Р Е
Ш Е Н
И Е
№
гр. И.вград, 18.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
И.вградският районен съд, в
открито съдебно заседание на деветнадесети май две хиляди двадесет и първа година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВКО ЯНКОВ
при секретаря МАРА ЙОРДАНОВА, като разгледа докладваното
от съдията гр.д. № 74/2020 г. по описа на съда, за да се произнесе взе предвид
и съобрази следното:
Производството е във връзка с
предявен установителен иск с правно основание чл. 422 от ГПК по искова молба,
подадена от Д.Л.Б. ***
и В.Л.Т. ***, чрез пълномощника им – адв. Т.Т. от САК, против Д.А.С. *** с цена
на иска 4 050 лв.
В молбата
си ищците твърдят, че между тях и ответника е
сключен договор за наем на земеделски имот. Поземленият имот - нива с площ от
7219 кв.м., находяща се в с.Връбница, община Годеч, Софийска област, местност
„Чардак” била предоставена за временно и възмездно ползване на ответника за
отглеждане на калифорнийски червей, срещу месечен наем в размер на 50.00 лева,
считано от 22.04.2013 г. до 22.04.2020 г. Наемното отношение било обективирано
в договор за наем, сключен между страните на 22.04.2013 г. и вписан в Служба по
вписванията при PC - Костинброд на 23.04.2013
г., в т.1, под дело № 93, с вх. рег.№ 542. Ответникът ползвал безпрепятствено
наетият имот, като досега не е бил заплатил никаква сума по така договореният
наем в размер на 50 лева месечно. Поради което молят да бъдат
призовани на съд и след като съдът установи верността на изложеното по - горе
да приеме за установено по отношение на ответника Д.А.С., че
към датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение –
04.02.2020 г. е дължало на ищците - Д.Л.Б. и В.Л.Т.
сумата от 4 050 /четири хиляди и петдесет/ лева, представляваща главница, ведно
със законната лихва в размер на 2 743.99 /две хиляди седемстотин четиридесет и
три/ лева , считано от 01.06.2013 г. до 01.02.2020 г., както и сумата от 25.00
лева, представляваща платената държавна такса в заповедното производство.
Предявяват претенции за заплащане от ответника на законната лихва от подаването
на заявлението - 04.02.2020 г. до окончателното изплащане, както и да им бъдат
присъдени направените в това производство разноски.
Молят да
се приемат като писмени доказателства - договор за наем от 22.04.2013 г. и да
бъде изискано и приложено по делото заповедното производство - ч.гр.д. №
18/2020 г. по описа на PC -
И.вград.
Представят
препис от исковата молба, ведно с посочените писмени доказателства за връчване
на ответника и адвокатско пълномощно.
В
законоустановения срок по чл. 131, ал.1 от ГПК, ответникът Д.А.С., представя
писмен отговор на исковата молба, с която счита предявения
установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК от ищците Д.Л.Б. с ЕГН **********,***
и В.Л.Т. с ЕГН **********,*** за допустим, но неоснователен.
Потвъждава, че действително е сключила договор за наем с ищците на
22.04.2013 г. в гр.София по силата на който ищците -наемодатели са й отдали за
временно и възмездно ползване свой недвижим имот - нива , находяща се в с.
Връбница , общ.Годеч, обл.София, местността „Чардак” , с площ 7 219 кв.м.,
съставляващ имот № 008002. Договора сключила, за да помогне на зет си /съпруг
на сестра й/, който искал да отглежда в имота калифорнийски червей. След
сключване на договора, ответницата
заминала за Великобритания със съпруга си и живяла и работила в
продължение на 5 години. През това време не се интересувала и дори била
забравила, че е сключвала подобен договор.
Едва когато получила Заповедта за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 от ГПК по заповедното производство – ч. гр. д. №18/2020 г. по описа на PC-И.вград се сетила за договора и попитала зет си какво точно се е
случило. Същият й обяснил, че не е ползвал посочената в договора нива.
Ответницата недоумява как при неплащането на три месечни наема договорът не е
бил прекратен по нейна вина на осн. чл.14, т.3 от договора, а едва през 2020 г.
