РЕШЕНИЕ
№ 383
гр. Плевен, 25.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Светла Илм. Замфирова
при участието на секретаря ДАРИНА В. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от Светла Илм. Замфирова Гражданско дело №
20244430102871 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид:
Делото е образувано по искова молба от Л. В. С., ЕГН **********, с адрес: ***, чрез
адвокат Е.И., ЕИК *********, със съдебен адрес ***, против *** БЪЛГАРИЯ ЕООД, ЕИК**********,
със седалище и адрес на управление: *** мл *** вх. В, тел: *************, цена на установите лен
иск: 9668,40 лева. Цена на осъдителен иск: 789,64 лева.
Съдът е сезиран със следното искане: Да прогласи нищожността на Договор за кредит №
*************, сключен с *** ЕООД, както и да осъди ответното дружество да върне сумата от 789,64
лева, платена такса по пакет от допълни услуги и възнаградителна лихва по договор № *************,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане .
Фактическите твърдения в исковата молба са следните:
С. е страна по договор за потребителски кредит № *************. Съгласно договора за
потребителски кредит, ищцата е следвало да върне сумата по кредита в размер на 3500 лева при ГПР
45,07%, годишен лихвен процент 38.30 %, със срок , на кредита от 24 погасителни вноски върху
главницата 1500лв. с обща стойност на всички плащания в размер на 2160,85 лева. Договорено е в раздел
6, за заплащане па пакет от допълнителни услуги или за срока на договора е следвало Л. В. С. да върне
9668,4О лева.
Процесният договор за кредит е потребителски по своя характер.
Систематичното тълкуване на чл. 10а, чл. 19, ал. 3 и ал. 4, чл. 21, ал.1 от ЗПК налага извод за
ограничаване на свободата на кредитора, предоставящ потребителски кредит, да договаря условия, при
които освен обявената договорна лихва на потребителя се възлагат и други плащания като допълнителни
такси и фиксирани по размер разходи, включително и когато такива плащания са договорени отделно, но
икономическото им основание не може да се обособи като предмет на специфична услуга, предоставена па
потребителя. Уговарянето на цената на пакета с необоснованите предимства, събирана по начин
идентичен с лихвата, несъмнено налага квалифицирането па допълнителните услуги по потребителския
1
договор като средство за заобикаляне па забрани.
По отношение на услугата по пакет от допълнителни услуги е видно, че предварително са
разгледани варианти, при които при финансови затруднения на длъжника същият ще може да
преструктурира задълженията си по предварително уговорена с кредитора схема за плащания.
По същество, кредиторът си осигурява допълнително възнаграждение в размер на 100 % от
предоставената главница .
В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответната страна.
Съдът, като съобрази становищата на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за безспорно установено от правна и фактическа
страна следното:
ПРОЦЕСНИЯТ ДОГОВОР представлява договор за потребителски кредит по смисъла
на чл. 9, ал. 1 ЗПК, тъй като с него кредиторът се е задължил да предостави на ищеца заем,
съгласно уговорените параметри и условия. Като такъв за него важат допълнителните
изисквания за действителност, предвидени в ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12. ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Процесният договор за потребителски
кредит отговаря от външна страна на установените в разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК
изисквания за писмена форма, на хартиен носител, както и на изискванията за сключването
му по ясен и разбираем начин - всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт. В съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 7 ЗПК, в процесния договор е
посочена общата дължима сума по кредита, сборувана от отделните стойности на
предоставената заемна сума и дължимата за периода на договора възнаградителна лихва.
Отделно е посочено общото задължение по кредита и по закупени допълнителни услуги, в
която сума е включена дължимата обща сума по кредита и стойността на закупените
допълнителни услуги. На ищцата е предоставен и погасителен план, съдържащ информация
за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски.
Предоставени са й и общи условия по договора за кредит, представляващи неразделна част
от него. Всички документи са подписани от ищцата.
В процесния договор за потребителски кредит се съдържа и информацията, посочена
в т. 9 и т. 10 на чл.11 ЗПК - посочен е годишният лихвен процент - 41 %. посочен е и
размерът на ГПР - 49.06 %. Безспорно, че посоченият годишен лихвен процент е фиксиран
като не е предвидена възможност за промяната му. Няма съмнение, че не е налице заявеното
основание за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, а именно - противоречие с
добрите нрави. Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. ОСТК,
ВКС, добрите нрави са неписани и несистематизирани морални правила без конкретика, но
които изхождайки от принципа за справедливост са общоприети в обществото и субектите
на правото следва да се ръководят от тях. Въпреки тяхната абстрактност, законът им е
придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с
тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Следва да се има предвид,
че кредиторът-ответното дружество попада в обхвата на определението за небанковите
финансови институции по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗКИ. Основната им характеристика,
която предпоставя и посочените различия с банките е, че те отпускат заеми със средства,
които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими начини.
Поради тази причина тяхната дейност не би могла да бъде финансирана от друго място
освен от лихвоносни заемни средства, поради което и лихвите по тях са в пъти по-високи от
тези предлагани от банките. Допълнително набират финансов ресурс и със заемни средства,
за които също заплащат лихви. Ето защо, твърденията в исковата молба, че рискът при
небанковите финансови институции е по-нисък в сравнение с банковите, са неверни.
Напротив, банките могат да привлекат депозитни средства по всяко време на дейността и
това е една от основните им дейности, докато *** ЕООД разчита единствено на собствените
си средства, част от които представляват получените договорни възнаграждения и такси по
предоставените кредити, а друга част - заемни средства, поради което и цената на
2
финансовия ресурс, който се предоставя на свой ред на кредитополучателите е по-висока.
Отделно от това, небанковите институции кредитират лица, които не могат да получат
финансиране от банка, което на свой ред води до увеличаване на риска от невръщане на
сумата.
Още с параграф 1 от ПМС № 72/08.04.1994 г. е отменено ПМС № 1238/25.06.1951 г. за
определяне максималния процент на договорните лихви. Въпреки разпоредбата на чл. 10,
ал. 2 ЗЗД, че лихви могат да се уговарят до размер, определен от МС, такъв подзаконов акт
все още не е издаден и принципно за страните не съществува пречка да уговорят
възнаградителна лихва над размера на законната лихва. Отчитайки, че възнаградителната
лихва е цена за предоставеното ползване на заетата сума, както и конкретния й размер от
2143.38 лв., която е следвало да бъде върната в срок от 30 месеца и съобразявайки се с
обстоятелството, че се касае за кредит, предоставен от финансова институция, която се
издържа само и единствено от това, размерът на годишния лихвен процент от 41.00 % при
потребителски заем със срок на ползване от 30 месеца не противоречи на добрите нрави, тъй
като е обясним с разходите, направени от заемодателя, както и с риска, който носи, а също и
с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба.
Към момента на подписване на договора е в сила разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, която е насочена към избягване на възлагането на несъразмерни тежести върху
икономически по-слабата страна, по-точно върху потребителя, от страна на търговеца, който
има възможност да се възползва от по-неблагоприятното положение на кредитополучателя.
За да възприеме като законов критерий ГПР, законодателят е отчел, че размерът на
договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на потребителя не винаги
е меродавен, защото към него може да се насложат допълнителни разходи като такси,
комисиони, други разноски и те на практика да увеличат кредитната тежест за
кредитополучателя. Ето защо, за да бъде избегната подобна злоупотреба, законодателят е
предвидил като критерий максимален размер на годишния процент на разходите по кредита
и това е пределът, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите
нрави общото оскъпяване на кредита. В случая, както е посочено по-горе, ГПР е в размер на
49.06 %, което е по- малко от предвидения в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК петкратен
размер. А с оглед различния начин на изчисляване на ГПР и ГЛП, то ГЛП също е в
границите на нормативната разпоредба.
С оглед на тези обстоятелства, меродавна е пазарната цена на кредитите в сектора, а
не законната лихва, която е ограничена от разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, определяща
максимален размер на ГПР, в чието изчисляване участват и дължимите от потребителя
лихви. В по-старата съдебна практика, действително е прието, че нищожни като
противоречащи на добрите нрави са клаузите за лихви, надвишаващи дори трикратния
размер на законната лихва тогава, когато задължението по договора не е обезпечено, а когато
е обезпечено - до двукратния размер. Тази практика вече е преосмислена с оглед
измененията на ЗПК със ЗИДЗПК (обн., ДВ, бр.35 от 22.04.2014 г., в сила от 23.07.2014).
В случая няма противоречие с добрите нрави, доколкото същите са морални норми, на
които законът придава правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване
е приравнена с тази на противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 от ЗЗД/. С ПМС
№ 100 от 2012 г. се посочва, че законната лихва представлява сбор от основния лихвен
процент на БНБ плюс 10 %, т.е. максималният размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК възлиза на малко
над 50 %. С поставянето на максимална горна допустима граница на годишния процент на
разходите, законодателят е защитил правата на длъжника- кредитополучател от едностранен
произвол на по-силната страна, каквато е кредитодателят. В този смисъл са и мотивите на
законодателя за тази промяна, които са обективирани в Стенограма от обсъжданията на
проекта на Закон за изменение и допълнение на Закона за потребителския кредит № 454-01-8
от 30.01.2014 г., 42-то НС, където се обосновават нужда от предоставяне на по-високи
лихвени лимити за финансови небанкови институции, чиято кредитна дейност е застрашена
с висока степен на несъбираемост и приходите от лихви следва да покриват загуби от
рисково кредитиране на неплатежоспособни длъжници, формиращо 50% от оборотната
3
дейност. До предвидения размер в чл. 19, ал. 4 ЗПК страните могат свободно да се договорят
и потребителят може да извърши преценка дали конкретните условия са изгодни за него,
като с уговорения в процесния договор ГПР в размер на 49.06 %, са спазени тези
изисквания, съответно клаузата за заплащане на договорна лихва от 41.00 % фиксиран
годишен лихвен процент се явява действителна.
В процесния договор годишният процент на разходите е фиксиран като абсолютна
процентна стойност - 49.06 %. Изискването на закона за посочване на годишния процент на
разходите има за цел да защити правата на потребителите на услугата като гарантира
информирането им за максималната цена, която те биха заплатили за услугата, за периода на
погасяване на кредита. Тази цена включва всички оправдани разходи за кредитодателя,
които той, като професионалист в тази област, следва да предвиди към момента на
сключване на договора, примерно изброени в чл. 19, ал. 1 от ЗПК (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора). Възнаграждението за кредитодателя
(възнаградителна лихва) за ползвания от страна на потребителя паричен ресурс е само един
от компонентите на ГПР, а останалите, са онези предвидими и оправдани разходи за
кредитодателя за предоставяне на услугата. В чл. 5 от Общите условия, представляващи
неразделна част от ДПК, подписани от ищцата, ясно и недвусмислено е посочено как е
изчислен ГПР, като изрично е посочено, че при изчисляването му са взети предвид общите
положения по Приложение 1 от ДПК, както и изброените допълнителни допускания
съгласно ЗПК, а именно: ДПК е валиден за срока, за който е сключен и първоначалното
изчисление на ГПР се прави като се приеме, че лихвата и другите разходи са неизменни
спрямо техния първоначален размер и ще се прилагат до изтичане на срока на договора. Ето
защо, напълно неоснователен и необоснован е изводът в исковата молба, че не е установен
механизмът, по-който е изчислен ГПР, какви компоненти са включени в него, освен размера
на договорената възнаградителна лихва. Напротив, от условията по договора за кредит и ОУ
към него, безспорно може да се изведе извод, че в размера на ГПР е включен уговореният
размер на ГЛП като са взети предвид допусканията, използвани при изчисляването на ГПР
съгласно Приложение 1. В договора за кредит е посочен и общият размер на дължимата сума
по предоставения кредит, включваща главница и договорна лихва, с оглед на което по лесен
и разбираем начин потребителят може да установи какво е оскъпяването на кредита.
Освен това в Закона за потребителския кредит лимитивно и изчерпателно са
предвидени основанията за недействителност на договора за потребителски кредит и същите
не могат да бъдат заменяни с други и да се тълкуват превратно и разширително, а именно,
че при неправилно посочен ГПР да се счита, че договорът е недействителен като цяло, при
положение, че има изрична разпоредба, която регламентира това, а именно чл.19, ал.4 ЗПК,
която разпоредба не попада сред законовите основания за недействителност на договора за
кредит. В чл. 19, ал. 4 ЗПК е предвиден максимален праг на размера на ГПР - пет пъти
законната лихва. Разпоредбата е приета, за да ограничи краткосрочните кредити, които за
малък период се отпускаха с огромен процент на разходите на годишна база, за да се извлича
чиста печалба. Чл. 19, ал. 4 от ЗПК не установяват забрана за постигане на определен правен
резултат, а регламентира задължителните изисквания, на които следва да отговаря формата и
съдържанието на договор. В случая при сключването на процесния договор тези изисквания
са спазени (така Решение № 210 от 29.10.2018 г., постановено по възз.търг. дело № 243/2018
г. по описа на ОС - Шумен). Въз основа на горното, са неоснователни и твърденията на
ищеца, че възнаграждението за предоставени допълнителни услуги е следвало да са
включени в ГПР, като по този начин се надхвърлял допустимият размер на разходи по чл.19,
ал.4 от ЗПК. Освен това, с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 6 от ЗПК, дори и да се приеме за
вярно, че размерът на ГПР е по-висок от законово-допустимия по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, то
последицата от това е недължимост на сумите, с които се надвишава размерът, посочен в ал.
4 на същия член, но не и недействителност на целия договор за кредит.
Неправилни са доводите на ищеца, че с уговарянето на допълнителните услуги „Фаст“
и „Флекси“ се цели заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като
4
възнаграждението по същите представлява скрит разход за кредитора. Годишен процент на
разходите (ГПР) означава общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен
процент от общия размер на кредита и когато е приложимо, включително разходите,
посочени в член 19, параграф Директива 2008/48 . В практиката има различни становища
кога това изискване е нарушено. В чл. 19, ал. 4 ЗПК е предвиден максимален праг на
размера на ГПР - пет пъти законната лихва. Чл. 19, ал. 4 от ЗПК не установяват забрана за
постигане на определен правен резултат, а регламентира задължителните изисквания, на
които следва да отговаря формата и съдържанието на договор. В случая при сключването на
процесния договор тези изисквания са спазени (така Решение № 210 от 29.10.2018 г.,
постановено по възз.търг. дело № 243/2018 г. по описа на ОС - Шумен). Въз основа на
горното са неоснователни и твърденията на ищеца, че с предоставянето на допълнителни
услуги Фаст и Флекси се прикриват разходи, които по своето същество следва да са
включени в ГПР. Необходимо е да се извърши преценка доколко услугите следва да бъдат
включени в ГПР и дали различния размер на ГПР, в случай на утвърдителен отговор по
първата преценка, води до недействителност на договора съгласно буквата на закона. На
първо място е необходимо да се изследва въпросът дали закупените допълнителни услуги
следва да бъдат включени в ГПР. Отговорът на този въпрос е отрицателен.
Правилото на §1, т.1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК въвежда легална
дефиниция на понятието за „общ разход по кредита за потребителя“, като предвижда, че:
„Общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.“
Предвид посочената легална дефиниция, общият разход по кредита за потребителя е разход,
който: е пряко свързан с договора за потребителски кредит; трябва да бъде заплатен от
потребителя, т.е. този разход е задължителен; Включват се и разходи за допълнителни
услуги, но само в случаите, когато сключването на договора за допълнителна услуга е
задължително условие за получаване на кредита или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат от прилагането на търговски клаузи и условия. Посоченото правило на
§1, т.1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК възпроизвежда в българското законодателство
правилото на чл.3, буква „ж“ от Директива 2008/48/ЕО, дефиниращ понятието „общ разход
по кредита за потребителя“. Допълнително разяснение на тази дефиниция дава т. 22 от
Преамбюла на същата Директива, съобразно която „Държавите- членки следва да останат
свободни да запазят или въвеждат национални разпоредби, които забраняват на кредитора
да изисква от потребителя във връзка с договора за кредит да открие банкова сметка, да
сключи договор за друга допълнителна услуга или да заплати разходите или таксите за
такива банкови сметки или други допълнителни услуги. В държавите-членки, в които са
позволени такива комбинирани предложения за сключване на договор, потребителите следва
да бъдат информирани преди сключването на договора за кредит относно допълнителните
услуги, които са задължителни за получаване на кредита или за получаването му при
предлаганите условия. Разходите за тези допълнителни услуги следва да бъдат включени в
общите разходи по кредита или, ако размерът им не може да бъде определен предварително,
потребителите следва да получат адекватна информация относно наличието на такива
разходи на преддоговорния етап. Предполага се, че на кредитора са известни разходите за
допълнителните услуги, които той предлага на потребителя от свое име или от името на
трета страна, освен ако цената не зависи от конкретните особености или положението на
потребителя".
Стойността, платима от потребителя за допълнителна услуга в процесния случай, не е
задължителен разход, а се заплаща само ако потребителят е поискал да има възможността да
се ползва от нея. Таксата за процесната допълнителна услуга би представлявала условие за
5
кредита, ако кредиторът изисква от всеки кредитополучател да я заплати, за да му
предостави кредит при определените условия, а това безспорно не е така в случая.
Доколкото е сигурно, предвид националната правна уредба и посочените правила на
Директива 2008/48/ЕО, че разходите за допълнителни услуги, които съставляват условие за
предоставяне на кредита, са част от общия размер на разходите за потребителя, а оттам и
следва да са включени в обхвата на ГПР, то това не е така по отношение на разходите за
допълнителни услуги, които не съставляват такова условие. В допълнение следва да се
посочи също, че предоставените услуги са услуги, които кредиторът по настоящия кредит е
предоставил на ищеца по нейно искане.
В своята практика СЕС извежда разбирането, че информацията преди сключването на
договор за договорните условия и последиците от това сключване е от съществено значение
за потребителя. По-специално въз основа на тази информация последният решава дали
желае да бъде обвързан от условията, предварително изготвени от търговеца (така: решение
от 21 декември 2016 г., Gutierrez Naranjo и други, C - 154/15. C-307/15 и В-308/15, ЕС: В:
2016: 980, т. 5, така също: решение от 20 септември 2017 г., Andriciuc и други, C - 186/16,
EU: C: 2017: 703, т. 45 и 47). Въз основа на тази информация длъжникът решава дали желае
да бъде обвързан от условията, предварително предоставени от кредитора.
На второ място, след преценката дали възнаграждението за допълнителните услуги
следва да се включи или не в ГПР, следва да се направи преценка дали неправилното
посочване на годишен лихвен процент на разходите в договор за кредит, сключен между
търговец и потребител - кредитополучател, следва да се приеме за липса на посочване на
годишен процент на разходите в договора за кредит и да се приложи последиците,
предвидени за непосочване на годишен процент на разходите в договор за потребителски
кредит.
От изложените по-горе аргументи по първия въпрос следва, че възнаграждението за
допълнителните услуги, не е част от годишния процент на разходите в разглеждания спор и
в настоящия договор за кредит няма неточно посочване на годишния процент на разходите.
Съобразно чл. 10, пар. 2, буква „ж" от Директива 2008/48/ЕО договорът за кредит посочва
по ясен и кратък начин годишния процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит; посочват се всички
допускания, използвани за изчисляването на този процент. Считам, че неправилното
посочване на годишния процент на разходите, дори такова да е налице, а не е в конкретния
случай, не може и не трябва да се приравни на липса на ГПР, което да доведе до най-тежката
последица, а именно нищожност на целия договор за кредит. Многократно в практиката си
Съдът на ЕС е имал възможност да се произнесе, че предвид целта за защита на
потребителите от несправедливи условия в договори за кредити, за да бъдат потребителите
напълно запознати с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор при
сключването му, европейското законодателство изисква кредитополучателят да разполага с
всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му (така,
решение от 9 юли 2015 г., Bucura, C-348/14, непубликувано, EU:C:2015:447, т. 57 и
цитираната съдебна практика). Несъмнено надлежното изброяване и включване в договора
за кредит както на годишния процент на разходите, така и на всички други плащания,
каквито са разходите за незадължителни допълнителни услуги, като сумите на вноските са
записани както месечно, така и общо за целия кредит, не би могло да бъде подвеждащо или
неясно за потребителя. Следователно, целта за информираност на потребителя е спазена.Той
е наясно относно задълженията си и конкретните разходи, които ще възникнат за него по
силата на договора за кредит, които формират общия размер на разходите за потребителя по
смисъла на чл.3, буква „ж“ от Директива 2008/48/ЕО, а оттам формират и годишния процент
на разходите. Отделно, потребителят е наясно и с конкретните разходи, които ще възникнат
за него за услугата Фаст и за услугата Флекси, но е преценил, че иска да получи приоритетно
разглеждане, както и да има възможност да отлага плащането на вноски, да плаща вноски в
намален размер и да може да променя падежната си дата. Щом има яснота за задълженията
на потребителя отделно по кредита и отделно за допълнителните услуги, а също така е
6
посочена и общо дължимата сума по кредита и по закупените допълнителни услуги, няма
как да се приеме, че липсва яснота за потребителя и оттам, че годишният процент на
разходите е неточно посочен в договора за кредит, а още по-малко, че липсва.
Според практиката на Съда на ЕС, непосочването на годишния процент на разходите
в договор за кредит може, но не във всеки случай представлява решаващ фактор в рамките
на анализа на съответната национална юрисдикция за това, дали клаузата от този договор
относно разходите по кредита е изразена на ясен и разбираем език по смисъла на чл. 4 от
Директива 93/13/ЕИО. (вж. в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovost, C-
76/10, EU:C:2010:685, т. 71 и 72, както и посоченото на българския съд решение по дело С-
448/17 EOS KSI Slovensko s.r.o.). Следва изрично да се посочи също, че Съдът на ЕС се е
произнасял относно неточно посочване на годишния процент на разходите във връзка с
поставяни пред него от националния съд спорове за договори за потребителски кредит, в
които е нямало конкретно посочен лихвен процент или годишния процент на разходите е
бил отразен единствено чрез математическа формула без необходимите за изчислението
данни. Тези фактически констатации са напълно различни от процесния казус, в който
всички данни са изрично записани в договора за кредит на една страница, ясно обозначени
на отделни редове.
С оглед на горното и конкретно, като се вземе предвид, че дори да има неточно
посочване на годишния процент на разходите (а няма), правото на потребителя на
информираност по никакъв начин не е нарушено, не може да се приложат последиците,
предвидени за липса на посочване на ГПР.
По изложените аргументи разпоредбата на чл. 10, пар. 2, буква „ж" от Директива
2008/48/ЕО не може да се тълкува в смисъл, че има неточно посочване на ГПР, в случаите, в
които той е ясно отразен като конкретен процент в договора за потребителски кредит,
записан е и лихвеният процент на ден, конкретизирани са конкретните вноски, а на
следващите редове в договора е посочена ясно и таксата за незадължителната допълнителна
услуга Фаст и тази за Флекси, която не е част от годишния процент на разходите и не е част
от основното съдържание на договора. Такава неточност, дори да би съществувала, не може
да се приеме за липса на годишен процент на разходите, при която съдът да може да
приложи последиците за непосочване на годишния процент на разходите, при положение, че
тази последица е най-тежката гражданскоправна санкция - пълна недействителност на целия
договор за потребителски кредит.
Допълнително, в обхвата на общите разходи по кредита за потребителя, които следва
да се отчетат при формирането на ГПР, попадат разходи за допълнителни услуги, но само в
случаите, когато сключването на споразумение за такива допълнителни услуги е
задължително условие за получаване на кредита /по аргумент от § 1, т. 1 от Допълнителните
разпоредби на ЗПК, който транспонира в националния закон чл. 3, буква „ж" от Директива
2008/48/ЕО. Допълнителните услуги по кредита са заявени като възможност, на базата на
която кредитополучателят да се ползва с преференции, но не са задължително условие за
отпускане на потребителския кредит. Тъй като годишният процент на разходите по смисъла
на чл.19, ал.1 от ЗПК се формира от общите разходи по кредита за потребителя, а в обхвата
на общите разходи по кредита за потребителя не се включват такива за допълнителни
услуги, ако сключване на споразумение за ползването им не е условие за получаване на
кредита, то дължимото по процесната допълнителна услуга възнаграждение не следва да се
включва при изчисляването на годишния процент на разходите. По тази причина, няма
нарушение, изразяващо се в неточно посочване на годишния процент на разходите.
Но дори да се приеме, че има нарушение - неточно посочване на годишния процент на
разходите, то не е толкова съществено, че да доведе до недействителност на целия договор.
Съобразно чл. 23 от Директива 2008/48/ЕО държавите-членки установяват система от
санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно настоящата
директива и взимат всички необходими мерки за гарантирано прилагане на тези санкции.
Предвидените санкции следва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. Това е
потвърдено в решение от 9 ноември 2016 година, т. 62 по дело C 42/15, цитирано и от
7
националния съд. В него е прието, че ,Докато изборът на санкции е по усмотрение на
държавите членки, то предвидените санкции следва да бъдат ефективни, пропорционални и
възпиращи“ (в този смисъл също и решение от 27 март 2014 г., LCL Le Credit Lyonnais, C-
565/12, EU:C:2014:190, т. 43). Изискването на чл. 23 от Директива 2008/48 приетите от
държавите-членки санкции да бъдат пропорционални за съответното нарушение следва да се
тълкува във връзка с чл. 5, пар. 4 от Договора за Европейския съюз, съобразно който
принципът на пропорционалността изисква приетите мерки да не надхвърлят необходимото
за постигане на целите. Те следва да са наложителни с оглед предпазване на обществения
интерес и да няма друга, по-лека мярка, която би могла да постигне сочените цели. В
практиката си СЕС е имал възможност да се произнесе във връзка с възможността за
ангажиране на отговорността на Общността за вреди, че законодателни ограничения на
правото на собственост и на свободно упражняване на икономическа дейност са
непропорционални, когато нанасят нетърпима вреда на самото съдържание на посочените
права (така решение по Съединени дела С-120/06 и С-121/, FIAMM и др., т. 181). Същият
критерий следва да се приложи и към преценката на приетите от държавите-членки
законодателни актове. Наред с това, употребата на термина „система от санкции" задължава
всеки национален законодател да въведе не една унифицирана санкция, а прилагане на
различни видове степенувани санкции в зависимост от тежестта на нарушението, при което
очевидно непропорционално би било предвиждането на най- тежката санкция пълна
недействителност на договора за кредит, при която потребителят връща само главницата по
договора, дори за по-леки нарушения.
В българската нормативна уредба е предвидена възможност в случаите, в които една
клауза в договора е нищожна, независимо от естеството й, да може да бъде обявена само тя
за недействителна, като се запази останалата част от договора, който да е действителен сам
по себе си, без тази клауза - чл. 26, ал. 4 ЗЗД: „Нищожността на отделни части не влече
нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона
или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните и
части“. Това напълно кореспондира с практиката на Съда - напр. дело В - 126/17, решение C-
126/17, пар. 37: „Следва да се припомни, че по отношение на въздействието на
констатацията, че договорните условия са неравноправни по отношение на валидността на
съответния договор, член 6, параграф 1 от Директива 93/13 предвижда, че посоченият
„договор остава обвързващ за страните при същите условия, ако може да оцелее без
несправедливите условия.
Съгласно посочените по-горе правила на Директива 2008/48/ЕО и националното
законодателство, както и предвид цитираната практика на Съда, клаузи от договора за
кредит, отнасящи се за допълнителни услуги, чието закупуване не е условие за предоставяне
на кредита, не следва да могат да засягат действителността на клаузите на основния договор
за кредит. Щом националното законодателство, а и правото на Съюза, съобразно практиката
на Съда на ЕС, допуска недействителността да се преценява отделно спрямо конкретни
клаузи от основния предмет на договора, при което действието на договора се запазва без
тези недействителни клаузи, то на по-силно основание това следва да важи за допълнителни
услуги, които не са част от основния предмет на договора. Клаузата за допълнителна услуга
в случая не съставлява част от основния предмет на договора за кредит. Поради това
договорът за кредит може да бъде сключен и да съществува валидно, независимо от
допълнителната услуга приоритетно разглеждане, за отлагане, намаляване и промяна на
датата на плащане на погасителните вноски, дори в случай, че има основание за
недействителност на тази клауза.
В исковата молба неоснователно се твърди и че клаузата от договора за кредит, с
която са уговорени условията за предоставяне на допълнителни услуги по кредита е
нищожна, тъй като противоречи на на чл.19, ал.3 и ал.4 и чл. 10а, ал.2 от ЗПК.
Съгласно сключения договор за кредит в раздел V „Поискани от Клиента
допълнителни възможности“ ищцата е избрала за закупи допълнителни услуги Фаст и
Флекси, като изрично е посочено, че изборът и закупуването на пакет от допълнителни
8
услуги не е задължително условие за получаване на потребителски кредит. В следващия
раздел VI „Параметри“, са посочени параметрите по кредита, както и параметрите по
избраните допълнителни услуги. След като ищцата е заявила желание да ползва същите, се
е съгласил да заплати уговореното между страните в договора възнаграждение за същите
тези услуги, то не може да се твърди, че са лишени от смисъл или съдържание.
Условията за предоставяне на допълнителни услуги са регламентирани в т.15. от ОУ
към ДПК, като изрично е посочено, че същата точка се отнася само за ДПК, по които КЛ/СД
е поискал и избрал да закупи допълнителна услуга“. В раздел „А“ на ДПК „Декларации“ пък
е посочено, че неразделна част от ДПК са Общите условия/ОУ/ на кредитора за физически
лица. Посочено е, че при подписването на договора препис от ОУ са предадени на клиента,
запознал се е с тях и ги приема. Т.е. безспорно е, че изборът за закупуване на допълнителни
услуги е изцяло решение на клиента, като закупуваното не е задължително условие за
сключване на договора, а е опционално.
При заявяване от страна на ищцата на допълнителната, но незадължителна услуга
Фаст, представителите на ответното дружество са извършили всички необходими действия
за проучването на кредитната способност на ищцата, подготвили са нужните документи и са
сключили договора в максимално кратки срокове. Тази услуга е предоставена на ищцата и
тя се е възползвала от нея. Искането за кредит е подадено и одобрено е в рамките на същия
ден, като договорът за кредит е сключен на същата дата, а размерът на предоставения заем е
усвоен на същия ден, като ищцата е избрала да направи външно рефинансиране към друг
„*** „ ООД:
Това доказва, недобросъвестното поведение на ищцата, която е била добре
информиран за предоставената допълнителна услуга, изявила е изрично желание да се
възползва от нея, за да усвои кредита само няколко часа след подаване на искането за кредит
и въпреки това е взела решение да предяви съдебни претенции против ответното дружество
с неясни доводи и твърдения защо счита за недължимо уговореното възнаграждение за
предоставени допълнителни услуги.
Със закупуването на незадължителната услуга „Флески" е осигурена възможността
за отлагане определен брой погасителни вноски. Тази процедура се осъществява по реда и
при условията, посочени в т.15.2.1 от ОУ, озаглавена „Отлагане на вноски", като длъжникът
въпреки предоставената възможност със закупената от него услуга „Флекси", не се е
възползвал от същата.Намаляване на определен брой погасителни вноски. Така, ако доходът
на длъжника намалее, той ще може да поиска от кредитора да му намали с до 75 % размера
на определен брой погасителни вноски. Процедурата е описана в т. 15.2.2 от ОУ
„Намаляване на погасителни вноски", като длъжникът въпреки предоставената възможност
със закупената от него услуга „Флекси", не се е възползвал от същата.
Смяна на падежната дата на вноските. Тази уговорка дава на длъжника гаранцията, че
ако сменят датата на заплащане на месечните им възнаграждения, същият ще могат да
променят и падежната дата по кредита си, така че да е удобна за тях /т. 15.2.3 от ОУ
„Промяна на дата на падеж"/, като длъжникът въпреки предоставената възможност със
закупената от тях услуга „Флекси", не се е възползвал от същата.
Неоснователно е и твърдението на ищеца, че уговорените клаузи за предоставени
допълнителни услуги водят до неравновесие между правата и задълженията на търговеца,
респ. до нищожност на клаузата поради неравноправност. Съгласно постановената съдебна
практика, за да се прецени дали конкретните договорни клаузи изключват общия принцип,
въведен с чл. 143, ал. 1 ЗЗП, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин,
както и потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация. От
изложеното по-горе безспорно се доказа, че всички клаузи по договора за кредит са
индивидуално уговорени между страните. На ищеца от страна на кредитора е била
предоставената цялата преддоговорна информация, с която същият е имал възможност да се
запознае и разбере параметрите и условията на кредита още преди да бъде постигнато
съгласие от двете страни за сключване на договор за кредит. От представените към
9
настоящия отговор писмени доказателства е очевадно и че всички клаузи от договора и
общите условия към него са формулирани по ясен и недвусмислен начин, като ясно е
посочено какво представляват предоставените допълнителни услуги и каква цена следва да
плати кредитополучателят за същите. Отделно от това, съгласно чл.145, ал.2 от ЗЗП
преценяването на неравноправната клауза в договора не включва съответствието между
цената или възнаграждението, от една страна и стоката и услугата, която ще бъде доставена
или извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи на договора са ясни и
разбираеми, какъвто е и настоящия случай. В тази връзка, напълно неоснователни са всички
твърдения в исковата молба, че част от клаузите на процесния договор за кредит са
неравноправни.
Видно от съдържанието на процесния Договор за кредит, ищецът сам е пожелал да се
възползва от предоставяне на незадължителни допълнителни услуги. Изрично в договора за
кредит е посочено, че при кандидатстването си за потребителски кредит,
кредитополучателят е поискал да закупи допълнителна незадължителна услуга, т.е. изборът
и закупуването на допълнителни услуги не е задължително условие за сключване на
договора за кредит. Съгласно т.15. от ОУ към ДПК „КЛ/СД може да изберат да не закупят
допълнителна услуга или да закупят една, или повече допълнителни услуги към ДПК.
Настоящата точка се отнася и прилага единствено по ДПК, по които КЛ/СД е поискал и
избрал да закупи допълнителна услуга". Т.е. безспорно е, че изборът за закупуване на
допълнителни услуги е изцяло в зависимост от волята на клиента, като закупуваното не е
задължително условие за сключване на договора, а е опционално.
Страните са постигнали съгласие за сключване на договор с включена допълнителна
услуга „Фаст" и „Флекси". Осигуряването на необходимия ресурс, за да се отговори на
поетия ангажимент и заявеното желание на клиента е свързано с допълнителни разходи за
кредитора, поради което и услугите се предоставят срещу възнаграждение. Редът за
използването на допълнителните услуги е подробно описан в общите условия към ДПК,
представляващи неразделна част от договора.
Така заявените от ищеца допълнителни услуги не противоречат на добрите нрави. В
българското действащо право, в отношенията между правните субекти действа принципът
на свободното договаряне (чл. 9 от ЗЗД). Съгласно този принцип всеки е свободен да встъпва
в правни и договорни връзки, ако желае, с когото желае и след като сам определя и се
съгласява със съдържанието на създаденото по негова воля правоотношение. Тези три
възможности, включени в понятието свободно договаряне, трябва да бъдат обезпечени от
правния ред, тъй като те съставляват кръга на т. нар. волева автономия, която се предоставя
на индивида за свободна инициатива. С оглед на принципа за свобода на договаряне и по
своя свободна воля страните са се съгласили да сключат договор за кредит. С оглед на същия
принцип на свобода на договаряне, кредиторът е предложил, а ищеца е поискал и закупил
тези допълнителни услуги. Ищецът е попълнил искане за отпускане на потребителски
кредит. В това искане е посочила изрично, че желае да се възползва от услугата Фаст и от
услугата Флекси. На същия е предоставена допълнителна преддоговорна информация, в
която ясно са дефинирани както услугите, така и тяхната цена. Ищецът е преценил, че е
съгласен с тази цена още на преддоговорния етап, заявил е пред кредитора в искането за
отпускане на кредит, че желае да се възползва от тези допълнителни услуги, подписал е
договор за кредит с кредитора, където отново са били уговорени същите тези допълнителни
услуги.
Добрите нрави са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото,
поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се
съобразяват с тях. След като "добрите нрави" не е изрично дефинирано понятие, а
преценката се прави във всеки конкретен случай, то и въвеждането на параметрите на
добрите нрави от ищеца не може да бъде изведено по тълкувателен път, като при твърдение
за нарушение на чл. 9 ЗЗД, ищцата е следвало да посочи кои конкретно добри нрави са
нарушени, каквото позоваване в настоящия случай липсва.
В конкретния случай, не е налице фактическият състав на чл.26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като
10
страните по договора са имали за цел реализиране на процесната сделка, която не е
забранена от ЗПК и са я осъществили по уредения в него начин. Чл. 19, ал. 4 от ЗПК не
установява забрана за постигане на определен правен резултат, а регламентира
задължителните изисквания, на които следва да отговаря формата и съдържанието на
договора. Неспазването на залегналото в тези разпоредби изискване би довело до
нищожност поради противоречие в закона - чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, но в случая при
сключването па процесния договор тези изисквания са спазени (така Решение № 210 от
29.10.2018 г., постановено по възз.търг. дело № 243/2018 г. по описа на ОС - Шумен).
Параметрите и условията, свързани с допълнителните услуги са ясно определени, на
първо място, в допълнителната преддоговорна информация, предоставена на ищцата. Тя е
била наясно с параметрите на допълнителна услуга, вкл. Дължимото възнаграждение, в
случай че поиска такава, още преди подаването на искането за потребителски кредит.
Всеки кредитор предлага различни преференции, опции и услуги на клиентите си и те
не са включени в ГПР по същите съображения. Съгласно § 12 от преамбюла на Директива
2008/48/ЕО договорите за продължително изпълнение за предоставяне на услуги или за
доставка на стоки от един и същи вид, при които потребителят заплаща за тях през целия
период на предоставянето им чрез вноски, могат значително да се различават по отношение
на интересите на страните по договора и условията и изпълнението на сделките от
договорите за кредит, които са обхванати от настоящата директива. Следва да се уточни, че
такива договори не се смятат за договори за кредит за целите на настоящата директива.
Такива видове договори включват например застрахователния договор, при който
застраховката се заплаща чрез месечни вноски. Подобно уточнение е направено в чл. 9, ал. 1
от ЗПК, като законодателят е посочил, че договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение
за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на
стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят
заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични
вноски през целия период на тяхното предоставяне.
Всички клаузи по процесния договор за кредит са валидни, непротиворечащи на
императивни норми на закона, а договорът за кредит за действителен.
По гореизложените съображения, съдът намира, че искът следва да бъде отхвърлен
като неоснователен. При този изход на делото, разноските се възлагат на ищцата.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения иск от Л. В. С., ЕГН **********, с адрес: ***, чрез
адвокат Е.И., ЕИК *********, със съдебен адрес ***, против ***" ЕООД, ЕИК**********,
със седалище и адрес на управление: *** бл *** ***, тел: *************, с който е
направено искане за прогласяване нищожността на Договор за кредит № *************,
сключен с ***" ЕООД, както и осъждане ответното дружество ***" ЕООД,
ЕИК**********, да върне на ищцата Л. В. С., ЕГН **********, сумата от 789,64 лева,
платена такса по пакет от допълни услуги и възнаградителна лихва по договор №
**************, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до
окончателното плащане .
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ГПК, Л. В. С., ЕГН **********, с адрес: ***, чрез
11
адвокат Е.И., ЕИК *********, със съдебен адрес ***, ДА ЗАПЛАТИ на ***" ЕООД,
ЕИК**********, със седалище и адрес на управление: ***, тел: *************,
направените разноски по делото за процесуално представителство в размер на сумата от
360 лв.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Плевен, в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
12