Р
Е Ш Е
Н И Е
№………………2022 г. гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
Варненският административен
съд,
двадесет и четвърти състав
в открито заседание,
проведено на четвърти юли 2022 г.,
в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИСЛАВ МИЛАЧКОВ
при
секретаря Добринка Долчинкова,
като
разгледа докладваното от съдия Милачков
административно
дело №1256 по описа за 2022 година
за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.145 от АПК,
във вр. с чл.121 и сл. от Закона за държавния служител / ЗДСл/.
Образувано е по жалба на П.И.Ц.,***,
чрез адв. Д. срещу Заповед №178/03.05.2022 г. на Изпълнителния Директор на
Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“, с която е прекратено
служебното правоотношение на Ц. на основание чл.106, ал.1 т.6 от ЗДС.
В жалбата се твърди, че оспорената заповед
е незаконосъобразна като издадена в
нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на процесуалните
правила, както и в несъответствие с целта на закона. Посочва се, че заповедта е
издадена в противоречие с тълкуването на разпоредбите на ЗДСл дадено с Решение
№3/07.03.2019 г. на КС на Република България по конституционно дело № 16/2018
г. Сочи се, че заповедта е немотивирана и служебното правоотношение е
прекратено без преди това органа по назначението да е извършил предварителен
подбор. С тези съображения се претендира отмяна на оспорената заповед за
прекратяване на служебното правоотношение.
В съдебно заседание жалбоподателят лично и
чрез процесуалния си представител поддържа подадената жалба на сочените в нея
основания.
Ответникът по жалбата – Изпълнетелния
директора на ИА «Автомобилна администрация», чрез представител по
пълномощие, в съдебно заседание оспорва жалбата като неоснователна и моли същата да бъде оставена без уважение.
Излага съображения, че при постановяване на заповедта са спазени административно производствените правила и е приложен
правилно материалния закон.
Съдът, след преценка на събраните по
делото доказателства, както и доводите на страните, намира за установено
следното от фактическа страна:
Жалбоподателят Ц. е назначен за директор
на РД „Автомобилна администрация“ – Варна, считано от 01.12.2020 г., след
проведен конкурс.
На 16.12.2021 г. изпълнителният директор
на ИА“Автомобилна администрация“ е изискал на основание чл.103, ал.2 от ЗДСл
информация от НОИ за служителите на изпълнителната агенция, които към месец
декември 2021 г. са упражнили правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст.
С писмо изх.№ 1046-40-3922#2/23.12.2021 г. /л.11/ управителят на НОИ е
изпратил справка от която е видно, че П.Ц. е упражнил правото си на пенсия за
осигурителен стаж и възраст, считано от 30.10.2012 г.
Въз основа на данните от справката, на
03.05.2022 г. изпълнителният директор на ИА“Автомобилна администрация“ е издал
процесната заповед с която на основание чл.106, ал.1 т.6 от ЗДСл е прекратил
служебното правоотношение на Ц., тъй като, още към датата на назначаването му е
бил придобил и упражнил павото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст.
В хода на съдебното производство са
приети писмени доказателства, неоспорени
от страните, приложени в административната преписка.
С
оглед установеното от фактическа страна съдът формира следните правни изводи:
Жалбата е подадена в законоустановения
срок, от лице имащо правен интерес от обжалване, срещу подлежащ на обжалване
акт, по съдебен ред, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Разгледана по същество
жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА по
следните съображения:
Съгласно чл.108, ал.1 от ЗДСл, служебното
правоотношение се прекратява от органа по назначаването с административен акт,
който се издава в писмена форма и трябва да съдържа правното основание за
прекратяване, дължимите обезщетения и придобития ранг на държавна служба. Съгласно чл.8, т.13 от Устройствния
правилник на Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“, държавните
служители в агенцията се назначават и освобождават от длъжност от изпълнителния
директор на агенцията. С оглед гореизложеното, оспореният
административен акт е издаден от компетентен орган, в рамките на предоставените
му правомощия, в предвидената форма и при спазване на административнопроизводствените правила за издаването
му, същият не страда от пороци, сочещи неговата нищожност.
Спорът между страните в настоящото производство е
концентриран около въпроса налице ли е нарушение на материалния закон,
респективно на Конституцията на Република България при издаването на процесната
заповед.
Съгласно чл.106, ал.1 т.6 от ЗДСл Органът
по назначаването може да прекрати служебното правоотношение с едномесечно
предизвестие, когато служебното правоотношение е възникнало след като
назначеният държавен служител е придобил и упражнил правото си на пенсия за
осигурителен стаж и възраст, включително когато е упражнил правото си на пенсия
за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а от Кодекса за
социално осигуряване.
По делото няма спор между страните, че
жалбоподателя е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст и е
упражнил това свое право още на 30.10.2012 г. Тоест към момента на възникване
на служебното му правоотношение 01.12.2020 г. Ц. вече е упражнил правото си на
пенсия. Горното налага извод, че процесната заповед, с която служебното му
правоотношение е прекратено е в съответствие с материалния закон.