се изисква цялата наемна сума за целия срок на договора . Счита, че макар
и да е била в чужбина, на адреса,
посочен в договора живеели нейни роднини, които при получаване на съобщения,
предизвестия или каквито и да е документи щели да я уведомят. Счита, че е
налице валидно, едностранно развален договор за наем, поради неизпълнение на
договорни задължения от страна на наемателя, което има за последица предаване
на имота на наемодателя-ищец. За едностранното разваляне на договора било
необходимо наличието на три условия: а) да е налице пълно неизпълнение или
лошо, забавено, несъответно на уговореното или частично изпълнение; б)
неизпълнението да е виновно; в) кредиторът да е изправен, което е предпоставка
за развалянето по чл. 87, ал. 1 ЗЗД.
Изразява становище, че съгласно чл. 87, ал. 1 ЗЗД, когато
длъжникът по един двустранен договор не изпълни задължението си по причина, за
която той отговаря, кредиторът би могъл да развали договора, като даде на
длъжника подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането на
срока ще смята договора за развален. Предупреждението трябвало да се направи
писмено, когато договорът е сключен в писмена форма. Правото да се развали
договорът било преобразуващо и се упражнявало с едностранно волеизявление, без
да е необходимо съдействието на другата страна. Правото за разваляне имало
акцесорен характер и възниквало от договорното правоотношение. Правото
възниквало при наличието на неизпълнение, т. е. от вторичен юридически факт.
Елементите на фактическия състав на правото да се развали договора
били уредени в чл. 87, ал. 1 ЗЗД. Нормата на чл. 87, ал. 1 ЗЗД не посочвала
какво трябва да бъде неизпълнението, поради което всяка форма на неизпълнение
можело да бъде основание за разваляне на договора. Втората обща предпоставка за
възникване на правото да се развали договорът, била неизпълнението да се дължи
на причина, за която длъжникът отговаря. Изискването за вина се предпоставяло
от разбирането на законодателя, че развалянето следва да се допуска само при
нарушаване на изискванията за съобразяване на изпълнението с дължимата грижа -
чл. 63 ал. 2 ЗЗД.
В разглеждания спор съгласно чл. 14 т.3 от договора, договорът се
прекратявал едностранно от наемателя при неплащане на три месечни вноски.
Законодателят в случаите на сключен писмен договор, какъвто е процесният, бил
предвидил предупреждението за разваляне на договора да бъде направено също
писмено - ал. 2 на чл. 87 ЗЗД. „Развалянето“ било допустимо при отправено
предупреждение до неизпълняващата страна, имащо задължителни реквизити. То
следвало да е писмено и да съдържа в себе си подходящ срок за изпълнение на
задължението, както и указание, че след упоменатия срок, договорът ще се счита
за развален.
Счита исковата претенция за заплащане на сумата в размер на 4050
лв., представляваща главница, ведно със законна лихва в размер на 2743.99 лв.
за неоснователна и, че същата следва да се отхвърли.
Не възразява срещу направените доказателствени искания към
исковата молба.
Моли да бъде допуснат до разпит по делото в качеството на свидетел
едно лице, при режим на довеждне.
Моли в случай, че бъде отхвърлен предявения срещу нея
установителен иск да й бъдат присъдени направените от нея разноски в настоящото
производство.
В съдебно
заседание процесуалният представител на ответницата – адв. В.Л. *** оспорва така подадената искова
молба. Поддържа предявения отговор на исковата молба. Отделно от изложеното
заявява, че прави възражение за настъпила погасителна давност за така
предявения иск, по реда на чл. 111 от ЗЗД и счита, че ищците нямат право на съдебна
защита по така предявения иск, тъй като е изтекла погасителната давност за
целия период, който е посочен, а именно:
01.06.2013 г. до 01.02.2020 г. Евентуално, ако съдът не би уважил
напълно настъпилата погасителна давност, то счита, че за периода от 01.06.2013
г. до 01.02.2017 г. е настъпила тази погасителна давност, тъй като, договорите
за наем били периодически вземания.
Процесуалният представител на
ищците – адв. Т.Т. от САК счита, че направеното
възражение по отношение на погасителната давност е приклудирано, тъй като с
отговора на исковата молба ответникът е можел да го стори, но не го бил
направил.
Допуснат е и извършен разпит на
свидетел - И. К. С., по искане на
ответната страна.
Приобщени
доказателства:
Договор за наем от 22.04.2013 г.;
Писмен отговор на искова молба от Д.А.С.; Писмо изх. № РД-12-02-185/10.03.2021
г. от Общинска служба „Земеделие“ гр. Годеч с приложено заверено копие на
договор за наем сключен между Д.Л.Б., В.Л.Т. от една страна като наемодатели и М.
Л. П. от друга страна като наемател, справка от Агенция по вписванията по данни за физическо/ юридическо лице за
всички служби по вписвания за лицето Д.Л.Б.; ч. гр.д. № 18/2020 г. по описа на РС-И.вград
и приложеното към него ч.гр.д. № 100/2020 г. по описа на РС – Костинброд.
Установена
фактическа обстановка:
На 22.04.2013 г. е бил сключен Договор между
ищците Д.Л.Б. и В.Л.Т. в качеството на наемодатели от една страна и
ответника Д.А.С., като наемател от друга с предмет на договора отдаване за
временно и възмездно ползване на недвижим имот, придобит по наследство от
ищците - нива , находяща се в с. Връбница , общ. Годеч,
обл. София, местността „Чардак” ,
с площ 7 219 кв.м., съставляващ имот № 008002. Срокът за договора е за 7 стопански години, включително
и стопанската 2012 – 2013 г. Размерът на наемната цена е 50 лв./месечно,
платима до 25-то число на месеца за който се отнася.
Установено
е, че имотът е бил взет под наем от ответницата, като реално е щял да бъде
използван за стопанска дейност от св. И. К. С., който обаче не го е ползвал за
срока на договора. Бил ходил само веднъж до имота. Не му е известно
наемодателите да са препятствали ползването на имота. Ответницата е заминала за
Англия и не била заплатила нищо от уговорения наем.
В хода на производството се
установи, че съществува друг договор за наем за същия имот, същата наемна цена
и също за период от 7 години, сключен от една страна между ищците Д.Л.Б. и В.Л.Т. като наемодатели и от друга с лицето М. Л. П. кяато наемател. Двата
договора са вписани в Агенцията по вписвания, като Договорът с ответницата е
вписан в Служба по вписванията гр. Костинброд на 23.04.2013 г. под № 542, а
договорът с М. Л. П. под № 357 от 18.03.2013 г., отново в Служба по вписванията
– гр. Костинборд.
Правни изводи
От материалите по делото безспорно се установява наличието на
облигационно отношение – Договора за наем между ищците като наемодатели от една
страна и ответницата като наемател от друга. Безспорно е установено, че
ответница не е
заплатила никаква наемна цена за срока на договора. Този факт не се оспорва от
ответницата, а и същата не представя никакви доказателства в тази насока.
Въпреки наличието за друг действащ
за същия имот, при същите условия, обстоятелства и почти за идентичен период от
време Договор за наем, не се установяват реални действия от страна на
наемодателите, които да препятстват по някакъв начин ползването на имота от
страна на ответницата. Нещо повече, в чл. 4 от Договора, се сочи, че към датата
на подписване на договора наемателят е въведен от наемодателя във владение на
имотите, като договорът има сила на приемо – предавателен протокол.
В съдебно заседание процесуалния
представител на ответника изразява становище, че ищците нямат правен интерес да
водят настоящия иск, било неоснователно обогатяване, нямало как една земя да се отдава два пъти по едно и
също време и вероятно първият догововр ако не бил прекратен сигурно действал.
Ответната
страна, обаче, не представя никакви доказателства, че има друг действащ
договор, който да докаже това неоснователно обогатяване. Именно тя е страната,
която следва да докаже, че ищците са се неоснователно обогатили, а не само да
предполага това. Съгласно правната
теория, ако трети лица смутят ползването на наемателя, негова работа е да ги
отблъсне с владелческия си иск по чл. 76 Закона за собствеността. За
наемодателя не може да възникне никаква отговорност от действията на трети
лица, щом те не предявяват никакви собствени права върху наетата вещ – виж. Ал.
Кожухаров – Облигационно право, в частта „Действие за договора за наем“ т.4.2.
Следва да се отбележи, че към 2013
г., кагато са били вписани двата договора за наем, не са съществували задължение и правна възможност
за вписване прекратяването на Договора за наем. Такова задължение съществува
едва от 2018 г. и то само за наем на земеделска земя - Чл. 4б, ал.3 от ЗСПЗЗ – „Договорите за наем на земеделска земя със
срок, по-дълъг от една година, както и споразуменията за тяхното изменение или
прекратяване, сключени в писмена форма с нотариално удостоверяване на подписите
на страните, се вписват в съответната служба по вписванията по
местонахождението на имотите………“
Що се отнася до възражението на
ответната страна, посочено с отговора на исковата молба, че на осн. чл. 14 т.3 от договора, договорът се
прекратявал едностранно от наемателя при неплащане на три месечни вноски и, че
налице бил валидно, едностранно развален дотговор за наем, поради неизпълнение
на договорни задължения от страна на наемателя – т.е. следвало е да бъде
прекратен по вина на наемателя, съдът счита, че същото е неоснователно.
Безспорно
е установено, че неизправна е ответната страна. Тя сама се е дезинтересирала
както от правото си да ползва земята, така и от задължението да плаща дължимата
по договор наемна цена. Заминала е в чужбина и дори била забравила, че била
сключвала такъв договор. Договореното,
както и цитираните в отговора на исковата молба норми от ЗЗД, представляват
правна възможност, а не задължение за изправната страна да „развали“ договора.
Доколкото ответицата е неизправна страна по договора, тя не може да вмени на
изправната страна задължение да прекрати договора по нейна вина и да черпи
привилегии от своето противоправно поведение, доколкото именно тя е неизправна
страна по договора.
Съдът намира възраженията на ответната страна за
основателни, що се отнася до аргументите, че част от вземанията са погасени по
давност.
Възражението
не е преклудирано, независимо, че ответната страна не се позовава на него в
отговора на исковата молба, но още в заповедното производство, направеното
възражение, че не се дължи претендирата сума е в насока изтекъл давностен срок. Действително,
според
задължителната съдебна практика правото на ответника да направи възражение за
погасяване по давност на вземането – предмет на иска, се преклудира с изтичане
на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 от ГПК. Ако обаче длъжникът в заповедното
производство и ответник по установителния иск по чл. 422 от ГПК във връзка с
чл. 415, ал. 1 от ГПК се е позовал изрично на погасяване на вземането по давност
във възражението по чл. 414, ал. 1 от ГПК и това възражение е приобщено към
исковото производство, то съдът следва да се произнесе относно давността, дори
и ответникът да не е подал писмен отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 2 от ГПК. Доколкото възражението на длъжника в
заповедното производство по чл. 414 от ГПК е приложено по настоящото делото,
образувано по иск с правно основание чл. 422 от ГПК, не настъпва преклузията по чл. 133 от ГПК на правото
да се иска от съда да зачете последиците на изтеклия давностен срок.
На осн чл. 111 от ЗЗД, б. „в“ – С изтичане на тригодишна давност се
погасяват вземанията за наем, за лихви и други периодични плащания. В
настоящия случай се касае за периодично плащане. Давността започва да тече от
деня, в който вземането е станало изискуемо, а именно от датата, когато
наемателят е следвало да плати месечния си наем – 25-то число на месеца за
който се отнася. По делото не са установени данни за прекъсване на давността
преди подаване Заявлението по чл. 410 от ГПК пред РС – Костинброд на 04.02.2020
г.
Поради тази причина, съдът счита,
че сумите за наем, за периода 01.06.2013 г. до 03.02.2017 г. представляват
вземания, погасени по давност. Тъй като с погасяване на главното вземане се
погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, съдът счита, че и
лихвите за този период са погасени по давност, макар и давността за част от тях
да не е изтекла.
Ето
защо, съдът счита, че претенцията на ищеца е основателна по отношение на дължимата
сума за наем за тригодишния период от 04.02.2017 г. до 04.02.2020 г., а именно
1800 лв. (36 м. Х 50 лв.) със съответно изчислена лихва за периода в р-р на 548
лв. В останалата част – до пълния размер от 4050 лв.,
главница и 2743.99 лв., лихва,
искът се явява неоснователен и претенцията на ищеца следва да бъде отхвърлена
като неоснователна.
По отношение на разноските, при
този изход на спора право на разноски имат и двете страни по съразмерност. В
съответствие със задължителните разяснения, дадени по Тълкувателно решение №
4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т.12, съдът следва да се произнесе и по
разпределението на отговорността за разноски, освен в исковото, така и в
заповедното производство.
В конкретния случай ищецът/заявител
има право на направените от него разноски и в двете производства, съобразно
размера на уважените претенции.
В
исковото производство ищецът е представил списък с разноски на осн. чл. 80 от ГПК, в който е посочил разноски по исковото и заповедно производства в общ р-р
на 1357.64 лв., от които 375 лв. по заповедното производство и 982.64 лв. по
исковото производство. Предвид уважената част от иска му се следват разноски в общ
р-р на 469.20 лв., от които 129.60 лв. по заповедното производство и 339.60 лв.
по исковото производство.
Ответникът
представя доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение в р-р на 700 лв.
Предвид отхвърлената част от иска, на осн. чл. 78, ал.3 от ГПК му се следват
разноски в р-р на 458.08 лв.
По
отношение направените и от двете страни възражения за прекомерност на
адвокатските възнаграждения следва да се
има предвид Наредба № 1 от 9 юли
2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съгласно чл. 7, ал.2, т.3 от
Наредбата при интерес от 5000 до 10 000 лв., адвокатското възнаграждение е в р-р на 580 лв. + 5 % за горницата над 5000 лв. В конкретния случай
предявеният иск е за материален интерес от 4050 лв. главница и 2743.99 лв.
лихва или в общ размер на 6793.99 лв. Минималното адвокатско възнаграждение
следва да бъде в р-р на 580 лв. + 89.70 лв. или 669.70 лв. По приложения списък
за разноските от ищците е видно, че е определен адвокатски хонорара в р-р на
600 лв., а от приложеното адвокатско пълномощно на ответната страна е видно, че
е договорено възнаграждение в р-р на 700 лв. В този смисъл възраженията на
страните за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна са
неоснователни.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по исковата молба от Д.Л.Б. с ЕГН ********** *** и В.Л.Т. с ЕГН ********** *** против Д.А.С. с ЕГН ********** ***, с правно основание чл. 422, от ГПК, че Д.А.С. дължи на Д.Л.Б. и В.Л.Т. сумата в р-р на 1800
лв., представляваща дължима сума за наем през периода от 04.02.2017 г. до
04.02.2020 г. за имот № 008002 - нива , находяща се в с. Връбница , общ. Годеч, обл. София,
местността „Чардак” , с площ 7 219 кв.м., както и сума в р-р на
548 лв.– представляваща лихва за периода от 04.02.2017 г. до 04.02.2020 г.,
ведно със законната лихва, считано от датата на постъпване на заявлението в
съда – 04.02.2020 г. до изплащане на вземането.
ОТХВЪРЛЯ предявеният иск за
признаване на установено, че Д.А.С. с ЕГН ********** ***, дължи на Д.Л.Б. с ЕГН ********** *** и В.Л.Т. с ЕГН ********** ***, в
частта над 1800 лв. до 4050 лв., сума представляваща наем през периода от
01.06.2013 г. до 03.02.2017 г. за имот № 008002 - нива, находяща се в с.
Връбница , общ. Годеч, обл. София, местността „Чардак” , както и в частта над
548 лв. до 2743.99 лв., сума представляваща лихва за периода от 01.06.2013 г.
до 03.02.2017 г. като неоснователен.
ОСЪЖДА Д.А.С.
с ЕГН ********** ***, да заплати на Д.Л.Б. с ЕГН ********** *** и В.Л.Т. с ЕГН ********** ***,
направените разноски по заповедното производство в р-р на 129.60 лв., както
и сумата от 339.60 лв. – разноски по
исковото производство по съразмерност.
ОСЪЖДА Д.Л.Б. с ЕГН ********** *** и В.Л.Т. с ЕГН ********** ***, да
заплатят на Д.А.С. с ЕГН ********** ***, направени разноски по исковото
производство в р-р на 458.08
лв. по съразмерност.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Хасково в двуседмичен срок
от връчването му на страните
РАЙОНЕН СЪДИЯ: