Р Е Ш Е Н И Е
№260027
гр. Пловдив, 20.10.2020г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, в
публичното заседание на двадесет и девети септември през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАГДАЛИНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
НЕСТОР СПАСОВ
ДЕНИЦА СТОЙНОВА
при участието на секретаря ЕЛЕОНОРА КРАЧОЛОВА
в присъствието на прокурора АЛБЕНА КУЗМАНОВА
като разгледа докладваното от съдия ДЕНИЦА СТОЙНОВА ВНОХД
№ 293/2020г. по описа на съда
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава ХXI от
НПК.
Процесуалната
съдба на делото е незавидна. Настоящото разглеждане на делото е трето по ред в Апелативен съд – Пловдив,
след като присъдите, постановени по НОХД №22/2019г. и по НОХД №151/2019г. по
описа на Окръжен съд – Кърджали, са били отменяни от Апелативния съд и делото е
било връщано за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд.
В настоящия процес, всички страни са останали недоволни
от Присъда №6/19.05.2020г., постановена
по НОХД №37/2020г. по описа на ОС – Кърджали, с която съдът е признал подсъдимия
Г.А.К. за ВИНОВЕН в извършване на престъпление по чл. 343, ал. 3, пр.1, пр. 3 и
пр.4, б.“б“, пр.1 във връзка с чл.343,
ал.1, б.“в“ във връзка с чл. 342, ал. 1 от НК, за което на основание чл. 58а ал. 1 от НК е ОСЪДЕН на ЧЕТИРИ ГОДИНИ
и ОСЕМ МЕСЕЦА лишаване от свобода, като е признат за невинен в това да е
нарушил правилата за движение по пътищата чл. 5 ал. 3 т. 1, чл.21 ал.1, чл.23
ал.1 и чл.150 от ЗДвП, поради което и на основание чл. 304 от НПК е ОПРАВДАН по
повдигнатото му обвинение в този смисъл. С присъдата е определен първоначален
„Общ“ режим на изтърпяване на наказанието, с приспадане на периода на задържане
на подсъдимия, налице е разпореждане с приложените по делото веществени
доказателства, а в тежест на подсъдимия К. са възложени направените по делото
деловодни разноски в полза на органите на разследването, които са ги направили.
Настоящият състав е сезиран : с протест, с който се атакува присъдата в три
нейни части – относно преквалифициране на извършеното от подс. К. нарушение на
правилата за движение по пътищата от чл.21 ал.1 от ЗДвП в такова по чл.20 ал.1
изр. 1 – во от ЗДвП, относно наложеното наказание, което се счита за
необосновано занижено и явно несправедливо, несъответно на деянието и дееца,
относно определения Общ режим на изтърпяване на наказанието; с жалба,
депозирана от частните обвинители – пострадалите С. А., Ю.А., Е. А., С. Й., Ф.К.,
чрез поверениците им – адвокати Д. и Р., с доводи за явна несправедливост на
наложеното на подсъдимия наказание; с жалба, изходяща от адв. П., като защитник на подсъдимия К., според
която наказанието също е явно несправедливо, но поради необоснованото му завишаване
и несъобразяването с наличните по делото смекчаващи отговорността на подсъдимия
обстоятелства. Бланкетно, в жалбата се
прави и оплакване за неправилна правна квалификация на деянието.
В
контекста на наведените оплаквания, от прокурора се предлага присъдата да се
измени, като подсъдимият се признае за виновен и се осъди и за нарушение на
правилото за движение по пътищата по чл.21 ал.1 от ЗДвП, да се увеличи размера на
наложеното му наказание лишаване от свобода с две години – в размер на 6г. и
8м. и да се определи първоначален Строг режим на изтърпяване на наказанието. Волята
на частните обвинители е противоречиво изразена. От една страна те са поискали
увеличаване на размера на наложеното на подсъдимия наказание, излагайки доводи
в подкрепа на това искане, но при фиксиране на справедливия, според тях, размер
наказание като числов израз са посочили четири
години и осем месеца, в какъвто размер с атакуваната присъда наказанието на
подс. К. е било определено.
Подсъдимият
К. моли присъдата да се измени с намаляване размера на наложеното му наказание.
Представителят
на Апелативна прокуратура заявява, че поддържа протеста единствено относно
направеното с него искане за увеличаване размера на наказанието, като не го поддържа
относно искането за осъждане на подсъдимия по чл.21 ал.1 от ЗДвП и относно
режима, при който наказанието следва да се търпи, като излага подробни доводи
по тези и останалите относими към казуса обстоятелства.
Частните
обвинители и техните повереници не се явяват в съдебна зала, депозирана е молба
с искане делото да се гледа в тяхно отсъствие, а жалбата им да се уважи.
Подсъдимият
Г.А.К. в последната си дума моли за намаляване размера на наложеното му
наказание и неговото искане се поддържа от защитника му, в подкрепа на което се
излагат подробни доводи. Сочи се и, че за приетото от окръжният съд нарушение
на правилата за движение по пътищата – чл.20 ал.1 изр. 1 – во от ЗДвП в
обвинителния акт не са отразени релевантни факти, поради което осъждането на
подс. К. във връзка с това нарушение е в разрез със закона.
