Р Е Ш Е Н И Е
№
............
гр. София, 19.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен състав, в публично
съдебно заседание на петнадесети декември две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл. съдия МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа докладваното от младши съдия Малоселска в.гр.дело
№ 1852 по описа за 2020 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 - 273 ГПК.
С
решение № 263584 от 03.11.2019 г., постановено по
гр.д. № 54657/2016 г. по описа на СРС, 148 състав, са уважени предявените
от Н.Й.Н. срещу Столична дирекция на вътрешните работи /СДВР/ осъдителни
искове, както следва:
-
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
вр. чл. 255 ЗМВР /2006 г./ за сумата 454,67 лв., представляваща обезщетение за
забава за времето от 13.01.2013 г. до 24.10.2013 г. в изплащането на
обезщетение в размер на 5728,80 лв. за претърпяна на 13.01.2013 г. средна
телесна повреда при изпълнение на служебните задължения, като този иск е
отхвърлен за горницата до пълния предявен размер от 500 лв. и за 25.10.2013 г.;
-
с правно основание чл. 78 ЗДСл. за
сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от
претърпяната на 13.01.2013 г. трудова злополука, извън изплатеното обезщетение
по чл. 255 ЗМВР-2006 г., ведно със законната лихва върху сумата 10 000 лв. от
13.01.2013 г. до окончателното изплащане.
Срещу
решението в частта, с която предявените искове са уважени, е подадена въззивна
жалба от ответника СДВР. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първият съд
уважил иска за заплащане на мораторна лихва върху обезщетението за трудова
злополука, изплатено на ищеца по реда на ЗМВР, доколкото видът на телесната
повреда бил установен с медицинско удостоверение от 09.09.2013 г. и становище
от 18.09.2013 г. Към датата на инцидента видът на повредата не бил определен
/средна или тежка такава/,
с оглед което не бил ясен размерът на обезщетението, което следвало да се
заплати на ищеца. В условията на евентуалност счита, че забава може да има след
09.09.2013 г.
В
частта, с която съдът се е произнесъл по иска по чл. 78 ЗДСл., въззивникът
атакува решението с доводи за неправилност. Предявеният от ищеца иск бил с
правна квалификация чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, а съдът квалифицирал същия по ЗДСл
само за да присъди на ищеца претендираната сума. СРС не следвало да кредитира
показанията на разпитания свидетел, която се явявала заинтересована от изхода
на делото. Неправилно съдът интерпретирал заключението на СМЕ, като преиначил
същото. Намира, че с изплащането на обезщетение по реда на ЗМВР ищецът е
получил обезвреда за претърпените от него неимуществени вреди, с оглед което
предявеният иск бил изцяло неоснователен, ищецът целял двойно обезщетяване за
едни и същи вреди, а районният съд го уважил в необосновано завишен размер. Искането
до въззивния съд е да отмени решението в обжалваната от ответника част и да
отхвърли в цялост предявените искове. Претендират се разноски.
Ответникът
по жалбата /ищецът Н.Й.Н./ не е подал в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК отговор на
въззивната жалба. С писмено становище за съдебното заседание пред въззивния съд
заявява, че оспорва въззивната жалба, като намира доводите, изложени в същата,
за изцяло неоснователни. Въззиваемият подчертава, че съдът не е обвързан от
сочената от страните квалификация на предявените права, с оглед което правилно
с оглед твърденията на страните квалифицирал иска като такъв по чл. 78 ЗДСл.
Счита, че за ищеца не е налице ограничение да търси обезщетение за всички
претърпени вреди и извън изплатеното му по реда на ЗМВР. Размерът на
обезщетението за неимуществени вреди, като удовлетворяващ критериите за
справедливост, бил правилно определен от СРС, с оглед което заявява становище,
че съдебният акт следва да бъде потвърден. Претендират се разноски за
въззивното производство.