Не се споделят възраженията на
жалбоподателя, че заповедта е издадена в нарушение на чл.6, ал.2 и чл.4, ал.1
от Конституцията на Република България и в противоречие с решение №3/07.03.2019
г. на КС на Република България по конституционно дело № 16/2018 г. Вярно е, че
с посоченото решение на КС са обявени за противоконституционни редица текстове
от ЗДСл, касаещи нееднакво третиране на служителите в зависимост от това на
какво основание са придобили право на пенсия, но чл.106, ал.1 т.6 от ЗДСл не е
намерен за противоконституционен. Напротив КС е посочил в решението си, че на
общо основание, преценката е предоставена на органа по назначаването, който
съобразява дали освобождаването на такива служители е в интерес на държавната
служба за всеки конкретен случай. Тъй като съдът не е компетентен да проверява
целесъобразността на ИАА, може да провери неговата законосъобразност във връзка
със спазването на чл.4 и чл.6 от АПК. В тази връзка съдът намира, че не е
налице несъответствие на заповедта с целта на закона. Конституционният съд в
решение № 13 от 13.10.2012 г. по конституционно дело № 6 от 2012 г. посочва, че
целта на закона е особено важна за преценката на законосъобразността на административните
актове по повод съдебното им обжалване, защото несъответствието с целта на
закона е една от предпоставките за незаконосъобразност на административните
актове. При ясно регламентирана цел на закона, съдът може да установи нейното
спазване или превратното упражняване на власт от компетентния административен
орган. В мотивите си Конституционният съд посочва, че целта на закона е
отправна точка и за преценката спазен ли е принципът за съразмерност по чл. 6
от АПК, който е неразривно свързан с преследваната цел. Правната теория (Л, К.,
съч. стр. 298-299, П, К., Т, И., А, Г., Й, Б, съч., стр. 336-337) приема, че
самият избор на административния орган е правно регулиран от чл. 4, ал. 2 и чл.
6 от АПК и предписва определен алгоритъм на преценка – дали с избраната от
органа възможност се постига целта, за която законът го е оправомощил да издаде
акта (чл. 4, ал. 2), ако тази цел се постига, дали не е било възможно решение,
което е по-малко обременително за трети лица (чл. 6, ал. 2-3), имало ли е
решение, което да бъде осъществено с по-малко обществени разходи (чл. 6, ал.
4). В процесния случай не се установява нарушаването на нито едно от тези
правила, поради което административният акт не може да бъде определен като несъответен
на целта на закона.
При горната фактическа обстановка, липсва
и необходимост от излагане на различни мотиви довели до прекратяване на
правоотношението. Липсва задължение за органа по назначаването да осъществява
подбор, преди издаването на заповедта.
Неоснователно е и оплакването, съдържащо
се в жалбата за неравно третиране. Съдът намира, че не всяко неравно третиране
е дискриминация, като пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране
на лице на основата на признаците по чл.4 ал. 1 от ЗЗДискриминацията, отколкото
се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними
сходни обстоятелства. Страната, която твърди, че е дискриминирана трябва да
представи фактите, въз основа на които може да се направи предположение, че е
налице дискриминация. В случая не е налице защитен признак, който да е основа
за разграничение вътре в релевантната група от държавни служители, придобили и
упражнили правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст и въз основа
който неблагоприятното положение под формата на прекратяване на служебното
правоотношение да се приеме за дискриминационно. Тази съдебна инстанция
съобразява и мотивите, съдържащи се в решение на Съда на Европейския съюз от 15
април 2021 г. по дело С-511/19, т. 46, в които се посочва, че забраната за
дискриминация, основана на възраст, трябва да се тълкува и с оглед на правото
на труд, признато в чл. 15, параграф 1 от Хартата на основните права на
Европейския съюз. От това произтича, че следва да се отделя особено внимание на
участието на възрастните работници и служители в професионалния живот.
Интересът от запазването на активността на посочените лица, обаче следва да се
взема предвид при зачитане на други, евентуално разнопосочни интереси. Тези
интереси обхващат включително и възможността за прекратяване на служебното
правоотношение на пенсионирани лица, които получават пенсия за осигурителен
стаж и възраст, за да се насърчи заетостта на активното население или да се
подпомогне достъпът до пазара на труда на по-млади хора (в този смисъл и
решение на Съда на Европейския съюз от 2 април 2020 г. по дело С-670/2018).
Следва да се съобрази и нормата на чл. 21 от Закона за защита от дискриминация,
съгласно която работодателят прилага еднакви критерии при осъществяване на
правото си на едностранно прекратяване на служебното правоотношение по чл. 106,
ал. 1, т. 2, 3 и 5 от Закона за държавния служител без оглед на признаците по
чл. 4, ал. 1, като в обхвата на това задължение несъмнено не попада нормата на чл. 106, ал. 1, т. 6 от Закона за държавния
служител (основанието на което е било прекратено служебното правоотношение на Ц.).
В този смисъл е константната практика,
както на административните съдилища, така и на ВАС.
Водим от горното съдът намира, че при издаване на заповедта не са допуснати
нарушения нито на материалния, нито на процесуалния закон, които да налагат
нейната отмяна.
Така мотивиран и на основание чл.172, ал.2
от АПК, Административен съд – гр. Варна,
XXIV състав
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на П.И.Ц.,***, срещу Заповед №178/03.05.2022
г. на Изпълнителния Директор на Изпълнителна агенция „Автомобилна
администрация“, с която е прекратено служебното правоотношение на Ц. на
основание чл.106, ал.1 т.6 от ЗДС.
Решението подлежи на касационно
обжалване пред Върховния административен
съд по реда на АПК в 14 – дневен срок от деня на съобщението, че същото е
изготвено.
Административен
съдия: