Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 21.12.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети
октомври през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 1733 по
описа за 2021г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 04.12.2019г.,
постановено по гр.д. № 10475/2018г. на СРС, ГО, 150 състав, е отхвърлен предявеният от П.Ю.М. срещу “М.” ЕООД иск
с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД за осъждане на ответното
дружество да заплати сума в размер на 300 евро, с равностойност 586, 75 лева,
представляваща удържана без основание сума от кредитна карта на ищеца, ведно
със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане.
Срещу решението е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ишеца П. Ю.М.. Жалбоподателят навежда доводи за недопустимост
на обжалваното решение по съображение, че първоинстанционният съд е разгледал
непредявен иск. Конкретно се твърди, че претенцията е заявена на договорно
основание, а съдът се е произнесъл по иск за неоснователно обогатяване. По тези
съображения е направено искане за обезсилване на първоинстанционото решение. В
условията на евентуалност се релевират оплаквания за неправилност на постановения
съдебен акт поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до необоснованост
на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на
материалния закон. Твърди се, че СРС неправилно е
кредитирал извадка от базата данни на GPS система
за проследяване на процесния автомобил, чрез която система било регистрирано
напускане на територията на страната и преминаване на автомобила през граница,
а същевременно не са кредитирани представените удостоверения относно преминаването
на границите на Р България от ищеца и от процесния автомобил. Освен това съдът
не е обсъдил извода на вещото лице по назначената техническа експертиза,
съгласно който системата на дружеството може да бъде манипулирана. Счита, че
ответното дружество не е провело пълно и главно доказване на обстоятелството,
че е налице основание да получи и задържи процесната сума. По тези съображения
е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с
което предявеният иск да се уважи.
Насрещната страна “М.” ЕООД оспорва въззивната жалба
като неоснователна по подробно изложени съображения. Счита първоинстанционното
решение за допустимо, правилно и обосновано, и прави искане същото да бъде
потвърдено.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба
от П. Ю.М. срещу “М.” ЕООД, в която са изложени твърдения, че между страните е
сключен договор за наем на автомобил, с период на действие от 08.11.2017г. до
11.11.2017г. При сключване на договора ищецът заплатил депозит в полза на
дружеството-наемодател в размер на 200 лева, която сума подлежала на връщане
при връщане на автомобила. Твърди се още, че наетият автомобил бил използван
единствено на територията на Р България. Независимо от това, при връщане на
автомобила, служителите на ответното дружество обяснили на наемателя, че
наетият автомобил е напускал страната, поради което ищецът следвало да заплати
глоба в размер на 300 евро. В исковата молба се твърди още, че депозитът от 200
лева не бил върнат. Нещо повече – представители на наемодателя, които имали
достъп до кредитната карта на ищеца въз основа на изрично разрешение за това по
силата на сключения договор за наем, изтеглили от сметката на наемателя сумата
от още 386, 75 лева, като общият размер на сумата от 586, 75 лева била левовата
равностойност на наложената глоба от 300 евро. Изложени са твърдения, че сумата
от общо 586, 75 лева е задържана от ответното дружество неправомерно и без
основание, тъй като ищецът е изпълнил всички свои задължения по договора, не е
напускал територията на Р България с процесния автомобил, заплатил е дължимото
възнаграждение по договора. Ето защо счита, че не дължи наложената му глоба,
която била събрана чрез задържане на платения от него депозит по договора и
чрез теглене на суми от кредитната му карта. По тези съображения е направено
искане за осъждане на “М.” ЕООД да върне получената без основание парична сума
от 586, 75 лева. При така заявените фактически твърдения СРС е приел, че е
сезиран с един иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД за
връщане на дадено при начална липса на основание.
Въззивният съдебен състав счита, че
първоинстанционното решение е недопустимо по следните съображения:
Предметът на делото е спорното материално субективно
право - претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието
и петитума на иска. Правната квалификация на спорното право се определя от
съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. С оглед принципа на
диспозитивното начало съдът е длъжен и е властен да се произнесе само по
правопораждащите фактически твърдения, изложени в исковата молба, и съобразно
заявения петитум на спорното право, чиято защита се търси. Всяко произнасяне по
други /освен надлежно релевираните с исковата молба или по реда на чл. 214 от ГПК/ фактически основания на иска /по други факти/ води до недопустимост на
съдебното решение, а недопустимото съдебно решение подлежи на обезсилване.
Настоящият съдебен състав счита, че ищецът е предявил
не един осъдителен иск, както е приел първоинстанционният съд, а два обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД с цена на
иска от 200 лева и по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД с цена на иска от 386,
75 лева. В исковата молба са изложени твърдения за наличието на облигационно
правоотношение между страните въз основа на сключен договор за наем на
автомобил, както и че в изпълнение на поетите задължения наемателят е заплатил
парична гаранция /депозит/ в размер на 200 лева, който служи като гаранция на наемодателя при нанесени вреди върху автомобила.
Ишецът е заявил искане за връщане на сума в общ размер от 586, 75 лева,
представляваща сбор от сумата от 200 лева, заплатена като парична гаранция по
договора и сумата от 386, 75 лева – изтеглена от кредитната му карта с основание –
наложена глоба. От изложените в
исковата молба и в уточнителните молби факти относно задържането на внесения
депозит се налага извод, че се твърди, че ответникът е заявил материално-правно
възражение за прихващане между вземането на ищеца за връщане на дадения депозит
в размер на 200 лева и вземането на наемодателя в размер на 300 евро с
основание – глоба за неизпълнение на договорно задължение. Ищецът твърди, че е изправна страна по договора и при
ползването на автомобила не е увредил същия, поради което не е налице основание
за задържане на предоставената при сключване на договора парична гаранция под
формата на депозит, нито за извършеното прихващане между вземанията. По тези
съображения счита, че за наемодателя е
възникнало договорно задължение да върне паричната гаранция. Това самостоятелно
искане следва да бъде квалифицирано по чл. 79, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД – иск
за реално изпълнение на договорно основание. Претенцията за остатъкът от сумата
в размер на 386, 75 лева е заявена на извъндоговорно основание – при твърдения, че сумата е получена от
насрещната страна при първоначална липса на основание, тъй като не е
налице твърдяното от ответника неизпълнение по договора.
Настоящият
съдебен състав счита, че в случая не е налице произнасяне на първоинстанционния
съд при неправилна правна квалификация на предявения иск за връщане на
паричната гаранция. СРС не само е дал неправилна квалификация на претенцията,
но и не е разгледал такъв иск с релевантните за него обстоятелства, включени в предмета
на делото. Не е разгледана кумулативната предпоставка на съдебно предявеното
вземане, а именно дали към момента на прекратяване на договора за наем с
изтичане на срока на действие на същия, наемателят е имал задължения към
ответното дружество, чието изпълнение да е било обезпечено с предоставения
депозит и конкретно дали са налице предпоставките на нормата на чл. 9 от Общите
условия по договора за приспадане от страна на наемодателя на внесения депозит
при съобразяване на конкретното договорно задължение, което е било обезпечено с
паричната гаранция. С обжалваното решение съдът е разгледал
различни от заявените в исковата молба фактически обстоятелства по предявения
иск по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и е излязъл извън спорния предмет.
Въззивният съд счита, че е недопустимо да се
произнесе за първи път по няколко самостоятелно заявени претенции, предявени в
условията на обективно кумулативно съединяване, като потвърди или отмени
решение на първоинстанционният съд, каквото не е постановявано. Противното би
довело до подмяна на предмета на спора с обективно съединени искове. СРС е
разгледал един иск, а настоящият съдебен състав констатира, че са заявени две
самостоятелни претенции, по една от които липсва произнасяне на
първоинстанционния съд. Обжалваното
решение е постановено по един осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД с цена на иска от 586, 75 лева, а както бе посочено предмет на делото са два обективно кумулативно съединени иска с правно
основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 200 лева и по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД за сумата от 386,
75 лева /в този смисъл решение № 46 от 05.06.2019г. по т.д. № 582/2018г. по
описа на ВКС, ІІ ТО/.
По изложените съображения и на основание чл.
270, ал. 3 ГПК обжалваното решение следва да се обезсили изцяло, като
делото следва да се върне на СРС за ново разглеждане от друг съдебен състав по обективно
кумулативно предявените искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл.
55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД.
По претендираните разноски в настоящото производство,
както и по отговорността за разноските в първоинстанционното производство,
следва да се произнесе СРС при новото разглеждане на делото.
На основание чл. 280, ал. 2 ГПК и с оглед цената на предявените искове настоящето
решение е окончателно и не подлежи на
обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение № 293221 от
04.12.2019г., постановено по гр.д. № 10475/2018г., по описа на СРС, ГО, 150
състав.
ВРЪЩА делото на СРС за ново разглеждане от друг
състав на първоинстанционния съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.