Софийски градски съд, като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Безспорно между страните по делото е,
че към 13.01.2013 г. ищецът е заемал при ответника длъжността „страши полицай в
група „Охрана на обществения ред“, сектор „Охранителна полиция“ към 02-РУП. Не
е спорно също така, а и се установява от приетите в хода на съдебното дирене
пред първата инстанция доказателства, че на 13.01.2013 г. при изпълнение на
служебните си задължения, ищецът претърпял телесно увреждане /средна телесна
повреда/, настъпването на което е признато за трудова злополука по смисъла на
чл. 55, ал. 1 КСО. Безспорно също така
е, че на 25.10.2013 г. ответникът по реда на чл. 255, ал. 1 ЗМВР и въз основа
на заповед от 02.10.2013 г. заплатил на ищеца сумата от 5728,80 лв., равняващи
се на шест брутни месечни възнаграждения за претърпяно телесно увреждане при и
по повод изпълнение на служебните му задължения, представляващо средна телесна
повреда по см. на чл. 129, ал. 2 НК.
Видно
от приобщената по делото медицинска документация – обменна карта /талон/, епикризи
/3 бр./, болнични листове /8 бр./, амбулаторен лист за извършен преглед е, че непосредствено
след инцидента ищецът е закаран от екип на Спешна медицинска помощ във Военно
медицинска академия, където му е сложена обездвижваща шина на подбедрица и
ходило и е насочен за оперативно лечение.
За
времето от 16.01.2013 г. до 01.02.2013 г. ищецът е приет в Медицинския институт
на МВР, където на 22.01.2013 г. под спинална анестезия чрез открита операция
фрагментите са репозирани и е извършена фиксация с плака и 7 винта, а чрез
открита операция на друго място на същата става е зашит делтоидният лигамент,
поставена е гипсова имобилизация. На 28.01.2013 г. е извършена оперативно
трансфиксация на синдесмозата с втори винт; определено е гипсовата имобилизация
да трае 60 дни.
За
времето от 18.03.2013 г. до 22.03.2013 г. ищецът е хоспитализиран отново в Медицинския институт на МВР, където
под локална и венозна анестезия е направен разрез по стария и са извадени два
супрасиндезимални винта; изписан е с препоръки за сваляне на конците и
постепенно натоварване на оперирания крайник.
В
периода от 13.01.2013 г. до 26.06.2013 г. ищецът е ползвал отпуск за временна
неработоспособност, като причина за неработоспособността са уврежданията, които
е получил в резултат от претърпяната трудова злополука.
Видно
е от представения амбулаторен лист за преглед от лекар специалист, издаден на 19.08.2013
г., че по повод оплаквания от оток и болка, пулсиране при натоварване, ищецът е
прегледан от медицински експерт, който е констатирал локален остатъчен
деформитет, значителен оток, ограничена болезнена дорзофлексия, болков синдром
с функционален дефицит. Насочен е за криотерапия и употреба на нестероидни
провивовъзпалителни средства.
За
времето от 12.02.2014 г. до 19.02.2014 г. ищецът отново е приет в Медицински
институт на МВР за окончателно изваждане на остеосинтезните средства по оперативен
способ под локална анестезия. За периода от 12.02.2014 г. до 21.03.2014 г.
ищецът е ползвал отпуск поради временна неработоспособност, издаден му от
Медицински институт на МВР.