ПЛОВДИВСКИЯТ
АПЕЛАТИВЕН СЪД, след като се запозна с приложените по делото доказателства,
прецени направените оплаквания, становищата на страните и служебно извърши
проверка на правилността и законосъобразността на обжалвания съдебен акт в
пределите и предмета на въззивната проверка по чл.313 и чл.314 от НПК, намери за
установено следното:
Жалбите и
протеста са подадени в срок, от надлежно легитимирани страни в процеса, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледани по същество съдът намира протеста
за частично ОСНОВАТЕЛЕН, а жалбата
на подсъдимия К. за НЕОСНОВАТЕЛНА.
Производството
по делото е протекло по реда на чл.371 т.2 от НПК. В разпоредителното съдебно
заседание, при обсъждане на въпросите по чл. 248 ал.1 т.1 - 8 от НПК,
подсъдимият К. е завил, че се признава за виновен, като лично и подкрепен от
защитника си е отправил искане делото да се разгледа по реда на чл.371 т.2 от НПК, с изявлението, че признава всички изложени в обвинителния акт факти и се
съгласява за тях доказателства да не се събират.
Окръжният
съд е допуснал разглеждането на делото по този ред, като е приел, че
направеното от подс. К. самопризнание се подкрепя от събраните на досъдебното
производство доказателства и е обявил, че ще го ползва при постановяването на
присъда. Фактическата обстановка, която е изложена в мотивите към присъдата, окръжният
съд е приел за установена въз основа на направеното от подс. К. самопризнание и
подкрепящите го доказателства от досъдебната фаза на процеса – показанията на
свидетелите Н. С., Е. М., М. М., М. Ю., Ш. Ю., Б. Ф., Ш. М., Б. Х., Б. Е., О. Ю.,
К. Й. и Н. Д., заключенията на изготвените СМЕ на труп №35/2018г., САТЕ, СХЕ за
определяне концентрацията на алкохол в кръвта №183/25.07.2018г. и
№194/27.07.2018г., дактилоскопна експертиза №134/18.10.2018г., трасологична
експертиза №144/31.10.2018г., както и приобщените по реда на чл.283 от НПК
писмени доказателства. Срещу годността на тези доказателствени източници и
способи възражения в нито един момент от провеждането на трите
първоинстанционни и трите въззивни производства, не са били навеждани. Този
състав намира също, че при събирането, приобщаването, оценката и анализа им, не
са били допуснати съществени нарушения, които да водят до изключване на всички
или на част от тях от доказателствения материал. Позовавайки се на тях и на
кореспондиращото им самопризнание по реда на чл.371 т.2 от НПК, направено от
подс. К., окръжният съд е приел за установено следното :
Подсъдимият
Г.А.К. не притежава правоспособност за управление на МПС.
На
24.07.2018г. вечерта, в неустановен час, подсъдимият с управляван от него лек автомобил
марка „Ф.Г.“ с *, собственост на св. Х., се отправил от с. К. до с. К., общ. К.,
обл. К.. По – късно същата вечер изпратил съобщение от мобилния си телефон на
св. С., с която живеел на семейни начала, че се намира в заведение в с. Б.,
общ. К.. Около 21 часа посетил намиращата се в с. Б. механа „В.“, където си
поръчал и пил алкохолна напитка - водка. По-късно, ядосан напуснал заведението,
качил се в автомобила, с който би дошъл и се отправил към автогарата на с. Б., а след това
в обратната посока. Около 23.00 – 23.45 часа, управлявайки лек автомобил марка
„Ф.Г.“ с *, с превишена скорост от 92 км./ч. при максимално разрешената за този
пътен участък 90 км./ч., се движел в участъка от пътя с.Б. към с.К., община К.,
по път *. По същото време, в същата посока, в същият участък от пътя, пред
управлявания от подсъдимия К. автомобил, се движела каруца – двуколка, теглена
от животинска тяг, управлявана от пострадалия М.Ю.А. ***. Участъкът от пътя се
намира в землището на с. К., общ. К., извън населеното място, пътят е
хоризонтален, прав, без напречен наклон, с двупосочно движение – с две ленти,
разделени с прекъсната осева линия, отстрани с прекъснати крайни ограничителни
линии, пътната настилка е от асфалтово бетонен път, без неравности и
напуквания. Времето било ясно, с нормална за тъмната част на денонощието
видимост.
На км.1 + 200 с управлявания от него автомобил
„Ф.Г.“ с *, подсъдимият К., движейки се с превишена скорост от 92 км./ч. при
максимално разрешената за този участък от пътя скорост от 90 км./ч., в следствие
на употребеното количество алкохол и поради липсата на правоспособност за
управление на МПС загубил контрол върху управлявания от него автомобил и се
ударил в задната част на движещата се пред него каруца – двуколка, теглена от
животинска тяга, управлявана от М.Ю.А.. В следствие на удара водачът на
двуколката А. изпаднал на пътната настилка.
