Решение по дело №978/2024 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН).

Образувано е по жалба от Агенция „Пътна инфраструктура“, представлявана от председателя на Управителния съвет - инж. Я. Й., подадена чрез юриск. В. П., срещу Решение № 44 от 08.02.2024 г. по АНД № 20233120200270/2023 г. на Районен съд – Девня (РС – Девня), с което е отменен Електронен фиш № **********, издаден от АПИ, с който фиш на “ГРУП ПЛЮС” ООД, с ЕИК *********, е наложена имуществена санкция в размер на 2 500 лв., на основание чл. 179, ал. 3б, във вр. с чл. 187а, ал. 2, т. 3 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) за нарушение на чл. 102, ал. 2 ЗДвП, както и е осъдена АПИ да заплати сумата от 550 лв., представляваща направените по делото разноски.

С жалбата се настоява, че решението на РС – Девня е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон - касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК. Касаторът излага подробни доводи за неправилност на извода на въззивната инстанция за липсата на правна възможност за издаване на ЕФ за извършено нарушение по чл. 178, ал. 3б ЗДвП и за неприложимост на давностните срокове по чл. 34 ЗАНН в производството по издаване на ЕФ. Излагат се и доводи за незаконосъобразност на извода за противоречие на националния закон на Правото на ЕС. Искането е да се отмени обжалваното решение и вместо него да се постанови решение, с което да се потвърди ЕФ като правилен и законосъобразен, като се претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение, а в условията на евентуалност се прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Ответникът - „ГРУП ПЛЮС” ООД, с ЕИК *********, чрез адв. А. Л. И. Т. Я., с писмен отговор по касационната жалба и писмено становище поддържа правилност и законосъобразност на направените изводи от въззивната инстанция, като излага допълнителни доводи в подкрепа наличието и на трите, приети от районния съд основания за отмяна на ЕФ. Ответникът се позовава и на постановеното Решение от 21 ноември 2024 г. на Съда на ЕС по дело С-61/23. Искането е да се остави в сила обжалвания съдебен акт, като се претендира и присъждане на адвокатско възнаграждение.

Участващият по делото прокурор дава заключение за неоснователност на жалбата. Пледира за оставяне в сила на обжалваното решение като правилно и законосъобразно, като счита, че при преценката на установените факти и събраните доказателства районният съд правилно е приложил материалния закон, съобразено е Европейското законодателство в областта на наказването.

Касационната жалба е редовна и допустима - подадена е от страна, участвала във въззивното съдебно производство, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК.

Административният съд, съобразявайки посочените в жалбата касационните основания, изразените становища на страните, мотивите на съдебния акт и събраните по делото доказателства, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

С оспорения пред РС – Девня ЕФ, на „ГРУП ПЛЮС” ООД, е наложена имуществена санкция в размер на 2 500 лева на основание чл. 187а, ал. 2, т. 3, във вр. с чл. 179, ал. 3б ЗДвП за нарушение на чл. 102, ал. 2 ЗДвП.

Анализирайки събраните в хода на съдебното следствие пред него релевантни доказателства, въззивният съд приема за установено от фактическа страна, че на 07.04.2021 г., в 05:29 ч., в землището на гр. Девня, обл. Варна, с устройство № 10072 - елемент от електронна система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 ЗП е установено, че моторно превозно средство, собственост на въззивното дружество – автобус, ОТОКАР ВЕКТИО с рег. № [рег. номер], с допустима техническа маса 14 400, брой оси 2, категория Евро 6, се движи по път А – 2, км 399 + 703, с посока намаляващ километър, включен в обхвата на платената пътна мрежа, без да е заплатена изцяло дължимата пътна такса по чл. 10, ал. 1, т. 2 ЗП, съобразно категорията, а именно няма валидно подадена тол – декларация или закупена маршрутна карта. На 03.02.2023 г. е съставен ЕФ № **********, връчен по надлежния ред.

С ЕФ е указано, че независимо от наложената имуществена санкция наказаното дружество дължи и заплащане на съответната такса по чл. 10б, ал. 5 ЗП съобразно категорията на притежаваното от дружеството ППС в размер на 24 лева, както и че при заплащане на компенсаторна такса по чл. 10, ал. 2 ЗП в размер на 150 лв., нарушителят може да се освободи от административнонаказателна отговорност.

При така установената фактология от правна страна въззивната инстанция приема, че в случая са налице няколко самостоятелни основания за отмяна на ЕФ като незаконосъобразен. На първо място въззивният съд приема, че обжалваният ЕФ не е издаден в рамките на давностните срокове по чл. 34, ал. 1 ЗАНН. На следващо място е направен извод, че за вмененото на въззивника нарушение по чл. 179, ал. 3б ЗДвП не е предвидена възможност за издаване на ЕФ, доколкото според разпоредбата на чл. 189ж, ал. 1 ЗДвП ЕФ може да се издава само при нарушение по чл. 179, ал. 3 ЗДвП, каквото не е процесното по делото нарушение. Поради това заснетото в случая нарушение по чл.179 ал.3б ЗДвП е посочено, че е следвало да бъде установено със съставяне на АУАН, и санкционирано чрез издаване на НП, т.е. по общия ред на ЗАНН, вместо което за него недопустимо е съставен ЕФ.

На трето място, въззивният съд приема наличие на противоречие на разпоредбата на чл.179 ал.3б ЗДвП на разпоредбата на чл.9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламенти на Съвета от 17 юни 1999г относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури. Предвид задължителният характер на Директивата и позовавайки се на решението по обединени дела Euro-Team и Spiral-Gep С-501/2014 на СЕС, районният съд стига до извод, че при приемането на националната санкционна разпоредба на чл.179 ал.3б ЗДвП и чл. 187а, ал. 2, т. 1, т.2 и т.3 ЗДвП не е спазен принципът на пропорционалност, тъй като те предвиждат глоба и имуществена санкция в абсолютен размер от 2 500 лв., като не дават никаква възможност при налагането им да се отчитат смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. Съдът посочва, че единственият начин, гарантиращ пълната ефективност на правото на Съюза и защитаващ правата на частноправните субекти, е непропорционалната национална санкционна уредба – чл. 179, ал. 3б, вр. чл. 187а, ал. 2, т. 3 ЗДвП – да бъде оставена без приложение, доколкото в противен случай би се стигнало до несъответстващ на правото на ЕС резултат. Въззивната инстанция обсъжда и евентуалната приложимост на чл.185 ЗДвП като субсидиарна норма, но с оглед предвиждането с нея единствено на глоба като наказание за ФЛ, преценя, че тя е неприложима при нарушения, извършени от ЮЛ, какъвто е и настоящият казус. С тези съображения РС – Девня отменя ЕФ и присъжда в полза на дружеството разноски в производството.

Касационният съдебен състав споделя така достигнатия краен правен извод по същество за наличие на основания за отмяна на ЕФ като незаконосъобразен и препраща на основание чл. 221, ал. 2 АПК към мотивите на въззивната инстанция по отношение липсата на предвидена в действащата редакция на ЗДвП към момента на извършването на нарушението възможност за издаване на ЕФ за процесното нарушение и за противоречието на националната санкционна норма в случая с Правото на ЕС.

Разпоредбата на чл. 189ж, ал. 1, изр. първо ЗДвП, в приложимата редакция към датата на извършване на нарушението (ДВ, бр. 105/2018 г., в сила от 01.01.2019 г.) регламентира, че при нарушение по чл. 179, ал. 3 ЗДвП, установено и заснето от електронната система по чл. 167а, ал. 3 ЗДвП, може да се издава ЕФ в отсъствието на контролен орган и на нарушител за налагане на глоба или имуществена санкция в размер, определен за съответното нарушение. С последващото изменение на текста – обнародвано в ДВ, бр. 13 от 2024 г., в сила от 13.02.2024 г., обхватът на нормата е изрично разширен и за нарушенията по чл. 179, ал. 3 - 3б, вкл., което е в подкрепа на правилността на извода на въззивната инстанция, че към 07.04.2021 г. санкционирането на извършеното от ответника по касацията административно нарушение по чл. 179, ал. 3б ЗДвП е било допустимо единствено по общия ред – чрез съставяне на АУАН и издаване на НП. Недопустимото му санкциониране с ЕФ представлява съществено и неотстранимо в съдебната фаза на производство процесуално нарушение, което е достатъчно основание за отмяната на обжалвания пред районния съд ЕФ.

На следващо място, по отношение съобразяването на въззивната инстанция с материалния закон, за което касационната инстанция следва да следи и служебно, съдът намира, че дори да се приеме, че неприложимостта на сроковете по чл. 34 ЗАНН по отношение на ЕФ е съответна на преследваната от закона цел, то в случая правилно районният съд приема, че следва да се остави неприложена посочената в ЕФ санкционна норма като противоречаща на Европейското право.

Правилно РС – Девня изследва съответствие на нормата на чл. 179, ал. 3б ЗДвП с Директива 1999/62/ЕО и практиката на СЕС и стига до извод за наличие на основания да бъде оставена неприложена санкционната норма на чл. 187а, ал. 2, т. 3, във вр. с чл. 179, ал. 3б ЗДвП.

В същия смисъл и в допълнение към изложеното от РС - Девня, по отношение на санкцията следва да бъде съобразено и произнасянето на СЕС по дело С–61/23. Член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури (наричана по-нататък Директива 1999/62) изисква държавите членки да установяват съответен контрол и да определят система от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, приети по директивата, като предприемат всички необходими мерки, за да гарантират изпълнението на националните разпоредби, а установените наказания следва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи. Принципът на пропорционалност, който следва държавите членки да съобразяват, предполага предвидените санкционни мерки в националното законодателства да не надхвърлят границите на подходящото и необходимото за постигането на легитимно преследваните от директивата цели.

В случая с нормата на чл. 187а, ал. 2, т. 3, във вр. с чл. 179, ал. 3б ЗДвП е предвиден фиксиран размер на имуществената санкция – 2 500 лева, за извършено нарушение на чл. 102, ал. 2 ЗДвП – неизпълнение на задължението на собственика да не допуска движението на пътно превозно средство по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, ако за пътното превозно средство не са изпълнени задълженията във връзка с установяване на размера и заплащане на съответната такса по чл. 10, ал. 1 от Закона за пътищата според категорията на пътното превозно средство.

С Решение от 21 ноември 2024 г. по дело С-61/23 Съдът на ЕС приема, че чл. 9а от Директива 1999/62 трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер. Тоест санкционната норма на чл. 187а, ал. 2, т. 3, във вр. с чл. 179, ал. 3б ЗДвП, предвиждаща налагане на имуществена санкция в абсолютен размер – 2 500 лева, на собственик – юридическо лице, за допускане движението на пътното превозно средство, без да са изпълнени задълженията по установяване размера и заплащане на съответната такса по чл. 10, ал. 1 ЗП, следва да остане неприложена като противоречаща на Правото на ЕС.

Според легалната дефиниция на чл. 6 ЗАНН административно нарушение е това деяние (действие или бездействие), което нарушава установения ред на държавното управление, извършено е виновно и е обявено за наказуемо с административно наказание, налагано по административен ред. След като са налице пречки за прилагане на предвиденото в случая административно наказание под формата на имуществена санкция, то изобщо липсва основание за ангажиране на административнонаказателната отговорност на дружеството-касационен ответник, поради което обжалваният пред РС -Девня ЕФ правилно е прието, че е незаконосъобразен и е отменен.

При извършената служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон, за което касационната инстанция е задължена, съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, съдът намира, че решението не страда от пороци, които да са основания за отмяна, обезсилване или обявяване на нищожност.

Касационната жалба се явява неоснователна и следва решението на РС - Девня да бъде оставено в сила.

При този изход на спора, на основание чл. 63д, ал. 1 ЗАНН, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски за касационната инстанция в размер на 600 лв. за адвокатско възнаграждение. Възражението за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение е неоснователно. Пълномощникът на санкционираното дружество е представил писмен отговор по касационната жалба, както и писмено становище, съдържащи подробни доводи както за законосъобразност на направените от въззивната инстанция изводи, така и доводи за наличие и на неотчетени от районния съд нарушения на материалния закон при издаване на обжалвания ЕФ.

С оглед изхода на спора, претенцията за присъждане на направените от касатора разноски се явява неоснователна.

На основание чл. 221, ал. 2 АПК, във връзка с чл. 63в ЗАНН, съдът

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 44 от 08.02.2024 г. по АНД № 20233120200270/2023 г. на Районен съд – Девня.

ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура“ да заплати на „ГРУП ПЛЮС” ООД, с ЕИК ********* сумата от 600 лева, представляваща направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение.

Решението не подлежи на обжалване.