РЕШЕНИЕ
№ 943
гр. София, 03.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело №
20251000501106 по описа за 2025 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следв ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от Гаранционен фонд, ответник.
Обжалва се решение № 19 от 12. 02.2025 г. по гр.д.№ 174 по описа за
2024 г. на ОС-Видин, в частта, в която е уважен, предявеният от Л. В. И., иск
по 558,ал.5 вр. с чл.557, ал.1, т.2, б.“а“ КЗ. Решението се обжалва в частта,
в която ответникът/въззивник е осъден да заплати сумата в размер над 5 000
лв. до присъдения размер от 15 000 лв. Решението се обжалва и в частта за
присъдената лихва, както и за разноските.
Излагат се доводи за неправилност, необоснованост и постановяване на
решението в обжалваната му част при допуснати процесуални нарушения.
Съдът бил приел, че не е доказано възражението на ответника за
съпричиняване от страна на ищеца, но това не се дължало на бездействие на
ответника, а на допуснато процесуално нарушение от страна на съда. Сочи, че
в т.1.7 от отговора по исковата молба било направено доказатествено искане за
изслушване на КСАТМЕ относно това дали процесното МПС е оборудвано с
обезопасителни колани, но съдът не гарантирал събирането на допуснатите
доказателствени искания. В случай, че съдът приеме, че не е налице
съпричиняване от страна на пострадалия, то да намали размера на
присъденото обезщетение като се позовава на нарушение на критериите по
1
чл.52 ЗЗД за справедливост; решението било постановено в разрез със
съдебната практика на ВКС по тези въпроси.
Иска се решението да бъде отменено в обжалваната му част.
Претендират се разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ищеца- Л. В. И., в който се
изразява становище за нейната неоснователност и правилност на
първоинстанционното решение в частта, в която претенцията му е била
уважена. Действително, съдът бил допуснал изготвяне на САТЕ и по задачите,
поставени от ответника. Действително, вещото лице не било отговорило на
тези въпроси, но ответникът при изслушването на вещото лице не бил
изпратил свой процесуален представител и не бил направил искане за
допълване на заключението. Затова намира, че този пропуск не може да бъде
саниран пред въззивната инстанция. Макар вещото лице да било
предположило, че съчетаната травма на ищеца не би била получена, ако
последният е бил с предпазен колан, изводът на съда, че по делото липсвали
данни лекият автомобил да е бил оборудван с предпазни колани, бил
правилен. Затова и възражението за съпричиняване било недоказано. А част
от доводите за съпричиняване не отговаряли на механизма на ПТП.
Получените травми вследствие на ПТП били доказани. Затова намира довода
на въззивника, че присъденото обезщетение е прекомерно, за неоснователен.
Спазени били критериите на чл.52 ЗЗД; определеният размер кореспондирал
на съдебната практика на ВКС по сходни дела, предмет на които били сходни
телесни увреждания и съпътстващи ги болки и страдания. Претендира
разноски.
Третото лице помагач на страната на ответника – М. Р. А. не изразява
становище.
По допустимостта на въззивната жалба:
Обжалваното решение е връчено на въззивника на 10.03.2025 г.
Въззивната жалба е подадена на 18.03.2025 г. Следователно същата е в
срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес за обжалване.
В частта, в която претенцията е уважена за сумата в размер на 5 000
лв., както и е отхвърлена за разликата над сумата от 15 хиляди лева до
пълния предявен размер от 25 500 лв., решението като необжалвано е
влязло в сила.
По основателността на въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, първоинстанционният
съд е приел, че от събраните по делото доказателства се установява следния
механизъм на ПТП а именно, че на 01.01.2024 г., около 01:00, в с.Арчар,
обл.Видин, по ул. "Арчарица", водачът на лек автомобил "БМВ 745 И" с peг.
№ ***, неизвестен водач управлявал с превишена скорост от около 50 км/час, с
посока на движение от с. Арчаркъм с.Добри дол, при ограничение на
скоростта за пътния участък от 30км/ч., сигнализирано с пътен знак В26 и в
нарушение на чл. 21, ал. 2 ЗДвП, като не се съобразил и с мократа пътна
2
настилка, в резултат на което загубил контрол над управлението на
автомобила, навлязъл в лентата за насрещно движение и реализира сблъсък с
правомерно движещия се в своята пътна лента л.а. "Фолксваген Голф" с peг.
№***, управляван от водача Т. И. и в който автомобил на задна лява седалка се
превозвал ищецът, като пътник.
Процесното ПТП било настъпило вследствие противоправните
субективни действия на неустановения водач на л.а. "БМВ 745 И" с peг. №***,
който управлявал с превишена скорост над допустимата за пътния участък и
допуснал навлизане в насрещната пътна лента за движение пред правомерно
движещия се по нея лек автомобил "Фолксваген Голф" с peг. №***, като с
действията си неустановения водач поставил себе си и водача на другия
автомобил в невъзможност да предотвратят произшествието.
Претърпените от ищеца вреди и причинно-следствената връзка между
вредите и ПТП се установявали по безспорен начин от заключението на СМЕ.
Вследствие на инцидента ищецът бил получил следните увреждания: травма
на главата, контузия на дясно коляно, радикулопатия на десен горен крайник,
като първите две травматични увреждания вещото лице определяло като
съчетана травма глава - долен крайник. Радикулопатията на десния горен
крайник се била проявила около 10 дни след ПТП, но съдът е приел за
доказано, че е в причинно-следствена връзка с ПТП. Видно било от
разясненията на вещото лице,че радикулопатията означава засягане на нервно
коренче, което излиза от 7-8-ми шиен прешлен и инервира горния крайник,
характеризира се с изтръпвания на ръката и болезненост по хода на нерва.
Вещото лице заявявало, че това заболяване е възможно да е в причинна
връзка с травмата, следователно и с ПТП. В случая безспорно се установило
от показанията на свидетелката Т. И., че преди пътния инцидент ищецът не
бил имал оплаквания от болки в дясната ръка, както и не бил диагностициран
с това заболяване. За наличието на причинна връзка между проявилата се
радикулопатия при ищеца съдът се е позовал и на следните обстоятелства -
мястото на удара и местоположението на ищеца в автомобила. Видно било от
протокола за ПТП,че по лекия автомобил в който се бил превозвал ищецът,
били настъпили деформации в предна и странична лява част, като
свидетелката Т. И. заявявала, че цялата лява странична част е била
деформирана, а вратите от лявата страна не можели да се отварят. Ищецът
излязъл през прозореца. При тези данни съдът е приел за безспорно, че
ищецът е понесъл удара, вследствие на който е получил посочените по-горе
травматични увреждания. При това положение предявеният иск бил доказан в
своето основание.
По възражението за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД,
първоинстанционният съд е приел, че ответникът своевременно с писмения
отговор е направил възражение за съпричиняване, от страна на ищеца, тъй
като същият бил без обезопасителен предпазен колан в нарушение
разпоредбата на чл. 137а, ал. 1 ЗДвП.
Тълкуването на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД налагала разбирането, че за
да е налице вина на участник в пътното движение и принос на увредения към
щетата, е необходимо не само извършваните от последния действия да
3
нарушават предписаните от ЗДвП и ППЗДвП правила за поведение, но и
нарушенията да са в пряка причинна връзка с настъпването на вредоносния
резултат, т. е. последният да е тяхно следствие. В този смисъл била трайната
практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК - напр. решение №
20б/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г., II на ВКС, решение № 18/17.09.2018 г.
по гр. д. № 60304/2016 г. на IV г. о. Обективният характер на съпричиняването
бил признат изрично от Върховния съд в ППВС № 17/1963 г. - т. 7, което
имало характер на задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал.
1, т. 1 ГПК. С цитираното постановление Пленумът на Върховния съд приел
със задължителна за съдилищата в Република България сила, че
обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият
пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като се преценявало
единствено наличието на причинна връзка между поведението му и настъпИ.
вредоносен резултат. Като краен извод първоинстанционният съд е приел, че
от данните по делото не се доказа съпричиняване от страна на пострадалото
лице - ищеца да е бил без поставен обезопасителен колан, доколкото по делото
нямало данни лекият автомобил, в който се е превозвал ищеца на задната
седалка, да е бил оборудван с обезопасителни колани. Затова и съдът не е
споделил изказаното от вещото лице по СМЕ предположение, че съчетаната
травма глава-долен крайник при ищеца не би се получила в този мащаб, ако
същият в условията на ПТП е бил с предпазен колан.
По отношение на размера на предявения иск за неимуществени
вреди съдът се е позовал на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, съгласно която при
определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът се
ръководи от принципите на справедливостта. А относно дължимото на ищеца
обезщетение за неимуществени вреди съдът е съобразил броя и характера на
телесните увреждания, силата, интензитета и продължителността на
търпените от ищеца болки и страдания. Посочил е, че съчетаната травма
глава-долен десен крайни и радикулопатия на десен горен крайник са довели
до затруднения, нарушения в пълноценното функциониране на долния и горен
десни крайници за период около 30 дни. Ищецът бил изпитвал в началото по
интензивни болки и страдания, като във времето постепенно са намалявали.
През целия възстановителен период ищецът бил приемал обезболяващи и
спазвал назначената му медикаментозна терапия. Имал нужда от чужда
помощ, пролежал на легло по-голяма част от възстановителния период,
съгласно свидетелските показания на свидетелката Т. И.. При определяне на
размера на обезщетението съдът се е позовал на СМЕ, че към момента ищецът
е възстановен, а прогнозата за развитие на здравословното му състояние е
добра.
Затова и претърпените от ищеца неимуществени вреди съдът е
определил в размер на сумата от 15 000 лв./петнадесет хиляди лева/., поради
което и за тази сума искът е уважен и отхвърлен за разликата над тази сума до
претендирания размер от 25 500 лв., като неоснователен.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
4
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че
обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес.
По доводите във въззивната жалба:
Апелативен съд-София като взе предвид доводите и възраженията на
страните, както и събраните по делото доказателства, приема следното:
Действително, първо се определя размера на обезщетението при
спазване на критериите по чл.52 ЗЗД за справедливост, а след това се обсъжда
въпроса за неговото намаляване в хипотезата на чл.51, ал.2 ЗЗД. Тъй като,
обаче, от страна на въззивника на първо място е въведен довода за
съпричиняване и съобразно изхода по този въпрос, се оспорва размера на
присъденото от първоинстанционният съд, обезщетение, то въззивната
инстанция първо ще разгледа довода за съпричиняване и след това въпроса за
справедливостта на присъденото обезщетение за неимуществени вреди.
Относно възражението за съпричиняване:
По въпроса относно предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване
на обезщетението за вреди е формирана задължителна практика на ВС и ВКС,
намерила израз в ППВС № 17/1963 г. и Тълкувателно решение № 1 от
23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, както и постоянна
практика на ВКС, обективирана в решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. №
35/09 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 98 от 24.06.2013 г. по т. д. № 596/12 г. на
ВКС, ІІ т.о., решение № 151 от 12.11.2010 г. по т. д. № 1140/11 г. на ВКС, ІІ т.о.,
решение № 169 от 02.10.2013 г. по т. д. № 1643/12 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.,
решение № 16 от 04.02.2014 г. по т. д. № 1858/13 г. на ВКС, І т.о., решение №
92 от 24.07.2013 г. по т. д. № 540/12 г. на ВКС, І т.о., решение № 117 от
8.07.2014 г. по т. д. № 3540/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 118 от 27.06.2014
г. по т. д. № 3871/2013 г., І т. о., решение № 15 от 19.02.2020 г. по т. д. №
146/2019 г., ІІ т. о. и др., според която, за да бъде намалено на основание чл.
51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да
бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред
първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при
условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела.
В срока по чл.131 ГПК ответникът е направил възражение за
съпричиняване от страна на пострадалия, който пътувал в увреденото МПС,
без да постави задължителен предпазен колан, което било в пряка причинно-
следствена връзка с тежестта на настъпилите травми, виж л.49 от
първоинстанционното производство.
От заключението на допуснатата, изслушана и приета по делото пред
първата съдебна инстанция съдебно-медицинска експертиза, се установява, че
вследствие на процесното ПТП ищецът е получил съчетана травма глава-
долен крайник. Травмите са получени от удар от или върху тъп предмет с
характер на бордна травма. Причинено е временно разстройство на здравето
не опасно за живота, болки и страдания. Приложеното лечение се е състояло
от обезболяващи адекватно на състоянието му със срок от 30 дни. Вещото
лице е констатирало наличието на причинно –следствена връзка между ПТП и
нанесената на ищеца травма.
5
Спорно по делото е дали травматичните увреждания биха се избегнали,
ако пострадалият е пътувал с поставен предпазен колан.
Съгласно чл. 51, ал. 1 ЗЗД при непозволено увреждане деликвентът
дължи обезщетение на увредения за всички вреди, които са пряка и
непоследствена последица от деликта. Единственото допустимо отклонение е
предвидената в чл. 51, ал. 2 ЗЗД възможност обезщетението да се намали ако и
пострадалият е допринесъл за настъпване на увреждането. Разпоредбата не
съдържа указания за критериите и условията, при които това намаляване на
обезщетението придобива реални измерения.
Доколко поведението на пострадалия е рисково и дали то е допринесло
за увреждането, подлежи на доказване във всеки отделен случай, при тежест
на доказване върху позоваващата се на съпричиняването страна в процеса.
В мотивите към т. 7 на ТР от 23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на
ОСТК на ВКС, след направено разграничение между допринасяне на
пострадалия за възникване на ПТП и приноса му за настъпване на вредата, е
разяснено, че принос за настъпване на вредата е налице, когато пострадалият
не е допринесъл за настъпване на събитието, но с поведението си е спомогнал
за собственото си увреждане. Прието е, че съпричиняването на вредата
изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на
пострадалия и настъпИ. вредоносен резултат, а приносът на увредения, като
обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или
бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води
до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в определена степен.
В посочения акт на нормативно тълкуване е изтъкнато, че поведението на
увреденото лице е рисково, тогава, когато е проява на съзнателен и свободно
формиран избор на увредения, по отношение на когото е налице знание за
определен факт или възможност за узнаването му при проявена дължима
грижа.
Въззивната инстанция прие с определението си № 1163 от 29.04.2025 г.,
четено в производство по чл.267 ГПК, че първоинстанционният съд е
допуснал процесуално нарушение, попадащо в хипотезата на чл.266, ал.3
ГПК, тъй като с доклада по чл.140 ГПК, обективиран в определение № 354 от
19.07.2024 г. ОС-Видин е назначил съдебно-автотехническа експертиза, която
да изготви заключение по въпросите поставени от двете страни, а видно от
самото заключение, вещото лице е отговорило само на въпросите, поставени
от ищеца поради което делото е останало неизяснено от фактическа и правна
страна. Освен това настоящата инстанция прие, че са необходими специални
познания по смисъла на чл.195, ал.1 ГПК и по арг. от т.2 и 3 на ТР №1/2013 г.
на ОСГТК на ВКС по въпросите на въззивното обжалване, счете, че следва да
бъде допусната комплексна съдебно-автотехническа и медицинска
експертиза, която да отговори на въпросите от т.1.7 до 1.14 от отговора по
исковата молба, л.52 от делото пред ОС-Видин.
От заключението на комплексната съдебно медико-автотехническа
експертиза /КСМАТЕ/, депозирано и прието пред въззивната инстанция се
установява, че лекия автомобил марка „Фолксваген“ с рег.№ *** е оборудван с
6
триточкови инерционни колани на предните и задна лява и дясна седалка.
Задна средна седалка е оборудвана с двуточков колан. До това заключение
вещите лица са достигнали след разчитането на № на рамата на процесния
автомобил. Вещите лица разясняват, че функцията на предпазния автомобилен
колан е да фиксира тялото на водача и пътниците към облегалката и седалката
на автомобила; да ограничи движението им напред при рязко спиране и да
предотврати контакт с детайли от вътрешността на купето на автомобила-
арматурно табло, волана, страничните колони, предното и страничните стъкла
и други детайли. По този начин се намаляват възможноститте за получаване
на тежки телесни наранявания при автомобилната травма в салона на
автомобила. Правилно поставеният колан обхваща оптимално пълтно гърдите
и таза. Поставен в нормален режим на аварийно заключване, триточковият
колан не изисква специално нагласяне по дължината и позволява свобода на
движението, когато автомобилът се движи с постоянна скорост и не се налага
рязко придвижване на тялото напред- при аварийно спиране. Коланите са
конструирани и изработени така, че да издържат човешката маса /тегло/ при
моментно ускорение на тялото напред, за да се предотврати нараняване на
главата, лицето, гръдния кош, таза и долните крайници в предното стъкло,
арматурното табло, волана, облегалките на задните седалки или други
разположени пред водача и пътниците части от автомобилния салон.
Обезопасителните колани задържат тялото на шофьора и пътниците към
облегалката при челни сблъсъци/удари. В случая ищецът е бил пътник в
процесния автомобил на задна лява седалка /зад водача/. Механизмът на
удара, описан в материалите по делото, е челно ляв. При този удар тялото на
ищеца се е предвижило напред, нагоре и наляво, като главата най-вероятно се
е ударила в облегалката на седалката на водача и средната колонка на
автомобила, при което са се получили уврежданията в областта на лицето,
главата и шията. За да може главата да достигне и да се удари в предната
седалка, тялото на ищеца е осъществило свободно инерционно движение в
купето на автомобила. Дясната колянна става най-вероятно се е ударила в
предната седалка. С оглед получените от ищеца травматични увреждания и
тяхната локализация, вещите лица достигат до извода, че ищеца е пътувал без
поставен предпазен колан. Вещите лица са констатирали, че в приложените по
делото медицински документи не са описани увреждания на ищеца, които да
се приемат за специфични, получени от въздействието върху тялото на
поставен предпазен колан. Ако пострадалият/ищец е бил с поставен
обезопасителен колан, тялото нямаше да се придвижи напред и главата да
достигне до предната седалка. Увреждането в областта на шията може да се
получи и от така наречения „камшичен удар“. Увреждането на коляното също
може да се получи, тъй като долните крайници не са фиксирани от предпазния
колан и могат да получат увреждания, независимо от положението на колан.
Следователно, в конкретния случай при поставен обезопасителен колан,
нямаше да се получи травмата в областта на главата. Останалите две
увреждания е възможно да се получат и при поставен обезопасителен колан.
Въззивната инстанция намира депозираното заключение на КСМАТЕ за
компетенто изготвено, съответстващо на събраните по делото писмени и
7
гласни доказателства и го намира за обективно; същото следва да бъде
кредитирано.
Ще отбележим и, че изложеното от вещото лице К., изготвил съдебно-
медицинската експертиза пред първата съдебна инстанция, при изслушването
си в о.с.з. на 16.10.2024 г. също е посочил /а не предположил/, че травмата на
главата не би се получила, ако ищецът е бил с поставен предпазен колан, виж
л.107 от първоинстанционното производство.
Следователно доказано е от заключението, че процесният автомобил е
бил оборудван с колани, както и,че пострадалия ищец не е бил с поставен
предпазен колан по време на сблъсъка между двата автомобила. Установи се
нарушение на чл. 137 а, ал. 1 ЗДвП от страна на пострадалия като пътник в
процесния автомобил, който е пътувал без поставен предпазен колан. Това
представлява противоправно поведение.
