страните по същия при ОУ.
Процесният договор за заем попада в обхвата на регулацията на ЗПК и ЗЗП.
Съгласно чл. 22 ЗПК (в приложимата редакция към датата на сключване на договора),
когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и
чл. 12, ал. 1, т. т. 7 – 9 договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата
на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по
чл. 22 ЗПК – изначална недействителност на договора за потребителски кредит.
Съгласно разпоредбата на чл. 24 ЗПК за договора за потребителски кредит се прилагат
и чл. 143 - 148 ЗЗП.
При проверката относно действителността на договора въззивният съд намира,
че същият отговаря от външна страна на установените в разпоредбата на чл. 10, ал. 1
ЗПК изисквания за писмена форма, на хартиен носител, като всички елементи на
договора са представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт.
В съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 7 ЗПК в договора е посочен общият размер на
кредита от 949.38 лева, представляващ сбор от стойностите на предоставената заемна
сума – 800 лева и дължимата за периода на договора възнаградителна лихва – 149.38
лева. Отделно е посочено общото задължение по договора от 1 664 лева, включващо
неустойката от 714.62 лева по чл. 8 от договора, в случай, че кредитополучателят не
предостави обезпечението по чл. 6. В чл. 4, ал. 1 от договора, са посочени и условията
за усвояване на заемната сума – при подписването на договора. Договорът не е
сключен при условията на разсрочено плащане за стока или услуга, поради което
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 8 ЗПК е неприложима.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да
съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или
референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, ако при
различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се
предоставя за всички лихвени проценти. Горните изисквания са свързани с
възможността за промяна на първоначално уговорения лихвен процент. В случая
лихвеният процент е уговорен като постоянен, а не променлив, поради което е
3
достатъчно да бъде посочен неговият размер, което е сторено в чл. 2, ал. 7 от договора.
При фиксиран лихвен процент не е необходимо посочване на обстоятелствата по чл.
11, ал. 1, т. 9 ЗПК, като не важи и изискването за посочване на методиката за
определянето му. Изискването по чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК за включване в
задължителното съдържание на договора за потребителски кредит на методика за
изчисляване на референтния лихвен процент не е абсолютно, а е във връзка с
разпоредбата на т. 9 на същата норма, която изисква в договора да бъде посочен
лихвеният процент по кредита. Изискването касае случаите на промяна на лихвените
проценти, когато лихвата по договора е обвързана от прилагане на индекс или
референтен лихвен процент, свързан с първоначалния лихвен процент, както и
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент (знач.
референтен – опорен, базов).
Годишният процент на разходите (ГПР) е фиксиран като абсолютна процентна
стойност – 48.29%. В разпоредбата на чл. 30, ал. 2 ОУ е посочено, че в ГПР се включва
единствено възнаградителната лихва, посочена в индивидуалния договор за кредит,
като същият се изчислява по определения в Приложение № 1 към ЗПК начин. По този
начин от страна на кредитодателя са изпълнени и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК.
Предвид нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на
Република България. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери
са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. С Постановление № 426 на МС от 18 декември 2014г.
за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения (обн.
ДВ, бр. 106 от 23 декември 2014г.) се отменя Постановление № 100 на МС от 2012 г., и
от 1 януари 2015 г. годишният размер на законната лихва за просрочени парични
задължения се определя в размер на основния лихвен процент на Българската народна
банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни
пункта. Българската народна банка обявява основния лихвен процент (ОЛП) за
съответния период на основание чл. 35 от Закона за БНБ. За процесния период, за
който договорната лихва се начислява от 17.12.2020г. до 17.08.2021г. основният лихвен
процент на БНБ бил 0 % + 10 пункта. Следователно законната лихва към дата на
сключване на договора била 10 %, а петкратният й размер - 50 %. Поради това съдът
намира, че не е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като годишният процент на
разходите в размер на 48.29% не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва.
В съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК условията за издължаване на кредита от
потребителя са обективирани в погасителен план, съдържащ информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на всяка дължима месечна погасителна
4
вноска, каквото е законовото изискване при договори за кредит с фиксиран лихвен
процент. Посочени са поотделно: размерът на вноската по кредита, размерът на
включените в него компоненти – главница и лихва, размерът на вноската за неустойка,
в случай на неизпълнение на задължението по чл. 6 от договора и общият размер на
месечната вноска. Тъй като лихвата е фиксирана, не е необходимо да се посочва
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, което изискване е поставено само при различни лихвени проценти за целите на
погасяването.
Изпълнени са и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 12 и т. 20 ЗПК – чл. 22 ОУ към
договора, изискването на чл. 11, ал. 2 – ОУ са подписани на всяка страница от
потребителя. Кредитът не е предоставен под формата на овърдрафт, предвид на което
разпоредбата на чл. 12 ЗПК е неприложима.
Преценката за накърняване на добрите нрави при уговарянето на договорната
лихва е винаги конкретна и във всеки отделен случай следва да се направи извод
налице ли е неравновесие между правата и задълженията на страните по договора,
накърнен ли е принципът на добросъвестност, който е основополагащ в
частноправните отношения при упражняване на породените от договора субективни
права и дали за сметка на икономически по-слабия субект заемодателят реализира
прекомерна печалба. В тази връзка следва да се съобрази от една страна, че
заемодателят по занятие извършва дейност по предоставяне на потребителски
кредити, която за него е търговска по смисъла на чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ и има за своя
непосредствена икономическа цел реализиране на търговска печалба. На тази
непосредствена икономическа цел търговецът да реализира печалба, която да не е
силно занижена, противостои интересът на потребителя, като икономически по-
слабата страна по правоотношението, да не заплати прекалено висока цена за
ползвания в заем финансов ресурс. В конкретния случай за периода на действие на
договора от 17.12.2020г. до 17.08.2021г. върху главница от 800 лева договорената
възнаградителна лихва от 149.38 лева не се явява прекомерно висока, не е постигната
във вреда на потребителя, нито накърнява изискванията за добросъвестност, а
интересите и на двете страни са еднакво добре защитени.
По гореизложените съображения се налага извода, че договорът за кредит
валидно обвързал страните, в т.ч. нищожната неустоечна клауза по чл. 8 от същия не
влече нищожност на целия договор, тъй като не е налице нарушение на императивните
изисквания на чл. 22, обосноваващи приложението на 23 ЗПК. Поради това и
заемополучателят дължи да върне на заемодателя заетата сума, ведно с договореното
възнаграждение съгласно уговорения погасителен план.
По горните мотиви настоящата въззивна инстанция намира обжалваното
решение за правилно, поради което същото следва да бъде потвърдено на основание
5
чл. 272 ГПК, като на основание последната норма настоящият съдебен състав
препраща и към мотивите, изложени от първоинстанционния съд.
По разноските:
При горния изход на спора пред въззивната инстанция право на разноски има
въззиваемият-ищец. Същият е представляван от юрисконсулт и претендира разноски за
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство. На основание чл. 78, ал.
1 ГПК на ищеца следва да бъдат присъдени 100 лева разноски за юрисконсултско
възнаграждение, сторени пред СГС.
Воден от горните мотиви, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 10899/06.06.2024г., постановено по гр.д. №
12544/2023г. по описа на СРС, 39-и състав.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, А. К. Й., ЕГН **********, да
заплати на „Сити Кеш” ООД, ЕИК *********, сумата 100 лева – разноски по делото,
сторени пред СГС.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.
3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6