Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 23.04.2020
год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Десислава Йорданова
при
секретаря Н.Светославова,
като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №10898 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 15.03.2019 год., постановено
по гр.дело №61807/2018 год. по описа на СРС, ГО, 42 с-в, е отхвърлен като
неоснователен предявения от Б.С.А. срещу „О.Б.Б.“ АД иск с правно основание чл.
270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожността на издадена срещу ищеца /в
качеството му на поръчител/ заповед за изпълнение от 28.02.2012 год. по
ч.гр.дело №6411/2012 год. по описа на СРС, ГО, 32 с-в.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищеца Б.С.А.. Жалбоподателят поддържа, че неправилно
първоинстанционният съд бил приел в нарушение на чл. 147 ЗЗД и Тълкувателно
решение № 4/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК, че не следва да
обсъжда доводите за отмяна на издадената срещу него заповед за изпълнение.
Съдът трябвало да следи служебно за прекратяването на поръчителството и да не
издава заповедта за изпълнение. Т.е. последната била постановена извън
правораздавателната компетентност на съда, който бил длъжен служебно да следи
за преклузивния срок по чл. 147 ЗЗД. Неправилно СРС бил счел, че дори и да било
допуснато нарушение на закона, това не влияело на съдебния акт. Ето защо моли
обжалваното решение да бъде отменено, а искът – уважен. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата „О.Б.Б.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Поддържа, че първоинстанционният съд бил взел предвид хипотезите за навалидност
на съдебен акт – незаконен състав, неспазване на изискуемата писмена форма,
произнасяне извън правораздавателната власт на съда. В случая процесната
заповед за изпълнение била валидна – спазена била изискуемата форма – издадена
била заповед по образец, съдебният състав бил законен – компетентен да издаде
заповед по чл. 417 ГПК бил районният съд и заповедта била съдебен акт,
постановен в рамките на правораздавателната компетентност на съда. В мотивите
на обжалваното решение първоинстанционният съд бил обосновал, че е недопустимо
страна, която е пропуснала срок за обжалване впоследствие да релевира доводи
относно законосъобразността на постановен съдебен акт, а нормата на чл. 424 ГПК
предвижда, че с изтичане на срока за подаване на възражение се преклудират
възраженията, които длъжникът би могъл да направи в срока за възражение по чл.
414 ГПК. Искът по чл. 270, ал. 2 ГПК бил регламентиран, за да бъде проверена
валидността на съдебния акт, но не представлявал способ за пререшаване на
разрешен със съдебния акт правен спор. В производството по иска по чл. 270, ал.
2 ГПК можело да бъдат обсъждани само доводи относно валидността на съдебния
акт, но и доводи относно допустимостта и правилността на същия.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен е
за разглеждане иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният съд
препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с
доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
В чл. 270, ал. 2 ГПК е уредена
процесуалната защита срещу нищожните решения. Разпоредбата дава възможност да
се прогласи нищожност на съдебно решение по исков ред, и то безсрочно /в този
смисъл са разясненията, дадени в т. 8 и 9 от ППВС № 1/1985 год./. Тъй като нищожното съдебно решение създава
привидност за признати и присъдени права, а постановилия го съд не може сам да
констатира нищожността и да произнесе ново валидно решение, несъмнено е, че
обявяването на нищожността може да бъде искана от всяка от страните по делото.
Нищожността на съдебното решение е
последица от най-тежкия му порок, който е налице в следните фактически
хипотези: постановено е от ненадлежен орган или ненадлежен състав, извън
правораздавателната власт на съда, неизразено в писмена форма, неподписано или
толкова неразбираемо, че смисълът му не може да се извлече и по пътя на
тълкуването. Всички те касаят начина на формиране и изразяване на
волеизявлението на съда – виж Тълкувателно решение № 1 от 10.02.2012 год. на
ВКС по тълк.дело № 1/2011 год., ОСГТК.
Заповедта за изпълнение няма
характера на съдебно решение, но тя съставлява съдебен акт, които има някои от
последиците, присъщи на решенията, разрешаващи отнесен до съда правен спор.
Влязлата в сила заповед за изпълнение има изпълнителна сила и не допуска същият
спор да бъде отнесен за разрешаване по исков ред от съда, освен при новооткрити
обстоятелства и доказателства. Тя засяга имуществената сфера на лицето, срещу
което е издадена, със същия интензитет, с който тази сфера бива засягана от
издадено осъдително съдебно решение. Разпоредбата на чл. 270, ал. 1 ГПК визира
изрично само съдебните решения като актове на съда, чиято нищожност може да
бъде установявана, като липсва изрична уредба относно определенията на съда или
другите издавани от него актове /разпореждания, заповеди и т.н./. Тези актове
обаче също могат да страдат от пороци, които да препятстват пораждането на
правните им последици, като те могат да създават привидност за формираната воля
на правораздавателния орган със същите неблагоприятни последици за лицето, от
което трябва да бъдат изпълнени. Няма основание на това лице да бъде отказано
правото да иска установяване на нищожността на акта по същия ред, който законът
предвижда изрично за решенията на съда. В този смисъл нищожността на заповед за
изпълнение, издадена по реда на глава 37 ГПК, може да бъде установявана по иск
на длъжника, предявен срещу заявителя, на същите основания, на които би било
нищожно издаденото за същото вземане осъдително съдебно решение – виж
Определение № 64 от 23.01.2015 год. на ВКС по ч.гр.дело № 141/2015 год., IV г. о., ГК.
За разлика от нищожността, която
като порок на съдебния акт може да се релевира по исков път и чрез възражение
безсрочно, защитата срещу недопустимостта и неправилността на съдебен акт е
само по пътя на обжалването, респ. по предвидения от законодателя специален ред
за оспорване на издадената заповед за изпълнение. Пропускът на длъжника да
осъществи защитата си срещу издадената заповед за изпълнение чрез подаването на
възражение /чл. 414 ГПК/, респ. и чрез подаването на писмен отговор във връзка
с предявения от заявителя по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителен иск за съществуване
не вземането, включително като изложи и доводи за изтичането на срока по чл.
147 ЗЗД, има за последица влизането й в сила /чл. 416 ГПК/.
Настоящият съдебен състав намира, че
в разглеждания случай процесната заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК е
валидна. Не е налице нито една от горепосочените по-горе хипотези на нищожност
– същата е постановена от надлежен орган, в рамките на правораздавателната
власт на съда, в писмена форма /и съобразно утвърдения образец/, подписана е от
районния съдия и изразената в нея воля е напълно разбираема. Тя не предписва
невъзможна престация от обективна гледна точка, нито с нея е разпоредено
изпълнение на действие, което е престъпление.
Без значение за валидността на
заповедта за изпълнение е обстоятелството дали същата е издадена в противоречие
с чл. 147 ЗЗД, поради което и правилно първоинстанционния съд не е обсъждал
доводите на ищеца в тази насока /с които на практика се отрича съществуването
на претендираните от заявителя вземания/. В този смисъл предявеният иск се
явява неоснователен и подлежи на
отхвърляне.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.
При този изход на спора
жалбоподателят няма право на разноски.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 15.03.2019 год., постановено по
гр.дело №61807/2018 год. по описа на СРС, ГО, 42 с-в.
Решението подлежи на обжалване пред
ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/