При това положение налага се извод, че от ответника се доказа
наличието на съпричиняване от страна на пострадалия по отношение на
вредоносния резултат; пострадалият не е допринесъл за настъпване на
събитието, но с поведението си е спомогнал за собственото си увреждане-
това в областта на главата. Поемането на предвидим и реално очакван риск,
или в неговото необосновано игнориране, това поведение съставлява
обективен принос, който е противоправен и е в пряка причинна връзка
вредоносния резултат, последица от реализираното ПТП. /Решение № 59 от
27.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 257/2021 г., II т. о., ТК, Определение № 245 от
18.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2027/2023 г., III г. о., ГК РЕШЕНИЕ № 103 ОТ
09.04.2025 Г. ПО К. Т. Д. № 676/2024 Г., Т. К., І Т. О. НА ВКС и др./. Налице е
и причинно-следствена връзка от противоправното поведение на пътника и
нанесената травма.
В РЕШЕНИЕ № 674 ОТ 12.11.2024 Г. ПО ГР. Д. № 4324/2023 Г., Г. К., ІV
Г. О. НА ВКС, където са разгледани въпросите относно съпричиняването,
изрично е прието, че съдът при своевременно направено такова възражение, за
да определи процента съпричиняване на пострадалия, следва да го съпостави
с този на деликвента.
При гореизложените мотиви настоящата инстанция приема, че
съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия следва
да се определи в размер на 30 %.
Относно спазването на принципите на чл.52 ЗЗД:
Действително, справедливостта като критерий за определяне размера на
обезщетението за неимуществени вреди не е абстрактно понятие, а
предпоставя преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства,
относими към обема на вредите. Те следва да бъдат оценени адекватно и в
тяхната съвкупност, с посочване на значението им спрямо съдържанието на
увреждането. Когато съдът само е изброил релевантните за определяне на
обезщетението факти, но не е мотивирал оценъчен извод за приноса им
спрямо вида и обхвата на вредите или неправилно е преценил последните,
критерият за справедливост по чл. 52 от ЗЗД се явява нарушен. В случая,
обаче, първоинстанционният съд изрично е посочил защо приема конкретния
8
размер на обезщетението, а именно: броя и характера на телесните
увреждания, силата, интензитета и продължителността на търпените от ищеца
болки и страдания; обстоятелството, че ищеца е имал нужда от чужда помощ;
пролежал на легло по-голяма част от възстановителния период, както и, че се е
налагало да употребява обезболяващи; спазвал е медикаментозната терапия.
При определяне на справедливото обезщетение за неимуществени
вреди, следва да се вземат предвид във всеки конкретен случай установените
по делото конкретни обстоятелства, свързани с характера и тежестта на
увреждането, интензитета и продължителността на претърпените физически и
емоционални болки и страдания.
Нанесените на ищеца травматични увреждания са установени от
допуснатата, изслушана и приета по делото /пред първата съдебна инстанция
съдебно-медицинска експертиза/, виж мотивите по-горе досежно
съпричиняването.
От събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява,
че силните болки са продължили един месец. През възстановителния период
ищецът се е нуждаел от чужда помощ. Затруднение при оказване на такава е
обстоятелството, че ищеца живее на семейни начала със свидетелката Т. И.,
която е управлявала лекия автомобил марка „Фолксваген“, където пътник е
бил ищеца, като самата И.а също е пострадала. Това е налагало някой да дойде
да им сготви, да пренесе дърва- битовизми, както сочи свидетелката. Помощ
им е била оказана от родителите им- един път неговата майка, един път
нейната.
Неимуществените вреди, макар да имат стойностен еквивалент, са в
сферата на субективните преживявания на пострадалия, затова за тяхното
определяне имат значение различни обстоятелства, като последните са
относим критерий и при определяне размера на дължимото от Гаранционния
фонд обезщетение, независимо, че същият няма качеството на застраховател,
арг. от чл. 558, ал. 1 КЗ.
При преценката на критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД се
изисква отчитане на общественото разбиране за понятието справедливост на
определен етап от развитието на обществото въз основа на обществено-
икономическите условия, при което е настъпило увреждането, вкл.
установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент,
които служат за ориентир.
Действително, първоинстанционният съд по този въпрос не е изложил
мотиви. Настоящата инстанция, обаче, приема, че така определеното
обезщетение в размер на 15 хиляди лева съответства на икономическата
конюктура към 01.01.2024 г.
Този размер на обезщетението към 2024 г. е адекватен на присъжданите
обезщетения с оглед икономическата конюнктура и би репарирал в пълна
степен причинените на ищеца за неимуществени вреди вследствие на деликта,
без да води до неоснователно обогатяване.
Следователно, неоснователен е довода на въззивника, че справедлив
размер на обезщетението за неимуществени вреди е такъв от 5 хиляди лева.
9
При приетия, обаче, процент на съпричиняване, определеното
обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде намалено на основание
чл.51, ал.2 ЗЗД и сведено до сумата в размер на 10 500 лв.
Налага се извод, че първоинстанционното решение е неправилно в
частта, в която в полза на ищеца е присъдено обезщетение за неимуществени
вреди за разликата над сумата от 10 500 лв. до 15 000 лв. поради което в
тази му част ще следва да бъде отменено. Вместо това искът по чл.432, ал.1
КЗ ще бъде отхвърлен за разликата над сумата от 10 500 лв. до 15 000 лв.
Относно законната лихва:
Действително, решението се обжалва и в частта на присъдената законна
лихва върху главницата по чл.432, ал.1 КЗ, но от страна на въззивника
конкретни доводи не се излагат поради което по арг. от чл.269 ГПК въззивната
инстанция не следва да излага мотиви.
Първоинстанционното решение като правилно следва да бъде
потвърдено в тази му част.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора разноските следва да бъде разпределени по
следния начин:
На ищеца разноски се следват за частта, в която претенциите му бяха
приети за основателни. Същият, обаче, е освободен по чл.83, ал.2 ГПК;
липсват и доказателства да е правил разноски. Затова и разноски не му се
присъждат.
На ответника разноски се следват за частта, в която беше прието, че
искът по чл.432, ал.1 КЗ е неоснователен или такива в размер на 682,63 лв.
/при юриск.възнаграждение в размер на 360 лв./.Първоинстанционният съд е
присъдил разноски в размер на 447,65 лв. или следва да бъде доприсъдена
сумата в размер на 234,98 лв.
На третото лице помагач М. Р. А. разноски не се присъждат, арг. от
чл.78, ал.10 ГПК.
На основание чл.38, ал.2 от ЗАДв. в полза на адв.П. П. ще следва да
бъде присъдено адв. възнаграждение, което съдът определя в размер на
1104 лв. с ДДС. Първоинстанционният съд е присъдил сумата в размер на
1 500 лв. Следователно за разликата над 1104 лв. с ДДС
първоинстанционното решение ще следва да бъде отменено.
На основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът дължи държавна такса и
същата възлиза в размер на 420 лв. Първоинстанционният съд е присъдил
такава в размер на 600 лв. Следователно за разликата над сумата от 420 лв.
първоинстанционното решение ще следва да бъде отменено.
Пред въззивната инстанция:
На въззивника разноски се следват за частта, в която беше прието, че
обжалваното решение е неправилно. Въззивникът претендира разноски в
размер на 540 лв. за юриск.възнаграждение, държавна такса за въззивното
10
обжалване в размер на 200 лв. и разноски за КСМАТЕ или общо в размер на
1340 лв. Доколкото юриск.възнаграждение се определя от съда на основание
чл.78, ал.8 ГПК, то при съобразяване с извършените по делото процесуални
действия съдът намира, че такова следва да бъде определено в размер на 300
лв., който размер ще бъде използан като база за определяне на дължимите на
въззивника разноски съобразно изхода на спора пред настоящата инстанция.
Или такива в размер на 495,50 лв.
Въззиваемият не е правил разноски поради което такива не му се
присъждат.
На третото лице помагач М. Р. А. разноски не се присъждат, арг. от
чл.78, ал.10 ГПК.
В полза на адв.П. на основание чл.38, ал.2 от ЗАДв. следва да бъде
определено адв. възнаграждение. При съобразяване на извършените пред
настоящата инстанция процесуални действия съдът намира, че адекватно на
положения труд е адв.възнаграждение в размер на 960 лв. с ДДС.
С оглед представената от ищеца пред първата съдебна инстанция
декларация за материално и гражданско състояние, както и при съобразяване с
влязлото в сила определение по чл.83, ал.2 от ГПК, въззивната инстанция
приема, че довода за липса на предпоставките на чл.38, ал.2 от ЗАДв.,
направен от въззивника в хода по същество на делото, за неоснователен.
На третото лице помагач М. Р. А. разноски не се присъждат, арг. от
чл.78, ал.10 ГПК.
Водим от горното АПЕЛАТИВЕН СЪД-СОФИЯ
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 19 от 12. 02.2025 г. по гр.д.№ 174 по описа за
2024 г. на ОС-Видин, в частта, в която е уважен, предявеният от Л. В. И., ЕГН
**********, срещу Гаранционен фонд, ЕИК *********, иск по 558,ал.5 вр. с
чл.557, ал.1, т.2, б.“а“ КЗ, за сумата над 10 500 лв. до сумата от 15 000 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от
травматични увреждания, причинени в резултат на ПТП, настъпило на
01.01.2024 г. в с.Арчар, обл.Видин, виновно причинено от водача на л.а. "БМВ
745 И“, с рег. №***, ведно със законната лихва върху сумата, считано от
02.05.2024 г. до окончателното издължаване, както и в частта за разноските
в полза на адв.П., на основание чл.38, ал.2 от ЗАДв. за сумата над 1104 лв.
с ДДС, както и в частта по чл.78, ал.6 ГПК за разликата над сумата от 420
лв.
И вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Л. В. И., ЕГН **********, съдебен адрес:
гр.София, бул.“Княз Александър Дондуков-Корсаков“ № 5, вх.В, ап.25 –
адв.Й. Д., срещу Гаранционен фонд, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул. Граф Игнатиев“ №2, ет.4, иск по 558,ал.5 вр. с
11
чл.557, ал.1, т.2, б.“а“ КЗ, за сумата над 10 500 лв. до сумата от 15 000 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от
травматични увреждания, причинени в резултат на ПТП, настъпило на
01.01.2024 г. в с.Арчар, обл.Видин, виновно причинено от водача на л.а. "БМВ
745 И“, с рег. №***, ведно със законната лихва върху сумата, считано от
02.05.2024 г. до окончателното издължаване, като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 19 от 12. 02.2025 г. по гр.д.№ 174 по
описа за 2024 г. на ОС-Видин, в частта, в която Гаранционен фонд, ЕИК
*********, е осъден да заплати на Л. В. И., ЕГН **********, законната лихва
върху сумата от 10 500 лв., считано от 02.05.2024 г. до окончателното
издължаване, като правилно.
ОСЪЖДА Л. В. И., ЕГН **********, съдебен адрес: гр.София,
бул.“Княз Александър Дондуков-Корсаков“ № 5, вх.В, ап.25 – адв.Й. Д., да
заплати на Гаранционен фонд, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул. Граф Игнатиев“ №2, ет.4, сумата в размер на
234,98 лв., представляваща доприсъдени разноски пред първата съдебна
инстанция.
ОСЪЖДА Л. В. И., ЕГН **********, съдебен адрес: гр.София,
бул.“Княз Александър Дондуков-Корсаков“ № 5, вх.В, ап.25 – адв.Й. Д., да
заплати на Гаранционен фонд, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул. Граф Игнатиев“ №2, ет.4, сумата в размер на
495,50лв., представляваща разноски пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА Гаранционен фонд, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул. Граф Игнатиев“ №2, ет.4, на основание чл.38 ал.2
от ЗАДв. да заплати на адв.П. П., САК, съдебен адрес: гр.София, бул.“Княз
Александър Дондуков-Корсаков“ № 5, вх.В, ап.25, сумата в размер на 960 лв. с
ДДС, представляваща адв.възнаграждение за процесуално представителство
на Л. В. И., ЕГН **********, пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО Е ПОСТАНОВЕНО ПРИ УЧАСТИЕТО НА М. Р. А. -
трето лице помагач на страната на ответника.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в 1-месечен срок от
получаването му, при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12