Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр.София, 15.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на петнадесети октомври през
2019 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА
ПОПКОЛЕВА
ИВА
НЕШЕВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното
от съдия Попколева гражданско дело № 3420 по описа за 2019 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 29.06.2018
г. на ответницата И. О.Г. и насрещна въззивна жалба
от 17.10.2018 г. на ответника М.П.Г. против решението от 11.06.2018 г. по гр.
дело № 71418/2016 г. на Софийския районен съд, 76 състав, както и по въззивна жалба на ответницата И.О.Г. срещу решението от
07.11.2018 г., постановено в производство по чл.250 ГПК.
Ответницата И.Г. обжалва основното решение на
СРС в частта относно квотите, при които е допуснато извършването на делба между
ищеца П.П.Г., нея и ответницата С.О.Н., а именно: 2/4
ид.ч. за ищеца и по ¼ ид.ч.
за нея и ответницата С.Н., като поддържа, че СРС не е отчел факта, че
единствено ищецът и ответницата И.Г. са предявили инцидентни установителни искове, че ответникът М.Г. не е съсобственик
на процесните имоти, тъй като те са придобили по
давност полагащата му се по закон 1/3 ид.ч. от същите,
а такъв установителен иск или възражение не е предявено
от ответницата С.Н.. Отделно от това, въззивницата
поддържа, че неправилно СРС е приел за неоснователен предявения от нея срещу
ответницата и нейна сестра С.Н. установителен иск, че
е придобила по давност и нейната 1/6 ид.ч. от имотите.
В жалбата е посочено, че по този иск липсва изричен диспозитив,
поради което е направено искане по чл.250 ГПК за допълване на решението. С
оглед изложеното моли решението на СРС в обжалваната част /досежно
квотите, при които е допусната делбата/ да бъде отменено и вместо него да бъде
постановено друго, с което да се допусне делба на процесните
имоти между нея и ищеца П.Г. при равни квоти – по ½ ид.ч.
Насрещната въззивна
жалба, депозирана от ответника М.Г., чрез назначения му от съда особен
представител е срещу решението на СРС, с което предявените срещу него от ищеца П.Г.
и ответницата И.Г., отрицателни установителни искове,
че последният не е съсобственик на имотите, предмет на делбата, са уважени и
делбата е допусната единствено между съсобствениците П.Г., И.Г. и С.Н.. В
жалбата се поддържа неправилност на изводите на съда, че П.Г. и ответниците И.Г. и С.Н. са придобили неговата част от
наследствените имоти на основание давностно владение.
Според него по делото не е установено по безспорен начин, че останалите
наследници са завладели неговата идеална част, като е настъпила и промяна в
намерението им и държането на неговите идеални части е преобърнато във владение,
доколкото липсват данни за конкретни действия спрямо него, които да показват
несъмнено, че останалите наследници, които упражняват фактическата власт върху
имотите отричат неговите права и ги владеят само за себе си. С оглед изложеното
моли решението на СРС да бъде отменено, като вместо него да бъде постановено
друго, с което да се допусне делба на процесните
имоти при следните квоти: за ищеца П.Г. -1/3 ид.ч.,
за ответника М.Г. – 1/3 ид.ч., а за останалите две ответници – по 1/6 ид.ч.
По отношение на подадената от ответницата И.Г.
въззивна жалба, ответникът М.Г. поддържа, че същата е
неоснователна.
Във връзка с направеното от ответницата И.Г.
във въззивната й жалба искане по чл.250 ГПК, по
делото е постановено решение от 07.11.2018 г., с което СРС е оставил без
уважение искането й за допълване на решението от 17.06.2018 г., тъй като в
случая не е предявен отделен установителен иск, а правата
на ответницата С.Н. са оспорени чрез възражение от И.Г., че получената от С.Н.
по наследство 1/6 ид.ч. от имотите е придобита по
давност от нея, по което възражение съдът е взел отношение в мотивите на
решението за допускане на делбата.
Така постановеното на 07.11.2018 г. решение,
се обжалва от ответницата И.Г., като се поддържа, че същото е неправилно при
допуснати от съда процесуални нарушения – решението е постановено в закрито
заседание и след смъртта на ищеца П. П.Г.. Поддържа се, че съдът е следвало да
се произнесе с диспозитив по предявения от нея
положителен установителен иск, че придобила по
давност притежаваната от сестра й 1/6 ид.ч. част от
имотите.
В срока по чл.263 ГПК ответницата С.Н. е
депозирала отговор по въззивната жалба срещу
решението от 07.11.2018 г., в който оспорва същата. Поддържа, че решението е
правилно, като СРС е взел предвид възраженията й, изложени в молба-становище от
13.02.2018 г. във връзка със заявеното от ответницата И.Г. твърдение, че е придобила
нейната идеална част от наследствените имоти.
От представеното с молба от 17.12.2018 г.
удостоверение за наследници, издадено от СО, с.Кубратово, е видно, че ищецът П.П.Г. е починал на 30.07.2018 г. и оставил за свои
наследници Н.И.Г. /съпруга/, Евгени П.Г./син/, И.П.Г. /син/ и Г.П.Д. /дъщеря/.Последните
са конституирани от СРС с определение от 20.12.2018 г.
В о.с.з. на 15.10.2019 г. новоконституираните
ищци, чрез пълномощника си адв. А. оспорват
депозираните от ответницата И.Г. въззивни жалба срещу
основното и допълнителното решение, както и насрещната въззивна
жалба на ответника М.Г. срещу основното решение.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във
връзка с наведените във въззивните жалби пороци на
атакуваните съдебни актове и възраженията на насрещните страни, намира за
установено следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Обжалваните решения са валидни и допустими. Същите са и правилни като
краен резултат, като във връзка с възраженията на въззивниците,
следва да се изложат следните съображения:
По въззивната жалба на И.Г. и по насрещната въззивна жалба на М.Г. срещу решението на СРС от 11.06.2018
г.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Същото е неправилно обаче в частта досежно квотите,
при които е допусната делба на процесните имоти по
следните съображения:
СРС е сезиран с искова молба от П.П.Г. срещу М.П.Г., С.О.Г. и И.О.Г., с която е предявен
конститутивен иск за делба на недвижими имоти, правото на собственост върху
които им е възстановено с решение № 60100 от 14.12.1998 г. на ПК Нови Искър
като наследници на Г.Т.и с решения № 60100 и 60101 от 14.12.1998 г. на ПК Нови
Искър като наследници на М.П.Н.. Ищецът поддържа, че от момента на
възстановяване на имотите, фактическата власт върху тях се упражнява само от
ищеца и двете ответници, тъй като ответникът М.Г. –
брат на ищеца е напуснал Република България през 1949 г., не се е завръщал в
страната и неговото местонахождение е неизвестно. Поддържа се, че ищецът и неговите
племенници са владели необезпокоявано идеалните части
на наследника М.Г. от процесните имоти / в размер на
1/3 ид. ч./, като ищецът е владял ½ ид.ч. от тях, а неговите племенници
съвместно останалата ½ ид. ч., като са
декларирали същите на тяхно име и са ги отдавали под аренда, поради което е
поискано да се допусне делба на същите при следните квоти: ½ ид.ч. за ищеца и по ¼ ид.ч.
за ответниците, като ответникът М.Г. бъде изключен от
делбата.
Съгласно приложената по делото справка за
предоставяне на данни по реда на Наредба № 14/18.11.2009 г., при проверка в НБД
„Население“ за М.П.Г., роден на *** г. няма данни на запис в базата. Съгласно
удостоверение от 07.03.2017 г., издадено от МВР – СДВР- отдел „Български
документи за самоличност“ в Националния автоматизиран информационен фонд – Национален
регистър на българските лични документи, няма регистрирани данни за лице –
български граждани с имена М.П.Г., роден на *** г. Ищецът е декларирал, че не
му е известен адрес на ответника М.П.Г. в чужбина, поради което последният е
призован по реда на чл. 48, ал.1 ГПК и му е назначен особен представител на
разноски на ищеца.
В срока за отговор, особеният представител на
ответника М.Г. е депозирал такъв, в който оспорва твърденията на ищеца, че
идеалните части на наследника М.Г. са придобити по давност от останалите
наследници и че последният следва да бъде изключен от делбата.
В отговора на исковата молба ответницата И.Г.
е заявила, че не оспорва иска за делба, но на основание чл.342 ГПК възразява
против правото наследниците М.Г. и С.Н. да участват в делбата. Поддържа се, че
съсобственици на процесните имоти при равни квоти са
единствено тя и ищеца. По отношение на ответника М.Г. поддържа, че притежаваните
от него идеални части са придобити по давност от нея и от ищеца, при равни
квоти – по ½ ид.ч., тъй като са ги владели
необезпокоявано от 1998 г. и към настоящия момент. По отношение на ответницата С.Н.,
качеството й на ответница се оспорва от сестра й И.Г. с възражения, че
последната е придобила по давност и нейните 1/6 ид.ч.
от имотите, като е владяла същите от м.09.1999 г. до м.09.2009 г., както и че С.Н.
не е владяла частта на ответника М.Г. и следователно не я е придобила по
давност.
Ответницата С.Н. не е депозирала отговор на
исковата молба.
С определение от 19.02.2018 г. СРС е приел,
че наред с иска за делба е сезиран и с два отрицателни установителни
искове, предявени съответно от ищеца П.Г. и от ответницата И.Г. против М.Г. с
твърдения, че последният не следва да участва в делбата на процесните
имоти, тъй като неговата 1/3 ид.ч.от наследствените
имоти е придобита по давност от тях, при равни квоти. Във връзка с възражението
на ответницата И.Г., че нейната сестра С.Н. също не следва да участва в
делбата, СРС е приел, че е сезиран единствено с възражение, но не и с установителен иск за собственост по отношение на нейната 1/6
ид.ч. от наследствените имоти. Изготвеният доклад на
делото по реда на чл.146 ГПК е обявен на страните в о.с.з. на 25.04.2018 г.и
последните не са заявили възражения по него.
В молба – становище от 09.03.2018 г., т.е.
постъпила преди първото по делото заседание, ответницата С.Н. е заявила, че не
оспорва иска за делба, както и твърденията, изложени в нея. Оспорва обаче
възражението на ответницата И.Г. за изтекла придобивна
давност по отношение на притежаваните от С.Н. 1/6 идеални части, като твърди,
че ответницата никога не е демонстрирала пред нея, че владее и нейните идеални
части лично за себе си, както и че е получавала наред с нея рента за имотите,
въпреки че договорите от 2010 г. са сключвани от сестра й.
За да уважи предявените
от ищеца П.Г. и от ответницата И.Г. срещу ответника М.Г., установителни
искове, че последният не е съсобственик на процесните
земеделски имоти, както и иска за делба, при посочените в диспозитива
на решението квоти, първоинстанционният съд е приел,
че в конкретния случай, с оглед отсъствието на ответника от страната, считано от
1949 г., намерението за своене на неговите идеални
части от имотите от останалите наследници, е нямало как да бъде демонстрирано
спрямо него. Приел е също така, че ответницата С.Н. не е оспорила изложените в
исковата молба твърдения, че М.Г. не следва да участва в делбата. Приел е за
неоснователно направеното от ответницата И.Г. възражение за придобивна
давност по отношение на идеалните части от имотите, придобити по наследство от
сестра й С.Н..
На първо място следва
да се посочи, че в производството по допускане на съдебна делба в първото по
делото заседание всеки от съделителите може да оспори
правото на някой от тях да участва в делбата, размера на неговия дял, както и
принадлежността на някои от имотите към имуществената общност /чл.342 ГПК/, а
при спорна имуществена общност, наред с иска за съдебна делба могат да се
съединят за общо разглеждане и други искове /343 ГПК/ В първата фаза на делбата
е допустимо съединяването на установителни искове,
като предявяването им в делбеното производство се
подчинява на общия режим на предявяване на искове в гражданския процес. Такъв
иск може да бъде съединен с иска за делба, както по почин на ищеца – с исковата
молба, а впоследствие – само във връзка с оспорвания на ответника, така и по
почин на ответника в първото по делото заседание, а не само с отговора на
исковата молба, което следва от изричната разпоредба на чл.342 ГПК, като по
съединените искове съдът се произнася с отделен диспозитив.
Всички спорове, които могат да се предявят в първата фаза на делбата чрез иск,
могат да бъдат предявени и чрез възражение. В конкретния случай и ищецът и
ответницата И.Г. са предявели отрицателни установителни
искове във връзка с оспорване правото на М.Г. да участва в делбата, тъй като
неговите идеални части от наследствените имоти са придобити от тях по давност,
поради което и съдът е постановил отделен диспозитив
по тези искове. Ответницата С.Н. обаче не е оспорила правото на ответника М.Г.
да участва в делбата чрез изрично възражение, че тя също е придобила по давност
част от притежаваните от последния идеални части от имотите.. Основателни в
тази връзка са доводите на ответницата Г., че възражение за придобивна
давност по отношението на идеалните части на ответника М.Г. не е релевирано от ответницата С.Н. в срока по чл.342 ГПК, като
такова не се съдържа и в депозираната от нея молба-становище от 09.03.2018 г..
Настоящият състав приема,
че направеният от СРС извод, че наследената от ответника М.Г. 1/3 ид.част от имотите е придобита от ищеца и от ответницата Г.
на основание давностно владение, който извод е
обусловил и уважаването на предявените от тях установителни
искове, е правилен. Същият е съобразен с разрешението, дадено в ТР №1/2012 г.
на ОСГК на ВКС, както и с практиката по чл.290 ГПК, обективирана
в решение № 214 от 28.10.2015 г. по гр.д. № 1919/2015 г., решение № 51/02.06.2016
г. по гр.д. № 68/2016 г. и решение № 17/1.03.2017 г. по гр.д. № 2923/2016 г. на
ГК на ВКС относно обективната невъзможност за манифестиране на намерението за своене пред останалите съсобственици. В посочената практика
е прието, че завладяването частите на останалите съсобственици и промяната в
намерението поначало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез
действия, отблъскващи владението им и установяващи своене,
освен ако това е обективно невъзможно, а обективно невъзможно е да се манифестира
промяна в намерението когато невладеещия собственик е с неизвестно
местожителство, напуснал е пределите на страната преди години, не се е завръщал
и не е проявявал некакъв интерес към съсобствения
имот. Настоящият случай е именно такъв – ответникът М.Г. е напуснал страната
през 1949 г и не се е завръщал до този момент, поради което правилно СРС е
приел за основателно оспорването на ищеца и на ответницата И.Г. на правото му
да участва в делбата на сънаследствените имоти, поради факта, че тези
наследници са придобили по давност неговата идеална част от същите. Ето защо,
неоснователни се явяват доводите на особения представител на ответника М.Г., че
по делото не е установено по безспорен начин, че тези наследници са завладели неговата
идеална част, като е настъпила и промяна в намерението им и държането е
преобърнато във владение, доколкото липсват данни за конкретни действия спрямо
него, които да показват несъмнено, че наследниците, които упражняват
фактическата власт върху имотите отричат неговите права и ги владеят само за
себе си.
Неправилен и в
противоречие с приетото от СРС по установителните
искове е изводът, че и ответницата С.Н. е придобила по давност част /в размер
на 1/12 ид.ч./ от идеалните части на М.Г., тъй като
подобно възражение за давност не е изрично заявено от нея. Отделно от това, при
положение, че СРС е приел, че и тримата наследници са придобили идеалните части
на ответника М.Г. в резултат на упражнявано от тях съвместно владение, то е
следвало да се приеме, че всеки от тях е придобил по давност равни части от
неговите 1/3 идеални части, или по 1/9 ид.ч., а не
както е прието в решението – 1/6 ид.ч. за ищеца и по
1/12 ид.ч. за всяка от ответниците.
Въззивната инстанция споделя изводът
на СРС, че релевираното от ответницата Г. в срока за
отговор възражение за придобивна давност по отношение
на идеалните части от имота, придобити по наследство от сестра й, е
неоснователно.Тези изводи са съобразени изцяло и с разясненията, дадени в ТР № 1 от
06.08.2012 г.
по тълк. дело № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и решение №
45/15.04.2014 г. по гр.д. № № 6619/2013 г. на ВКС, постановено по реда на
чл.290 ГПК, според които ако основанието, на което първоначално е установена
фактическата власт, показва съвладение, какъвто е
случаят с наследствено правоприемство, установилият
фактическата власт върху имота е държател на чуждите идеални части в
съсобствеността и за да ги придобие по давност, следва да превърне с
едностранни действия държането им във владение, като при спор той носи доказателствената тежест да установи така нареченото
преобръщане на владението и да докаже действията, чрез които е манифестирал
намерението си, т.е. той трябва да докаже, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да
владее техните идеални части за себе си. В случая липсват доказателства за
извършени подобни действия от И.Г. спрямо сестра й С.Н., като се твърди
единствено, че договорите за аренда на земеделските земи са сключвани от И.Г. и
рентата е разпределяна само между нея и ищеца. Ангажираните в тази връзка
писмени и гласни доказателства обаче не установяват преобръщане на владението,
респективно действия, чрез които е манифестирано намерението на ответницата И.Г.
да владее идеалните части на сестра си за себе си. Сключването на договорите за
аренда само от единия наследник не обективира
намерение за владение на земеделските имоти за себе си спрямо другите сънаследници.
Ето защо, правилно
СРС е приел, че процесните имоти са съсобствени между ищеца и двете ответници,
като е изключил от делбата наследника М.Г.. Неправилно обаче е определил квотите,
при които следва да се допусне делбата между останалите съсобственици. С оглед
изложеното по-горе в мотивите на решението, квотите в съсобствеността са следните:
3/6 ид. ч. за
ищеца П.П.Г. / починал в хода на процеса/ , от които
1/3 ид.ч. по наследство и 1/6 ид.
ч. на основание давностно владение/; 2/6 ид.части за
ответницата И.Г., от които 1/6 ид.ч. по
наследство и 1/6 ид.ч. на основание давностно владение и 1/6
ид.ч. за ответницата С.Н. – в резултат на
наследствено правоприемство.
С оглед изложеното въззивната
жалба на И.Г. се явява частично основателна, а насрещната въззивна
жалба на особения представител на ответника М.Г.-неоснователна, поради което
решението следва да се отмени единствено в частта относно определените квоти на
ответниците И.Г. и С.Н. в съсобствеността.
По въззивната жалба на И.Г. срещу решението на СРС от 07.11.2018
г.
Обжалваното решение е
валидно. Същото е и допустимо, като наведените от въззивницата
доводи за противното, а именно, че в нарушение на процесуалните правила, СРС се
е произнесъл в закрито съдебно заседание, е неоснователно. Съгласно чл.250,
ал.2 ГПК молбата за допълване се разглежда с призоваване на страните в открито
съдебно заседание, когато съдът прецени това за необходимо с оглед изясняване
на неразрешената част на спора. В конкретния случай, СРС е преценил, че не е
необходимо насрочване на открито съдебно заседание, доколкото не се е налагало
изясняване на факти и обстоятелства, имащи значение за неразрешената част на
спора и е постановил решение в закрито съдебно заседание. Неоснователно е и
второто възражение за недопустимост на решението, а именно, че то е постановено
след смъртта на ищеца П.Г., настъпила на 30.07.2018 г. Съдебната практика е
константна, че когато страната е починала след приключване на устните състезания,
не е налице пречка за постановяване на съдебно решение, тъй като делото е
разгледано с нейно участие, респ. същото би било недопустимо само в случай, че
е постановено спрямо страна, починала преди края на устните състезания, в който
смисъл е и изричната разпоредба на чл.229, ал.2, изр.2 ГПК, според която, ако
страната е починала след завършване на съдебното дирене, производството по
делото се спира след постановяване на съдебното решение.В конкретния случай
ищецът е починал след като е получил препис от въззивната
жалба, в която се съдържа искането по чл.250 ГПК / на 20.07.2018 г./ и след
изтичане на едноседмичния срок за отговор по това искане, т.е. не е бил лишен
от възможност да вземе отношение по искането за допълване на решението. Ето
защо фактът, че решението е постановено в закрито съдебно заседания след като
ищецът е бил починал, не прави същото недопустимо, доколкото молбата е
разгледана и с негово участие, доколкото е получил препис от нея и е имал
възможност да вземе отношение по искането за допълване на решението.
На следващо място
следва да се посочи, че молбата за допълване на решението е неоснователна, тъй
като както бе посочено и по-горе в мотивите, единственият установителен
иск, който е предявен от ответницата И.Г. е този, насочен срещу ответника М.Г..
Оспорването на правата на нейната сестра в съсобствените
имоти е заявено единствено като възражение по реда на чл.342 ГПК, а не чрез установителен иск. По така релевираното
в срок възражение съдът не следва да се произнася с отделен диспозитив,
а единствено в мотивите на решението по допускане на делбата, което в случая е
направено от СРС.
Поради несъвпадане на изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение
на определените идеални части в съсобствеността за ответниците
И.Г. и С.Н., решението на СРС следва де се отмени и вместо него да се определят
квоти в съсобствеността, както следва: за И.Г.- 2/6 ид.ч.,
а за С.Н. – 1/6 ид.ч. В останалата част решението, с
което са уважени предявените от П.Г. и И.Г. срещу М.Г. установителни
искове за собственост и е допусната делба на процесните
недвижими имот при участие на съсобствениците П.П. Г.
/ починал в хода на процеса и заместен от законните си наследници / при квота в
съсобствеността ½ ид.ч. / или 3/6 ид.ч./, И.Г. и С.Н., следва да бъде потвърдено.Следва да
бъде потвърдено и решението на СРС, постановено по реда на чл.250 ГПК.
Така мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решението от 11.06.2018 г. по гр. дело
№ 71418/2016 г. на Софийския районен съд, 76 състав в частта, с която са
определени квотите в съсобствеността на съделителите И.О.Г.
и С.О.Н. в размер на по ¼ ид.ч. и вместо него постановява:
ОПРЕДЕЛЯ квотите в
съсобствеността на И.О.Г. и С.О.Н. на допуснатите до делба недвижими имоти,
както следва: за И.О.Г. - 2/6 ид.ч., а за С.О.Н. - 1/6
ид.ч.
ПОТВЪРЖДАВА
решението от 11.06.2018 г. по гр. дело № 71418/2016 г. на Софийския районен
съд, 76 състав, в останалата част, както и решението от 07.11.2018 г.,
постановено в производство по чл.250 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния
касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 и ал.2 ГПК в 1-месечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.