В
хода на първоинстанционното производство са събрани гласни доказателствени
средства чрез разпита на свидетеля В.М., живееща на съпружески начала с ищеца
от години. От същите се установява, че ищецът бил хоспитализиран по спешност
непосредствено след инцидента. Бил приет отново в МВР болница, като първата
операция била неуспешна. Последвала втора операция, като през това време ищецът
престоявал в болничното заведение /около 17 дни/ и му било забранено да стъпва
на крака. По време на втората операция анестезията не подействала и ищецът
изпитвал болки през цялото време. Приемал по 4-5 пъти на ден силни
болкоуспокояващи, тъй като изпитвал изключително силни болки. Имал нужда от
чужда помощ, не стъпвал на крака, хранел се на легло. Промяната на начина на
придвижване провокирал болки в горната част на тялото. След изписването му от
болница бил предписан постелен режим и му било забранено да стои прав. За
период от около два месеца имал нужда от чужда помощ за всички ежедневни
дейности – обличане, хранене, придружаване до тоалетна, къпане със специален
чорап и стол, като през цялото време вземал лекарства за болката. Последвала
трета операция за изваждане на част от поставените импланти. След нея ищецът
продължил да използва патерици и бастун. Всяко движение водело до отичане на
крака и болезненост. Предписанията на лекарите били за минимално натоварване и
покой. Едва при четвъртата оперативна интервенция били махнати останалите в
крака импланти. В края на шестия месец след инцидента ищецът се върнал на
работа по финансови причини. Работният му ден бил с голяма продължителност, а
вечер кракът му бил отекъл и ползвал помощ, за да събуе обувката. В резултат от
предимното натоварване на другия крак ищецът скъсал връзки на същия, което
довело до ново обездвижване и нужда от помощ в ежедневието, прием на лекарства.
Ищецът не се възстановил напълно след инцидента – след продължително стоене
изпитвал болки, а през студентите месеци се появявал оток.
Настоящият
състав на съда дава вяра на показанията на свидетеля М., като намира, че същите
пресъздават личните й впечатления във времето непосредствено и месеците след
инцидента. Отличават се с последователност на изложението, яснота и детайлност,
кореспондират с приетите писмени доказателства и заключението на вещото лице по
СМЕ. Преценявайки ги по реда на чл. 172 ГПК, доколкото св. М. е лице от
най-близкия семеен кръг на ищеца, съдът не намери основание да не кредитира
същите. На първо място, както се посочи, показанията на свидетеля не
противоречат, а се подкрепят от останалите доказателства по делото. На следващо
място, те пресъздават личните впечатления на лицето от претърпените от ищеца болки,
страдания, безпомощност, неудобства и дискомфорт, като житейски обяснимо е
именно най-близките /членовете на семейството, роднините, доверените приятели/
да са свидетели на несгодите и да имат непосредствени възприятия за хода на
събитията и естеството на преживяното. В трайната си практика ВКС приема, че
самият факт на родствена, семейна или друга връзка със страната не е
предпоставка, достатъчна за да дискредитира свидетелските показания и да
послужи за основание същите да не бъдат ползвани от съда при изграждане на
изводите за фактите поради евентуалната заинтересованост на свидетеля от изхода
на делото. Така напр. с решение №
118 от 11.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 665/2020 г., II г. о., ГК,
се
приема, че всяко лице, извън посочените в чл. 166 ГПК, дори и да е
заинтересовано от изхода на делото, може да бъде свидетел. В такава хипотеза
съдът не може да игнорира допустимите и относими към факти от спорното право
показания на свидетеля само поради неговата заинтересованост, а е задължен да
прецени достоверността им, чрез цялостна съпоставка на всички доказателства по
делото. Следователно, с доказателствена стойност се ползват и показанията на
лицата по чл. 172 ГПК и само близката родствена връзка със страната, посочила
ги като свидетел, не е основание за отричане достоверността на изнесеното от
тези лица.
От
приетото по делото пред СРС и неоспорено от страните заключение на съдебно –
медицинската експертиза, изготвено въз основа на представената по делото
медицинска документация и извършен на 21.12.2016 г. преглед на ищеца, се
установява, че в резултат на злополуката на ищеца е причинена травма на лявата
глезенна става, довела до счупване на външния (фибуларния) глезен, както и до
разкъсване на вътрешната делтовидна връзка от страната на срещуположния
вътрешен малеол и сублуксация на цялата става.
Възстановяването
от такава травма според вещото лице настъпва за период от 6 месеца. Експертът е
оценил лечението като адекватно, довело до зарастване и добра анатомична
позиция на лявата глезенна става като цяло. Съгласно заключението в началния
период след инцидента болките са били с голяма интензивност, а след поставянето
на имплантите и на гипсовия ботуш същите са преценени като умерени до края на
шестия месец, с изостряне при провокация от движение или опит за стъпване. До
края на първия месец е било наложително приемането на обезболяващи от среден
клас. Възстановителният период е свързан с неудобствата от коренната промяна на
начина на живот, необходимостта от чужда помощ в ежедневието.
Към
датата на прегледа /21.12.2016 г./ е налице пълно костно зарастване на
фибулата, както и почти пълни и неболезнени активни и пасивни движения с
незначителен функционален дефицит. Вещото лице подчертава, че естеството на
глезенната трама е двукомпонентно – от страната на фибулата е налице счупване с
разместване, а от страната на тибията е налице скъсване на мощната делтоидна
връзка, имаща важна опорна и стабилизираща функция от вътрешната страна на
глезенната става. Тази увреда е по-тежкото поражение на глезенната става, доколкото
въпреки извършеното зашиване тази връзка, а и самият глезен,
никога няма да има характеристиките си до преди травмата. Като причина за това
експертът сочи, че зарастването е свързано с образуване на обикновена
съединителна тъкан на мястото на увредата, а не нормалната връзкова тъкан,
имаща различни качества за якост и издръжливост. Пълната стабилност на лявата
глезенна става е трайно засегната, в сравнение с другата здрава глезенна става,
което води до рискове от по-тежки травми при евентуални злополуки. Според
заключението на СМЕ между установените травматични увреждания и настъпилия
инцидент е налице пряка причинно-следствена връзка.
Въззивният
състав на съда кредитира заключението на вещото лице по СМЕ, като прецени
съответствието на същото с останалите писмени и гласни доказателства по делото,
а също и като съобрази, че експертизата в пълнота и компетентно е отговорила на
стоящите за изясняване въпроси. Изготвена е от лице, притежаващо необходимата
компетентност и знания из областта на медицинската наука /лекар ортопед –
травматолог/ и доколкото не възникват съмнения относно правилността на
заключението, съдът използва същото при изграждането на изводите си за фактите.
При така установената фактическа обстановка въззивният
съд намира от правна страна следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо,
като с него съдът правилно е уважил предявените искове. Предвид наведените с
въззивната жалба оплаквания относно оценъчната дейност на доказателствата,
изводите на съда относно фактите и въпросите за приложението на материалния
закон, настоящият състав намира, че следва да изложи и свои мотиви по
съществото на правния спор.
В
конкретния случай спорни между страните по делото се явяват обстоятелствата
налице ли е правно основание ответникът да отговаря по предявения от ищеца иск,
респективно кое е то, какъв е справедливият размер на обезщетението за
неимуществени вреди във връзка с трамватичната увреда, причинена на ищеца от
настъпилата на 13.01.2013 г. трудова злополука, дължи ли ответникът обезщетение
за забава от датата на увреждането до датата на извършеното плащане на
обезщетението по реда на чл. 255 ЗМВР /отм./.