След
произшествието, подс. К. веднага напуснал местопроизшествието, без да уведоми
правоохранителните органи, като се укрил. Прибрал се в дома на св. С. в с. К.,
събудил я и съобщил за причиненото с управлявания от него автомобил пътно –
транспортно произшествие, като е блъснал каруца с управляващият я човек.
Подсъдимият К. уговарял св. С. да поеме вината за настъпилото ПТП, тъй като тя
била правоспособен водач и не била употребила алкохол. Свидетелката отказала и
позвънила на свой роднина – св. М. от с. К. и му съобщила, че подсъдимият е
причинил ПТП, като е блъснал човек на пътя, били объркани и притеснени, не
знаели какво да правят, помолила го да ги закара до мястото на произшествието.
Свидетелят М. със собствения си автомобил тръгнал към мястото на произшествието
в посока с. К., а с друг автомобил го последвал и сина му – св. М..
През това време подсъдимият К., заедно със св.
С. с катастрофиралия автомобил, се върнали на местопроизшествието, осветили с
фарове пострадалия лежащ на пътя човек и разбрали, че същият е починал.
Подсъдимият отново уговарял свидетелката да поеме вината за произшествието, но
тя отказала. Върнали се обратно към с. К., като в близост до селото спрели
отстрани на пътя. Междувременно пристигнали и свидетелите М. и М.. Подсъдимият
и св. С. се прехвърлили в автомобила на св. М., отново се върнали на
местопроизшествието и отново видели лежащия по средата на пътното платно човек.
Свидетелят М. опипал тялото на пострадалия, като констатирал, че няма пулс.
Заедно се върнали до мястото, където оставили катастрофиралия автомобил,
оставили подсъдимият до автомобила, а св. М. и С. продължили. Подсъдимият К.
укрил катастрофиралия автомобил в землището на с. К., общ. К., до каменен зид /
ограда/ на дом 164, след което се прибрал в дома на св. С. в с. К., общ. К..
Пристигналият по-късно на местопроизшествието
медицински екип констатирал смъртта на пострадалия М.Ю.А.. Междувременно
органите на РУ – К. организирали издирвателни действия и задържали подс. К. в дома на св. С. в с. К..
При
осъществения служебно, в предмета и пределите по чл.313 и чл.314 от НПК,
въззивен контрол не се констатираха допуснати от първостепенния съд съществени,
неотстраними процесуални нарушения, които по смисъла на чл.335 ал.2 от НПК да водят до отмяна на присъдата на
процесуално основание. Бланкетно, в жалбата на подсъдимия К. твърдение за
допуснати такива нарушения се правят, но доводи в тяхна подкрепа нито в
жалбата, нито в съдебно заседание се заявяват и то с конкретика, която да
позволи съответен обоснован и прецизен отговор от въззивния съд. По – скоро оплакването
се обвързва с неправилно приложение на материалния закон, предвид посоченото в
жалбата, че : „неправилно е определена квалификацията на извършеното от
подсъдимия престъпно деяние“, по което възражение съдът ще вземе отношение по –
долу в мотивите. А иначе, прегледът на материалите по делото сочи, че изложените
към присъдата мотиви покриват изискванията на чл. 305 ал.3 от НПК и дават
възможност на страните да реализират правото си на защита в пълен обем, а на
въззивния съд – да осъществи въззивната проверка в предмета и пределите й,
очертани в чл.313 и чл.314 от НПК. Предвид проведеното съкратено съдебно
следствие, в рамките на което подсъдимият е признал всички факти и
обстоятелства по обвинителния акт, се дължи проверка на процесуалната дейност на
първостепенния съд - налични предпоставки за съкратено следствие, спазване на
регламентирания ред за допускането и провеждането му, постановяване на
присъдата в съответствие с чл. 373 ал. 2 и 3 от НПК. Отразеното в протокола от
проведеното съдебно заседание говори, че желанието на подсъдимия да се ползва
от привилегията на посочената процедура при определяне на наказанието за
инкриминираното деяние е изразено ясно /това желание три пъти е заявявано пред
три различни съдебни състава/, недвусмислено и информирано, съзнавани и приети
са от него ограниченията, които този процесуален ред предвижда във връзка с
приобщаването на доказателствата по делото в изключение от принципите за
устност и непосредственост, което изключение изрично е разписано в закона. Инициираното
от самия подсъдим и защитника му провеждане на съкратено съдебно следствие и
заявеното в тази връзка признание на изложените в обвинителния акт факти, е
обезпечено от доказателствата, събрани в хода на досъдебното разследване,
поради което окръжният съд не е имал основание да откаже разглеждане на делото
по този ред. От друга страна, макар и страни в процеса, законодателят не е
обвързал провеждането на специфичната по характера си процедура, с изискването
да има съгласие за това и от прокурорът, и от частните обвинители, на които, и
на техните повереници е дадена възможност да вземат отношение по този въпрос,
но то е без правно значение. За пълнота и прецизност ще се отбележи само, че
възражения против реда за провеждане на производството не са постъпили в
окръжния съд.
