РЕШЕНИЕ
№ 260029
гр. Русе, 14.10.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД, търговска колегия, в открито заседание на първи октомври две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВИЯ ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА АТАНАСОВА
БОЯН ВОЙКОВ – мл. съдия
при участието на секретаря МАНЯ
ПЕЙНОВА, като разгледа докладваното от мл. съдия Войков в.т. дело № 301 по описа за 2020 год., за се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от „Ю. Б.“ АД, ЕИК: ***, със седалище и
адрес на управление гр. С.***, чрез своя пълномощник юрк.
К. Х.-И., против Решение № 533/01.04.2020 г. по гр.д. № 3446/2019 г. на РС –
Русе, в следните части:
1) В частта, с която е било
признато за установено в отношенията между „Ю.Б.“ АД и ищците Е.Й.Й. и Д.В.Й., че са недействителни клаузите по договор за
кредит за покупка на недвижим имот № HL35106/2008 – чл. 2 ал. 1, чл. 3 ал. 3 и ал. 5, чл. 13, чл. 23 ал. 1 и ал. 2, както и чл.
2 ал. 3 – в частта, даваща право на „Ю.Б.“ АД служебно да превалутира
кредита в евро; чл. 3 ал. 1 и ал. 5 – в частта им, даваща право на „Ю.Б.“ АД
едностранно да променя размера на лихвата по кредита.
2) В частта, с която е било
признато за установено в отношенията между „Ю.Б.“ АД и ищците Е.Й.Й. и Д.В.Й., че споразуменията между Е.Й.Й., ЕГН ********** и Д.В.Й. ЕГН ********** от една страна и
от друга страна „Б.Р.С.“ АД сключени към договор за кредит № HL35106/2008 са
недействителни;
3) В частта, с която „Ю.Б.“ АД е
била осъдена да заплати на Е.Й.Й. и Д.В.Й. надвзети
суми по договор за кредит № HL35106/2008 в размер от 18 875,82 лв., за периода 24.03.2016 г. – 29.05.2019 г.; 5048,64 лв., за периода 15.03.2015 г. –
30.11.2015 г., и 2008,47 лв., за
периода 30.11.2015 г. – 23.03.2016 г.
В жалбата се излагат твърдения за
неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Съгласно
действащата нормативна уредба съдът нямал право да наложи на страните фиксирана
лихва вместо променлива. Районният съд не е приложил изключението на чл. 144,
ал. 2 ЗЗП, без да се мотивира, като освен това било налице и изключението по
чл. 144, ал. 3 от същия закон. Неправилни били изводите на съда за това, че кредитът
не бил усвоен в швейцарски франкове и че не е бил погасяван в същата валута. Неправилно
и необосновано първоинстанционният съд приел, че „Ю.Б.“
ЕАД е знаела за предстоящото увеличение на курса на швейцарския франк. Абсурден
се явявал изводът на съда, че банката не носила последиците от валутния риск,
защото при евентуално поевтиняване на швейцарския франк той щял да се понесе от
нея, а при поскъпването – от кредитополучателя. Неправилен и необоснован се
явявал изводът на първата инстанция, че клаузите по договора не били
индивидуално уговорени. Първоинстанционният съд не е
разгледал обстоятелството, че освен в швейцарски франкове банката предлагала
кредити и в евро, и в лева, и в щатски долари, а кредитополучателите, при
сключен договор за кредит в швейцарски франкове, са спестили по-високите лихви
по кредити в евро и лева и този факт следва да бъде взет предвид при
определянето на сумата, с която ищците твърдели, че са се обеднили. За ищците
липсвало правен интерес да оспорват сключените допълнителни споразумения, с
които е договорено значително намаляване на месечната им вноска спрямо
първоначалната такава, защото по този начин ще настъпи влошаване на тяхното
положение. Съдът не се е мотивирал относно основанието за нищожност на споразуменията
съгласно чл. 366 ЗЗД, защото същите не представляват спогодби върху непозволен договор.
Неправилно първоинстанционният съд е приел, че
осъдителният иск за сумата от 5 048,64 лв., претендирана
за периода 15.03.2015 г. – 30.11.2015 г. е допустим, като не е взел предвид, че
между ищците и „Б. Р. С.“ АД има предходен съдебен спор – гр.д. № 7130/2015 г.
на РС – Русе и не е зачел формираната сила на пресъдено нещо по това дело,
извършвайки процесуално нарушение. Иска присъждането на сторените разноски по
производството за двете инстанции.
Въззиваемите страни Е.Й.Й.,
ЕГН: **********, и Д.В.Й., ЕГН: **********,***, чрез адв.
Р.К.,***, офис 6, са подали в законоустановения
двуседмичен срок отговор на въззивната жалба, като изразяват становище за
нейната неоснователност, като развиват подробни съображения. Липсата на уговорка
относно точния метод на изчисляване на лихвения процент и конкретни обективни
условия за изменението му означава, че банката не може да променя този лихвен
процент. Изключенията на чл. 144, ал. 3 ЗЗП не намират приложение, тъй като във
визираните от разпоредбата случаи не попадат клаузите за регулиране на
валутните рискове при договаряне на кредит в чуждестранна валута. Договорът за
кредит не е ценна книга, нито е сделка с финансови инструменти. Кредитът не е
бил усвоен в швейцарски франкове, а с разкритата блокирана сметка в швейцарски
франкове банката осъществява „куха“ операция по определен от банката кръстосан
курс купува/продава швейцарски франк за евро/лева. Жалбоподателят тенденциозно
тълкувал приложимата към казуса практика на СЕС по подобни дела.
Въззивната жалба е подадена от процесуално легитимирана
страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима и като такава следва да се разгледа по същество.
При изпълнение правомощията си по
чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира
обжалваното решение за валидно и допустимо.
По отношение
правилността му, по наведените от въззивната страна доводи за неправилност и
необоснованост на първоинстанционното решение, настоящият състав приема от
фактическа страна следното:
Между страните не е спорно
обстоятелството, че на 02.04.2008 г. между „Ю. И Е. Д. Б.“ АД (сега „Ю.Б.“ АД)
и въззиваемите Е.Й. и Д.Й. бил сключен Договор за
кредит за покупка на недвижим имот HL35106. В
него било посочено, че на кредитополучателите се предоставя кредитен лимит в
швейцарски франкове в размер на равностойността на 50 000 евро по курс „купува“ за швейцарски франк към евро на
банката в деня на усвояването на кредита. Курс „купува“ на швейцарския франк
към евро на банката се формирал от официалния курс „продава“ на евро към лева
на банката, разделен на официалния курс „купува“ на швейцарския франк към лева
на банката. Кредитът щял да се усвои на два пъти – веднъж в размер на
12 260 евро за покупка на Апартамент, с идентификатор *** находящ се в гр. Р.****, с принадлежащите към него избено
помещение и ид.ч. от общите части на сградата, и
втори път в размер на 37 740 евро – за други разплащания. В чл. 2 на
Договора било уговорено, че кредитът се усвоява по блокирана сметка на кредитополучателя Е.Й. в швейцарски франкове.
Същият се превалутира по друга, вече открита, сметка
на кредитополучателката Й. в евро, чрез която
всъщност се извършило и усвояването на кредита. За усвоения кредит в чл. 3, ал.
1 от Договора било посочено, че кредитополучателят дължи на банката годишна
лихва в размер на сбора на Базовия лихвен процент (БЛП) на „Ю. и Е. Д. Б.“ АД
за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на
начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от 1,65 пункта. Към момента на
сключване на Договора БЛП на банката за такъв вид кредити бил 4,5%. Съгласно
чл. 3, ал. 3 при просрочие или при предсрочна изискуемост кредитополучателят
дължал лихва в размер на сбора от лихвата за редовна главница плюс наказателна
надбавка от 10 пункта. В чл. 3, ал. 5 било посочено, че действащият БЛП на
банката не подлежал на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни
за страните, при което банката уведомява кредитополучателя за новия размер чрез
обявяването му на видно място в банковите салони. Крайният срок на погасяване
бил 324 месеца (или 27 години), като кредитополучателят погасява кредита на
месечни вноски, включващи главница и лихва, с размер на всяка вноска съгласно
погасителен план, находящ се в Приложение № 2 към
Договора. В чл. 6, ал. 2 било посочено, че погасяването се извършва във
валутата, в която същият е разрешен и усвоен, като било пояснено, че валутата е
„швейцарски франкове“ и погасяването му се извършвало чрез превалутиране
по курс „продава“ на швейцарския франк към евро на банката, който се формирал
от официалния курс „купува“ за евро към лева на банката, разделен на официалния
курс „продава“ на швейцарския франк към лева на банката за съответния ден. В
чл. 6, ал. 3 се съдържала клаузата, че ако по време на действието на Договора
банката промени БЛП, размерът на погасителните вноски се променял автоматично. В чл. 13 от Договора било посочено, че
банката си запазва правото по време на действия на договора да променя своята Тарифа за условията,
лихвите, таксите и комисионните. Съгласно чл. 23, ал. 1 от Договора
кредитополучателите декларирали, че са запознати и са съгласни с
обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава
на швейцарския франк към български лев/евро, както и превалутирането
по договора, може да има за последица повишаване размера на дължимите
погасителни вноски по кредита, като напълно
приемат да носят за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както
и че са съгласни да поемат всички вреди,
произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви. В ал. 2
кредитополучателите декларират, че са изцяло запознати и разбират икономическия
смисъл и правните последици на клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. чл. 21-23 от
Договора, както и че са съгласни с настъпването им.
На 15.04.2008 г. страните
подписват приложение към договор за банков кредит № HL35106 от 02.04.2008 г. в
което страните вписват, че датата на усвояване на кредита е 15.04.2008 г. и към
датата на усвояване на кредита валутният курс „купува“ за швейцарския франк на
„Ю. И Е. Д. Б.“ АД към евро е 1,617282931666, като определеният при този
валутен курс кредитен лимит в швейцарски франкове по договора се равнява на 80 865 швейцарски франка. Погасителният
план към приложението предвиждал съответните анюитетни вноски, които били
изчислени и заплащани в лева, като в
този смисъл е и отговорът на вещото лице в даденото от него заключение по
въпрос № 4 от експертизата, според който ищците са закупували швейцарски франк
по курс продава на банката за швейцарски франк към лева в деня на операцията.
На 03.04.2008 г. ищците закупуват
недвижим имот: апартамент № А, в гр. Р., *** с идентификатор № *** и учредяват
договорна ипотека върху имота за обезпечение на дълга по договор за банков
кредит № HL35106/02.04.2008г.
На 13.05.2010 г. Е.Й.Й. е уведомена от банката и „Б.Р.С.“ АД (л.32) за това, че
на 30.06.2008г. вземането на банката по договора за кредит е прехвърлено на
последното дружество, което става нов кредитор на Й., както и че кредитът може
да продължи да се погасява чрез осигуряване на средства по същата банкова
сметка – ***: ***, BIC: ***ителен ефект и спрямо
новия кредитор.
„Б.Р.С.“ АД уведомява Е.Й.Й., че след 07.07.2008 г. „Ю. И Е.
Д. Б.“ АД увеличава БЛП за швейцарски франкове с 0,5 процентни пункта и в тази
връзка се увеличава месечната вноска по кредита (л.57). Аналогично уведомление
е направено и за увеличаване на лихвата с 1 процентен пункт считано от 10.10.2008 г. (л.58).
На 12.03.2008 г. и на 13.05.2010 г.
Е.Й.Й. и Д.В.Й. сключват споразумения с „Б.Р.С.“ АД
относно изпълнението на договор за банков кредит № HL35106/2008 г. В последното
страните констатират, че размера на редовната главница по договора е 82 320,24 швейцарски франка. Страните
се съгласяват, че Кредитополучателя ще ползва дванадесет месечен период на
облекчено погасяване на дълга, като заплаща намалени месечни вноски в размер на
370 швейцарски франка, като след изтичане на този период върху дълга се
натрупва начислената, но непогасена лихва.
По делото е назначено вещо лице,
което дава заключение, в което разяснява методологията по която банката е
определяла своя БЛП, който най-общо е бил определян като сума от пазарни
лихвени измерители (Юрибор, Либор),
рискова премия и разходи на банката по привличане на паричен ресурс. Рисковата
премия се определя в зависимост от суапа за кредитно
неизпълнение (Credit Default
Swap – CDS). Вещото лице е посочило, че банката е
определяла БЛП в зависимост от стойността на тримесечния Либор
за швейцарския франк и рискова премия зависеща от петгодишния CDS на България и
Гърция. В периода от сключването на договор за банков кредит № HL35106 до 09.09.2012 г. тримесечният Либор за швейцарския
франк е намалял с 2,05%, петгодишният CDS на България се е увеличил с 1,96%, а петгодишният
CDS на Гърция се е увеличил с повече от 10% (всички цифри са кумулативни – след
натрупване на всички изменения на съответния показател за периода). За същия
период БЛП на банката се е увеличил кумулативно с 2,45%. Вещото лице дава
заключение и относно промяната на лихвата по процесния кредит. Според
заключението на вещото лице ищците и въззиваеми по
настоящото производство са платили в повече от това, което биха платили, ако
договорът е бил изпълняван по първоначално договорените условия и във валутата,
в която реално е предоставен (евро), както следва: в периода 15.03.2015 г. –
30.11.2015 г. – 2605,58 евро, равни на 5 096,07 лева; в периода 30.11.2015 г. –
23.03.2016 г. – 1 027,03 евро, равни на 2 008,70 лева; в периода 24.03.2016 г.
– 29.05.2019 г.: 9 681,40 евро равни на 18 935,18 лева.
В хода на делото пред първата
инстанция е настъпило вливане между втория ответник по делото „Б. Р. С.“ АД и
„И А. Б. Л. Б.“ ЕАД, ЕИК: ***, поради което е било поискано последното
дружество да замени ответника по делото. В последствие, с молба от 10.03.2020
г., „Ю.Б.“ АД представя доказателства, че „И А. Б. Л. Б.“ ЕАД е заличено от
ТРРЮЛНЦ, поради вливането му в „Ю.Б.“ АД, с оглед на което последното дружество
като правоприемник се явява и единствен ответник по всички предявени искове.
При така установените фактически
обстоятелства Окръжният съд намира обжалваното решение за ПРАВИЛНО, по следните съображения:
Неоснователни се явяват
наведените в жалбата твърдения, че кредитът е бил усвоен в швейцарски франкове.
Видно от заключението на вещото лице в дадения отговор по въпрос № 1 същият е
бил усвоен във евро. Отпускането на сумата по кредита в швейцарски франкове по
блокирана сметка, макар и открита на името на единия кредитополучател, не е
основание да се смята, че кредитът е усвоен в швейцарски франкове, тъй като въззиваемите никога не са имали достъп до нея и не са могли
директно да извличат сумите по същия в уговорената по договор валута. Вместо
това банката служебно е превалутирала франковете в
евро, като така превалутираната сума вече е била
достъпна за кредитополучателите, но по друга сметка. Реалното усвояване на
кредита е извършено в евро, а от друга страна погасителният план е изготвен в
лева. В този смисъл са правилни изводите на районния съд, че въззиваемите нито са получили, нито са могли и хипотетично
да получат швейцарски франкове по процесния договор, поради което
съществуването на клауза, която гласи, че кредитът се усвоява в швейцарски
франкове, представлява всъщност една „фикция“, защото такава валута никога не е
била предоставяна на кредитополучателя. В този смисъл е и практиката на СЕС в
лицето на С-119/17, което, макар и да разглежда хипотезата на отпуснат кредит в
чуждестранна валута, която се превалутира в
национална, е приложимо и към настоящия казус, където чуждестранната валута се превалутира в друга такава при усвояване и погасяване. Според
постановеното по делото мотивирано определение такъв договор за кредит не може
да се приравни на договор за кредит, индексиран в чуждестранна валута, във
връзка с какъвто договор са дадени разрешенията в постановено от СЕС решение по
дело С-26/13, тъй като не предвижда поне възможност за реално използване от
потребителя на чуждестранната валута. С оглед на тези съображения първоинстанционният съд правилно е приел за недействителна
клаузите на чл. 2, ал. 1 и 3 от Договор № HL35106.
Правилно районният съд е
определил като неравноправни клаузите по чл. 3, ал. 1 и 5 от Договора, с които
се дава право банката едностранно да променя лихвата по кредита чрез
едностранна промяна на БЛП. Твърдението във въззивната жалба за приложимост на
чл. 144, ал. 2 и 3 ЗЗП се явява неоснователно. Изключенията на чл. 144, ал. 3
ЗЗП не намират приложение, тъй като са относими
единствено към основанията по чл. 143, т. 7, т. 10, т. 12 ЗЗП (в редакцията,
действаща към момента на сключване на договора), в които не попада клауза,
регулираща валутните рискове при договаряне на кредит в чуждестранна валута (щвейцарски франкове) и погасителни вноски, дължими в същата
валута. Следва да се има предвид, че договорът за кредит не е ценна книга, нито
е сделка с финансови инструменти (Решение № 95/13.09.2016 г. по т.д. №
240/2015г. на ВКС, II т.о.), а цената на кредит в чуждестранна валута по смисъла
на чл. 144, ал. 3, т. 1 вр. чл. 143, т. 12 ЗЗП е
единствено възнаградителната лихва, но не и допълнителните разходи, които прави
кредитополучателят вследствие поемането на валутния риск. Банков кредит в
чуждестранна валута не представлява и договор за покупка или продажба на чужда
валута, пътнически чекове или международни парични преводи в чужда валута. В
този смисъл е Решение № 295/22.02.2019 г. по т.д. № 3539/2015 г. на ВКС, II т.о. Въпросът за приложението на чл. 144, ал. 3, т. 1
ЗЗП би бил относим към спора ако процесният
договор съдържаше допустима уговорка за увеличаване на възнаградителна лихва,
каквато, съгласно даденото в Решение № 424/02.12.2015 г. на ВКС, ІV г.о., по
гр.д. № 1899/2015 г. разрешение, е налице при кумулативно наличие на следните
изисквания: 1/ обстоятелствата, при чието настъпване може да се промени лихвата
трябва да са изрично уговорени в договора или общите условия; 2/ тези обстоятелства
следва да са обективни т.е. да не зависят от волята на кредитора – тяхното
определяне или приложение да не е поставено под контрола на кредитора; 3/
методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в договора или
общите условия т.е. да е ясен начинът на формиране на лихвата; 4/ при
настъпване на тези обстоятелства да е възможно както повишаването, така и
понижаването на уговорената лихва – ако е предвидена възможност само за
повишаване, както е в настоящия случай, това води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя съгласно чл. 143 от ЗЗП.
От друга страна, задължение да предостави информация относно методиката за
изчисляване и определяне на БЛП е предвидено още в чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ, според
който банката предоставя безплатно и в писмена форма на клиента своите условия
по кредитите, информация за лихвения процент, изразен като годишен лихвен
процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване
на кредита. Банката цитира разпоредбата на чл. 58 ЗКИ, без да обръща
внимание, че същата я задължава да предостави в писмена форма методологията за
определяне на БЛП, дори и да е липсвало задължение тя да е обявена на нейната
интернет страница, каквито задължения действително са налице съгласно сега
действащите специални закони като ЗКИ и ЗКНИП. Неизпълнението на това
задължение на банката е довело до нарушаване правата на потребителя, защото
същият не се е запознал с факторите, които биха обусловили увеличаването на БЛП
от банката, което го поставя в неизгодно положение, а банката – в надмощно, тъй като може едностранно да извършва промени по
критерии, които не са ясни за потребителя, оставяйки впечатление, че промените
се извършват по нейна субективна преценка.
Изключението на чл. 144, ал. 2
ЗЗП също е неприложимо. Макар и да се касае до правото на доставчика на
финансова услуга да измени без предизвестие лихвения процент, за да е изпълнено
това условие, съгласно т. 1 за другата страна (потребителя) следва да е
предвидено правото да прекрати договора, ако не е съгласна с така установеното
изменение, като това законово условие съществува с цел възстановяване на
баланса на правата по договора между доставчика и потребителя, предвид опасността
от едностранно налагане на клаузи, с които последният не е имал възможност да
се запознае, отчитайки интересите и на двете страни, а не само на търговеца. В
настоящия случай такова право на кредитополучателите не е предвидено, а
клаузата, даваща право на банката да променя едностранно БЛП, който „не подлежи
на договаряне“, е неравноправна, защото изцяло отчита интереса на банката,
нарушавайки равновесието между правата и задълженията на страните по договора.
Колкото до т. 2 на чл. 144, ал. 2 ЗЗП, той също е неприложим, тъй като очевидно
процесният договор не е безсрочен.
Поради същите съображения
правилен се явява и изводът на районния съд относно неравноправността на
клаузите по чл. 6, ал. 2 и 3, тъй като банката няма право едностранно да
променя БЛП, предвид обстоятелството, че нито в договора, нито в приложенията
към него или общите условия, са установени критериите, по които банката има
право да го повишава или намалява. Отговорът на това как се е извършвало
увеличаването на БЛП дава единствено вещото лице по въпрос № 2, според което
БЛП на банката се сформира от трансферната цена и буферната надбавка.
Трансферната цена от своя страна пък се формира въз основа на пазарните (бенчмаркови) лихвени мерители – Софибор, Юрибор и Либор, а по отношение на швейцарските франкове е приложим
тримесечният Либор. Към трансферната цена се прибавя
и рисковата премия, която пък се формира от количествени мерители
– в настоящия случай от петгодишния CDS на
България, Гърция и на Юробанк. Друг компонент на
трансферната цена представляват директните нелихвени разходи на Банката, който
включва, но не е ограничен само до минимални задължителни резерви и вноски във
фонда за гарантиране на влоговете в банките. Буферната надбавка пък от своя
страна като втория компонент на БЛП пердставлява
оценката под формата на лихвена премия на нивото на риска при
най-кредитоспособните клиенти и временните пазарни сътресения в лихвените нива
в размер до 50% годишно.
Според т. 2 от диспозитива на
решението на СЕС по дело С-186/16, чл. 4, пар. 2 от
Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че изискването договорна клауза
да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за
кредит финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите
достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на
добра информираност и благоразумие. Във връзка с това посоченото изискване
означава, че клауза, съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван в същата
чуждестранна валута, в която е бил договорен, се разбира от потребителя
едновременно от формална и граматическа гледна точка, но и по отношение на
конкретния ѝ обхват в смисъл, че среден
потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и
съобразителен, може не само да установи възможното поскъпване или обезценяване
на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, но и да прецени
потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху
финансовите му задължения. Подробна и разбираема информация в настоящия случай
ни дава експертизата, но тя е изготвена от вещо лице, което има специални
знания в областта на икономиката, като преценките, които то е направило, са
недостъпни за потребител със средни икономически познания, какъвто принципно би
трябвало да е профилът на обичайния кредитополучател.
В т. 50 от решението на СЕС е
разяснено също, че от една страна, потребителят трябва да е добре осведомен, че
със сключването на договор за кредит в чуждестранна валута той се излага на
определен риск, свързан с обменния курс, който евентуално ще му бъде
икономически трудно да понесе при обезценяване на валутата, в която получава
доходите си. От друга страна, банковата институция, трябва да представи
възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит
в чуждестранна валута, по-специално когато потребителят кредитополучател не
получава доходите си в тази валута. При това положение националната юрисдикция
следва да се увери, че банката е предоставила на съответните потребители цялата
относима информация, която им позволява да преценят
икономическите последици от клаузата за финансовите им задължения. В този
смисъл е и Решение № 67/12.09.2019 г. по т.д. 1392/2018 г. на ВКС, I т.о.
В настоящия случай банката не
само не е разяснила какви биха били последиците от поскъпването на
чуждестранната валута, но е и прехвърлила целия валутен риск върху
кредитополучателите, посочвайки в чл. 23, ал. 1 от Договора, че същите носят
изцяло риска от промяната в курса и понасят всички вреди, които биха произтекли
от това. Когато курсът се, покачва както е в случая, за една и съща като размер
в швейцарски франкове вноска кредитополучателят внася различна, по-голяма сума
в евро/лева. Разликата в курса на швейцарския франк към еврото/лева към момента
на отпускане на кредита и към момента на погасяване на вноските по него,
представлява положителна величина, формирана след служебно превалутиране
от банката, по неин търговски курс, към всеки от двата момента, която се явява
печалба за банката, съществуваща и получавана успоредно с договорената
възнаградителна лихва. Тази разлика не е част от основния предмет на договора
за кредит, нито представлява цена на финансова услуга. Тя е печалба на банката
за сметка на кредитополучателя, защото именно той я заплаща като част от
служебно превалутираната анюитетна
вноска. В резултат на това потребителят, без да е търговец, поема съществен
валутен риск, а равновесието между правата и задълженията на банката и кредитополучателя
значително се нарушава във вреда на последния, което съгласно разпоредбата на
чл. 143 ЗЗП обуславя неравноправност на клаузите от договора, които го
позволяват. В случая това са клаузите от процесния договор касаещи превалутирането, в това число посочените от ищеца
разпоредби на чл. 6, ал.2, тълкувани във връзка с разпоредбите на чл. 1 и чл. 2
от договора. Така тези клаузи възлагат върху по-слабо информираната страна
единствено неизгодните за нея икономически последици, а именно тези от
повишаване на валутния курс швейцарски франк и прехвърля върху нетърговец риска
от колебанията на валутния пазар. За потребителя не е предвиден механизъм за
противодействие срещу постоянното повишаване на валутния курс, което води до
непрекъснато нарастване на размера на анюитетни вноски в евро (или в лева,
съгласно погасителния план), без да се променя абсолютната им стойност в
швейцарски франкове.
С оглед гореизложеното правилен
се явява и изводът на първата инстанция досежно
неравноправността на чл. 13 от Договора, който предоставя на банката правото
едностранно да променя своята Тарифа за условията, лихвите, таксите и
комисионните, тъй като е недопустима необоснованата и своеволна промяна на
съдържанието на правоотношението само от едната страна.
Правилно районният съд е
преценил, че неравноправните клаузи следва да бъдат прогласени за нищожни
съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП, като неуговорени индивидуално. Съгласно чл. 146,
ал. 4 ЗЗП когато търговецът или доставчикът твърди, че определено условие от
договора е индивидуално уговорено, тежестта за доказването пада върху него. По
делото не се събраха доказателства за това, че тези клаузи са били индивидуално
уговорени. От доказателствата по делото дори може да се направи извода, че
същите са изготвени предварително и кредитополучателите не са имали възможност
да влияят върху тях. Това се извежда и от обстоятелството, че при правилна
съпоставка на крайната дължима сума при договорите за кредит в швейцарски
франкове спрямо тези в друга валута или в лева, включително направена и на база
очакваните повишения на курсовите стойности на валутите предвид настъпването на
икономическата криза, а не изготвено само въз основа на лихвения процент, то
кредитополучателите не биха се съгласили с тези условия, защото поскъпването на
швейцарския франк би увеличило драстично размера на тяхното задължение. В този
случай, при нищожност на клаузите, съдържащи се в чл. 3, ал. 1 и 5 от Договора,
които дават право на банката едностранно да променя БЛП, то договорът може да
се изпълнява без тях, което е било възможно при фиксирана лихва в първоначално
договорения размер и в реално получената валута. Тази преценка е правилна
предвид правилото на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, че нищожността на отделни части на
договора не влече нищожност на целия такъв, поради което кредитополучателите не
са и претендирали пълния размер на сумата по кредита като дадена без основание,
защото такова е съществувало в лицето на Договора за кредит за покупка на
недвижим имот № HL35106/2008. Наличието на неравноправни
клаузи обаче е предоставило възможност на банката да се обогати неоснователно
въз основа на недействителни уговорки, сключени във вреда на потребителя и е
довело до значително неравновесие между правата и задълженията по договора
между банката и кредитополучателите, поради което надвзетите съгласно тях суми
подлежат на връщане като дадени без основание. Поради тези съображения първоинстанционният съд правилно е счел да приложи този
вариант на плащанията, даден от вещото лице като отговор на въпрос № 7, който
съответства на действително уговореното положение, а именно наличието на
договор за кредит, но не в швейцарски франкове, а в евро, защото е бил отпуснат
и усвоен в тази валута, респективно погасяван в нея. Елиминирайки и правото на
банката да променя БЛП като произтичащо от неравноправна клауза, но прилагайки
практиката на СЕС в тази насока, че съдът не може да обяви за недействителен
целия договор, без направено такова искане, тъй като това може да доведе до
негативни последици за потребителя, изразяващи се в предсрочно задължение за
връщане на цялата сума, първата инстанция правилно е определила размера на
сумите, които подлежат на възстановяване.
С оглед изложеното, изводът на
въззивника относно обстоятелството, че въззиваемите
са си „спестили“ по-високия лихвен процент, сключвайки договор за кредит в
швейцарски франкове, вместо в лева или евро, където БЛП е по-висок, е принципно
правилен, но само от формална гледна точка, защото променливият курс на
швейцарския франк спрямо еврото и лева е довел до значително оскъпяване на
кредита, въпреки че лихвеният процент е фигурирал между 6,15-8,85% през процесния
период. В този смисъл е и изводът на вещото лице, даден като отговор на въпрос
№ 7 от експертизата, че ако сключеният договор за кредит е бил в евро при
фиксирана лихва 6,15%, въззиваемите за периода
15.03.2015 г. – 30.11.2015 г. са щели да платят с 5 096,07 лв. по-малко,
за периода 30.11.2015 г. – 23.03.2016 г. – с 2 008,70 лв. по-малко, а за
15.03.2015 г. – 30.11.2015 г. – с 11 098,62 лв. по-малко. Ищците не биха
поели задължение да плащат вноски във швейцарски франкове, ако им е било
надлежно разяснено и са били наясно, че възможността да погасяват кредита в
друга валута влече приложение на лихвения процент за кредити в тази друга
валута. С оглед това, според съда за въззиваемите са
останали неясни предимствата на договора за кредит в швейцарски франкове пред
такъв в евро, като по този начин същите са били поставен в заблуждение, че във
всички случаи ще дължат по-ниските лихви, които се следват върху вноски в
швейцарски франкове, което реално ги е мотивирало да направят избора си. Непредоставянето
на подобна информация от страна на банката е в нарушение на изискването за
добросъвестност по чл. 143 ЗЗП, като по този въпрос има произнасяне на ОС –
Русе в лицето на Решение № 180/17.11.2016 г. по в.т.д. № 338/2016 г.
Неправилно въззивникът
интерпретира мотивите на първата инстанция, че банката трябвало да предвижда
последиците, настъпващи на валутния пазар, за целия срок на кредита, а именно
27 години. Използвайки правилата на формалната логика всеки би могъл да стигне
до извода, че такава прогноза е невъзможна. Това, което е изразил като
становище районният съд по повдигнатия пред него въпрос обаче всъщност се
отнася до предоставяне на информация, която банката е могла да знае към този
момент и която е от естество да се отрази на по-нататъшното изпълнение на
договора, тъй като дадена договорна клауза може да е носител на
неравнопоставеност между страните, проявяваща се едва в хода на неговото
изпълнение. Според т. 57 от решението по С-186/16 на СЕС националната
юрисдикция трябва да направи оценка относно наличието на евентуална значителна
неравнопоставеност по смисъла на посочената разпоредба с оглед на всички
обстоятелства по делото и отчитайки по-специално експертната компетентност и
познанията на банката относно възможните промени в обменните курсове и рисковете,
свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута (най-напред евентуалното
неспазване на изискването за добросъвестност, а след това наличието на
евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на чл. 3, пар. 1 от Директива 93/13). За да установи дали клаузата
води в разрез с принципа на добросъвестност до значителна неравнопоставеност в
ущърб на потребителя между правата и задълженията, произтичащи от договора,
националният съд трябва да провери дали, като постъпва добросъвестно и справедливо
с потребителя, продавачът или доставчикът може основателно да очаква, че
потребителят ще се съгласи с подобна клауза след индивидуално договаряне. В
този смисъл е и решението по C-415/11, т. 68 и 69.
От това следва изводът, че
правилно първоинстанционният съд е преценил, че
банката е следвало да разполага с информация относно това каква е вероятността
от поскъпване на швейцарския франк и как това би се отразило върху
погасителните вноски по кредита в сравнение с със случаите на кредити в евро
или лева. Правилно съдът е приел за ноторно известен
по смисъла на чл. 155, ал. 1, пр. 1 ГПК факта на започналата през 2007 г.
световна финансова криза, поради което, тъй като банката е длъжна да изпълнява
задълженията си с грижата на добър търговец, същата е трябвало да разполагала с
информация за задаващата се криза и тази информация е следвало да бъде предоставена
на кредитополучателите. Този извод на съда се споделя и от вещото лице, което в
отговора си на въпрос № 8 е заявило, че при избухването на глобалната финансова
криза търсенето на швейцарски франкове значително е нараснало, в резултат на
което се е наблюдавал период на поскъпване на валутата, наложил дори и намесата
през 2011 г. на Швейцарската централна банка с цел овладяване на рязкото
поскъпване на валутата.
Правилен се явява и изводът на
районния съд по отношение на неравноправността на клаузата на чл. 3, ал. 3 от
Договора. Същата предвижда при просрочие и при предсрочна изискуемост
кредитополучателят дължи лихва равна на сбора от лихвата за редовна главница
плюс наказателна надбавка от десет пункта, което на практика означава, че за
периодът на забавата кредитополучателят ще дължи общо сума, по-висока от
двойния размер на договорната лихва. Клаузата е неравноправна по смисъла на чл.
143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, защото предвижда за потребителя /кредитополучателя/ да
заплати необосновано високо обезщетение или неустойка при неизпълнение на
неговите задължения.
Неоснователен е доводът на
въззивника относно липсата на интерес от страна на ищците да оспорват като нищожни
по смисъла на чл. 366 ЗЗД допълнителните споразумения, сключени на 12.03.2008 г.
и на 13.05.2010 г. между ищците и „Б. Р. С.“ АД. Според Решение № 146/1.11.2017
г. на ВКС по т.д. № 2615/2016 г. на I т.о., след
като размерът на задължението е определен на база на нищожната договорна
клауза, независимо от приемането му от кредитополучателите, то споразумението
представлява спогодба по непозволен договор, която е нищожна съгласно чл. 366 ЗЗД. Нищожността на споразумението има за последица прилагане в отношенията
между страните на първоначалния договор, който може да бъде изпълняван без
неравноправните клаузи за едностранно изменение на възнаградителната лихва.
Първоначалният договор има действие между страните както относно размера на възнаградителната
лихва, така и в частта за падежите на отделните погасителни вноски. С оглед на
това изводът на районния съд за нищожност на допълнителните споразумения е
правилен. Неоснователно е твърдението на въззивника, че сключените допълнителни
споразумения са благоприятни за въззиваемите. Макар и
първоначално да предвиждат „дванадесет месечен период на облекчено погасяване“
на дълга по кредита, внимателен прочит на посочените по двата договора общи
стойности на задължението – 79 979,17 CHF редовна главница и 458,88 CHF
редовна лихва по
споразумението от 12.03.2008 г. на обща стойност 80 438,05 CHF, а по споразумението от 13.05.2010 г. – общ размер
съгласно погасителния план 85 234,80
CHF, показва, че
тези стойности надвишават общите размери на кредита по първоначално уговорената
сума по Договора от 02.04.2008 г., където тя е 80 865 CHF, включително и
лихвите. Вярно е, че по първото споразумение общата сума е по-малка от тази
по Договора, но същата е изчислена, без да бъде взето предвид задължението на кредитополучателя
да внесе 590,10 CHF като условие за влизане в сила
на споразумението и без да бъдат отчетени извършваните предишни плащания по
кредита. Разликата по второто допълнително споразумение е още по-драстична,
като предвид на обстоятелството, че за главница според погасителния план е
определена сумата от 82 320,24 CHF, което е
с близо 2 000 CHF повече от общата дължима сума по
Договора от 02.04.2008 г., се пораждат съмнения дали банката не е включила във
въпросната главница и непадежиралите лихви по първоначалната такава, което би
представлявало анатоцизъм – допустим само в
отношенията между търговци, но не и между търговец и физическо лице –
потребител. Въпреки това, дори и да не са налице доказателства, от които може
да се направи категоричен извод за уговорена лихва върху лихва, налице са
достатъчно основания за обявяване на допълнителните споразумения за нищожни,
като сключени върху непозволен (в смисъл нищожен) договор.
Колкото до релевираното
твърдение за сила на пресъдено нещо, произтичаща от влязлото в сила Решение от
23.11.2016 г. по гр.д. № 7130/2015 г. на РС – Русе, то същото се явява
неоснователно, тъй като макар и да е налице идентитет
между субектите на процеса, предметът на делото, е различен. Действително се
касае за същите правни сделки, но периодът, за който са се претендирали
присъдените суми, е различен и не попада в нито един от трите периода, за които
се иска присъждане на надвзети суми по настоящото дело. Най-ранната дата, от
която ищците са претендирали връщането на сумите като дадени без основание в
настоящото производство, е 15.03.2015 г. По гр.д. № 7130/2015 г. ицщите са претендирали надвзетите за периода 15.05.2008 г.
– 15.02.2015 г., като районният съд е изследвал фактите, свързани със сумите, само за този период и неговият анализ
не се е разпрострял отвъд него. Това не бива да се смесва с обстоятелството, че
присъдената сума се счита за дължима от 30.11.2015 г. – когато е била
депозирана и исковата молба, като за периода след това се дължи законната
лихва, върху нея, но това по никакъв начин не означава присъждане на надвзети
суми по Договор № HL35106/2008 за периода 15.03.2015 –
30.11.2015 г., поради което същите няма как да бъдат обхванати от силата на
пресъдено нещо, защото липсва предметен идентитет в
тази насока.
С оглед изложеното
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно, а въззивната жалба – оставена без уважение.
Предвид неоснователността на
въззивната жалба на въззиваемите се дължат
направените в хода на настоящото производство разноски. Адвокатското
възнаграждение на упълномощения от тях процесуален представител е 1 250
лв., като същото е уговорено в рамките на минималния размер съгласно чл. 7, ал.
2, т. 4 от Наредба № 1/9.07.2004 г. на ВАдвС, поради
което не се явява прекомерно, и, въпреки направеното възражение по чл. 78, ал.
5 ГПК от въззивника, следва да бъде присъдено в пълен размер.
Мотивиран така, Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 533/01.04.2020 г. по гр.д. № 3446/2019 г. на РС – Русе, В СЛЕДНИТЕ ЧАСТИ:
1) В частта, с която е било
признато за установено в отношенията между „Ю.Б.“ АД и ищците Е.Й.Й. и Д.В.Й., че са недействителни клаузите по договор за
кредит за покупка на недвижим имот № HL35106/2008 – чл. 2 ал. 1, чл. 3 ал. 3 и ал. 5, чл. 13, чл. 23 ал. 1 и ал. 2, както и чл.
2 ал. 3 – в частта, даваща право на „Ю.Б.“ АД служебно да превалутира
кредита в евро; чл. 3 ал. 1 и ал. 5 – в частта им, даваща право на „Ю.Б.“ АД
едностранно да променя размера на лихвата по кредита.
2) В частта, с която е било
признато за установено в отношенията между „Ю.Б.“ АД и ищците Е.Й.Й. и Д.В.Й., че споразуменията между Е.Й.Й., ЕГН ********** и Д.В.Й. ЕГН ********** от една страна и
от друга страна „Б. Р. С.“ АД сключени към договор за кредит № HL35106/2008 са
недействителни;
3) В частта, с която „Ю.Б.“ АД е
била осъдена да заплати на Е.Й.Й. и Д.В.Й. надвзети
суми по договор за кредит № HL35106/2008 в размер от 18 875,82 лв., за периода 24.03.2016 г. – 29.05.2019 г.; 5048,64 лв., за периода 15.03.2015 г. –
30.11.2015 г., и 2008,47 лв., за
периода 30.11.2015 г. – 23.03.2016 г.
ОСЪЖДА „Ю. Б.“
АД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление гр. С. ***, ДА ЗАПЛАТИ на Е.Й.Й.,
ЕГН: **********, и Д.В.Й., ЕГН: **********,*** сумата от 1 250 лв. – адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи
на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от
връчването му.
В частта, с която
е отхвърлен искът за прогласяване недействителността на чл. 28, ал. 2 от
договора първоинстанционното РЕШЕНИЕ не е обжалвано и е влязло в сила.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1)
2)