По
въпроса за правната квалификация на предявения за разглеждане главен иска и в
отговор на оплакванията на въззивника, съдържащи се във въззивната жалба,
настоящият състав на съда приема следното:
Отговорността
на работодателя за причинени на работника увреждания на здравето при или по
повод изпълняваната работа е безвиновна отговорност, за разлика от гаранционно-обезпечителната
отговорност на възложителя по чл. 49 от ЗЗД, работодателят отговаря дори когато
трудовата злополука или професионалното заболяване са причинени от непреодолима
сила, при или по повод изпълнение на възложената работа или на каквато и да е
работа, извършена и без нареждане, но в интерес на работодателя. Същевременно
както работникът, претърпял трудова злополука, така и пострадалият от деликт, имат
вземане за обезщетение за причинените им вреди, като основанието на тяхната
легитимация е причинената им увреда. Ето защо е възможно за различни лица да
възникне отговорност към пострадалия за изплащането на обезщетение. Независимо
от основанието, пораждащо отговорността им, тези лица отговарят или за чуждо
поведение или за вреди, причинени от друг или по друга причина, която може да
изключва човешко поведение /тяхната отговорност е гаранционно-обезпечителна/. Когато
изплатеното на пострадалия обезщетение е за вреди от деликт, правното основание
на което му е изплатено обезщетението е без правно значение - обезщетението
може да е изплатено пряко от деликвента на основание чл. 45 ЗЗД или от
възложителя на работата на основание чл. 49 ЗЗД, от работодателя на основание
чл. 200 КТ, или по силата на предвидената отговорност по специалните закони - ЗОВСРБ,
ЗМВР и пр., в които е уредена отговорността на ведомството за вреди, причинени
от телесна повреда при или по повод изпълнение на служебните си задължения. Увреденото
лице разполага с възможност да избере пътя си за защита, като не е лишено да търси
обезщетение по общия исков ред, като в този случай ведомството дължи
обезщетение за разликата между присъдената сума и получените вече обезщетения /в
този см. Решение № 37 от 25.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3948/2013 г., III г.
о., ГК/.
В
конкретния случай действително ищецът е посочил в титулната част на исковата си
молба, че предявеният иск е такъв по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД. Същевременно
обаче, от изложението на фактическите твърдения относно съдебно предявените
субективни права, ищецът сочи, че в качеството си на служител, заемащ
съответната длъжност при ответника, по време на изпълнение на служебните си
задължения е претърпял телесно увреждане, причинило му неимуществени вреди,
признато по надлежния ред за трудова злополука. Твърди се също така, че по реда
на ЗМВР и на основание чл. 255 от същия закон /обн. 2006 г./ въз основа на
индивидуален административен акт /заповед/ на ищеца е изплатено обезщетение за
претърпените вреди в размер на 6 брутни работни заплати, предвид че увреждането
е признато за средна телесна повреда. Ищецът счита, че така изплатеното му
обезщетение не репарира претърпените в резултат от инцидента – трудова
злополука, неимуществени вреди, а претендира над заплатените му по реда на
специалния закон още 10 000 лв., които счита, че са дължими от ведомството, в
което е заемал длъжността си. Ето защо правилно СРС е дал правната квалификация
на предявения иск – чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ЗДСл, регламентираща правото на
държавния служител да претендира обезщетение за неимуществени вреди в резултат
от трудова злополука по общия исков ред, доколкото твърденията за фактите,
както са изложени в исковата молба, се субсумират именно под хипотезиса на тези
правни норми.
Да
даде точната квалификация на иска е задължение на съда, а не на ищеца, доколкото
посочването й не се включва в съдържателните изисквания за редовност на
исковата молба (чл. 127, ал. 1 ГПК). В този смисъл са решение № 392/ 18.01.2012
г. по гр.д. № 1487/ 2010 г. на IV-то ГО на ВКС, решение № 97/ 08.02.2013 г. по
гр.д. № 196/ 2011 г. на I-во ТО и ТР № 4/ 07.07.2010 г. по тълк.д. № 4/ 2009 г.
ОСГК на ВКС.
Ето
защо неоснователни са оплакванията, съдържащи се във въззивната жалба, че
първият съд „преквалифицирал“ иска, само за да присъди на ищеца обезщетение за
неимуществени вреди. С проекта за доклад по реда на чл. 140 ГПК съдът е посочил
квалификацията на предявения главен иск, като е разпределил доказателствена
тежест на страните за правнорелевантните факти.