Правилно
оценявайки наличието на предпоставките на закона за провеждане на съкратено
съдебно следствие по реда на чл.371 т.2 от НПК, придържайки се към изискванията
за допускането му, при постановяване на присъдата окръжният съд се е отклонил
частично от разписаното в чл. 373 ал.3 от НПК. Нормата на чл.373 ал.3 от НПК
предписва задължение на съда да приеме в мотивите към присъдата
обстоятелствата, изложени в обвинителния акт, а според даденото с ТР№1/2009г.,
ОСНК на ВКС тълкуване, недопустимо е отклонението от тези фактически
обстоятелства, пропускането им, отричането или въвеждането на нови факти, които
не са отразени от обвинението и не са признати от подсъдимия.
В този
смисъл възприетата фактическа обстановка принципно се подкрепя от настоящата
инстанция със следното уточнение: В мотивите към първоинстанционната присъда, в
обособената като фактическа обстановка тяхна част, не са отразени всички факти, които са били описани в
обстоятелствената част на обвинителния акт. Видно е, че на л. 2 от възприетата
от обвинението номерация / л.4 от НОХД №151/2019г./, шести абзац, оцветен в
черно /очевидно като приемащо се от обвинението за съществена част от
релевантната фактология/, е посочено, че поддържаната от подсъдимия скорост на
управление на автомобила, освен превишена е била и несъобразена с конкретните условия на видимост в инкриминирания
участък от пътя при движение нощно време,
което не му е позволило своевременно да възприеме движещата се пред него каруца
с пострадалия. Тези факти обвинението е
счело за установени, отразило е в обстоятелствената част на обвинителния акт,
поставени са били на вниманието на подс. К. и той ги е признал. Поради което и за
прецизност, в съответствие с нормата на
чл.373 ал.3 от НПК, тези факти следва да намерят своето място сред приетите за
установени от окръжния съд. В останалата част фактите са коректно отразени. А те,
с допълнението, направено от този състав съответстват на изложените в
обвинителния акт, извличат се от и кореспондират с направеното от подсъдимия
самопризнание по реда на чл.371 т.2 от НПК и с всички останали, подкрепящи го,
събрани по досъдебното производство доказателства, доказателствени средства и
способи. Последните са описани подробно, изчерпателно и последователно в мотивите
към атакуваната присъда, анализирани са всеобхватно и този анализ се споделя изцяло,
което прави ненужно повторното им буквално отразяване и обсъждане в настоящето решение.
При правилно установени релевантни факти, включени
в предмета на доказване по чл.102 от НПК, с допълнението, отчетено от този съдебен състав, окръжният съд
е стигнал до законосъобразен извод за виновността на подс. К. по предявеното му
обвинение за извършване на престъпление по чл. 343, ал. 3, пр.1, пр. 3 и пр.4,
б.“б“, пр.1 във връзка с чл.343, ал.1,
б.“в“ във връзка с чл. 342, ал. 1 от НК.
Настъпването на съставомерния резултат не е
спорен въпрос по делото. На базата на приложените писмени доказателства и на
заключението на медицинската експертиза по категоричен начин са установени
травматичните увреждания, причинени на М.Ю.А., както и че същите са причинени в
резултат на сблъсъка между управлявания от подсъдимия автомобил и управляваната
от пострадалия каруца с животинска тяга. Причинените тежки увреждания са
непосредствената и единствената причина за настъпилата неизбежно и скоро след
удара смърт на А. и напълно отговарят да са получени при настъпилото ПТП, като
липсват каквито и да било индиции за друга причина за смъртта извън настъпилото
пътно произшествие. Ето защо, по несъмнен начин е доказана причинната връзка
между настъпилото пътно произшествие и смъртта на пострадалия А., което също не
е спорно обстоятелство по делото.
Бланкетният
характер на нормите по чл.342, чл.343 от НК формира задължението съдържанието
им да се запълни с конкретни нарушения, допуснати от подсъдимия, които са в
пряка причинно - следствена връзка с настъпилия съставомерен резултат. Следва
да се отбележи, че въпреки многобройните произнасяния на различни съдебни състави,
в това число и за връщане на делото в досъдебната му фаза с цел прецизиране на
диспозицията на бланкетната норма на чл.343 от НК, на вниманието на съда отново
е представен обвинителен акт, в който обвинителната теза не е съвсем прецизно
очертана, но въпреки това той покрива минимално изискуемите се стандарти. Пороци
в него не са били констатирани в разпоредително заседание нито служебно, нито
по искане на страните, а връщане на делото в предходните му фази за трети път
би влязло в остро противоречие с разпоредбата на чл.335 ал.3 от НПК.
Окръжният съд, за трети път, коректно, в
съответствие с теоретичните постановки и трайната съдебна практика, част от
която е цитирана в мотивите, е оправдал подсъдимия за нарушения на правилата за
движение по пътищата по чл.5 ал.3 т.1 пр.1 -во и по чл.150 от ЗДвП, тъй като те
обуславят наличието на квалифициращите признаци на деянието – пияно състояние и
липсата на правоспособност, като К. е
признат за невиновен и в извършване на нарушение по чл.23 ал.1 от ЗДвП. В тази част
присъдата не се обжалва и протестира,
поради което процесуално ненужен се явява подробния коментар, но за
пълнота ще се отбележи, че мотивите за оправдаването се споделят изцяло.
Другото нарушение, което прокурорът е счел, че
е осъществено от подс. К. и е в причинна връзка с резултата, което е намерило
своя цифров израз в диспозитива на обвинителния акт е по чл.21 ал.1 от ЗДвП. Установената
по делото скорост на движение от 92 км./ч., прокурорът е инкриминирал
фактически, веднъж като неразрешена / която наред с употребата на алкохол и
липсата на правоспособност е довела до загуба на контрол над автомобила/ и втори
път като несъобразена с конкретните
условия на видимост в тъмната част на денонощието, която скорост е била
пречка подс. К. да възприеме своевременно каруцата и да предприеме действия по предотвратяване
на произшествието. Както правилно е посочил окръжният съд нормите на чл.20,
ал.2 и чл.21 от ЗДвП се намират в конкуренция помежду си и съответното
нарушение на правилата за движение може да бъде квалифицирано само по едно от
тях, като трайно е виждането в теорията и практиката, че всякога неразрешената
скорост е и несъобразена. Поради това няма пречка да се премине от чл.21 от ЗДвП в чл.20, ал.2 изр. 1 от ЗДвП, тъй като и двете нарушения на правилата за
движение са еднородни / Решение № 130/2010г. на ВКС по н. д. № 44/2010 г., 3 н.
о., , Решение № 536 /2010 г. на ВКС по н. д. № 563/2009 г., I н. о /.
Настоящият състав счита, че подсъдимият Г.А.К.
е допуснал нарушение на правилото за движение по пътищата, фиксирано в чл.21
ал.1 от ЗДвП, като е управлявал автомобила със скорост от 92 км./ч. в разрез
със забраната да поддържа максимална скорост в пътния участък от 90 км./ч.
Посоченото е установено на базата на експертното изследване, отразено е ясно и
недвусмислено в изготвената автотехническа експертиза и в предявените на
подсъдимия факти. От възможността заключението на тази експертиза да се
оспорва, подсъдимият и неговия защитник доброволно са се отказали, като са
заявили желание делото да се разгледа по реда на чл.371 т.2 от НПК, наред с
изричното признаване от подс. К. на ясно и недвусмислено отразения в
обвинителния акт факт, че неговата скорост на движение е била 92 км./ч. и е
неразрешена за инкриминирания пътен участък. В тази процесуална ситуация,
всякакви доводи относно оспорване на експертните изводи, претенции за възможни
допуснати „статистически грешки“ и т.н. следва да се определят като
неоснователни и влизащи в колизия с процедурата, по която делото по инициатива
на подсъдимия е разгледано, а в подкрепа на изложения в обвинителния акт и
признат от подсъдимия факт на движение с неразрешена скорост, е налице обосновано, мотивирано експертно заключение. Известно
е обаче, че за съставомерност на инкриминираното деяние се изисква подсъдимото
лице не само да е нарушило конкретно правило за движение по пътищата, но то да
е в причинна връзка с настъпилия резултат. Или, отнесено към казуса, следва да
е установено по категоричен начин, че ако подс. К. бе управлявал автомобила със
скорост от 90 км./ч. произшествието не би настъпило. Прав е окръжният съд, че
по делото не се открива нито едно доказателство, от което да се направи такъв извод
и неясна остава причината държавното обвинение / в лицето на прокурора от
Окръжна прокуратура/ и към момента да настоява за осъждане на подс. К. във
връзка с това нарушение. В експертизата ясно е посочено, след извършване на
нужните изчисления и изследвания, че удар между автомобила и каруцата ще
настъпи и при движение със скорост от 90 км./ч., а разликата между стойността
на разрешената скорост от 90 км./ч. и надвишаването й от подсъдимия, само с 2
км./ч., е толкова незначителна, че едва ли би могла да има отношение към случая
и да е причина за настъпване на произшествието. В тези случаи практиката е
еднопосочна - ако водачът се е движил със скорост над максимално разрешената,
но произшествието би настъпило при скорост в рамките на разрешената може да се
носи отговорност за извършено нарушение по чл.20, ал.2 от ЗДвП, но не и за
такова по чл.21 от ЗДвП / виж в този смисъл например Решение № 28/2009г. по н. д. № 733/2008г., 1 н.о., Решение №
533/2000г. по н. д. № 397/2000г., 1 н.о./.
Казаното резонно е поставило пред окръжния
съд въпроса дали изборът на неразрешена скорост, за която се установява, че не
е в причинна връзка с настъпилите последици, всъщност не се явява движение с
несъобразена такава, още повече, че и държавното обвинение е стигнало до този
извод, според изложеното в обстоятелствената част на обвинителния акт. И именно
този извод е законосъобразен, защото кореспондира с доказателствата по делото и
конкретно с експертния извод, че избраната от подсъдимия скорост не е била
съобразена с видимостта в тъмната част на денонощието и при движение със
скорост в рамките на 82 км./ч. или по – ниска произшествието би било
предотвратимо. Това е довело до законосъобразното заключение на окръжния съд,
че от страна на подс. К. е налице нарушаване на чл.20, ал.2, изр.1 от ЗДВП –
„Водачите на пътни превозни средства са длъжни при избиране скоростта на
движението да се съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността,
със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с
характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за
да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие”. В конкретния
случай подсъдимият е управлявал автомобила с несъобразена с изискванията на
чл.20, ал.2 изр. 1 от ЗДвП скорост – с условията на видимост нощно време, като
управление със съобразената с обективните дадености скорост би дало възможност
подсъдимият своевременно да възприеме каруцата и да предприеме действия по предотвратяване
на съставомерните последици.
Фактите относно управлението на автомобила в
тъмната част на денонощието, около 23ч. – 23.45 часа, със скорост от 92 км./ч.,
която не е била съобразена с конкретните условия на видимост при движение нощно
време са предявени на подсъдимия К., намерили са място в обстоятелствената част
на обвинителния акт и той ги е признал по реда на чл.371 т.2 от НПК. Поради
това въззивният съд счита, че няма процесуална пречка да се внесе промяна в
правната квалификация на деянието, като се приеме, че е налице нарушение на
чл.20, ал.2, пр.1 от ЗДвП, а не на чл.21 от ЗДвП. В случая, правото на защита
на подсъдимия не може да се счита за нарушено, доколкото фактическите
обстоятелства, на които се основава осъждането му, се съдържат в
обстоятелствената част на обвинителния акт. Вярно е, че окръжният съд е приел
друго нарушение на правилата за движение, различно от това, за което цифрово е
повдигнато обвинение, но различието е по правната квалификация на
съществуващите факти, при спазване на принципа да не бъде влошавано положението
на жалбоподателя. При наличието на нарушение по ЗДвП, изводимо от същия кръг факти,
по които подсъдимият е организирал защитата си, различната им правна оценка,
която, в случая, се е отразила на квалификацията на нарушението по ЗДП, не
представлява нарушение на правото на защита и не влошава положението на
подсъдимия. Такова е и виждането, изразено в ТР №2/2016г. на ОСНК на ВКС, т.7,
според което съдът е длъжен да даде коректната правна квалификация на
нарушението, допуснато от водача и имащо причинна връзка с престъпния резултат.
Поради това въззивният съд намира, че правилно подсъдимия К. е бил признат за
виновен в извършване на нарушение по чл.20, ал.2, изр.1 от ЗДвП,
осъществяването на което намира своята подкрепа и в направеното от подсъдимия
самопризнание по чл.371 т.2 от НПК и в кореспондиращото на това самопризнание
заключение на автотехническата експертиза / виж Решение № 79/ 2017г. по н. д. №
110/2017 г., 2 н. о., ВКС по идентичен с настоящия казус във връзка с
преквалифициране на извършеното нарушение от чл.21 в чл.20 ал.2 изр.1 от ЗДвП/.
Споделя се напълно като правилно и
законосъобразно становището на първостепенния съд, че е доказано по категоричен
и несъмнен начин наличието на инкриминираните квалифициращи белези на деянието
– пияно състояние, липса на правоспособност и бягство от местопроизшествието.
Още с
ППВС №1/1983г. е прието, че пияно състояние е налице, когато в кръвта на водача
има концентрация на алкохол не по - малко от 0,5 на хиляда, като това състояние
може да се установява с всички допустими доказателствени средства, предвидени в
НПК, включително и със свидетелски показания, като не е нужно да се изследва
причинната връзка между пияното състояние и настъпилите общественоопасни
последици. Тези постановки неизменно се прилагат и в следващата в годините
съдебна практика във връзка с този квалифициращ признак. В казуса е налице заключение за наличието и
конкретната концентрация на алкохол в кръвта на водача – 1.35 промила, с
резултатите от което, предвид процедурата по чл.371 т.2 от НПК, подсъдимият се
е съгласил, в кореспонденция с това заключение са и показанията на свидетели,
възприели, че подс. К. употребява алкохолната напитка водка, който факт той признава.
Посочените доказателствени източници в своята съвкупност, по несъмнен и
категоричен начин сочат на извода, че подс. К. е управлявал МПС в пияно
състояние с алкохолна концентрация в кръвта 1.35 промила, която надхвърля
минимално необходимата, съгласно ППВС № 1/1983 г., за приложение на този
квалифициран състав от 0.5 промила.
Налице е и другия квалифициращ белег на
деянието – бягство от местопроизшествието. Водач на моторно превозно средство,
който има участие в транспортно произшествие, е длъжен да остане на мястото на
това събитие до пристигане на контролните органи и да не премества превозното
средство, ако то не пречи на движението. Само, когато има увредени лица от
произшествието, които се нуждаят от незабавна помощ, при липса на друга
възможност той е длъжен да ги превози до здравно заведение и да се завърне
незабавно на мястото на произшествието, за да изчака пристигането на
контролните органи. Напускането на мястото на произшествието, независимо от
мотивите за това действие представлява бягство по смисъла на закона. Категорично
е установено, на базата на еднопосочния по съдържанието и смисъла си
доказателствен материал, че подс. К. е узнал по несъмнен начин, че е участник в
пътно произшествие и в резултат на него има пострадали хора и въпреки това е напуснал местопроизшествието
и то не по уважителни и обективни причини, а за да укрие авторството си, да заличи следите и да
попречи за разкриване на обективната истина. Поради което извършеното от него коректно
е квалифицирано от прокуратурата и правилно
е осъден за това, че е налице бягство от местопроизшествието.
По категоричен начин, на базата на
официалните справки, приложени по делото, е установено, че подс. К. не
притежава свидетелство за управление на МПС, както и че въпреки това на
инкриминираната дата и място е управлявал автомобила, с който е причинено
транспортното произшествие и то не еднократно, не за минимално време и на кратки
разстояния, а упорито, продължително предвижвайки се между отделни населени
места, без да е установено належаща причина за това да е имал.
Споделя се извода на окръжния съд, че деянието
е осъществено и от субективна страна, при форма на вината несъзнавана
непредпазливост. У подсъдимия липсват конкретни представи за престъпния
резултат, но това не означава, че деецът няма някакви най - общи представи за
това, което върши, за обстановката, в която действа и за възможните опасности.
Подсъдимият е причинил престъпния
резултат, без да е предвиждал същия, без да го е искал и целял. Реализираното
от него грубо отклонение от дължимото поведение обаче неминуемо поражда за него
задължение да предвиди настъпването на престъпния резултат. К., който е пълнолетно
лице е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи
постъпките си, предвид, както липсата на изключваща вменяемостта му душевна
болест, така и индивидуалното му достигане на възрастта за психическа и
социална зрелост. Налице са били всички субективни предпоставки, за да може да
предвиди настъпването на престъпния резултат. Ако беше проявил дължимата грижа
и взискателност, ако беше подложил на внимателна преценка всички обстоятелства,
подсъдимият е бил длъжен и е могъл да изведе в съзнанието си представата за
общественоопасните последици от своето деяние.
Основният спорен
въпрос по делото очевидно е за наказанието, което подс. К. следва да получи,
така, че то да се яви справедливо, съобразено с деянието и дееца, с наличните
по делото смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, което наказание
да постигне целите на индивидуалната и генералната превенция по чл.36 от НК,
равнопоставени по своето значение.
Коректно, в
съответствие с установените критерии в практиката като смекчаващи отговорността
на подс. К. са отчетени младата му възраст – 22г. към инкриминираната дата,
чистото съдебно минало, семейното му положение – баща на малолетно дете, за
което дължи грижи. Безспорно установеното съпричиняване на резултата от страна
на пострадалия А., който е управлявал каруца в нарушение на изискванията на
закона за осветяването й по начин, че местонахождението й на пътното платно да
е сигнализирано ясно за останалите участници в движението, следва да намери
своето отражение при индивидуализацията на наказанието и поради това коректно е
взето предвид. С положителен знак следва да се отчете и изразеното нееднократно
от страна на подсъдимия съжаление за случилото се.
В противовес на посоченото до тук обаче по
делото са установени значителни на брой и по своята тежест и значение,
отегчаващи отговорността на подс. К. обстоятелства. Вярно е казаното от
защитата на подсъдимия, че квалифициращите белези на деянието не следва отново
да се вземат предвид при индивидуализация на наказанието. Но, трайно е прието в
практиката и не влиза в колизия с нормата на чл.56 от НК, броя на
квалифициращите признаци, които в случая са 3 от общо 5 – те, предвидени в
състава на престъплението по чл.343 ал.3 от НК, да се вземат предвид като
завишаващи степента на обществена опасност на деянието. Посоченото не може и не
следва да бъде пренебрегнато при определяне на справедливото наказание за
извършеното деяние. В ущърб на подсъдимия правилно е отчетена от окръжния съд и
конкретната концентрация на алкохол в кръвта, надвишаваща значително
изискуемата се за наличие на пияно състояние от 0.5 промила. Не може да се
оставят без коментар, в контекста на характеристиката на дееца, упоритите опити
от страна на подс. К. да мотивира жената, с която живее на семейни начала / св.
С./, да поеме вината за инцидента вместо него, които данни кореспондират с
недобрите характеристични данни за К. по местоживеенето му.
