Р Е Ш Е Н
И Е
№ …………./12.06.2018 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
в открито съдебно заседание, проведено на петнадесети май през две хиляди и осемнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЧАВДАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИЛА КОЛЕВА
ЕЛИНА КАРАГЬОЗОВА
при
секретар Христина Христова,
като
разгледа докладваното от съдията Колева
въззивно търговско дело № 309 по описа за
за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по постъпила въззивна жалба с вх. № 69220/28.11.2017 г. от „Банка Пиреос България“ АД, гр. София,
чрез юрк. М.А., срещу решение № 4494/06.11.2017 г., постановено по гр. дело №
5734/2017 г. по описа на ВРС, 24-ти състав, с което е отхвърлен предявения от „БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ“
АД, ЕИК *********, гр. София, срещу Е.С.Я., ЕГН ********** и М.В.Я., ЕГН **********
и двете с адрес: ***, ****** иск за обявяване относителната недействителност на
договор за продажба на дружествен дял от 05.07.2013 г. с нотариална заверка на
подписите, рег. номер 3167/05.07.2013 г. на К.К.-Я., помощник нотариус по
заместване при Ивелина Обретенова, нотариус с район на действие ВРС, с който Е.Я.
е продала на дъщеря си М.Я. 50 дяла от собствените си 50 дяла от капитала на
„ГЛОБАЛТРЕЙД ДИСТРИБЮШЪН“ ООД, ЕИК *********, гр. Варна, всеки един от който с
номинална стойност от 1 лв. за сумата от 50 лв., на осн. чл. 135, ал. 1 ЗЗД.
В жалбата си въззивникът „Банка Пиреос
България“ АД, обосновава подробно оплаквания за неправилност и
незаконосъобразност на решението в цялост. Твърди, че първоинстанционният съд
неправилно е възприел като основно съображение за отхвърляне на предявения иск
качеството „поръчител“ на ответника Е.Я..
Сред причините за това е посочил, че съгласно
изричната норма на чл.140, ал. 1 ЗЗД, поръчителят е задължен солидарно с
главния длъжник и отговаря за изпълнението на цялото задължение, поради което
възникналото правоотношение с кредитора на чуждия дълг поставя поръчителя в
качеството му на длъжник. Излага, че отговорността на поръчителя има акцесорен
характер, т.е. тя се обуславя от съществуване на задължението и обема на
отговорността на главния длъжник, но също е и относително самостоятелна, тъй
като поръчителството може да бъде дадено при по-леки условия. В подкрепа на
тези твърдения, въззивникът се позовава на задължителната съдебна практика формирана с Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в която се приема, че
главният длъжник и поръчителят имат самостоятелно материалноправно положение,
същите не са необходими другари както в исковото производство, така и в
заповедното производство и произнасянето на съда по отношение на тях може да е
различно. Сочи, че те са солидарни длъжници и спрямо
всеки от тях кредиторът може самостоятелно да търси изпълнение на вземането си.
В този смисъл, аргументите са, че като се е съгласил да отговаря солидарно за
задължението на друго лице и срещу него е проведено производство по издаване на
заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, поръчителят по аргумент от
чл.141 и чл.147 ЗЗД е длъжник по самостоятелното правоотношение с кредитора на
обезпеченото вземане, поради което по отношение на него са допустими всички
процесуални способи, които гарантират точно изпълнение на поетото задължение, в
това число и да се проведе иск по чл.135 ЗЗД. Претендира, че първоинстанционният съд е трябвало да
съобрази горното и да разгледа претенцията по същество, основание за което
открива и в следните решения: Решение
№ 255 по г. дело № 1473/2016 г. на ВКС и Решение №120/03.04.2015 по дело
№5489/2014 на ВКС, ГК, IV г.о.
Намира предявения иск за основателен,
поради наличие на всички кумулативни елементи от фактическия състав на иска по
чл. 135 ЗЗД. На първо място, сочи, че кредиторовото качество е доказано пред
първоинстанционния съд със събраните и допуснати доказателства, като заповедта
за незабавно изпълнение и изпълнителният лист са издадени включително и срещу
ответника Е.Я.. На второ място, твърди, че увреждащата сделка следва по време
възникването на вземането, която предпоставка намира за несъмнено доказана. Не
приема, че с извършването на продажбата на дружествените дялове на номинална
стойност от 50 лева не е налице увреждане, тъй като с тази сума щяло да се
погаси 0% от дълга. Счита, че пазарната стойност на дяловете се различава от
т.нар. ликвидационна стойност на същите, която представлява - чистата сума,
която собственикът би получил, ако предприятието прекрати дейността си. Макар и
според експертизата делът, предмет на продажбата, да има отрицателна счетоводна
стойност, то той е актив и по пазарен механизъм има положителна такава. В тази
връзка е посочено, че съгласно последния публикуван отчет за
Моли за отмяна
на решението в
цялост и постановяване на друго, с което да се уважи предявения иск по чл. 135 ЗЗД и да се обявяви процесната сделка за относително недействителна спрямо
него, както и да се присъдят извършените съдебни разноски за предходната и тази
съдебна инстанция.
В срока за отговор по чл. 263, ал. 1
от ГПК на депозираната въззивна жалба от въззиваемата страна Е.С.Я. и М.В.Я.,
чрез адв. Р.И. – САК, е постъпил отговор, с който се оспорва жалбата като
неоснователна. Счита, че обжалваното решение следва да се потвърди. Твърди, че
първоинстанционният съд правилно е приел, че Е.Я. не е пасивно легитимирана по
иска, което становище е подкрепено и в редица решения на ВКС (Решение № 245/19.01.2017
г. на ВКС по гр. д. № 1428/2016 г., ГК, 3-то отд. и др.), постановени по реда
на чл. 290 ГПК. Съгласно същите, длъжник
в хипотезите на чл. 135 ЗЗД, е само лицето, което е насрещна страна по
правоотношението, породило вземането на кредитора, т.е. носителят на главното
задължение, но не и лицето, което е поръчителствало за неговото изпълнение.
Поръчителството, както и отменителният иск са способи за гарантиране
изпълнението на главното задължение и предвид еднаквата им обезпечителна
функция, иск по чл. 135 ЗЗД по отношение действия на поръчителя е
недопустим.
Освен това се твърди, че по същество
искът е неоснователен. Посочено е, че съгласно счетоводни баланси и отчети на
„ГЛОБАЛТРЕЙД ДИСТРИБЮШЪН“ ООД в периода от края на
Моли въззивната жалба да бъде оставена
без уважение, като първоинстанционното решение бъде потвърдено. Претендира
присъждане на разноски.
По допустимостта на въззивното
производство и предварителните въпроси по чл. 267 от ГПК съдът се е произнесъл
с определението си от 29.03.2018 г.
В проведеното открито съдебно
заседание въззивникът „БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ“ АД, чрез адв. М.А., поддържа
жалбата. Моли за отмяна на първоинстанционното решение и претендира за
присъждане на разноски, съобразно представения списък на разноските по чл. 80
от ГПК. Прави възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна
адвокатско възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК.
В проведеното открито съдебно
заседание въззиваемите Е.С.Я. и М.В.Я. не се явяват. По делото е представено
писмено становище от процесуалния им представител адв. И., която моли да бъде
потвърдено първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.
Претендира присъждане на разноски по делото, съгласно приложения списък на
разноските по чл. 80 от ГПК.
За да се произнесе по спора,
Варненският окръжен съд съобрази следното:
В исковата молба ищецът „БАНКА ПИРЕОС
БЪЛГАРИЯ” АД твърди, че по силата на сключен с ЕТ „КАРТЕЛ – В.Я.” договор за
кредит 078/05.02.2007 г., изменен и допълнен с 36 анекса, е предоставил на
кредитополучателя сумата от 770 000 евро срещу задължение да я върне,
съобразно уговореното между страните. Вземането по договора за кредит е
обезпечено с поръчителството на Е.Я., сключила с банката договор за
поръчителство за обезпечаване изпълнението по кредита.
Поради необслужване на задълженията по
сключения договор, банката се е снабдила с изпълнителен лист срещу всички
солидарно задължени лица, въз основа на извлечение от счетоводни книги в
производството по ч.гр.д. № 11443/2013 г. по описа на Районен съд – Варна, за
събиране на вземания в общ размер на 1 986 282, 74 лв.
На 05.02.2007 г. между „БАНКА ПИРЕОС”
АД и кредитополучателят „КАРТЕЛ С.М.” ООД, е сключен договор за кредит 094/2007
г., обезпечен с поръчителството на Е.Я., по силата на който банката е
предоставила сумата от 30 000 лв. изменен и допълнен с 38 анекса към него.
Поради необслужване на задълженията по
сключения договор банката се е снабдила с изпълнителен лист срещу всички
солидарно задължени лица, въз основа на извлечение от счетоводни книги в
производството по ч.гр.д. № 11444/2013 г. по описа на Районен съд – Варна, за
събиране на вземания в общ размер на 152 950, 35 лв.
На 13.03.2008 г. между „БАНКА ПИРЕОС”
АД и кредитополучателят „КАРТЕЛ С.М.” ООД, е сключен договор за инвестиционен
кредит 218/2008 г., обезпечен с поръчителството на Е.Я., по силата на който
банката е предоставила сумата от 170 400 лв. Сключеният договор е изменен и
допълнен с 29 анекса.
Изискуемостта на вземанията по
договора за инвестиционен кредит е настъпила на 16.08.2013 г. Дългът не е бил
погасен, а банката се е снабдила с изпълнителен лист по заявление за издаване
на заповед за изпълнение въз основа на извлечение от счетоводни книги по чл.
417, т. 2 ГПК в производството по ч.гр.д. № 13878/2013 г. на ВРС за сумата от
172 588, 99 евро.
По молба на взискателя и въз основа на
издадените изпълнителни листи в производствата по ч.гр.д. № 13878/2013 г.,
ч.гр.д. № 11444/2013 г. и ч.гр.д. № 11443/2013 г., всички по описа на ВРС, е
образувано изпълнително производство по изпълнително дело № 20137160401478 по
описа на ЧСИ Н.Г..
В хода на изпълнителното производство
е установено, че поръчителят Е.Я. се е разпоредил с възмездна сделка – договор
за продажба от 05.07.2013 г. с притежаваните 50 дружествени дялове от „ГЛОБАЛТРЕЙД
ДИСТРИБЮШЪН” ООД, ЕИК *********, гр. Варна в полза на своята дъщеря М.Я., която
промяна в наименованието на правно-организационната форма, е отразена в ТР на
11.07.2013 г.
Твърди се, че Е.Я. е длъжник на
банката, а атакуваната възмездна сделка представлява действие, с което
длъжникът е намалил имуществото си, възпрепятствайки „БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ” АД
да насочи изпълнението върху дялове от „ГЛОБАЛТРЕЙД ДИСТРИБЮШЪН” ООД и да се
удовлетвори от стойността им.
С оглед изложеното се настоява за прогласяване
относителната недействителност на договор за продажба на дружествен дял от
05.07.2013 г. с нотариална заверка на подписите и присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил
писмен отговор, с който ответниците Е.Я. и М.Я. оспорват предявения иск.
Твърдят, че към деня на сключване на атакуваната сделка „ГЛОБАЛТРЕЙД
ДИСТРИБЮШЪН” ООД не е осъществявало търговска дейност, поради което стойността
на дружествените дялове не е надвишавала номиналната им стойност.
Доколкото получената продажна цена от
50 лв. е внесена за погасяване на задълженията по изпълнително дело № 20137160401478
по описа на ЧСИ Н.Г., то не е налице увреждане по смисъла на чл. 135, ал. 1 ЗЗД, поради което предявеният иск следва да бъде отхвърлен.
Поддържа се, че Е.Я. не е уведомена с
нарочно изявление, че вземанията на банката са станали предсрочно изискуеми и
тя не се явява длъжник на „БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ” АД, тъй като сделката е
извършена преди снабдяване с изпълнителни листи в производствата по ч.гр.д. № 13878/2013
г., ч.гр.д. № 11444/2013 г. и ч.гр.д. № 11443/2013 г., всички по описа на ВРС.
Съдът, след преценка на събраните доказателства,
касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз основа на закона,
предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата, приема за
установено от фактическа и правна страна, следното:
Жалбата, инициирала настоящото
въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при
наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да
бъде разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част. При изпълнение на задълженията, вменени
му с разпоредбата на чл. 269 и чл. 270 ГПК, въззивният съд намира, че
произнасянето на съда съответства на заявената за разглеждане претенция и е
постановено от родово компетентен съд, поради което решението е валидно и
допустимо.
По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр.второ от ГПК, въззивният съд е ограничен
от посочените в жалбата оплаквания.
Между
страните по делото е безспорно, че на
05.02.2007 г. между „БАНКА
ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ” АД и ЕТ „КАРТЕЛ – В.Я.”
е сключен договор за кредит 078/2007
/л. 9 от делото на ВРС/, по силата на който
на кредитополучателя е предоставена сумата от 770 000 евро със срок на
погасяване до 12 месеца от датата на първото отпускане на средствата по
кредита, но не по – късно от 30.01.2008 г.,
което правоотношение е анексирано тридесет и шест пъти /л. 17 до л. 71/.
С договор за поръчителство,
обективиран в Анекс А 5 – 078/2010 г. от 29.05.2010г. /л. 23/, Е.Я. е поела
задължение спрямо кредитора на ЕТ „КАРТЕЛ – В.Я.” да отговаря за изпълнение на
неговите задължения, произтичащи от договор за кредит 078/2007/05.02.2017 г.
Със заповед № 6729/05.08.2013 г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, т. 2 ГПК,
поправена с разпореждане от 03.10.2013 г., издадени в производството по ч.гр.д.
№ 11443/2013г., ЕТ „КАРТЕЛ – В.Я.” и солидарните длъжници, измежду които и Е.Я.,
са осъдени да заплатят на „БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ” АД сумата от 400 000 евро,
представляваща част от дължима главница, цялата в размер на 964 082, 04
евро по договор за кредит 078/2007/05.02.2017 г., изменен и допълнен с последващо сключени 36 анекса, ведно със
законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК –
01.08.2013 г. до окончателното изплащане на задължението и сторените в
производството разноски в размер на 23 919, 96 лв.
С договор
за кредит 094/2007 г., сключен на 05.02.2007 г. /л. 73 от делото на ВРС/, „БАНКА
ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ” АД е отпуснала на „КАРТЕЛ – С.М.” ООД, представлявано от В.Я.,
сумата от 30 000 лв. срещу поето задължение от страна на заемателя да я
полза за оборотни средства и да я върне, но не по – късно от 30.01.2008 г.,
подписан от В.Я. и Е.Я. като поръчители, с което последните са се задължили
солидарно заедно с кредитополучателя да изпълнят точно задълженията по него.
Съглашението е изменено и допълнено
тридесет и осем пъти /л. 73 – л. 149/.
Сумата по кредита е увеличена със
100 000 лв. с Анекс А2 – 094/2007г. от 11.07.2007 г. /л. 80/.
Със заповед № 6740/05.08.2013 г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, т. 2 ГПК в
производството по ч.гр.д. № 11444/2013г. и издаден въз основа на нея
изпълнителен лист, „КАРТЕЛ – С.М.” ЕООД и солидарните длъжници, измежду които и
Е.Я. са осъдени да заплатят на „БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ” АД сумата от
128 243, 82 лева, представляваща главница по договор за кредит
094/2007/05.02.2017 г., изменен и
допълнен с последващо сключени 38 анекса, ведно със законната лихва от датата
на депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК – 01.08.2013 г. до окончателното
изплащане на задължението и сторените в производството разноски в размер на
21 747, 43 лв.
На 13.03.2008 г. между „БАНКА ПИРЕОС
БЪЛГАРИЯ” АД и „КАРТЕЛ – С.М.” ООД е сключен договор за инвестиционен кредит 218/2008 г. /л. 141 от делото на
ВРС/, по силата на който на кредитополучателя е предоставена сумата от 170 400
евро със срок на погасяване не по – късно от 30.03.2018 г., подписано от Е.Я.
като поръчител, с което се е задължила солидарно заедно с кредитополучателя да
изпълни точно задълженията по него, което правоотношение е анексирано двадесет
и девет пъти /л. 141 до л. 182/.
В производството по ч.гр.д. № 13878/24.09.2013
г. по описа на ВРС в полза на заявителя „БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ” АД е издадена
заповед № 8036/24.09.2013 г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, т. 2 ГПК и
изпълнителен лист срещу „КАРТЕЛ – С.М.” ЕООД и солидарните длъжници, измежду
които и Е.Я. за заплащане на сумата от 126 934, 23 евро, представляваща
главница по договор за инвестиционен кредит 218/2008г./13.03.2008 г. за периода
от 15.01.2011 г. до 15.08.2013 г. /вкл./, ведно със законната лихва от датата
на депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК – 20.09.2013 г. до окончателното
изплащане на задължението, наказателна лихва от 13 078, 41 евро за времето
от 02.03.2011 г. до 19.09.2013 г. /вкл./, административна такса от 1 032,
27 евро, начислена на 15.04.2013 г. и нотариални такси от 89, 58 евро, както и
сторените съдебно – деловодни разноски от 10 184, 98 лв.
По молба на „БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ АД”
и въз основа на издадените изпълнителни листи в производствата по ч.гр.д. № 13878/2013г.,
ч.гр.д. № 11444/2013г. и ч.гр.д. № 11443/2013г., всички по описа на ВРС, е
образувано изпълнително производство по изпълнително дело № 20137160401478 по
описа на ЧСИ Н.Г..
С договор
от 05.07.2013 г., сключен в
писмена форма с нотариална заверка на подписите, рег. номер 3167/05.07.2013 г.
на помощник – нотариус по заместване при нотариус Ивелина Обретенова, Е.Я. е
прехвърлила на дъщеря си М.Я. собствените си 50 дяла от капитала на „ГЛОБАЛТРЕЙД
ДИСТРИБЮШЪН” ООД, ЕИК *********, гр. Варна, всеки с номинална стойност от 1 лв.
за сумата от 50 лв.
Прехвърлянето на дружествените дялове
е вписано по партида на дружеството в ТР при АВп на 11.07.2013 г.
От заключението на изслушаната в
производството пред първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза с вещо
лице Р.Х.С.се установява, че паричната равностойност на дружествения дял на
ответника Е.Я. в „ГЛОБАЛТРЕЙД ДИСТРИБЮШЪН” ЕООД по междинен счетоводен баланс
към края на месец юли
Продажната цена от 50 лв. е постъпила по
изп. дело № 20137160401478 по описа на ЧСИ Н.Г. с платежно нареждане от
06.07.2017 г.
Спорните въпроси по делото и в депозираната въззивна жалба са дали
поръчителят е имал качеството на длъжник към момента на извършените
разпореждания с имуществото му и приложим ли е иска по чл. 135 ЗЗД спрямо него.
Настоящият състав приема, че
въззивната жалба е неоснователна, поради следното:
Поръчителят се задължава да изпълни главния дълг, ако длъжникът не го
изпълни. Поради акцесорността на задължението му /макар и самостоятелно по своя
характер/, от поръчителя не може да се иска изпълнение, преди главния дълг да
стане изискуем. Също така, изискуемостта не е достатъчна, за да насочи
кредитора претенцията си към поръчителя. Необходимо е да са настъпили отделно предпоставките
на чл. 69 ЗЗД и за отговорността на поръчителя.
Поръчителят няма да отговаря за задължението на кредитополучателя, когато последният
го изпълнява и не придобива качеството длъжник спрямо банката от момента на
сключване на договора за поръчителство, защото към този момент задължението му да
плати дълга е в латентно състояние. За него е възникнало единствено задължение
да обезпечи изпълнението лично с цялото си имущество.
След като кредитополучателят изпълнява, от поръчителя не може да се иска
изпълнение на вземането и поради тази причина той не е длъжник по него. Той е
задължен спрямо банката по договора за поръчителство да плати, ако главният
длъжник не изпълни, но това негово задължение е отделно и не го превръща a
priori в длъжник по вземането. Това качество той ще придобие, когато
кредитополучателят не изпълни и тогава ще се породи неговата отговорност и
банката ще може да насочи изпълнение спрямо него.
Да се приеме обратното би означавало да се приравни фигурата на поръчителя
до тази на солидарния съдлъжник, който отговаря самостоятелно и независимо от
действията на кредитополучателя. Кредиторът може да иска изпълнение директно от
него. Независимо, че поръчителят също се задължава да отговаря солидарно заедно
с главния длъжник, тази солидарност възниква едва при неизпълнение на
задължението на кредитополучателя, а не при сключване на договора за
поръчителство.
Тези разпоредби на ЗЗД /относно характера на отговорността на поръчителя/ са
императивни и не могат да бъдат променяни от волята на страните така, че да
влошат положението на поръчителя, независимо от изричните клаузи в процесния договор
за поръчителство.
Правилно е становището на първоинстанционния съд, че кредиторът има
потенциално съществуващо вземане спрямо поръчителя през цялото време от момента
на възникване на договорното правоотношение по поръчителство до неговото
погасяване и че поръчителят става длъжник на кредитора едва при настъпване на
условие за ангажиране на неговото отговорност, което условие е свързано с
неизпълнение на задълженията на главния длъжник.
С Решение № 199 от 30.12.2010 г. по
т.д. № 966/2009 г., II т.о. на ВКС въззивното решение е допуснато до
касационно обжалване по въпроса: „За
приложимостта на Павловия иск спрямо извършените от поръчителя действия.“ В
цитираната задължителна практика в отговор на поставения въпрос е прието, че „Неправилно е застъпеното от въззивния съд
становище по основния спорен по делото въпрос – за приложимостта на иска по
чл.135 ЗЗД по отношение извършените от поръчителя действия. Законът за
задълженията и договорите предвижда различни правни способи за обезпечаване
вземането на кредитора. Всички те са предназначени да защитят интереса на
кредитора, като осигурят възможност за удовлетворяване на неговото вземане.
Един от тези способи е уреденият в чл. 135 ЗЗД отменителен иск, т. н. “Павлов
иск”, чрез който кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни по
отношение на него действията, с които длъжникът го уврежда. Целта на този иск е
да бъде запазено, респ. възстановено имуществото на длъжника, тъй като по
изрично разпореждане на закона /чл. 133 ЗЗД/ то служи за общо обезпечение на
неговите кредитори. Следователно, предмет на отменителния иск са действията на
длъжника. Под “длъжник” по смисъла на
чл. 135 ЗЗД следва да се разбира, обаче, само лицето, което е насрещна страна
по правоотношението, породило вземането на кредитора, т. е. носителят на
главното задължение, но не и лицето, което е поръчителствало за неговото
изпълнение. Наистина, поръчителят отговаря за същия дълг заедно с длъжника
и то при условията на солидарност /освен ако не е уговорено друго/. Неговата
отговорност обаче е акцесорна и има обезпечителна функция. Тя е вторична и
съществува дотолкова, доколкото съществува главният дълг. Поръчителството е
един от предвидените в закона /чл. 133 и сл. ЗЗД/ способи за гарантиране
изпълнението на главното задължение, какъвто представлява и отменителният иск.
Именно от еднаквата им правна същност и предназначение произтича неприложимостта на иска по чл. 135 ЗЗД по
отношение действията на поръчителя. В противен случай би се стигнало до
обезпечаване на самото обезпечение, което е в очевидно противоречие със смисъла
на този институт.“
В този смисъл са и Решение № 199 от
13.11.2012 г. по т.д. № 191/2012 г., II т. о. на ВКС, Определение № 344 от
27.05.2013 г. по т.д. № 1429/2013 г., II т. о. на ВКС, Решение № 245 от 19.01.2017 г. по гр.д. №
1428/2016г., III г.о. на ВКС.
Установено е по делото, че разпоредителните действия на поръчителя с
имуществото му са извършени на 05.07.2013
г. Банката-кредитор се сдобива със заповеди за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК срещу кредитополучателя и
поръчителя съответно на 05.08.2013 г.,
05.08.2013 г. и на 24.09.2013 г., с което се приема, че
кредиторът е предприел мерки за принудително изпълнение на задължението.
Потестативното право по чл. 135 от ЗЗД възниква и без вземането на
кредитора да е ликвидно и изискуемо, но то може да бъде упражнено единствено
спрямо лице, което има качеството длъжник. Дори към момента на предявяване на
иска поръчителят вече да е придобил това качество /поради неизпълнението на
главния длъжник/, то към момента на извършване на разпоредителните действия,
поръчителят не е бил длъжник, поради което тези действия не могат да бъдат обявени
за относително недействителни спрямо кредитора.
Въз основа на тези изводи и според цитираната съдебна практика, идентична
изцяло на процесния казус, към момента на извършване на сделките поръчителят не
е бил пасивно материално легитимиран да отговаря като длъжник по Павловия иск,
поради което потестативното право на кредитора срещу него не е възникнало и
иска следва да се отхвърли като неоснователен.
Дори и да се приеме твърдението на жалбоподателя, че Е.С.Я. има качеството на длъжник, чието задължение е съдебно
признато, поради което и за него не намира приложение даденото с Решение №
199 от 30.12.2010 г. по т.д. № 966/2009 г., II т.о. на ВКС тълкуване, то това не е основание за отмяна на решението и уважаване на
предявения иск. В случая обстоятелството, което ще води до неприложимост на
цитираното решение на ВКС е фактът на установяване на задължението на Е.С.Я. със съдебен акт. В случая това е станало с издаването на горепосочените
заповеди
за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. Същевременно сделката, която се иска да бъде обявена за относително
недействителна, е осъществена на 05.07.2013 г., т.е. преди настъпване на
обстоятелството, изключващо приложението на Решение № 199 от
30.12.2010 г. по т.д. № 966/2009 г., II т.о. на ВКС. Затова в този случай би следвало да намери приложение разпоредбата на чл.
135, ал. 3 от ЗЗД, съгласно която, когато оспорваното действие е извършено
преди възникване на вземането, то е недействително само, ако е било предназначено
от длъжника и лицето, с което той се е договарял, да увреди кредитора. За да се
уважи иска в този случай, следва да се докаже именно това намерение на длъжника
и третото лице да увредят кредитора. Това намерение не е равнозначно на
знанието за увреждане по смисъла на чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, поради което и не
може да се доказва чрез прилагане на презумпцията по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД. То
следва да бъде доказано от кредитора при спазване на установените в закона
доказателствени правила и чрез допустимите доказателствени средства. В случая
това не е направено, поради което и предявеният иск по чл. 135 от ЗЗД не може
да бъде уважен.
За изчерпателност на изложението, следва да се отбележи, че в цитираното от
въззивника решение Решение № 120 от 03.04.2015 г. по гр.д. № 5489/2014 г., IV
г. о. на ВКС е прието, че поръчителят е имал качеството на длъжник, но едва
след проведеното производство по издаване на заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист. При разглеждания от съда казус разпоредителните действия са
извършени след насочване на
изпълнение от кредитора, поради което не съвпадат с настоящата хипотеза, което
води до неприложимост на тази практика в настоящия случай.
С оглед на всичко гореизложено, предявеният иск по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД е
неоснователен и като такъв следва да се отхвърли. Поради тази причина въззивната
жалба е неоснователна и обжалваното решение на първоинстанционния съд следва да
се потвърди.
По отношение на разноските в
настоящото производство.
На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК и направеното от въззиваемите искане, в тежест на
въззивника следва да се възложат сторените от Е.С.Я. и М.В.Я. разноски. Същите претендират
присъждане на разноски в размер на 750,00 лв. за всяка от тях, представляващи
платено адвокатско възнаграждение, за които е
приложен списък на разноските по чл. 80 от ГПК и доказателства за извършването
им /л. 40 - 42 от делото на ВОС/.
Процесуалният представител
на въззивника е направил своевременно възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на процесуалния представител на въззиваемите в производство пред
въззивната инстанции по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК.
Заплатеното от въззиваемите адвокатско
възнаграждение във въззивната инстанция е 750,00 лв. за всяка една от тях, като
същите са били представлявани от един процесуален представител. Съгласно чл. 7,
ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, минималният размер на адвокатското възнаграждение
съобразно обжалвания материален интерес по
делото се равнява на 300,00 лв. за въззивната инстанция. Настоящият състав като
съобрази, че производството пред въззивната инстанция се е развило в едно
съдебно заседание, като не са извършвани процесуални действия по събиране на
нови доказателства, намира, че възражението за прекомерност на размера на
адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на въззиваемите Е.С.Я.
и М.В.Я. във въззивното производство е основателно, поради което същото следва
да бъде редуцирано до сумата от по 300,00 лв. за всяка една от тях.
С оглед на това, въззивникът следва да
бъде осъден да заплати на въззиваемите сумата от 300,00 лв. на всяка от тях
разноски за въззивната инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Воден от
гореизложеното и на основание чл. 271, ал. 1, предл. 1 от ГПК, въззивният съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 4494/06.11.2017 г.,
постановено по гр. дело № 5734/2017 г. по описа на ВРС, 24-ти състав.
ОСЪЖДА
„БАНКА ПИРЕОС
БЪЛГАРИЯ” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „Цариградско шосе” № 115 Е, Сграда „Е”, да заплати на Е.С.Я., ЕГН **********,
с адрес: ***, ****** и със съдебен адрес:***, чрез адв. Р.И., сумата от 300,00
лв. /триста лева/, представляваща сторени в настоящото въззивно производство
съдебно-деловодни разноски, на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК.
ОСЪЖДА
„БАНКА ПИРЕОС
БЪЛГАРИЯ” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „Цариградско шосе” № 115 Е, Сграда „Е”, да заплати на М.В.Я., ЕГН **********,
с адрес: ***, ****** и със съдебен адрес:***, чрез адв. Р.И., сумата от 300,00
лв. /триста лева/, представляваща сторени в настоящото въззивно производство
съдебно-деловодни разноски, на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.