Следователно
настоящият състав приема, че ищецът е легитимиран да претендира от ответника в
качеството му на негов работодател по общия исков ред /чл. 78 ЗДСл, вр. чл. 200 КТ/ репариране на всички неимуществени вреди, причинени му от процесния
инцидент, признат за трудова злополука, като от този интегрален размер следва
да се приспадне платеното обезщетение по реда на специалния закон при зачитане
на принципите за справедливост и недопускане на неоснователно обогатяване.
Следва
да се даде отговор на въпроса какъв е справедливият размер на обезщетението за
неимуществени вреди, причинени на ищеца от процесния инцидент, признат по
надлежния ред за трудова злополука, респективно репарира ли изплатеното на
основание чл. 255 ЗМВР /отм./ обезщетение ищеца за преживените от него болки,
страдания, неудобства, трудности, негативни емоции и състояния, намиращи се в
причинна връзка с травматичната увреда.
От събраните и обсъдени и по-горе
доказателства: писмени, гласни и от заключението на СМЕ, се установява, че причинената
на ищеца травма на лява глезенна става е наложило спешното му хоспитализиране в
деня на инцидента, след което е бил насочен за оперативно лечение, като са
извършени общо четири оперативни намеси. Ищецът е следвал строг постелен режим
в период от два месеца след инцидента, като ограниченията в движението и
придвижването с помощни средства е продължило за период от близо шест месеца
след възникване на увреждането. През посочения период ищецът се е нуждаел от
чужда помощ, което освен неудобства от промяна на начина му на живот, е
рефлектирало върху неговото самочувствие и самооценка в негативен план.
Установява се, че след завръщането му на работа в края на м. юни 2013 г. ищецът
не е бил напълно възстановен – за това свидетелства в показанията си св. М., но
също и амбулаторният лист от извършен на 19.08.2013 г. преглед на ищеца, когато
са констатирани значителен оток, болков синдром, деформитет дорзофлексия и
други. Съгласно заключението на СМЕ обичайният темп за възстановяване от
подобна травма трае около 6 месеца, но в конкретния случай по делото са налице
доказателства, че при ищеца, възстановителният период е отнел повече време,
като макар да се е завърнал на работа, травмата му е създавала неудобства,
дискомфорт и болезнени усещания повече от седем месеца след инцидента.
Оперативните намеси за изваждане на остеосинтезните средства повече от година
след настъпване на злополуката настоящият състав намира, че са продължили във
времето оздравителния период, през който ищецът е продължил да изпитва
негативни преживявания, повлияни от инцидента, макар и с по-нисък интензитет.
Ето защо правилен е изводът на СРС, че макар към датата на извършване на
прегледа от вещото лице, изготвило СМЕ – 21.12.2016 г., ищецът да е бил с
възстановена работоспособност, то тази констатация е извършена почти 4 години
след получаване на увредата, като пълната стабилност на лявата глезенна става е
трайно засегната, в сравнение с другата здрава глезенна става, което води до
рискове от по-тежки травми при евентуални злополуки. Вземайки предвид
последното въззивният състав приема, че е налице трайно засягане на
стабилността на този крайник, обусловено от увреждането, което е причинило на
ищеца болки и страдания, както от физическо, а така също от психо-емоционално
естество. Наред с изложеното съдът отчита, че към датата на инцидента ищецът е
бил работоспособен мъж на 43 години, чието ежедневие и ритъм на живот е
променено съществено в резултат от трамватичната увреда, обусловила ползването
на дългосрочен отпуск поради временна неработоспособност, необходимост от чужда
помощ за значителен период от време, наситен с физически болки и негативни
психо-емоционални състояния.
При тези факти съдът намира, че
справедливият размер на обезщетението за претърпените от ищеца във връзка с процесния
инцидент неимуществени вреди при отчитане на стандарта на живот и
социално-икономическите условия през 2013 г. е сумата от 18 000 лв. От същата
съдът приспадна изплатеното на ищеца обезщетение в размер от 5728,80 лв., в
резултат от което достигна до извод, че предявеният главен иск е основателен за
пълния претендиран размер от 10 000 лв. Предвид съвпадение на изводите за
основателност на претенцията на настоящият състав с тези, съдържащи се в решението на първия съд,
съдебният акт в обжалваната от ответника част следва да бъде потвърден като
правилен и законосъобразен.
Върху така определеното обезщетение
се следва присъждане на мораторна лихва от датата на увреждането /13.01.2013
г./ до окончателното плащане по арг. от чл. 84, ал. 3 ЗЗД, както е сторил с
акта си по същество и СРС /в този смисъл решение № 86 от 6.06.2017 г. на ВКС по
гр. д. № 3856/2016 г., III г. о., ГК/. С оглед липсата на други доводи за
неправилност на първоинстанционното решение в тази част, освен неоснователност
на главния предявен иск /заявена с въззивната жалба/, въззивният съд не намира
за необходимо да преповтаря мотивите на първия съд с оглед което и на основание
чл. 272 ГПК препраща към същите в тази част.
По доводите на въззивника за
неправилност на решението в частта, с която е уважен предявеният иск с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Както се посочи и по-горе, съставът
на въззивния съд приема, че макар и по реда на специалния закон и с особен
характер, обезщетението, дължимо на ищеца на основание чл. 255 ЗМВР /отм./, е
такова за причиненото му увреждане по време и във връзка с изпълняваната от
него работа като служител на ответното ведомство. Трудовата злополука е
увреждане, за обезвредата на което отговаря работодателят. Върху паричното
обезщетение за неимуществени вреди се дължи лихва за забава, чийто начален
момент е денят на увреждането /арг. от чл. 84, ал. 3 ЗЗД относно момента на
изпадане в забава при деликт, приложим в случаите на чл. 200 КТ, предвид
липсата на специална разпоредба/. Доколкото изплатеното на ищеца обезщетение е
такова за непозволено от гледна точка на пострадалия увреждане, то и върху
същото се дължи лихва за забава съгласно правилата на деликта или от датата на
увреждането. Ето защо неоснователни са доводите на ответника във въззивната
жалба, че не е изпаднал в забава за изплащането на обезщетението, доколкото
липсвала покана или не бил установен по несъмнен начин вида на телесната увреда
– средна или тежка такава. В тази връзка, наред с изложеното, въззивният състав
на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, изложени в обжалваното
решение. При липсата на доводи във въззивната жалба относно размера на
присъденото с първоинстанционното решение обезщетение за забава, възлизащо на
454,67 лв., въззивният съд не дължи извършването на проверка на решението в
тази част, с оглед което приема, че правилно искът е уважен за посочената сума.
По разноските:
С
оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемият
ищец има право да му бъдат присъдени разноските за въззивното производство. Искане
в този смисъл е своевременно заявено, а по делото е представен договор за
правна и защита и съдействие № 525318/09.12.2020 г., видно от който е
договорено и заплатено в брой възнаграждение за процесуално представителство в
размер на 2000 лв. Въззивникът е направил възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК,
което настоящият състав на съда намира за основателно,
като взе предвид невисоката фактическа и правна сложност на спора, цената на
претенцията, пренесена за разглеждане пред въззивната инстанция, липсата на
искания по доказателствата, както и обстоятелството, че представителството на
въззиваемия в производството пред СГС се изразява в депозиране на писмено
становище за единственото открито съдебно заседание, в което последният не е
представляван. Съобразявайки предвиденото в разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 3
от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съдът
намалява разноските за същото до сумата от 852,73 лв., която следва да бъде
възложена в тежест на въззивника. Към посочената сума съдът прибавя и
довнесената от ищеца държавна такса в размер на 30 лв.
Мотивиран
от изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение
№ 263584 от 03.11.2019 г., постановено по гр.д. № 54657/2016 г. по описа на
СРС, 148 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК С. д. на в. р., ЕИК *********, да заплати на Н.Й.Н., ЕГН **********,
сумата от 882,73 лв. - разноски за въззивното производство.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.