Този състав не
намира затрудненото финансово състояние на подсъдимия да е фактор, който да го оправдава
или да води до снижаване степента на обществената опасност на деянието или на
дееца, тъй като няма отношение към конкретно извършеното деяние. Няма никаква
обективна връзка между липсата на парични средства и решението да се качиш да
управляваш автомобил, без правоспособност, след като си пил алкохол, без да
съобразиш скоростта си с факта на настъпилата тъмна част от денонощието, а
когато причиниш ПТП – да избягаш от местопроизшествието. Самопризнание от подс.
К. в досъдебната фаза има, но на същото значителна тежест в полза на подсъдимия
не следва да се придава и то надхвърлящо значението, което всяко самопризнание
има при индивидуализация на наказанието. Защото, прегледът на материалите по
делото сочи, че установяването на извършителя на деянието и механизма на
извършването му е резултат само от ефективната дейност на компетентните органи,
а не в следствие на признанието на вината от страна на подсъдимия. Напротив,
авторството на деянието в лицето на подс. К. е било затруднено именно от
опитите на последния да се укрие, да укрие и автомобила, с които е причинено
ПТП. К., дълъг период от време не е признавал участието си в престъплението и
едва при разпита си на 20.12.2018г. едносрично е заявил, че се признава за
виновен, но детайли по произшествието не е изложил в обясненията си. Разбира
се, това е негово право и от начина, по който го реализира негативни за него
изводи не се правят, но и не може да се твърди, че е направил самопризнание,
което съществено е спомогнало за разкриване на обективната истина по казуса и
на него значително положително значение да се отдаде / в този смисъл и Тълкувателно
решение № 1 от 6.04.2009 г. на ВКС, по тълк. д. № 1/2008 г., ОСНК/.
За извършено престъпление се предвижда
наказание от 3 до 15 години лишаване от свобода, като отчитайки горните
положителни и отрицателни характеристики на деянието и дееца, съпоставяйки
тяхната тежест и значение, този състав намира, че спрямо подсъдимия К. е
проявено неоправдано снизхождение при индивидуализиране размера на наказанието,
което следва да постигне целите по чл.36 от НК и да се яви съответно,
справедливо. Според апелативния съд наказанието следва да се определи при
баланс на смекчаващите и отегчаващите отговорността на подс. К. обстоятелства,
т.е., в размер на 9 години лишаване от свобода, което с оглед императива на чл.
373 ал. 2 НК, след редукцията му по реда на чл. 58а ал. 1 НК с една трета, да
се фиксира на 6 години. Именно така определеното наказание ще изпълни, както
целите на генералната превенция, така и тези на специалната. Ще се реализира предупредително
въздействие спрямо членовете на обществото и
поправителното и превъзпитателното въздействие по отношение на
подсъдимия с характеристиките на неговата личност, които не са положителни,
както в останалите сфери на живота му, така и конкретно при извършване на
престъпното деяние. Безспорно се касае за деяние с висока степен на обществена
опасност - шофиране след употреба на алкохол, с несъобразена скорост, без
книжка, като след произшествието е демонстрирано грубо безхаберие към човешкия
живот. Тези белези на деянието неминуемо се отразяват и на личността на дееца,
който не може да се квалифицира като такъв с много ниска обществена опасност,
независимо от младостта и чистото си съдебно минало. В този смисъл и атакуваната
присъда следва да се измени с увеличаване размера на наказанието от 4г. 8м. на
6г. лишаване от свобода. Логично,
липсата на предпоставките за приложението на
чл.66 ал.1 от НК, води до ефективно изтърпяване на наложеното наказание,
което правилно окръжният съд е приел, че следва да се търпи при първоначален
Общ режим, защото деянието е извършено по непредпазливост и не попада в нито
една от хипотезите на чл.57 ал.1 т.2 от ЗИНЗС, в които се определя Строг режим.
Поради това и протестът в тази му част е неоснователен.
Законосъобразно,
по мотиви, които напълно се споделят и не следва да се преповтарят, окръжният
съд е приспаднал от наказанието лишаване
от свобода периодът на задържане на подсъдимия, спазвайки законовите разпоредби се е разпоредил с приложените по делото
веществени доказателства и е възложил в тежест на подсъдимия направените разноските,
като обструкции от страните по тези части на присъдата не са правени и не се откриват основания за ревизията й.
Мотивиран от всичко
изложено до тук и на основание чл.334 т.3 вр. с чл. 337 ал.2 т.1 от НПК, ПЛОВДИВСКИЯТ
АПЕЛАТИВЕН СЪД:
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯ Присъда №6/19.05.2020г., постановена по
НОХД №37/2020г. по описа на ОС – Кърджали като УВЕЛИЧАВА наложеното на
подсъдимия Г.А.К. наказание за извършеното престъпление по чл. 343, ал. 3,
пр.1, пр. 3 и пр.4, б.“б“, пр.1 във връзка с
чл.343, ал.1, б.“в“ във връзка с чл. 342, ал. 1 от НК, от четири години
и осем месеца на ШЕСТ ГОДИНИ лишаване от свобода.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата й част.
РЕШЕНИЕТО подлежи на протест и обжалване в 15
– дневен срок от получаване на съобщението, че е изготвено пред ВКС на
Република България.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: